Научни съобщения

Началото на 1941 година. Сянката на пречупения кръст закрива все повече и повече българското небе. За да подготвят идването на немските войски в България, агентите на гестано и техните български слуги забраняват едно след друго прогресив ните и демократични издания. Те искат да заглушат правдивото слово на партията, на народа. „Свободата на печата“, записана в конституцията, остава само за бюрото на Хитлеристката пропаганда и българските фашистки издания.

Тази година ние чествуваме за петнадесети път нашия най-голям национален празник - Девети септември. Колко бързо изминаха тези петнадесет години, когато на 9 септември 1944 г. с решаващата помощ на Съветската армия България беше освободена завинаги от фашизма и капитализма, когато се откри нова страница от историята на българския народ. През изтеклите петнадесет години големи завоевания постигна и нашата художествена литература. Тези успехи се дължат преди всичко на условията, при които работят нашите писатели, на големите и постоянни грижи и ръководство на БКП. Нашата художествена литература, литературата на социалистическия реали зъм, опряна на реалистичното богатство на Ботев, Каравелов, Вазов, Славейков, Яворов, Елин Пелин, Смирненски, Н. Вапцаров, постигна големи завоевания. И поезията, и белетристиката, и драмата получиха небивал разцвет. Българската ли тература се обогати и жанрово, и идейно-художествено. Можеха ли в миналото българските писатели да се радват на условията каквито имат сега? До Девети септември 1944 г. почти всички български прогресивни писатели минаха през монархо-фашистките затвори, през полицейските участъци, през концентрационните лагери. А близо тридесетина загинаха, повалени от куршума на па лачите!

Архивът на Любен Каравелов представлява една малка част от огромното ръко писно наследство на писателя, което е пръснато, изгубено, унищожено. За неговата съдба разказва П. П. Славейков в своите бележки „Няколко писма до Любен Ка равелов", 1 Като директор на Народната библиотека Славейков се е запознал с много архивни фондове. Фактите, които той изнася, разкриват една потресающа картина на невежество и безотговорност, жертва на която са станали и ръкописи на Каравелов. Каравеловият архив е сравнително малко познат и използуван. Това се дължи на обстоятелството, че голяма част от ръкописите са много нечетливи, откъслечни, повредени, писани набързо. Пълното запознаване с архива на Каравелов въвежда съвременния читател в духовния свят на един титан на мисълта за тогавашната действителност, рожба на епо хата на Възраждането. Поразяват преди всичко изключителната начетеност и многообразните интереси на Каравелов. При по-други жизнени условия той несъмнено би мо гъл да стане крупен учен - историк, езиковед или етнограф.

Почти половината от творческата дейност на Любен Каравелов протича в Русия. И въпреки това, този голям и сложен период от неговия живот, който до голяма степен определя изграждането на неговия мироглед и характера на писателската и обществе ната му дейност, е слабо изучен, не са изяснени достатъчно връзките му с различните групи от руската интелигенция и не е установено напълно какво е публикувал той в руската преса. Ето защо ние смятаме уместен един преглед на ония произведения на писателя, напечатани за пръв път на руски език, и на критическата литература за него. Това ще ни позволи да преценим до къде е стигнало каравеловедението в Русия и задачите, които стоят пред изследователите.

Освободителната руско-турска война през 1877—1878 г. беше посрещната от нашия народ с безкрайна радост и дълбока признателност. След ужасния погром на Априлското въстание от гърдите на покрусения народ се изтръгна въздишка на облекчение. За неговата свобода идваше да пролива кръвта си великият славянски, руски народ. И този път, както и по време на Кримската война, големият народен поет и борец за българска национална независимост и свобода Петко Р. Славейков е в първите редици на борбата, в помощ на руските освободителни войски. В очакване на войната Славейков пише бунтовни песни, съчинява стихотворения за посрещането на русите-освободители, подготвя учениците си да ги пеят. Той държи вдъхновена реч пред гражданите на Стара Загора в деня на Кирил и Методий и безстрашно, пред очите на турците им казва да очакват свободата, която ще дойде от изток води упорита борба със старозагорските чорбаджии, организира сърдечно посрещане на руските освободителни войски в града.

От запазеното ръкописно наследство на Смирненски най-многобройни са материалите от дореволюционното му творчество. Наред с единичните ръкописи от този период запазена е и една тетрадка със стихотворения от 1916 г. и едно албумче от 1919 г. Тетрадката с ранни творби съдържа 18 стихотворения - всички печатани в „Кво да е, „Българан“ и „Родна лира". Много от тези стихотворения са придружени с набързо скицирани карикатури и илюстрации. Поетът е поставил следния надпис на тая малка сбирка: „Тетрадка за каквото се случи по всичко на Акакий Лабдев Мазартненко". Лабдев е псевдонимът на Смирненски Ведбал, прочетен обратно. Една част от ръкописите не са датирани, на Друга част авторът поставя датата на отпечатването им. Албумчето съдържа творби, печатани през 1917-1919 и дори 1920 г. Смирненски е подбирал предимно стихотворения с интимна тематика, преписвал ги е красиво, а неговият приятел художникът Тома Григоров е оформял страниците с изящни винетки, илюстрации, рисунки, Албумчето има следния надпис: „Микроскопична енциклопедия от Ведал". То съдържа 20 стихотворения, няколко епиграми и един разказ. Не са печатани разказът, част от епиграмите и 4 стихотворения. Под 2 от рисунките на Тома Григоров е отбелязана 1919 г. Не може обаче да се твърди със сигурност, че всички творби са писани през тази година. В някои стихотворения от албумчето личат навеи и настроения от поезията на Дебелянов и Яворов или от поемите на Едгар По, други са наивни, неиздържани откъм форма. Има несъмнено и стихотворения, пропити с топъл лиризъм и искрено чувство.

Разглежданите преводни произведения на Любен Каравелов представляват инте рес не само за това, че и чрез тях той успява да изрази своите борческо-демократични възгледи. Те са ценен документ и от гледна точка на неговото художествено майсторство, на връзките му с народното творчество, на писателския му стил. Ученик на Марко Вовчок, българският писател възприема от нея някои художествени похвати, които му помагат да изгражда типове, да рисува картини. В художественото пресъздаване на народния бит и трудовите хора, както и в хищническите образи на политическите социални потисници, Каравелов еприложил сполучливо много от творческите похвати на украинската писателка. Съответни паралели от произведения на двамата лесно доказват това. В случая обаче представлява интерес нещо друго - как ученикът, след като се е школувал при учителя, започва последователно да го допълня. Това комплицирано взаимодействие изпъква най-релефно при преводите.

Иван Вазов е от малцината наши писатели, които са оставили обширни сведения за възникване на своите творби, за първообрази и сюжети, за психографията на творчеството си. Такива сведения намираме както в самите произведения на писателя, тъй също и в разговорите му с проф. Ив. Д. Шишманов. Най-малко са сведенията и данните за белетристичните творби на Вазов и преди всичко - за разказите му. В последно време ни се удаде да открием интересни факти за един от най-хубавите Вазови разкази - „Иде ли?", които ще бъдат предмет на настоящето съобщение. В писмото си от 9 септември 1888 г. Ив. Вазов, по онова време политически емигрант в Русия, пише между другото на Константин Величков: „, С удоволствие срещнах вчера в, Киевское слово (вестник в Киев) преведена новелата ти,,Последнето желание" Преводът е сполучлив. Както се догаждам, той енаправен от един български студент в Киевский университет, Ангел Теодоров". В ръкописната сбирка на музей „Иван Вазов" се намери писмо на същия киевски студент - Ангел Теодоров до Ив. Вазов, в което четем следното: „Любезний бай Вазов! Надявам се да си получил номерата от „Киев. сл." и да си прочел своя разказ. Тука който го чети секий остана доволен от негу; аз до колкото можах постарах са да стани и да излези по-гладък и са надявам това да сам достигнал. . ... И по-нататък. Що са касай во Величкова, той е отколя готов и навярно и той ще бъде напечатан". Под писмото стои дата: 12 ян. Годината не е дадена. По съдържанието на писмото личи обаче, че то е писано в началото на 1889 г. Разбираме още, че то е отговор на Вазово писмо, в което поетът се е интересувал за своя разказ и за разказа на К. Велич ков, изпратен също за „Киевское слово". Защото изразът: „Що се касае во Величкова..." не може да се отнася за разказа „Последно желание", печатан в същия вестник още през септември 1888 г. Очевидно А. Теодоров има предвид друг разказ на Величков, който бил преведен на руски и бил готов за печат в началото на 1889 година.

Максим Горки е най-популярният чуждестранен писател в България. Дори е ста нал толкова „наш“, роден, български, че думата чуждестранен звучи някак неестествено. Под неговото мощно въздействие и влияние се оформят и развиват няколко поколе ния български писатели. Литературното и обществено дело на великия пролетарски художник и трибун спомага много за идейното превъзпитание и на широки слоеве от интелигенцията и трудовите хора у нас.

Когато става дума за своеобразието на българския реализъм от края на XIX и началото на ХХ век, ние говорим за засилване на социално-изобличителните тенденции в него, за появяването на образа на протестиращия селянин, за засиленото внимание на писателите към разкриване вътрешния мир на човека и т. н. Всичко това безсъмнение е правилно. Но ние все още недостатъчно подчертаваме влиянието на социалистическите идеи върху литературата от онези години. В сравнително широк план за това се говори обикновено само във връзка с възникването на новото течение - пролетарската литература. Що се отнася до критическите реалисти, то многобройните факти за връзките им със социалистическото движение и социалистическата мисъл, обилно привеждани от литературоведите в изследванията им върху отделни писатели, още не са намерили своята обобщаваща оценка. Между впрочем, значението на тези факти е огромно: те довеждат до възникването на нови тенденции в българския критически реализъм. Затова те трябва все по-широко и по-широко да се осветляват. Критикът-марксист Г. Бакалов започна навремето си работа от подобен род. Книгата му „Българската литература и социализмът“, издадена през 1911 г., запазва в много отношения значението си и днес. Но маститият критик не обнародва тогава редица интересни и важни документи, очевидно от чувство на скромност, тъй като голяма част от тях е свързана с неговата личност. Настоящата статия няма за цел да даде широка картина на влиянието на социа листическите идеи върху българската литература от края на XIX и началото на ХХ век. В нея се прави само опит да се постави въпросът за това влияние във връзка с характера на развитието на българския критически реализъм от онези години. Опирайки се на известни вече факти, авторът заедно с това въвежда в кръга на изучаване редица новооткрити документи от архива на Г. Бакалов, които се пазят в Москва.

Известно е, че Пенчо Славейков е имал твърде малко интимни приятели. И тол кова по-голяма е тяхната вина, че не са ни оставили спомените си за него, за да можем иние, ценителите и почитателите на творчеството му, да го опознаем всестранно; да го видим във всекидневния живот - в моменти на работа и почивка, всред приятели и вра вникнем гове. В случая по-дълбоко ние се ръководим не от филистерско любопитство, а от желанието да ната атмосфера около в поезията му, да се пренесем в оная епоха и почувствуваме ней себе си и най-после да видим поета като човек. Единственият пона сериозен вярната опит да ни бъде представена по-цялостно личността на Славейков принадлежи главието му вдъхновителка и помощница в живота Мара Белчева. Ала дори само за "От на труда и - Бегли спомени" - показва колко недостатъчен е той за нас. дичния останалите печат, съвременници на Славейков има пръснати отделни статии в перио пъти излезли във връзка със смъртта или някакво чествуване на поета, често лишени от всякаква научно-литературна стойност и авторска добросъвестност.  * М. Белчева „Бегли спомени", 1923 г., стр. 10. Боян Пенев, известният наш литературен критик и историк, е бил един от малцината близки приятели на Славейков. Към него поетът храни особени симпатии и бла горазположение. Още в самото начало на запознаването им, което става през есента на 1905 г., между двамата се заражда чувство на дълбока духовна взаимност и взаимоуважение. Сърдечната им дружба продължава години наред все така чиста и неопетнена от никакви дребнави помисли и филистерски интриги на клюкарствуващия столичен елит. И само смъртта на оскърбения поет в далечна Италия слага неумолимата жестока точка на тази почти осемгодишна дружба. През този период Боян Пенев е имал прекрасната възможност да опознае отблизо поета, да изучи неговите духовни интереси, да проникне в неведомите лабиринти на душевния му мир. При това, като се има предвид, чече Боян Пенев ебил човек със солидна литературна подготовка, съвсем естествено е да очакваме от него друго отношение към личността на поета.

На този въпрос бях се спрял в работа, посветена на пътеписа „До Чикаго и назад". Оскъдните положителни данни, приведени там, изхождат от едно писмо на Д. Петров до редакцията на в. „Свобода". В това писмо се съобщава, че до 24 юли 1893 г. Чикагското изложение било посетено от петима българи: „Подполковник Чилингиров, Хаджи Петков от Търново, Д. Радославов, Костадинов [sic] и Голованов". Домогвайки се до истината чрез изключване на явно недопустимото, заключих, че „Д. Радославов" е „докторът". Допуснах, че е вероятно инициалът „Д." да представлява негра мотно съкращение на „Доктор". Пак през изключване на очевидно недопустимото на правих извод, че този „Д. Радославов", не може да бъде Цветан Радославов доктор по философия, близък приятел на Алеко: Цветан Радославов въобще не е ходил в Америка.

Старият писател беше решил да прекара последните години от своя неспокоен живот „по-близо до природата". Берковица със своята красива околност му се беше много понравила. Тази околност му напомняла много швейцарския ландшафт, както той често обичаше да казва. Затова в началото на 1934 година Антон Страшимиров пристигна за втори път на летуване в Това курортно градче. Всеки ден старият писател правеше своите разходки до „Ашиклар". Почти не пропускаше случай да се отбие в горския разсадник, да се полюбува на пъстървите в намиращия се там рибарник и да се пошегува за това-онова. Веднъж в разговор, той изрази голямото си желание да се изкачи на връх „Ком Чел бил „Нова земя" от Вазов и му направило много силно впечатление описанието, което той давал за гледката, която се откривала от там. Дали пък е толкова хубаво на връх Ком?

През м. февруари 1867 г. Любен Каравелов напуска Русия и заминава за Сърбия. През време на почти 10-годишното си пребиваване в Русия в бурните години на революционната ситуация, на селските бунтове и последвалите ги дълбоки промени в живота на страната, Любен Каравелов не остава безучастен към тези събития. В повестите си от руския период той възсъздава духовната красота на българския труженик, способен да въстане с оръжие в ръка срещу чуждестранните потисници („На чужд гроб без сълзи плачат“, „Дончо"). Любен Каравелов завързва приятелски отношения с народника И. Г. Прижов; от страна на московската полиция той бива поставен под „таен надзор" заради това, че четял произведенията на А. И. Херцен. Настъпва третата десетгодишнина на неговия живот, формират се основите на неговия мироглед. Но с изключение на статията си „По повод славянския отдел на вестник „День“ („Руская речь", 4 януари 1862 г.) - която представлява отзвук на памфлета на Н. Г. Чернишевски „Народная бестолковость" („Современник", № 10, 1861 г.) Любен Каравелов не е разкрил своя мироглед в публи цистиката. Положението му на чужд поданик в царска Русия, неизбежната опека на славянофилите не му позволявали открито да противопостави своите възгледи на идеите на самодържавния деспотизъм. Когато през 1867 година става кореспондент на вестник „Голос" в Белград (той ебил сътрудник на този вестник още през 1866 г), Л. Каравелов насочва целия си публи цистичен жар към въпросите за единството на южнославянските народи в борбата им против турския феодализъм. Той жадува Русия и войската на Сръбското княже ство да настъпят против Отоманската империя. Затова приветствува действията на сръбския княз Михаил и засега се въздържа от критика на порядките в полуфеодална. Сърбия.

„Народ, който има Ботев - няма да загине!..." - А какво правим, за да бъдем достойни да произнасяме името му? - Да ругая нямам ни право, ни кураж; да споделям нещо няма пред кого - остана ми шеговитата ирония - и от нея ли искате да ме лишите? - Чудно ми е как паякът не разбира всичката си жестокост спрямо мухата... - И аз се чудя как мухата не се радва, че е такава вкусна и не му пожелае добър апетит. Разликата между истинския художествен натурализъм и символизма е: читателят схваща живота у първия, колкото да е глупав, а у втория и самия автор не схваща що е писал понякога.

Произведенията на Иван Вазов проникват рано в Русия. За рецензия на своя книга („Сливница“) и за превод на свое стихотворение („Не, не ще се радвам кръвожадно") в руския периодичен печат той сам съобщава още в пътеписа си „Извън България". През времето, когато живее като емигрант в братската страна (1887—1889) той завързва и лично познанство с руски писатели, които се интересуват от славянските литератури и специално от българската, какъвто е Уманов-Каплуновски. На всички, които са познавали негови произведения, е било известно сигурно отношението му на възторжена любов към руския народ. Това обаче не е попречило на руската цензура да следи какви идеи и чувства се внасят чрез неговите произведения. Как се е отнасяла тя към неговите книги, проникнали в Русия през 80-те години, не ми е известно. Вероятно е те да са стигали в ръцете на интересуващите се по околни пътища, които тя не емогла да контролира. Тук трябва да се има предвид и обстоятел ството, че през русофобския режим на Стамболов не е било възможно или най-малко не е било безопасно, да се изпращат открито по пощата книги в страната, с която дипломатическите отношения са били скъсани. Така, струва ми се, бихме могли да си обясним защо в протоколите на царската цензура за пристигнали от България и преглеждани книги на Вазов има данни едва от 1894 година, т. е. след падането на Стамболов.

След отпечатването на „Как се каляваше стоманата" (1934 г.) и „Родени от бурята" (1936 г.) младият съветски писател Николай Островски става един от най-много четените писатели в Съветския съюз. Търсенето на тия два романа е толкова голямо, интересът е тъй широк, че скоро Островски достига по тиражи на своите произведения някои от отдавна утвърдените класически писатели. Наскоро след издаването на книгите на руски език се замисля и превеждането им на отделните национални езици в Съюза, за да може да достигне правдивото комунистическо слово на Островски до още по-широк кръг читатели. Вероятно през 1937 г. Държавното издателство за националните малцинства в Съ ветска Украйна (Укрдержнамцменвидав) замисля да преведе и издаде романите на Николай Островски и на български език за българското малцинство в Украйна. През втората половина на 1938 г. двете книги вече са излезли от печат. Това са добре оформени в художествено отношение издания с илюстрации на заглавната корица, на хубава хартия. И двата романа излизат под редакцията на А. Кетков. Неизвестният преводач на „Как се каляваше стоманата" по всичко изглежда добре е владеел руски език и е съумял да проникне в своеобразието на Н. Островски като писател, но не са му достигали познания по български език. По всяка вероятност преводачът е живял дълги години в Русия, бил е лишен от възможността да наблюдава пряко развитието и обогатяването на българския език. Естествено е било за преводача силно влияние да окаже върху него и руският език и при превеждането подходящите български думи да бъдат заменени от русизми. Така напр. наместо к е лнер или серви - тьор е употребена думата официант (стр. 9), наместо мръсник - сволоч (стр. 13), наместо будка - киоска (стр. 20), наместо куртка - гимнастьорка стр. 25), наместо сайвант - сарай (стр. 39), наместо върбалак - ивняк (стр. 45) и т. н.

Въпросът за българо-украинските литературни връзки е твърде слабо разработен. Особено малко внимание е обърнато в статии и изследвания на българо-украинските литературни връзки след Освобождението. А тези връзки са твърде значителни. Те начеват още към края на миналия век и продължават и през периода на разцвета на критическия реализъм в българската литература, и по времето на различните модернистични течения в нея, и по времето на развитието и разцвета на социалистическия реализъм. Известни са фактите за излизането тъкмо в Украйна на български език както на произведения на български писатели-емигранти там след 1923 година, така и на преводни книги от съветската литература. Задача на настоящата статия е да се осветлят накратко литературните връзки на Петко Тодоров с украинската литература. В историята на българо-украинските отношения след Освобождението литературната дейност на Петко Ю. Тодоров заема видно място. Неговото сътрудничество с бележитата писателка Олга Кобилянска, поета-революционер Иван Франко, етнографа Владимир Гнатюк, кореспондирането му с писателя Васил Стефаник, познанството му Осип Маковей и с една от най-големите поетеси на Украйна - Леся Украинка са извънредно скъп принос в укрепването и развитието на културните връзки между българския и украинския народ.

Творчеството на П. Ю. Тодоров е твърде слабо изучено. Буржоазното литературоведение в лицето на Б. Ангелов, М. Николов, Т. Атанасова, Вилински и др., общо погледнато, не отиде по-далече от онова, което направиха за писателя д-р К. Кръ стев и Пенчо Славейков. Марксическото литературоведение едва сега прави първите си стъпки. След работата на В. Христу, който хвърли донякъде светлина върху обществената дейност на П. Ю. Тодоров през 1899 г., известен опит за обгръщане и оценка на творчеството на писателя от съвременно-научно гледище направи Ж. Авджиев през 1956 г. във връзка с 40-годишнината от неговата смърт. 8 За да може обаче да се сложи на здрави основи изучаването на П. Ю. Тодоров като писател и общественик, необходимо е да се извърши не малка предварителна работа. Нужно е да се очертае по-конкретно линията на неговия живот, да се установят неговите отношения към важни събития от обществено-политическата действителност у нас от края на XIX и началото на ХХ век, да се проследи върху документален материал развитието на обществено-политическите и литературни възгледи на писателя и др. Едва тогава ще имаме възможност да поставим неговите произведения в рамките на обществения живот, да ги свържем с неговото схващане за живота и литературата, да ги оценим с оглед на онова познание, което дават за действителността и пр. В тази работа ние си поставяме за задача въз основа на неизползувани досега архивни материали да разкрием отношението на П. Ю. Тодоров към социалистическото движение още като ученик в Тулуза, да покажем отношението му към монархическия институт у нас през 1899 г., да изнесем непознати данни за поведението му като писател и гражданин по време на глада и селските бунтове от 1900 г.

Сравнително малкото документи, оставени от големия български белетрист Йордан Йовков, са пръснати в различни институти и лица, което затруднява тяхното използуване и изследване. Изхождайки от големия интерес към литературното творчество и живот на Йовков, Централният държавен исторически архив (ЦДИА) се зае с публикуването на съхраняваните писма на писателя в архивните фондове на Владимир Василев и Българската легация в Букурещ. Освен тях в публикацията са включени и някои писма, съхранявани в Архивния институт на БАН и у академик Николай Лилиев, които са в непосредствена връзка с тези, запазени в ЦДИА.

В ръкописната сбирка на Института за българска литература при БАН се пазят около 300 писма на съветски писатели, учреждения и частни лица, адресирани до Людмил Стоянов. Връзките на Людмил Стоянов със съветската литературна общественост започват през 30-те години. На страниците на редактираните от него прогресивни периодични издания - сб. „Кормило“, „Щит“, „Литературен преглед" - се изнасят множество сведения за съветската култура и литература. Като представител на българските прогре сивни писатели Людмил Стоянов взема участие в международните конгреси на писателите в защита на културата - в Париж през 1935 и в Мадрид през 1937 година - и се запознава с редица съвременни съветски писатели. През 1936 година той е гост на Съюза на съветските писатели и има възможност да се запознае непосредно с всестранните успехи на социалистическото строителство, на съветската литература, на която става ревностен преводач и пропагандатор. След 9 септември 1944 година плодотворните връзки на Людмил Стоянов със съветските писатели продължават, укрепват и се развиват. Тук обнародваме в превод някои писма до Людмил Стоянов, изпратени между 1935-1956 година, които представляват интересни документи за българо-съветските литературни отношения.

Единственият свидетел на последните минути от живота на Пенчо Славейков, Мара Белчева, в своите „Бегли спомени" много живо рисува смъртта на огорчения поет далеч от неговата родина. Но нейните мемоарни бележки имат твърде импресивен характер, а като се прибави и тяхната фрагментарност до голяма степен, става ясно, че бъдещият биограф на Славейков не би могъл да почерпи много от тях, особено що се отнася до погребението и отзвука, който намира съобщението за смъртта в България, тъй като спомените завършват с момента на смъртта на поета. В този случай стенографските бележки на Боян Пенев, държани както по време на погребе нието, а така също и за всичко отнасящо се до смъртта на Славейков, идат като едно естествено допълнение на спомените на Мара Белчева. От четиримата българи, участвували при погребението: Белчева, Рачо Славейков, Боян Пенев и Олга Ангелова, като изключим първите двама, никой от останалите не ни е оставил впечатленията си в печата. Това още повече повишава стойността на тези бележки за бъдещия Славейков биограф. От друга страна, трябва да се отбележи, че те са правени от човек, който има сериозна научна подготовка и естествено е, че това не може да не се отрази на тях ното качество.

По-долу публикуваме две писма на писателя Антон Страшимиров, писани през 1931 и 1935 г. От тях се вижда в какво тежко материално състояние е прекарал писателят последните години от своя неспокоен живот. Тези писма свидетелствуват и за неговото голямо желание изцяло да се похарчи", за да остане верен до край на своя народ.

Някога аз мислех, че светът се върти около мене. Без мене той не съществуваше. Аз бях в центъра на вселената и всичко зависеше от мене. Тия чувства на младостта, в оная неизяснена за мене политическа обстановка, когато бушуваше Първата империалистическа война, преливаха над всички събития. Аз бях за себе си герой, който можеше да загине при всяко стълкновение, без драматична развръзка. Просто - да умра за с в ободата. Чувството за свобода нямаше нищо общо със събитията и обстановката. Аз се бунтувах против своя батареен командир, против всичко, което потискаше моята душа. И аз бях много смел, защото си бях изваял такава мисъл: все едно кога ще умреш! Поне се бунтувай и дири истината в живота. Но тая истина и на мене не беше ясна! Трудно е да се каже как тогава нашата будна интелигенция, пристегната в мундир и омотана в национални въжделения, реагираше срещу войната. Тя беше вплетена в жестоката дисциплина. Който надигаше глас, завързваха го на кол и се командуваше: залп! Толкова струваше един живот! На война има две състояния: или ще биеш, или ще те убият! Всяко отклонение от това правило нарушава дисциплината и морала на войната. Моралната стойност на въздържанието не е убедителна.

Георги Бакалов живее в съзнанието на днешните поколения преди всичко като пламенен марксически критик и смел организатор на пролетарската литература от периода на фашизма. И основателно. С партийна целеустременост, страст и тактичност, въпреки неимоверно тежките условия на фашистката диктатура, Бакалов поставя в литературните си статии найактуалните изисквания за момента, подкрепя и насърчава младите пролетарски сили, бичува и изобличава враговете на пролетарската литература. Разбира се, с всичките предимства и недостатъци на тогавашната марксическа литературна критика и политика.

Ако Ви отговарям, то моля вземете под внимание, че не съм нито литературовед, нито литературен критик, а само обикновен писател, разказвач. Вие и Вашето уважавано списание не трябва да очаквате от мен дълги и задълбочени теоретически отговори. 

Въпрос: Какво да разбираме под понятието реализъм"? Може ли да се разпростре това понятие върху цялото литературно развитие или се отнася само към един по-късен негов период? 

Отговор: Не смятам, че понятието реализъм се разпростира върху цялото развитие на литературата. Правилно еда се каже, че реализмът се е появил заедно с буржоазното развитие, следователно неговото пълно проявление трябва да търсим през Ренесанса. Трябва да направя уговорката, че реалистически черти има безсъмнено също и в древната поезия, например в поезията на Омир, в персийската литература, при китайците, а не по малко дори в стария завет, който аз отнасям също към изящната литература. Но с тези специални въпроси трябва да се занимават повече специалистите Художественият реализъм е достъпен за всички хора. Той се отличава от другите разновидности на творчеството по това, че е пълноценно отражение на действителността. На мнение съм, че понятието реализъм не трябва да се схваща в тесен, а в по-широк сми съл.

Като Ви представям докладната записка на постоянния стенограф г. Василиев, чест ми е да Ви доложа, че и аз имах случай да констатирам, че временният стенограф г. Де белянов е репортьор на някой вестник, и че той е влязъл в бюрото повече от желание да услужва на вестника си, отколкото на бюрото, защото, от една страна, не взима смени редовно, както другите стенографи, а, от друга, взима преписи от оригинални книжа, цитирани в Събранието.

Познавах го преди да съм го виждал. Живеех във Видин - крайдунавски град, който се отделяше от полето с грамадна подкова от ровове и насипи, чиито два края опираха плътно в реката. Там, сред обрасналите с троскот и бучиниш Насипи, вечно свърталище на змии и гущери, в длъбнатините, които ни криеха от всеки поглед, ние - членовете на комсо молските кръжоци в гимназията - се събирахме, когато правехме общи срещи на повече кръжоци (за такива общи срещи малките ни ученически квартири бяха и тесни, и опасни). Живо си спомням как на една наша среща кръжочничка-уче ничка, като държеше синята си барета в ръка, се изправи веднъж до висока, цъфнала глогина - и, обгърната от нашите очаровани погледи, издекламира с ясен, звънлив глас: Аз скитница съм вечна, безстрашна, вездесъща, за мен предели няма, прегради аз не знам, аз нивга не оставям да не споходя къща, човек щом в нея влезе - и аз съм вече там.