Книжка-6

1966 Книжка 6 Съдържание

Големите художници-хуманисти стоят винаги близко до прогресив ните идеи на своята епоха. В наше време мнозина от тях стигат до социализма. И стигат по свой път, чрез вътрешната логика на своето развитие; до постигането на революционната правда ги довежда хуманистическата сила на техния талант. Емилиян Станев се изяви през 30-те години. Във всички негови произведения от онези години има размисъл за съдбата на човека. В тях личи не само художникът-анималист - тънкият познавач и изобразител на природата и животните. Тези произведения ни разказват за неравенството между хората, за вълчите закони на буржоазното общество. Те са пропити с дълбока тъга по прекрасното у човека. Но тогавашните социални възгледи и хуманизмът на писателя не са му позволявали да види реалната перспектива на историческото развитие, той можа да изрази само абстрактната си мечта за по-хубаво устройство на света. По-късно Станев започна да вижда в революционните изменения на своята страна онези реални условия, които създават възможност за истинска еманципация на човешката личност. Писателят се намираше в спор - не умозрително-абстрактен, а дълбоко творчески - с различни модернистични концепции, изолиращи човека от обществото. Извършилата се идейно-художествена еволюция у него осезателно-конкретно дава отговори на големите проблеми на века - за истинските стимули на художествения прогрес, за хуманизма. Постепенното откриване на новия свят, развиващият се революционен мироглед на Станев значително раздвижват неговите художнически хоризонти, той вижда в революцията осъществяването на висши хуманистични идеали.

В първата сериозна статия за „Избрани очерки и разкази“ д-р Кръстев (В. Миролюбов), след като отрича почти изцяло Стаматов като художник, подчертава: „Сатиричното отнасяне към живота, това е неговата стихия. На нея дължи тесния си кръгозор“. („Млади и стари" - стр. 149). Оттогава до днес за Стаматов са писали почти всички забележителни български критици. И винаги са определяли мястото му сред сатириците. Своя живо и грижливо изработен портрет на писателя литературният критик Симеон Султанов е включил в книга, озаглавена „Сатирици“. И това е правилно. Несъмнено Стаматов е сатирик. Един от най-ярко изразените сатирици в нашата литература. Основният патос в творчеството на този така самобитен и самотен творец е гневното бичуване на пороците, които гъмжат в човеш ката душа, и гневното разкъсване на маските, зад които тези пороци обичат да се прикриват. Литературното дело на Стаматов е изпълнено с алчни, безскрупулни, похотливи мъже и с благовидно прикрити зад най-светите буржоазни добродетели проститутки. Нека си припомним всички тези Лили, Лина, Лида, Шурочка, Графинята и др. Не миришат ли те „на кръчми и мъже"? За писателя „Човекът е най-лошото животно, защото е умен. По-хищен от вълка, по-хитър от лисицата, по-гаден от хиената". Буржоазната действителност, в която е принуден да живее, той гледа с бдителна ненавист, винаги готова да се разрази в сатира. А живее в найеснафския период на буржоазията, нейния привиден разцвет и тържество, когато идеалите на Възраждането са забравени и когато пошлият оптимизъм „на червея в сиренето" все още не е еволирал към трагичния оптимизъм ,, на мишката в капана пред сиренето от примамката“.

Руската литература е овладяла тели с толкова велики драми, че случаят с героя на повестта „Двойник" им изглежда съвсем незначителен. Но въпреки това, повече от сто години вече продължава големият спор около тази повест и кошмарното произшествие с титулярния съветник Яков Петрович Голядкин, извършило се на крайбрежната улица Фонтанка, в столичния град Петербург, през ноември, в дъжд и сняг, късно вечерта. .. Облегнат на перилата, които бяха издигнати по протежение на Фонтанка, Яков Петрович преживяваше може би най-страшните мигове през живота си. Току-що изхвърлен от дома на статския съветник Берендеев, той бе готов да изчезне въобще, в земята да се провали, да не бъде, в прах да се превърне... Но нищо от това не стана, а се случи едно извънредно и озадачаващо произшествие: титулярният съветник срещна на брега на мътната и дори черна река Фонтанка своя двойник.

Лилиев се появи в нашата литература в началото на века, почти едновременно с Дебелянов. Тогава Яворов изживяваше трагично крушение на своите младежки идеали. Неговият тревожен, неспокоен дух се луташе в кошмарните бездни на безверието. Той беше станал много податлив на песимистичното светоусещане на символистичната естетика. Спонтанно, по необходима вътрешна повеля големият поет проправи път на една за късняла литературна мода, по която се увлякоха поетите от младото тогава поколение - Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Тео дор Траянов, Гео Милев, Христо Ясенов и други. В своята родина - Франция, тази школа се оформя през 80-те години на миналия век. Всеизвестно е, че в основата на символизма стои найкрайният субективизъм, безперспективната философия на една уморена, изхабена вече психика. Би било обаче грубо вулгаризаторство да смятаме, че представителите на символизма са съзнателни идеолози на буржоазията и крепители на нейния ред. В по-голямата си част те са хора с високи ду ховни пориви, ужасени и отвратени от заобикалящата ги пошлост и хищ ност, които търсят спасение в света на химерите, на самовглъбяването. Символизмът, колкото и да е упадъчен по своята същност, е отрицание на еснафщината, но отрицание пасивно и безвредно за господствуващата система.

„Ако можеха да говорят може би по-непосредно от всяка друга Йовкова творба изправя читателя пред една особеност, на няколко пъти спо менавана напоследък като „предметност“ на изобразяването, на словесния рисунък. Всъщност тази т. н. от нас предметност представлява един от аспектите на въпроса за строежа и функциите на словесния образ у Йовков Разрешението, което той му дава, е толкова важно, колкото е и характерно Йовковско. И един анализ, засегнал така или иначе строежа и композицията на творбата като цяло (на „макрообраза"), не може да не се спре върху строежа на „микрообраза" - на отделния езиков образ и неговата функция в цялото. Това са въпроси на словесната тъкан на художествената творба, взети откъм тяхната специфично стилова страна. Докато композицията и изобщо строежът на Йовковия разказ пре търпява сравнително по-сложен развой, словесният рисунък у Йовков се развива, така да се каже, по възходяща права: това е прогресивното разгръщане на една и съща изобразителна тенденция от „Овчарова жалба до „Ако можеха да говорят“. Пътят едълъг - от 1910 до 1936 г. — но прав; разликата е огромна, но естествена и неминуема.

Името на Никола Василев Ракитин е едно от най-чистите и най-човечните имена в българската поезия. Неговите стихове и днес не са изгубили своята първична свежест, от тях ни облъхва неподправеният аромат на българската земя и природа, струи топла обич и съчувствие към хората, към техния труд и мечтите им за по-добър живот. Те са проникнати от искрена, здрава привързаност към родния край и родното село на поета, което той някога е напуснал, но не е изличил от сърцето си. Песните на Ракитин са прости и сърдечни, жизнерадостни и оптимистични, но съще временно криещи в себе си някаква тиха тъга и примиреност. „Сред толкова горести в света аз имах желание да внеса със стиховете си малко ведрина и радост" - писа поетът. И той изпълни това свое съ кровено желание, остави на българската поезия песни, в които е съхра нена неговата скромност и благост, човечност и простота, обаянието на един искрен и всеотдаен човек и поет.

Стане ли дума за Александър Балабанов, първото нещо, което изниква в съзнанието ми, е чествуването на чешкия писател и дипломат Франтишек Кубка - последното от поредицата чествувания, които Съюзът на българските писатели организира през пролетта на 1946 г. в салоните на българо-съветското дружество. Разбира се, аз познавах Балабанов много време преди това. Спомням си най-напред една негова сказка върху древногръцката литература от идиличните времена на моето ученичество в Пазарджик. Славата му на особняк и разсеян човек вече се носеше и публи ката беше изпълнила читалище „Виделина", предупредена от мълвата, че щеше да чуе един забавен професор. Забравил съм подробностите, но добре си спомням веселата въз буда на слушателите от онова странно съчетание на гротескно и сериозно, което беше основен белег на цялата негова личност. Какво научихме от тази сказка - не знам, но едно беше безспорно: оказа се, че древногръцката литература не е така безинтересна и така отдале чена от нас, както ни я представяха някои учебни пособия. Няколко години по-късно, вече като студент в София, имах случай да срещам Балабанов почти всеки ден. Виждам го и сега тревожен и вечно забързан да се движи по булевард „Цар Освободител" с чанта ръка, на главата с небрежно наложена мека шапка, под която се подаваха къдравите му невчесани коси, обкръжен от студенти и познати, да говори възбудено или да спори някакъв въображаем опонент. Дори съм имал случай да се спирам пред Университета и да гледам с предизвикателно любопитство дали си сваля галошите, преди да се качи трамвая, както твърдеше създадената около него легенда. А след Девети септември, не знам точно кога и как, ние се сближихме и понеже живеехме в един квартал, почти през вечер изминавахме разстоянието от тогавашния клуб на културните дейци до Докторската градина. И въпреки всичко това, когато стане дума за него, аз си спомням най-напред онова чествуване на улица „Мизия", за което поменах.

Следвоенните двадесет години представляват период, през който българската литература се приема с твърде голям интерес. Неправилно ще бъде обаче да твърдим, че в Сло вакия преди двадесет години българската литература е била непозната или пък за нея е знаело съвсем малко. Словашката литература до голяма степен е подготвена за този нов период благодарение на традицията, създадена от Шафарик и Колар, а в по-ново време разширена и съживена от Ваянски и Захей - този неуморим апостол, станал в края на миналия и началото на сегашния век живата връзка между двете литератури, подготвена благодарение на преводите на българска революционна поезия, направени от Павол Хоров по време на Втората световна война и благодарение на дейността на българските студенти B Братислава и тяхното участие в Словашкото народно въстание. Традицията на жив интерес към българската литература - традиция, която води началото си от Ваянски (като автор на книгата „София- Плевен") и от Захей като преводач на произведения от Иван Вазов, не замира и през „глухото“ време между двете световни войни, макар и в неща като преводаческите фрагменти на поета Владимир Рой и в пре вода на „Харитининият грях" от Ана Каменова, направен от Йесенска и излязъл през 1938 г.

И по отношение на посмъртното признание литературоведът е по-зле от писателя. Никога особено яка, а без „марката“ на авторитета - съвсем изтъняла, нишката с публи ката се къса. Появяват се нови идеи, нови оценки, нови светила. И тепърва делото, в което е осъществено най-скъпоценното от личността, ще се оспорва, и тепърва зрънцата истини добити с не по-малко труд и талант, ще минават през сита и през лупи. Потомците не са снизходителни, историята рядко е великодушна. И ако все пак трябва да прояви щедрост, и ако все пак трябва да бръкне в скъперническия резерв на милост и благодушие, то и тук писателят ще бъде предпочетен като невръстно чедо на природата, като птичка божия. Критикът, литературоведът винаги е пълнолетен и отговаря за деянията си по най-суро вите параграфи на естетическото законодателство. Ето какво ни задължава внимателно да се вглждаме в творчеството на всеки талантлив критик с цялата отговорност на неговата главоболна професия, с цялата сериозност на нашите непосредствеси задачи. А когато този критик е от ранга на В. В. Ермилов, налагат се и поуки. Не само защото делото му, прекъснато от преждевременна смърт, няма да стигне далечините, към които се бе устремило. Не само защото завършекът изисква равносметка, а научният принос - признание. По-скоро скръбният повод развързва възел от мисли и преживявания. Не всяко завършено творческо дело е в състояние да ги породи. А това, струва ми се, е най-добрата атестация и за живия, и за умрелия. През тридесетте години, когато комсомолският литератор застана на боеви пост в Съветските ежедневници, художественият критерий се налагаше като основно изискване на социалистическата литература. Появяваха се творби, които обществено ги наложиха. Но в теоретическата мисъл продължаваше инерцията на социологичните формули, на ле вичарската догматика, на назидателните поучения.

Съвременни литературни въпроси" е новата книга на Стоян Каролев. Нова теоретико-критическа книга в нашата книжовност не е често явление, за да остане незабелязана. Стоян Каролев е един от най-зрелите, проникновени и искрени представители на средното поколение литературни тео ретици и критици марксисти. Той притежава рядък талант: да откликва на найострите съвременни проблеми, да има ясна позиция и при това да е лишен от злобна придирчивост и тесногръдие. Това е добър и нравствен критически талант с голяма ерудиция и вярна принципност. Винаги ми е изглеждала неубедителна подредбата на художници или учени по възраст. В характеристиката, млад творец" или млад критик" често се е влагала не само доброжелателност, но и снизходи телно пренебрежение - пък дори мла дият" вече да приближава „на попрището жизнено средата". Позоваването на на преднала възраст също не ни дава много. Минали заслуги и натрупан опит са достойни за уважение. Обаче често тези ценности се засенчват от себичността на възрастта, от консерватизма, страха от новото. И това неведнъж е довеждало до „субективна честност, обективна реакционност" (в най-добрия случай), до изо ставане от потребностите на епохата. И младостта, и зрелостта са еквивалентни, стига да могат да се мерят с дръзновен талант и висока ценностна продуктивност. Старият Гьоте имаше много по-млад талант от редица голобради Екермановци. Доказателство е втората част на „Фауст“. Всеки истински талант е млад, тъй като всяко творчество предполага оригинално създаване на неконвенционални, прин ципиално нови ценности, за които не съществува предварителен алгоритъм. Това общо правило е властно и над художника, и над критика.

Книгата на Атанас Натев „Съвременна западна драматургия" се появява след редица публикации на същия автор върху теорията на изкуството и някои проблеми на новата българска драматургия. Това обстоятелство дава предварително въз можност за едно съчетаване на общоестетическите аспекти на въпросите с поконкретната и актуална целенасоченост на анализа. И трябва да подчертая, че тази особеност проличава ясно в новата книга на Ат. Натев. Тук авторът е съумял да разгледа различните творби и автори с внимателно вникване в характерните черти, в основните тенденции и насоки на развитие. Във връзка със съвременната западна драматургия авторът е бил изправен пред специфична трудност: това, че материята, която разглежда, е недостатъчно проучена у нас и е известна само отчасти на по-широката публика, та дори и на специалистите. Това определя и една Нова задача пред Натев: нека я наречем културно-просветна, когато той е задължен наред с анализа да проследява доста под робно и съдържанието на отделните пиеси, преразказва отделни епизоди, действия да и т. н. При друго равнище на познаване на този материал, подобни отклонения биха изглеждали излишни и ненужни допъл нения към естетиката на едно ново явление в съвременната драматургия. Но авторът е бил наясно, че е задължен сам да проправя път, да се явява в определена степен и популяризатор на недостатъчно известни явления.

През последните месеци нашето ботевознание се обогати с още един ценен влог - книгата на Ст. Таринска „Прозата на Христо Ботев". Не голяма по обем, тази нова книга за великия син на народа ни е резултат на продължителна, системна, задълбочена научноизследователска работа. Неин предмет е сравнително малко проучената досега проза на Ботев - ста тиите му, очерците и фейлетоните. Авторката е събрала голям исторически и лите- ратурен материал и е изградила изслед ване, отличаващо се с цялостна стройна композиция, вътрешна логичност и последователност, задълбочено проникване и анализ. С научната прецизност, точност и аналитичност на талантлив литературен историк Таринска трупа наблюдения и факти, проследява пътя на публициста и фейлетониста, очертава все по-плътно атмосферата на времето, вниква все подълбоко в особеностите и неповторимостта на литературния процес. Интересен именно от литературноисто рическо гледище е разностранният, много конкретен анализ, който тя прави на разглежданите произведения - статии, очерци и фейлетони. Методът на раздробяване, на детайлен литературноисторически ана лиз е приложен особено последователно в най-обширната глава на изследването - Майстор на фейлетона". Авторката търси източниците, използувани при написва нето на всеки фейлетон, послужили като материал и като повод на фейлетониста. Проучвайки с литературно-историческа вглъбеност предисторията" на творбата, т. е. повода за възникването й, изворите, прототиповете, Таринска се добира до интересни наблюдения, неусетно и леко навлиза в нейната атмосфера. Авторката спори с Ал. Бурмов за времето, по което е написан фейлетонът „Долапът", без да се увлича в самоцелно натрупване на факти, в самоцелен историцизъм. „Доводите на Ал. Бурмов на пръв поглед са напълно правдоподобни и убедителни, пише тя, но ако проследим внимателно съдържанието на произведението и се обърнем към действителните факти, лег нали в неговата основа, ще видим, че твър дението му е невярно. Ще се спрем пошироко на този въпрос не само за да уточ ним времето на създаването на фейлетона, а защото това до голяма степен е и въпрос за принципите, по които Ботев гради фейлетонната творба." (стр. 106). 1 Стефана Таринска, Прозата на Христо Ботев", изд. Наука и изкуство, С., 1966 г. Таринска непрекъснато търси „принци пите", основните проблеми. Конкретният анализ на „Долапът" довежда до принципни изводи и обобщения за раждането и разгръщането на фейлетонната тема, за уме нието на Ботев да остава верен на дей ствителния факт и едновременно да си осигурява достатъчно разстояние, за да организира материала си така, че да за звучи голямата обществена тема". Чрез анализа се стига до отговора на въпроса - как фейлетонистът вгражда действителния факт в общата тъкан на произведението? За Ботев „конкретно-злободневното не е илюстрация на идеята, а израз на идеята. затова му е необходимо в неговото един ство между частното и общото - така както се проявява в самата действителност". При разглеждането на фейлетона Тая нощ сънувах..." Таринска отново търси принципа, върху който се гради са тиричното разобличение, открива преси чането на малката и голямата тема на фейлетона, завръзката на сюжетното развитие. И стига до обобщението: „Едно постоянно преливане, постоянен преход от малката към голямата тема на творбата. едно непрекъснато редуване на басненоалегоричното с реално-правдоподобното и всичко това чрез неочаквани преходи, при това плавни, логични" в своята ало гичност, външно приемливи - върху тези принципи Ботев изгражда фейлетонния разказ." (стр. 120) Анализът на „Тая нощ сънувах..." дава материал на авторката да разкрие умението на Ботев да фабулира, да създава с лекота и непринуденост фейлетонен сюжет - занимамлив и дълбоко съдържателен, наситен с голямо разнообразие от мотиви и едновременно монолитен и целенасочен", да изгражда сю жетното развитие върху конкретни злобо дневни факти и заедно с това да го проек тира върху големите, основните въпроси на времето, като му придава и ярка политическа насоченост.