Срещи и разговори с Александър Балабанов

Стане ли дума за Александър Балабанов, първото нещо, което изниква в съзнанието ми, е чествуването на чешкия писател и дипломат Франтишек Кубка - последното от поредицата чествувания, които Съюзът на българските писатели организира през пролетта на 1946 г. в салоните на българо-съветското дружество. Разбира се, аз познавах Балабанов много време преди това. Спомням си най-напред една негова сказка върху древногръцката литература от идиличните времена на моето ученичество в Пазарджик. Славата му на особняк и разсеян човек вече се носеше и публи ката беше изпълнила читалище „Виделина", предупредена от мълвата, че щеше да чуе един забавен професор. Забравил съм подробностите, но добре си спомням веселата въз буда на слушателите от онова странно съчетание на гротескно и сериозно, което беше основен белег на цялата негова личност. Какво научихме от тази сказка - не знам, но едно беше безспорно: оказа се, че древногръцката литература не е така безинтересна и така отдале чена от нас, както ни я представяха някои учебни пособия. Няколко години по-късно, вече като студент в София, имах случай да срещам Балабанов почти всеки ден. Виждам го и сега тревожен и вечно забързан да се движи по булевард „Цар Освободител" с чанта ръка, на главата с небрежно наложена мека шапка, под която се подаваха къдравите му невчесани коси, обкръжен от студенти и познати, да говори възбудено или да спори някакъв въображаем опонент. Дори съм имал случай да се спирам пред Университета и да гледам с предизвикателно любопитство дали си сваля галошите, преди да се качи трамвая, както твърдеше създадената около него легенда. А след Девети септември, не знам точно кога и как, ние се сближихме и понеже живеехме в един квартал, почти през вечер изминавахме разстоянието от тогавашния клуб на културните дейци до Докторската градина. И въпреки всичко това, когато стане дума за него, аз си спомням най-напред онова чествуване на улица „Мизия", за което поменах.