творчеството

Първи са срещнали неговото име в печата читателите на сп. „Съвре менност“, през есента на 1906 г. Списанието е твърде невзрачно. Гръм кото му название еизбрано навярно да подсеща, че редакторите Ст. Дон чев и Г. Савчев, които днес никой не знае, имат присърце новите ли тературни веяния", т. е. символизма. Тогава вече в съзнанието на някои интелигенти, податливи на литературната мода, декадентството ебелег на съвременност. Но в цикъла „Посвещение" на новия поет Димчо Дебелянов де кадентска „съвременност" не личи. Стихотворенията не са забулени в символистична мъгла, те са ясни, традиционни". „Веянията идат от другаде - от поета, чиято личност изпълва сърцето на юношата с пре клонение - Пенчо Славейков. По това време роденият през 1887 г. Димчо Дебелянов ена де ветнайсет години. Той току-що е завършил първа софийска мъжка гим назия. В гимназията си спечелил име на сърдечен и талантлив младеж Мнозина го обичали - за неговата подкупваща непосредственост, ма кар да е бил склонен и към усамотяване, за прямотата му, за чистия жар, с който е говорел и декламирал. Дълго се помнело едно негово слово за празника на Кирил и Методий. Още по-дълбоко впечатление направил с рецитацията си в „Славянска беседа" на Вазовото стихотворение „Елате ни вижте". Този път той си спечелил вниманието и на самия монарх княз Фердинанд, довтасал на тържественото ученическо утро И нищо чудно. Димчо никак не се смутил от Кобурга. Обърнат към него той смело хвърлил в очите му гневните изобличителни слова на народ ния поет:

Сега видният прогресивен американски писател Улиям Сароян е на 55 години. Той е роден през 1908 г. в град Фрезно - Калифорния, в семейството на арменски емигранти, пришълци от Западна Турска Армения. Едва тригодишен, Уилям остава без баща и от ранна възраст чувствува горчивините на живота. Принуден да се грижи за прехраната на семейството си, Сароян почва да работи, отначало като вестни кар, после раздавач в телеграфопощенската станция, впоследствие ратай из фермите, канторски служащ, общ работник, наемен войник, репортьор и т. н. При всички тия професии, имайки допир с широките народни маси, бъдещият писател е очеви дец на човешката скръб и радост, наблюдава горчивата съдба на хората в американската действителност и отрано започва да живее с мислите, несгодите и мечтите на обикновения американец. Тук е източникът за дълбокия реализъм в произведе нията му. Сам писателят в последния си роман „Ту пристига тук, ту заминава там - сами знаете кой е" пише: „Поетът също странствува и затова, защото източник на не говата поезия са светът и хората, и на него му е необходимо да ги види колкото може повече... Той (поетът) се стреми да бъде верен на истината в своите мисли и чувства и преди всичко да говори и пише истината."

Както е известно, още през XVIII и XIX век сръбски и български писатели посвещават свои произведения на възраждането на двата народа. Андрия Качич-Миошич например не е делил южните славяни. Доситей Обрадович споменава в съчиненията си не само Сърбия, но и „бедная Болгария". Вук Караджич издава пръв народни български песни, Константин Огнянович работи за духовното пробуждане на бъл гарския народ, комуто посвещава своите произведения. Крупни книжовници като Христофор Жефарович, Йован Раич имат български произход. Те пишат произведенията си на руско-славянски език и допринасят еднакво за българското и за сръбското духовно и политическо развитие. През епохата на Възраждането настъпва небивало дотогава предаване на идеи и теми от една литература на друга. Когато трябва да отбележим обаче несъмненото въздействие на южнославянските литератури у нас, особено от началото на XIX век, ние трябва да имаме предвид и факта, че самите тези южнославянски литератури са търсили образци в италианската, руската, гръцката и австрийската литература, че те са се намирали в естествени, закономерни взаимоотношения с тези литератури. Найнапред далматинската, а доста време след това останалите славянски литератури търпят общото влияние на европейския Ренесанс, което се проявява къде по-рано, къде по-късно в отделни заимствувания и подражания на едни или други образци. Ето защо, когато проучваме сръбското и хърватското литературно и културно влияние у нас в началото на XIX век, ние не можем да не забележим, че всъщност това е един закономерен творчески процес, който обхваща двете страни, а също и останалите балкански народи, че тук се осъществяват исторически обусловени взаимовръзки, че от онова, което сме взели в даден период, ние сме създали качествено нови произведения, с които сме предвижили напред литературното развитие.

По единодушното мнение на критиката Димитър Димов не успя да изгради един антиподен свят на „Никотиана", да изобрази героичното и светлото начало на нашето време, което да противопостави на тъмните сили на буржоазния свят. Образите на работници и комунисти в неговия за бележителен роман „Тютюн" с малки изключения далеч отстъпват по яркост и жизненост на другите образи от романа. Сама по себе си тази несполука е едно нерадостно явление в нашата литература, но тя е твърде крас норечива и поучителна, съдържа твърде интересни проблеми, за да я отминем лесно, да я регистрираме само, без да се помъчим да я изследваме и обясним, да открием заложените в нея загадки и истини, да разкрием истинскато и значение за нашата литература. Защото често пъти неуспехите на таланта се оказват по-плодотворни и по-ценни за историята от всеки посредствен успех. Те ни доближават до повече истини, разкриват пред нас по-дълбоко и по-интересно картината на света, в тях има повече живот, повече драматизъм и сила, отколкото във всички средни „постиже ния“, във всяка бездарна праволинейност и безгрешност. Или, ако перифразираме едно изречение на Гизо, можем да кажем, че талантът се ползува от тая прекрасна и заслужена привилегия неговите заблуждения да оплождат истините.

Поредицата от големи имена в съвременната немска литература оредя. През последното десетилетие смъртта прекъсна жизнения и творчески път на Томас Ман, Бертолт Брехт, Алфред Дьоблин, Йоханес Бехер, Лион Фойхтвангер, Ханс Хени Ян, Херман Хесе. Наистина сред нас са още няколко значителни спътници на тези писатели (като Арнолд Цвайг и Ана Зегерс), но се поставя въпросът: дали междувременно в Германия са израсли писатели, от чието дарование бихме могли да очакваме в бъдеще нещо представително в художествената литература. В тази връзка се споменава - между многото други - понякога и името на Манфред Билер, млад белетрист и радиодраматург, един от малцината автори в ГДР, които привличат вниманието във Федералната република и западния свят. Естествено, успехът съжителствува преди всичко с умна организация, но Билер, който еедва 31-го дишен, поставя изисквания към своите читатели и явно има дарование. След като следвал германистика в Хумболдтовия университет - Берлин и за кратко време бил лектор, той тръгнал да пътува по света. В края на 50-те години посе тил Австрия, Швейцария, Италия, Чехословакия, България; той следи внимателно българската литература (напр. стиховете и епиграмите на Радой Ралин, романа на Ивай ло Петров „Мъртво вълнение"). През 1960 г. предприема като работник на един риболовен кораб пътуване до Канада и Нюфаундленд, а през 1965 г. е бил и в Лондон. Известно е колко много допринасят пътуванията за изграждането на човека, каква школа са те, защото ни поднасят нови познания с лекота или бидейки изпълнени с опасности. Чрез пътуванията човек преодолява едностранчивостта си, предразсъдъ ците, спънките в в развитието си и постига, при наличието на достатъчно предварителни условия, по-високо ниво.

В заключителната част на изследването си „Зараждане на поетичното произведение" Жан-Пол Вебер прави следната колкото самоуверена, толкова и знаменателна декларация: „В нашите тематични четения няма нищо, което да напомня за скованите обобщения на психоаналитиците или стилистиците, за техните Едипови комплекси, орални, анални и генитални стадии или пък за техните барокови, класически, романтически и т. н. стилове. "1 Самоуверена, защото, както ще видим по-долу, резултатите на Вебер малко се различават от фройдистките и защото с лека ръка се отхвърлят и положителните страни в концепциите на „стилистиците“. Знаменателна, защото един представител на най-новото буржоазно литерату рознание прави опит да скъса или поне декларира, че иска да скъса с двете най-характерно изявени направления в изкуствоведския и литературоведския неисторизъм през първата половина на нашия век. Стилистизмът на формалистите и „филолозите“ и психологизмът с всичките му ортодоксални и разколнически направления са двата полюса, между които се движат множеството нюанси на този неисторизъм. Това, което ги поляризира, е трансцендирането на художественото развитие извън волята и особеностите на творческата личност от стилистиците и пъл ното затваряне на детерминационните фактори на развитието в рамките на индивидуалното или „колективното подсъзнателно у психоаналити ците. А това, което ги свързва, е изолирането на художественото развитие от класово-икономическото и идейното развитие на обществото. В тази обстановка френският литературовед и психолог Жан-Пол Ве бер обяви, че се е домогнал до подход, който преодолява ограничеността и на стилистиците, и на психоаналитиците.

Големите художници-хуманисти стоят винаги близко до прогресив ните идеи на своята епоха. В наше време мнозина от тях стигат до социализма. И стигат по свой път, чрез вътрешната логика на своето развитие; до постигането на революционната правда ги довежда хуманистическата сила на техния талант. Емилиян Станев се изяви през 30-те години. Във всички негови произведения от онези години има размисъл за съдбата на човека. В тях личи не само художникът-анималист - тънкият познавач и изобразител на природата и животните. Тези произведения ни разказват за неравенството между хората, за вълчите закони на буржоазното общество. Те са пропити с дълбока тъга по прекрасното у човека. Но тогавашните социални възгледи и хуманизмът на писателя не са му позволявали да види реалната перспектива на историческото развитие, той можа да изрази само абстрактната си мечта за по-хубаво устройство на света. По-късно Станев започна да вижда в революционните изменения на своята страна онези реални условия, които създават възможност за истинска еманципация на човешката личност. Писателят се намираше в спор - не умозрително-абстрактен, а дълбоко творчески - с различни модернистични концепции, изолиращи човека от обществото. Извършилата се идейно-художествена еволюция у него осезателно-конкретно дава отговори на големите проблеми на века - за истинските стимули на художествения прогрес, за хуманизма. Постепенното откриване на новия свят, развиващият се революционен мироглед на Станев значително раздвижват неговите художнически хоризонти, той вижда в революцията осъществяването на висши хуманистични идеали.

Пенчо Славейков е най-видният представител на българската балада от Освобождението до началото на днешния век. Над малкото и неизвестни поети, които се опитват да работят в тази област, той се извисява както броя на написаните балади, така също и с художествените им постижения. Трайният интерес към народното творчество - незаменима школа за развиване на естетическия вкус - който Пенчо Славейков запазва до края на живота си; революционните борби на народа ни, от които взема темите на много свои произведения; досегът му с европейската литература улесняват стремежа на Славейков да създаде поезия, достигнала световното равнище, без да бъде засегната при това националната и особеност. Този път на развитие се оказва извънредно плодотворен и оставя неповторимо своеобразие в баладите му.

Скътал приказа под № 145 от 23 февруари 1879 г. на Управлението на руския императорски комисар в джоба на формения си мундир на статски съветник „младшият чиновник за особени поръчки при русенското губернаторство, Иван Вазов се качва на 6 март с. г. след обед на австроунгарския пътнически параход „Тегетов“ и рано сутринта на следния ден пристига на гъмжащото от коли и хора и претъпкано със стоки пристанище на Лом-паланка. Оттук Вазов наема файтон и същия ден вечерта пристига в Берковица, където заема длъжността председател на окръжния съд.

Първата световна война и трусовете на Октомври измениха целия ход на световната история и неизбежно дадоха ново направление на изкуството. Ударът, който разтърси и промени света, се стовари върху буржоазно-естетическата мисъл от предвоенното десетилетие и разчисти пътя за нови идейни и художествени търсения. В българската литература започна да зрее нов, дълбоко възродителен процес на възвръщане към реалния живот, към бойките викове на улицата, към спечената пръст на чернозема, към живителните земни сокове. Октомврийската революция, която тласна по нов път духовното развитие на народите, изигра съдбоносна роля и за българския народ, като определи до голяма степен понататъшното му икономическо и културно развитие. Достатъчно е да надзърнем в литературата ни през ония години, за да почувствуваме неотразимата мощ на революцията, за да почувствуваме възродителната сила на новите и духовни дви гатели.

За какво, всъщност, пише Вежинов? За антифашисткото движение, което си има своите исторически координати, своята документална основа и своите герои, потънали в ежедневието му? Или за човека в безкрайността на света, дълголетието на историята? Не се ли отърсва писателят твърде енергично от конкретните вълнения на борбата? Не оставя ли в сянка героите от сраженията, увлечен да обхване великите контури на човешкия дух? Колко автори са започ вали и свършвали с показване на разстрели, с описване на акции, с картината на деветосептемврийския митинг? Защо Вежинов не е погълнат от видимото? Защо неговият дядо Щилян не останеше при своята санитарна чанта, а го чуваме упорито да казва: „Сигурно нещо остава от нас на тоя свят - я жаба, а славей. .. Иначе какъв ще е смисълът?". Защо Виктор не загинеше героично в боя, а пада нелепо, безполезно? Защо в предсмъртната му въздишка не чуваме онова историческо „Смърт на фашизма. Да живее...", а пак трескавото: „Можеш ли да си представиш небе без звезди?... Не можеш, разбира се... Звездите са в нас, съдбата ни.

В края на миналата година излезе от печат книгата „Из живота и творчеството на Иван Вазов" от Илия Бояджиев и Цочо Делев, Държавно издателство „Народна просвета", София, 1968. Изложението за живота и творчеството на Ив. Вазов е основано на старателно съ- брана и добре подредена документация (снимки, портрети, спомени, цитати, схеми и таблици). Някои от елементите на тази Документация са известни от по-рано, а има итакива открити по-късно. Но интересно е, че сега и едните, и другите са поставени и разгледани в нова светлина - нещо, което е едно от достойнствата на книгата.

Творчеството на Иван Вазов обхваща в най-значителния си дял два големи тематични кръга, които се проникват взаимно: възвеличаване на епохата на националноосвободителните борби, което е същевременно критика на развиващото се буржоазно общество след освобождението от турското феодално робство, и непосредствено критическо изображение на буржоазните обществени условия, което се основава на критерии, произлизащи от идеалите на революционно-освободителното движение. В това противоречиво единство се крие спецификата на Вазовото художествено виждане и творчество. Кратките прозаически жанрове при това заслужават особен интерес. В областта на прозата те именно помагат на Вазов да навлезе в новата след освобожденска действителност. Ако прегледаме прозаическото му творче ство, можем да установим, че в прозата си на предосвобожденска тематика през 80-те години Вазов преминава от мемоара („Неотдавна“, 1881) и очерка (Хаджи Ахил“, 1882) към повестта („Немили-недраги“, 1883, „Чичовци“, 1885) и стига до голямото епическо платно - романа „Под игото“ (1889). За разлика от това в произведенията на следосвобожденска тематика се наблюдава тенденция към стягане на външните размери на описания откъс от дей ствителността и все по-уверено овладяване на кратките прозаически жанрове. Някои концепционни слабости на романите „Нова земя" (1895) и „Ка заларската царица“ (1903) загатват колко големи са били трудностите, на които се натъква Вазов, когато се опитва да даде по-широко епично обобщение на наблюденията си върху следосвобожденския живот. Не е преувеличено да се каже, че обликът на Вазов като критически реалист се определя до голяма степен от сборниците разкази „Повести и разкази“ (1891-1893) и особено „Драски и шарки“ (1893—1895), „Видено и чуто“ (1901) и „Пъстър свят" (1902). Изхождайки от постиженията на българското вазововедение и по-специално от трудовете на М. Арнаудов, В. Вълчев, П. Динеков, П. Зарев, Г. Цанев, М. Цанева и др., които в една или друга степен се занимават и с разказите на Вазов, искаме да разгледаме два въпроса, които досега не са били Достатъчно осветлени. Първо. Кои са причините, които тласкат Вазов към разказа? Развитието на жанра, както е известно, е в крайна сметка исторически обусловено, колкото и опосредствувано да е. То е резултат на сложни взаимоотношения между редица фактори на общественото развитие и на индивидуалното развитие на твореца. Според Хегел съдържанието на епоса е „цялото на един свят, 61 на в който се извършва едно индивидуално действие". и тъй като епичното дей ствие е „разклонено в целокупността на своето време и своите национални състояния", 2 може да се заключи, че вътрешните и външните размери еличното отражение на действителността и следователно и разработката отделни жанрове зависи както от обективните предпоставки, така и от су бективните възможности на прозаика да прониква в реалната действителност и да я обхваща.

Преди повече от сто години в отговор на критиците, обвиняващи го във „фантастичност“, за разлика от автори като Толстой и Гончаров Достоевски пише: „Напротив, техният живот (художествен свят - П. Т.) е живот на изключенията, а моят - е живот на общите правила. В това ще се убедят бъде щите поколения, които ще бъдат по-безпристрастни, истината ще бъде на моя страна. Аз вярвам в това. " Действително Достоевски се оказа в известен смисъл „пророк" и по отношение на собственото си творчество. Обогатената съвременна литературна теория успя след толкова години да оцени „изключителността“, „фантастичността“ и способността за пряко наблюдение на човешката душа" у Достоевски не като ирационални увлечения по мистично-интуитивното и подсъзнателното, а тъкмо като „реализ м във висш смисъл“. Ето как сам Достоевски към края на живота си (1880) разкрива основния смисъл и патос на поетиката си: ... ... при пълен реализъм да намеря човека в човека". Удивителни са дълбочината, точ ността и лаконичността на тази проста, но гениална формула за едно гениално творчество. Но трябваше да изминат десетилетия, изпълнени с пристрастни, преднамерени и повърхностни оценки, за да се надникне в „светая светих на страстния човеколюбец и правдотърсач, на бореца за социална справедливост и защитник на личността, на един от най-смелите мечтатели и борци за „златния век“ на човечеството. Разбира се, идейната борба за Достоевски с неотслабваща сила продължава и днес. И още дълго това във висша степен идеологическо и авторитетно творчество ще бъде разпъвано на кръст, прекроявано и схематизирано с оглед търсенето на трайна аргументация на преходни идеи, школи и направления. Но, както обикновено се получава, великото не търпи ирония: то може да служи на временното, но само като се разбере и усвои тъкмо като велико и непреходно. Така мащабността на безсмъртното творчество на Достоевски не успя и не можеше да се побере в спекулативните и „временни" тези на реакционни идеолози от рода на Мережковски, Шестов, Бердяев, Розанов, Е. Васиолек и др., които искаха на всяка цена да видят в Достоевски „добър християнин“, „ясновидец на духа“, „баща на модернизма", проповедник на Ницшеанския Индивидуализъм и на аморализма. Все по-нелепо днес звучат схващания, обясняващи подобно на Доминика Арбан творчеството на Достоевски като „гениално" отреагирване на фройдистките „комплекси за грях ивиновност“.

„Неговият живот е толкова богат с необикновени нещастия и чудодейни радости - пише Анри Тройа, щото човек изпитва желание не да го романизира, а да го потуши. Тоя гениален писател е устроил сякаш своя живот по образеца на романите си, превърнал е съществуванието си в най-увлекателния си роман. Истината тук изглежда по-неправдоподобна от най-неправдоподобната легенда. "1 Сякаш две непримирими противоборствуващи сили са сътворявали личния роман и тревожния дух на писателя. Външните контрасти в биографията му са подходящ фон на неговата вътрешна раздвоеност, която ще го разпъва до последния му дъх и ще създаде най-драматичните и сложни образи в световната литература. Малко писатели са започвали с такъв зашеметяващ успех. Но стремглавите полети неочаквано се редуват с катастрофални провали. Белински екзалтирано поздравлява автора на „Бедни хора“, горещо се привързва към него. „Да разомива и дълбоко да потърсва душата на читателя в едно и също време, да го застави да се усмихва през сълзи - какво умение, какъв талант!"2 Некра сов обявява начеващия писател за нов Гогол. Доскоро неизвестният, свит младеж става желан гост на най-блестящите светски салони. „Откровено ще ти кажа, че аз сега съм почти упоен от своята собствена слава", пише Достоевски на брат си Михаил. Но скоро това толкова приповдигнато авторско самочувствие ще бъде жестоко сразено. Белински и читателите са разочаровани от следващите творби, които далеч нямат успеха на „Бедни хора“. „Но ето какво е гадно и мъ чително: своите, нашите, Белински и всички са недоволни от мене за Голядкин... Всички, всички, според общото мнение, т.е. нашите и цялата публика намериха, че дотолкова Голядкин е скучен и вял, дотолкова е разтегнат, че не е възможно да се чете" - се оплаква огорченият автор на брат си Михаил. Мисълта, че аз измамих очакванията и изпортих работата, която можеше да бъде велико дело, ме убиваше. Фактически Белински възторжено се отзовава за „Двойник“, вижда в повестта бездна от ум и истина, художествено майсторство - също; но заедно с това - основателно отбелязва критикът - личи страшно неумение да владее и да се разпорежда икономически с излишъка от собствени сили".

У Веселин Андреев са се смесили сякаш две води в една река, в едно общо течение. Забелязвал съм, когато слизат два потока от Балкана и се събират, че те носят по-различни води, двата им цвята се отделят. Сетне всичко улегва и става еднакво в по-голямото, в по-спокойното русло на реката. Такъв си го представям винаги и него. Той е комунист, той е израсъл в едно революционно време, възпитан от РМС, БОНСС, от партията, носи в себе си революционните й добродетели, предан на голямата идея, в която е повярвал още от ученическите си години. Но той е и някак си друг. В него има и нещо изконно българско. Нали произлиза от Пирдоп. Нали в много близко съседство е протекла другата, „старата“ революция. Нали родът му е сраснал здраво със земята ни. Нали най-много споменава двама писатели - Захари Стоянов и Димчо Дебелянов. Единият го пленява с българските си образи, с българските си мисли и българския си хумор, а другият с нежната си мечтателност, с идеалните си пориви по красотата, с любовта си към поезията. И ето всичко това ни накланя към образа и на двата различни потока, и на общото в реката, която го е поела. И Веселин Андреев ставаше комунист през 30-те години, при Димитровския курс, отхвърлил сектантството. Това бе времето, когато погледът бе обърнат към родното, когато много силно зазвучаха заветите на първата, на народнодемократическата революция. Всичко това събуди освен високите пориви на комуниста революционер, но и изконната обич, близостта към българина из народа, към земята ни. У Веселин Андреев - при малкото време, което е притежавал за себеотдаване на културна наслада - винаги се долавя един тънък афинитет към голямото у човека, към достойнството на силната морална личност, самозапазила се от ръждата на еснафството, потопена в блясъка на големите си цели и на големите си духовни жажди. От тези сложни елементи се е извайвала личността и на писателя - за да ни осветли със своя морал, със своя подвиг, със своята чистота. Творчеството на Веселин Андреев е пряко зависимо от участието му в освободителната борба. Почти не бе забелязван като поет и публицист преди излизането на неговите „Партизански песни". Пък и другото, което е написал, има все един стожер - преживяното като участник в съпротивата, изстраданото като партизанин, самоопознаването му и опознаването на много българи по време на величавите и трагични събития, протичали като подвиг, като жертва, като смърт и като борба за живот.

Проблемите на българското село, битът и душевността, конфликтите на живеещите в него са очертавали винаги един от най-важните тематично-съдър жателни кръгове на нашата белетристика. Чрез тях тя в значителна степен е осъществявала себе си. И да не споменаваме Т. Влайков, Елин Пелин, Й. Йов ков, Г. Караславов, Илия Волен, достатъчно е да си припомним творчеството на един, модерен" и експериментиращ художник като А. Страшимиров, за да се убедим, че творчеството му определя мястото си в литературния развой найвече с творби, отразяващи действителността на село - Есенни дни“, „Смях и сълзи“, „Кръстопът“, „Вампир"... Факт е, че наред с щастливите превращения на историческата тема в романите на Ем. Станев, Г. Стоев, Ан. Дончев, И. Въл чев и В. Мутафчиева книгите за селото продължават да бележат ръста на постиженията в съвременната белетристика. Това, което пишат автори като И. Радичков, Ив. Петров, Д. Фучеджиев, Г. Мишев, Д. Вълев, В. Попов, се търси и чете - показател, че там намират място и отражение същностни социалнопсихологически процеси на съвременността. „Продуктивността" си темата за българското село (а колкото и условни да са границите и в проблематика, персонаж и жизнен материал, все пак, като четем Наковски и Д. Вълев, Радичков и Б. Райнов, виждаме различията, които произтичат от тематиката) доказва дори и само с процъфтяването на такъв самобитен, непреодолим талант като Й. Радичков. Но творчеството на всички тях говори и за трудностите на темата. Защото все пак остава в сила твърдението, че положителният герой в съ временната белетристика не е на необходимата висота, че липсва неговият обобщен образ, че не е постигната онази обхватност и дълбочина на изображението, които да наложат естетическия идеал на днешната ни литература. Обикновено причините се търсят в недостатъчното познаване на селото, в невъзможността да се преодолеят традиционните представи и свързаните с тях изобразителни подходи, в нежеланието смело и конфликтно да се поставят проблемите. Първите са причина за неуспеха при един Ст. Ц. Даскалов, вторите прозират в повестта на Г. Мишев „Отдалечаване". Но това ечаст от истината. Защото почти винаги се забравят трудностите от обективен характер, които произтичат от специфи ката на промените в съвременното село. Колкото и да ни се иска да виждаме винаги селския труженик на висотата на повелите на живота, освободил се от пластовете на миналото, внимателното анализиране на същностните му черти поведение показват, че това епродължителен, сложен и все още незавършен роцес. За непредубедения наш съвременник еясно, че новият тип селянин сега се създава - ето защо срещаме новото и в карикатурен вид, откриваме съжи телството на отминалото с налагащия се усет за влизане в крак с изискванията 20 на живота. Оттук идват и част от обективните трудности в художественото ула вяне на тоя динамичен и противоречив процес. Когато изтъкваме постиженията на критическия реализъм, всеобхватността на селото в творчеството на Елин Пелин, Влайков, Страшимиров, Йовков, не бива да забравяме, че те виждаха и третираха живота на селянина, обусловен от патриархалните порядки. Дори и когато акцентуват върху преломни моменти, зримо или незримо патриархалното, по същество сложилото се в трайни форми присъствува - като отправна точка („За дядовата Славчова унука"), като контрапункт („Гераците“) или мерило (разказите на Йовков). През 20-те -30-те години белетристиката ни за селото в лицето на Г. Караславов, Илия Волен, след 1944 г. в творчеството на Ст. Ц. Даскалов, Кр. Григоров, А. Гуляшки имаше също задача да се справи с феномен остро конфликтен и мащабен в същността и перспективите си - поляризиран и по-лесно обхватим поне във видимите си страни. Сега промените са от друг характер - отражението им върху бита и душевността на селянина в друга плоскост.

Между поезията и статиите на Славейков могат да се прокарат много тесни паралели. Общ екръгът на основните проблеми и теми. Изразено е едно и също отношение към България, към народа и създадените от него ценности, към от делни обществено-политически явления на времето и на историята. И основ ното - поставени са едни и същи етично-философски и естетически въпроси, макар че отговорите далеч невинаги са идентични. Особен интерес представя за Славейков същността на творчеството и психологията на твореца. Естетиче ските проблеми около създаването на произведенията на изкуството са засягани в един или друг аспект в статиите на редица наши критици и писатели. Но за първи път в българската литература в поезията на Пенчо Славейков те са траен предмет на поетическа трактовка. В едни стихотворения („Поет“, „Орисия" „Cis moll“, „Микеланджело“, „Как ли ще мина и утрешний ден“ и др.) - изве дени като основна тема, в други - само бегло докоснати, те определено при съствуват в цялото му творчество. Поет, критик, мислител, той е заинтригуван от специфичната психологическа нагласа, от комплицираната душевност одарената личност и многостранните варианти на взаимоотношенията и общество, народ, история, съвременност; от сложните процеси на творчеството и същността на самото понятие талант. на C И въпреки че често се спира на конкретни лица от културната история на човечеството (Бетховен, Микеланджело, Шели, Ленау...) или от нашето на ционално минало (Бачо Киро), тези въпроси са разгледани в крайно обобщена форма. За него интерес представя естетическата и философска същност на самия проблем, а не конкретното му разрешение в един определен случай; отделният пример е проява не толкова на неповторимата човешка индивидуалност и пси хологическа специфика, колкото на общата принципна закономерност, илюст рация на общовалидното, повод за анализиране на едно положение. Всеки пункт от този широк и все пак строго определен кръг проблеми засяга съвсем пряко Славейков -не само художника, но и човека, защото е негова лична участ. Да започнем с позицията на твореца - въпрос както етично-философски и естетически, така и обществено-политически. Колкото и да го разглежда откъм неговата естетическо-философска страна, авторът не може да игнорира обще ствената му същност. Но становището му не еединно, ясно изкристализирало определено, репликите му си противоречат, взаимно се отричат. И, както често се наблюдава при Славейков, различието на изказаните възгледи не бележи последователен процес на развитие, а просто неустановеност на платформата. И Къде е мястото на твореца в живота, в политическите стълкновения, в борбите на народа? Каква трябва да бъде неговата мисия и изява? - въпроси жизнено важни, защото в тях се кръстосват не само размислите на мислителя, но непосредствените изяви на човека и писателя Славейков. Той дълго се съсре доточава върху тях, анализира ги, променя възгледите си, мъчително търсейки истинния отговор. Стреми се към категорично решение, без да може да го постигне изцяло. Отказва се от вече изказаните думи, за да заеме нова позиция. Но съмненията никога не изчезват. Те го преследват упорито и настъпателно, карат го да търси нови и нови решения, да преразглежда старите, да анализира положенията от всички страни. И той винаги продължава да търси и да се съм нява. Тези два момента, диалектически свързани помежду си, се превръщат в своеобразен двигател на творческата му енергия. Вътрешните противоречия в мъчителния процес на домогване до истината много ярко са изразени в поемата „Микеланджело". Твърде продължителната творческа работа върху творбата, запазените варианти върху чернова, разли чията между отделните публикации, направените поправки носят следите на напрегнато, драматически изострено търсачество. От първата бегла скица „Творец" (афреска от М. Анжело, посветена К. Величкову, юли 1890 г.) до варианта, влязъл в „Епически песни", 1907 г., решението на основния поставен въпрос е претърпяло значителни промени. И те недвусмислено показват до каква степен Славейков е противоречив във възгледите си и няма своя изградена, последователно защищавана платформа. Но те показват и нещо друго - много важно и съществено за разбиране творческата личност на писателя — вътрешното неспокойствие, горещината на мисълта, трескавото мятане между полюсно противопоставящи се позиции.

Една от основните цели при сравнителното изследване на славянските литератури е установяването на типологически сходства и различия, подчи нени на развойната закономерност на историко-литературния процес. Да се проследят и обяснят тези сходства и различия означава да се потърси общото и специфичното в историческото развитие на славянските народи, своеобразието им в националното и индивидуалното художествено възприемане и изображение на света. Безспорно е, че изводите от типологически характер пораждат необходимостта от комплексен подход на изследването, но това се постига при съпоставянето на повече проблеми, при търсене и разкриване на едно по-многостранно типологическо родство. Във всеки случай да се изгради вярна представа за общите, специфично национални и индивидуални черти на художественото мислене на два народа със сходна историческа съдба е възможно предимно по пътя на типологическите паралели и конфронтации. „Стълкновението между два национални образа за света - пише съветският литературовед Георги Гачев - извлича искри, които осветляват и единия, идругия - така се осъществява взаимното опознаване. Разбира се, тук се касае не за механично, локално съпоставяне на литературни образци със случайна текстова близост, а за определен тип художественообразно мислене, обусловено от общи закономерности на историко-литературното развитие и от национални и индивидуални особености. В тази статия спираме вниманието си върху една страна от голямото творческо дело на чешкия поет Витезслав Халек и на нашия Петко Р. Славейков - върху тяхната бунтовно-романтич на лирика, която, известно е, стои малко встрани от полезрението на литературните изследователи, но чието възникване и въздействие има и своето историческо, и своето индивидуално психологическо оправдание. Не е случайно обстоятелството, че и Халек, и Славейков създават патриотично-романтичните си творби в един момент на небивал обществен подем, когато двата славянски народа се намират на подстъпите към връхните точки в своите националноосвободителни борби. В Чехия това е началото на 60-те години, когато с рухването на Баховия полицейски режим се създават обек тивни предпоставки за премахването и на последните остатъци от феодална реакционност, които сковават политическото и културното развитие на мла дата нация.

Наследството на Николай Фьодорович Фьодоров, автор на двутомната „Фи лософия на общото дело", засега не принадлежи към гръмките явления в родната ни култура. Обаче то таи онзи ефект на „забавеното действие“, който е присъщ на изпреварилите своето време идеи и творения. Доскоро неговото име можеше да се срещне най-често, когато ставаше дума за миналото на Всесъюзната държавна библиотека „В. И. Ленин“, която и до днес пази благодарен спомен за Фьодоров като за „необикновен библиотекар-енциклопедист, истински сподвижник на кни гата" 1. Но същевременно скромният библиотекар от Румянцевския музей е бил автор на оригинално философско учение, което буквално зашеметило най-значителните умове от неговото време. Така смелите, предугаждащи бъдещето мисли на Фьодоров Ф. М. Достоевски „е прочел като свои“, Л.Н.Толстой е чувствувал у себе си сили да ги защити", а В. С. Соловьов го е наричал „скъп учител и уте шител" Голямо внимание към проектите на „Философията на общото дело“ са проя вявали В. Я. Брюсов и А. М. Горки, който писал за Фьодоров като за „забележи телен своеобразен мислител“. За него не един път се споменава в кореспонденцията на Горки от края на 20-те години с О. Д. Форш и М. М. Пришвин. В наше време този съсредоточен интерес на много от значителните руски и съветски писатели към личността и идеите на Фьодоров се среща с все по-утвърждаващото се мнение за автора на „Философия на общото дело" като изтъкнат мислител от миналия век, родоначалник на идеите на руския космизъм, пряк предшественик на К. Е. Циолковски. Това мнение отчасти се прокарва в повестта „Загадъчният ста рец“ (Нева, 1974, № 5) на известния писател, популяризатор на науката Вл. Лвов, който ба запознава съветския читател с живота и мислите на Фьодоров. В тази творследство се изтъква настоятелната необходимост от щателно изучаване идейното на на този недооценен досега мислител. Учението за „общото дело" е своеобразно „утопично" отклонение в руската демократическа тиката" мисъл от миналия век. Естетиката на Фьодоров е плод на оп на това учение. Ако предварително не отчетем идейната цялост и особе ната невъзможно система на мислене на Фьодоров, изразяваща се в неговия „ненаучен" език, е да разберем отвътре съдържанието и смисъла на неговите естетинески теории.

Волфганг Борхерт е несъмнено най-яркият представител на младата генерация немски писатели през първите години след края на Втората световна война. Още тогава мнозина основателно свързват творчеството си с надеждата за обновяване и разцвет на прогресивната немска литература след 13-годишното и преследване и изгнание по време на Третия райх. Борхерт е и очакваният първи глас на преодолялата идеологическите заблуди на националсоциализма, дезилюзионирана след суровия урок през войната немска младеж, която е търсела жизне нонеобходимата връзка с прогресивните сили в света и пътя към щастливо бъдеще на своята нация. В литературните творби, които той написва през първите две, удивително плодотворни за творчеството му следвоенни години (те са и последните от неговия живот - писателят умира на 26-годишна възраст през 1947 г.), намират израз болката, гневът, лутанията и надеждите на хора от поколението, което някои отново наричаха „бито“ или „загубено". В творчеството на Борхерт проличава ярко близостта на автора до духовната нагласа на широки слоеве от немския народ непосредствено след края на войната. За това допринася до голяма степен обстоятелството, че той през краткия си жизнен път е бил съпричастен към трайни и дълбоки преживявания от недалечното минало на милиони свои сънародници. Младостта на Борхерт преминава сред ужасите на фронта, в затворите на Третия райх, в нищета и страдание през първите следвоенни години в родината му. Наред със значителните художествени постижения в неговите творби непреходната му слава се дължи и на рядкото му умение да релативира личните си преживявания до обобщено, реалистично пресъздаване на типични явления във важни моменти от развитието на нацията - националсоциалистическия гнет, войната и преди всичко кризисните първи години след нейния край. По-голямата част от късите разкази на В. Борхерт, както и единственото му драматическо произведение - „Навън пред вратата“ („Draussen vor der Тиг) могат да бъдат обединени в идейно-тематичен комплекс, обусловен от централния проблем в тях - кризисното съществование на човека в условията на първите следвоенни години в Германия.

В нашата литературна наука неведнъж се е прокрадвала мисълта, че Йордан Йовков е най-талантливият ни писател от „школата“ на Лев Толстой. В същност тук не може да става дума за „школа", тъй като авторът на „Война и мир“ не създава такава. Но повечето от големите ни учени са чувствували, че в светоусещането на Йовков, в отношението му към човека и най-вече в изображението на войната има нещо „толстоевско". Струва ми се, че те не грешат! Военната тема заема изключително важно място в творчеството както на Толстой, така и на Йовков. Тя вълнува двамата писатели през целия им съз нателен и творчески живот и определя до голяма степен тяхната физиономия на творци. В повечето от белетристичните им произведения се чувствува полъхът от войната или споменът от нея. Неслучайно Толстой е обичал да се шегува, че не е дослужил до генерал от артилерията, затова пък станал генерал в литературата“. Но едва ли би станал такъв, ако не беше минал през тежките изпитания на войната. Войната разкрива пред него нравствено-етичните измерения на човека и го сближава с руския народ. Тя му позволява да надникне в най-съкровените тайни на човешката душа, да я опознае и обикне. А колкото до Йовков, войната наред с всичко друго обръща погледа му към творчеството на великия писател свой C и му помага да открие в негово лице предходник и учител. Аз няма да разглеждам как и върху какви фактори се формира мирогледът на нашия писател, каква е неговата класова същност, какви са връзките му патриархалното селячество и т. н. - въпреки че това би могло да ни подскаже много по отношение на предпоставките, които определят интереса на Йовков към Толстой. Но аз искам да посоча, ако не друго поне фактите, които потвърждават този интерес. Още преди войната като учител в Добруджа Йовков се „увличал“, както съобщава някогашният му колега д-р Стефан Мартев, по художествените произведения на Толстой. Привличала го е тяхната „антимилитаристична пропаганда". По-късно в едно писмо, датирано от 25. III. 1916 г. от фронта, Йовков моли своя приятел Сп. Казанджиев да му изпрати повестта „Казаци" на Л. Толстой.

Появяването на тази дългоочаквана книга ни кара отново, по-сериозно от всякога, да се замислим какво представлява за националния ни живот и за националната творческа съдба личността и творчеството на Никола Вапцаров. За нас днес всичко, свързано с него, е стойностно: всяка среща, всяко писмо, всеки филм или спектакъл, който е гледал, всяко приятелско събиране. От пъст рата мозайка незначителни наглед факти очакваме да възкръсне живият човек - сложен и многообразен в проявите си, чужд на „учебникарския" лакиран образ, чужд на измислената теза за стоманения работник, неподвластен на ерозийните сили на епохата. В името на това свято възкресение Бойка Вапцарова се е заела с една мъчителна в психологически аспект задача: да възстанови нишката на дните на човека, когото е чувствувала най-близък на света, но когото е възприемала по толкова различен начин от това, което времето направи със спомена за него. Онзи човек, с когото е разделяла катадневните трудности, с когото е съпреживя вала ужаса от смъртта на единствената рожба, с когото е видяла щастливи дни, но е имала и конфликти, каквито възникват във всяко семейство и когото един ден е изпра тила в последния му път; онзи човек, чиито думи, жестове, стихове всякога е възприемала интимно, в границите на своя личен свят и който изведнъж се е оказал отвъд интимността, отвъд личното и в смъртта, в безсмъртието си вече не принадлежи само на нея, а на всички. Почти нищо негово вече не е само нейно - освен, разбира се, реалността на топлината му, на ласката му, на онзи малък интимен свят, който никога и с никого не можем да споделим. Но и думите, и жестовете, и особено стиховете се превръщат в колективно притежание на нацията и хората изпитват необходимост да получат всич ко това, което само тя, жената на поета, може да им даде, разделяйки се завинаги с него в неговото интимно измерение. Навярно е страшно болезнено да се връщаш ден след ден по следите на преживяното от най-близкия ти човек и сам да откриваш колко малко си го познавал, колко много изгубени възможности и недоизказани думи ти тежат, да откриваш нов смисъл и неподозирани стойности в неща, на които някога не си обръщал внимание. Да пишеш за ближния е може би по-трудно, отколкото да пишеш за себе си, особено когато в спомена осъзнаваш величието на човека, с когото си живял, особено когато търсенето на загубеното време" те води към намирането на универсални истини, значими за цялата нация, значими за съвременното човечество. За Вапцаров спомени са писали мнозина, но сред богатия избор от факти и документи все нещо е оставало недоизказано, неуловено, защото да обхванеш същността на лич ност с толкова богат и сложен духовен живот, да разбереш противоречията й, да нарисуваш трагедията й е задача неизмеримо трудна. Обикновено спомените докосват повърхностни, нехарактерни моменти - среща тук, среща там, няколко разговора: и зак лючението, че човекът бил скромен, честен, горял в борбата... Но вътрешната драма остава забулена със седем печата, остава непозната сложната крива на мислите му, остават неразгадани механизмите на неговите подбуди да преживее именно по този начин живота си. Подобна опасност грози и един обективистичен летопис, който може да се превърне в безсмислено изреждане на дати и събития, в една скучна регистрационна книга. Концепцията за летопис на Бойка Вапцарова е съвсем различна. Тя се отказва да спазва строго класическата форма на летописния жанр и тръгва по най-сложния път: със средствата на документа да създаде едно вълну ващо повествование за жизнения и творческия път на поета. За тази цел авторката събира огромен доказателствен материал - стотици спомени, документи, писма, снимки - всичко, което представлява някакъв спомен за човека и твореца Вапцаров. И се зае ма с монтажа на тези сами по себе си неговорещи почти нищо отделни късове, за да сглоби от тях цялостния образ, такъв, какъвто е бил в действителност. Дори и найбеглото прелистване на страниците на летописа може да ни даде представа за естеството 157 на техническата работа - стриктен преглед на всички вестници и списания от онова време, издирване на театрални афиши и програми, изчитане и сверяване на читалищните каталози, които е ползувал Вапцаров, издирване на хиляди книги - тези, които той е чел, и тези, в които има нещо писано за него, ровене из селищни архиви, из съ дебни преписки и, разбира се, преди всичко върховно напрежение на паметта, на интелектуалната енергия, за да се възвърне в съзнанието всичко, което не е изчезнало там безвъзвратно.

За пръв път Вазов чете от Юго монолога на Дон Карлос в IV действие на „Ернани“ с учителя си Зафиров в Пловдив през 1867 г. К. Величков му подарява в Свищов през 1877 г. сбирката Les châtiments", за което Вазов признава: ... ..и оттогава В. Хюго почна да упражнява най-силно влияние върху моето творчество. Особено ме пленяваше стихотворението „Expiation". След 4 го дини в Пловдив пак К. Величков му носи двата тома на „La legende des siècles“, „след жадното прочитане на която аз още повече се влюбих във великия поет"3. В 1895 г. той отговаря на една анкета на Лидия Шишманова и след въпроса: „Кой писател предпочитате?“, изрежда:,, Хюго, Хайне, Толстой...", а след въпроса: „Коя личност от роман или театър (Ви е най-симпатична)?", отговаря: „Жан Валжан. Защото прави да обикнеш доброто. "4 Пак в 1895 в „За моята черга" свиде телствува: ... В. Хюго, Байрон и Хайне, тия властители на умовете в нашия век, са упражнявали въз мене своето благотворно влияние. Особено първият - с мощната си реч и полети. "В писмо до д-р К. Кръстев от 1889 г. той признава, че е чел Юго, Байрон и Пушкин цели и страстно - в по-младите си години". Юго за него е величайшият поет" на XIX в. В 1916 г., когато Ив. Шишманов започва своята анкета, Вазов споделя, че Юго упражни...голямо влияние върху мене. Изучавах го наизуст, подражавах го..." В края на 1919 г. си спомня, че някога Юго бил за К. Величков „духовен властелин, както и мой 8. В 1919 г. народният ни поет се завръща пак към Юго: На писалишната ми маса имам книгата „L'année terrible" от В. Хюго. И често я прелистям пак, а челсъм я с жажда преди трийсет години. Притежавал в неголямата си библиотека доста Югови сбирки: „Les orientales“, „Les chants du crépuscule“, „Les châtiments“, „La légende des siècles“, „L' année terrible" 10

Бедният, свит добруджански учител и потомъкът на знатни графове и князе израстват като творци и личности при противоположни условия. Различна е действителността, която ги заобикаля, различна е и епохата, в която живеят. Но между Йовков и Толстой откриваме една здрава спойка. Еднаква е същността на техния хуманизъм, на техния идеал за човека. Нашият класик подобно на руския гений възприема като най-съвършена християнската етика. И за него найвеликата сила срещу злото е любовта. Толстой още в ранната си младост тре вожно търси отговор на въпросите, които цял живот ще го измъчват. В чия душа е непоколебима тази мярка за добро и зло, за да може той да мери с нея текущите забъркани факти?" - се запитва начеващият писател в разказа „Люцерн“. И Пиер Безухов търси критериите за добро и зло, и Левин, и Нехлюдов изживя ват тежки нравствени кризи, измъчват се от своите съмнения, но стигат до душевно равновесие, когато откриват, че смисълът на човешкото съществование е да се живее според Христовото учение. В почти автобиографичния разказ „Утрото на помешчика" писателят анализира душевното състояние на Нехлюдов след злополучния му опит да помогне на селяните. И той, както любимите ге рои на Йовков, стига до извода, че истинското щастие се постига само чрез извършване на благородни дела. И така, аз трябва да върша добро, за да бъда щастлив, мислеше той." До същото откровение стига и Оленин в „Казаци". Близките на Йовков особено подчертават в спомените си неговата нравстве на извисеност въпреки някои неприятни черти в характера му. Много проникновен портрет на писателя е нарисувал Николай Лилиев: „Присъствието на Йовков в живота не отбеляза нито един шумен факт. Йовков не посегна с ръка срещу никого, не наказа с думи своите хулници", не попречи на никого да прояви своето съществуване. Отиде си от нас така смирено, както живя"1 Без да бъде последовател на нравствено-религиозното учение на Толстой, той беше живо въплъщение на неговия главен декрет: „Бъди кротък и смирен по сърце

Всеки художествен образ в по-голяма или по-малка степен е резултат от особено сцепление и съотношение на оценъчно подредени сетивно-конкретни реа лии, разположени в определен темпорален ред и заедно с това (по закона на съ относителността) - поставени в определени пространствени параметри. Изображението на реалното, обективното време, наречено още концептуално време, в случаите, когато то е обект на изкуството, е невъзможно. Затова основателно се въвежда понятието перцептуално време, в което в една или друга степен присьствува творческата субективност като особена гледна точка към обективната истина на битието. Опозицията минало - настояще в творчеството на Й. Радичков може да бъде разгледана от различни страни. В настоящите редове тя се осмисля в презумпцията за локализация на времето и духовност, антропоморфност на пространството. „Споменът за живота винаги ще тича по петите ни" - споделя писателят в една от своите новели и тази фраза се оказа ключовото слово към неговото творчество. Нека, игнорирайки хронологията, в началото да поставим „Спомени за коне". * Нещо съдбовно има в това, че преди да загине, едно малко селце ражда своя талантлив „хронист“, за да го извади от мрака на небитието, да затыгува от спомена за него, да му вдъхне повторен живот, та по този начин и в себе си да победи разрушението. Защото селцето ще остане на дъното на огромен язовир, а неговите 473-ма жители ще се пръснат по всички краища на света, откъснати от своя многовековен корен, понесли, както и разказвачът, в душите си тежкото бреме на спомена. И споменът за преживяното някога“, „там" ще стане най-истинският им живот, а настоящето - неразбираемо, чуждо, мистично. Като проследява неговата история във времето назад, писателят изгражда образа на българското село въобще и заедно с това - облика на българската нанация, като търси нейните корени в две толкова различни начала, пренесени и сьхранени до днес - кончето-люлка - удобство, удоволствие и развлечение" и кончето-пръчка - номадска страст, пренесена по неведоми пътища през сто41 тици и стотици години". Оттук тръгва повествователят, за да разгадае „ферментите", тайните знаци на своя спомен за коне и за живот". Повествованието е символно-ценностно осмислено в корелацията: човекът – конят.

Йовков не е от писателите, които чувствуват потребност теоретично да разсъждават върху изкуството, върху художествените си намерения и пристрастия. „За творчеството си, както и за личния си живот Йовков избягваше да говори", пише проф. Спиридон Казанджиев в увода на своите „Срещи и разговори с Йордан Йовков“ (1960). Анализите и оценките, спонтанно изказани от Йовков за литература, писатели, народ, интелигенция, които намираме в тази книга, са плод на „разговор насаме", на задушевна приятелска откровеност. Външно мълчалив по отношение на естетическите си принципи, писателят ги въплъщава в своето творчество: „Прочетете моите книги, изповядва той, там съм казал всичко, което може да интересува хората - от първата до последната: в тях е изобразен целият ми духовен живот, всичките ми надежди, в тях е цялата ми философия. "1 Светъл творец, влюбен в хората и в доброто, Йовков създава хуманистично и демократично изкуство, осенено от високи нравствени цели и идеали. Отвра тен от партизанщината, подлостта и корупцията, настъпили в годините след Първата световна война, той воюва с грозното и жестокото чрез красотата, търсейки я в труда, в природата, у хора обикновени, носители на чисти и прекрасни пориви. Безсилен да намери сред битпазарските лавици" на заобикалящия го живот онази истина, която да обединява хората, да не ги изправя един срещу друг като врагове, писателят обръща погледа си към миналото, към патриархалната нравственост. Там той открива истинските ценности в душата и във философията на българския човек. Във времето на остри социални противоречия и класови борби писателят се стреми към етическата страна на явленията, винаги загрижен да спаси морала" на героите си. В борбата за нравственото съвършенство на личността и на обществото той вижда изпълнението на своя художнически дълг. Неговият естетически идеал се определя от особеностите на хуманистичните му концепции, от вярата му в доброто човешко начало. Въпросите за мисията на твореца, за ролята на изкуството в човешкия живот намират и по-пряк израз в Йовковото творчество. Своите философско-нравствени идеи и естетически принципи писателят въплъщава най-директно в повестта „Жетварят“, където въпросите за изкуството са поставени в неразривната им връзка със социалните въпроси на времето.

Мнозина може би ще се запитат какво е накарало една славистка да се зае ме с тази толкова експлоатирана тема, каквато е Гоголевото влияние върху следващите писателски поколения. Непосредствен подтик да се заловя с нея ми дадоха различните мнения за характера и обема на това влияние - те наложиха необходимостта да посоча конкретно мотиви в чужди творби, идентифицирани като Гоголеви, и да отговоря по-отблизо на неизменния въпрос: ако са подобни, защо все пак са различни? Гоголевото изкуство не е изгубило и до Днес своята творческа сила, за което свидетелствуват много произведения на световната литература, а още повече на съветската. Романът на Булгаков „Майсторът и Маргарита“ и „Дяволияда - Повест за това, как близнаците погубиха делопроизводителя" са може би най-фрапантният пример за неугасващото влияние на Гоголевия дух и Гоголевото художествено творчество. Ето защо въпро сът, на какво почива това влияние, по-скоро печели актуалност, отколкото да се смята, че я губи. В случая с българските писатели Любен Каравелов и Иван Вазов е направено много, за да се изследват известни паралели в творчеството на руския писател инеговите български „ученици“. В тази връзка трябва да споменем изследовате ли като М. Арнаудов, д-р Н. Бобчев, В. П. Велчев, Л. Воробьов, Любомир Георгиев, Н. С. Державин, Георги Константинов, К. А. Копержински, Н. Л. Кравцов, Малчо Николов, Боян Пенев, Захари Стоянов, П. Тодоров, Милена Цанева Георги Цанев. И Като изходна база на моето изследване избрах Гоголевата „Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович" (1834) и българските повести „Българи от старо време" (1867) на Любен Каравелов и „Митрофан и Дормидолски“ (1881) и „Чичовци“ (1884) на Иван Вазов. За да огранича работния си терен само върху тези повести, ми се наложи по различни съображения: от една страна, общият мотив предлага солидна срав нителна основа. От друга страна, касае се за един изобщо разпространен мотив - приятелство, което поради някаква дреболия се превръща във вражда - този мотив е използуван и преди Гогол. Но както в специфичното представяне на мотива, така и по отношение на сюжета споменатите повести показват някои общи черти. Не по-малко интересен е и начинът, по който писателите излагат мотива - именно във формата на „иносказание“, което чрез включване на един експлицитен разказвач трябва да предизвика у читателя илюзията за приятел ство, което фактически не съществува. Това разработване на мотива, обуслове но от поведението на разказвача, стои в центъра на изследването ми.

С тази своя мисъл Пенчо Славейков посочи, че в поетическото си дело се ръководи от Молиеровото правило да взема своето „добро“, където го намери, и да се учи от опита на световните творци. Днес литературните изследвачи са направили немалко, за да проучат връзките на поета с чуждите - западни и руски - дейци на културата. Но проблемите, свързани с отношението на Славейков към руската литература, могат да бъдат обогатени с още редица конкретни моменти, сред които особено място заема творчеството на класика на руската литература и първи национален поет Александър Сергеевич Пушкин. С художествения свят на Пушкин, това хармонично единство от богатствата на живота, Пенчо Славейков се запознава най-напред от книгите и разказите на баща си, за когото великият поет „мил... бе от брат по-много“, от декламациите на Петко Каравелов чрез литературните „облози" с Алеко Константинов. Даже в Германия, в годините на учение в Лайпциг, Славейков вижда как прочу тият естет Й. Фолкелт използува всяка възможност, за да се опре на Пушкиновото творчество, особено след нашумелите преводи в три тома, които е направил Фридрих Боденщет и които оставят дълбока следа в немската литература от втората половина на миналия век. Славейков общува с поетическия гений на Русия до края на земните си дни.

Още с първите си сборници разкази „Покрайнини“ и „Ние, величествата" Димитър Вълев представи в оформен, цялостен вид своеобразието на творческото си виждане. Двете книги откриха и предпочитаната територия на писателя - селото, което познаваше много добре, бе живял там и го носеше като нещо съкровено у себе си. Те ни дават и една точна представа за творческата амбиция на Вълев да напише хроника на своето време", в която да се долавят извивките на изменящия се живот, да се усетят топлите багри на Юга, където „небето потъва дълбоко и се разтваря в сини вирове, а по платното през ментовите ниви бягат безплодни пътища и се спират в едно бозово петно - село Армудово". Усетът към невидимото в личността, способността да затваря в една или друга сентенция особеностите на своите герои успешно насочват художестве ното изложение към точната психологическа оценка за света и за хората, за сьбитията и за индивидуалните човешки състояния. Затова присъствието на постоянен персонаж - стария Постолов, секретаря Сашко, старшината Яшов и др. - в двете книги ерезултат не само от стремежа на Вълев към единство на художествената действителност, към обемност на внушението, но най-вече от спецификата на творческата, идейно-художествена задача - да се уловят основните посоки на скритото дълбоко във всекидневието на селското битие историческо движение, неизменното и постоянно изменящото се, стабилността на социално-политическото и нравствено-психологическото. Това впрочем опре деля и силно изразения психологически характер на неговото повествование, амбицията да се търсят полюсните състояния както в света на отделната личност, така и в отношенията й с другите. Една трудна задача, която Вълев съ умява да реши благодарение на овладяната диалектика на смешното и тъжното: неговите герои се смеят над себе си, но и не забравят да преценят недостатьците на другите и не бягат от директния сблъсък с тях. Вълев обаче не се увлича по оригиналните обрати на комичното, не се стреми да изненада читателя с остроумието си; неговата творческа цел е друга: в тази именно съвместимост на смешното и на тъжното да открие критичната самопреценка на героя, която се разгръща като активно отношение към света.

Двете сияйни висини в българската и чехословашката пролетарска поезия - Христо Смирненски и Иржи Волкер - са идейно, тематично и до известна степен художествено близки. Колкото и да е невероятно, следващата кулминация на поетичното ни революционно слово - Никола Йонков Вапцаров - също се доближава до Волкер. Простотата на Волкеровата поезия, нейната интимна разговорност и искреност са великолепно продължени нашия поет. Естествено лириката на Вапцаров остава вярна на заветите първите творци на пролетарската литература у нас. Но тя се и различава тях, защото Вапцаровите стихове трябваше да изпълняват функции, определени OT новия исторически момент. от на Oт В България и Чехословакия често се прави паралел между пролетарските поети Христо Смирненски и Иржи Волкер, търсят се сведения за живия интерес на Никола Вапцаров към творчеството на чешкия лирик, загатва се за типологично сходство между двамата. През 1926 г. в чешкия печат за първи път се споменава за близост между Смирненски и Волкер. Оттогава сравнения между двамата поети се срещат в почти всички бележки, очерци и статии, посветени на българската проле тарска литература. Във връзка с 30-годишнината от смъртта на Смирненски Българското посолство и Българският културен център в Прага издават специален брой на сп. „Bulharsko ve vystavbe", посветен на твореца. В този брой B. Бехиньова помества статията „Христо Смирненски и Иржи Волкер", която изтъква различията в творческия характер на двамата поети. На отли B ките между тях се спира и литературният критик 3. К. Слаби в очерка си „Поет на два свята на Едно по-цялостно сравнение между Смирненски и Волкер предлага студията на чешката българистка Дана Хронкова „Смирненски в Чехия". Трудьт съдържа подробен преглед на излезлите статии от чешки критици и учени, разглеждащи живота и поезията на Смирненски, както и преводите на неговите стихове.

Ранните творчески прояви на Ангел Каралийчев и по-конкретно неговата първа печатана творба в свободен стих „Орелът" (в сп. „Ученическа мисъл", кн. І, 1919 г.) е предмет на критичес ки преценки както от неговите връстници, така и от по-сетнешните изследователи на цялостното му литературно развитие. За своите първи литературни стъпки той в повечето случаи получава ласкави отзиви, обграден е с внимание и очакване. Списание „Ученическа мисъл“, където се появява първото му стихотворение, излиза под редакцията на гимназиалните учители Хр. Стоянов и С. Ганев в Русе в смутните години след националната катастрофа от загубата във войните. При разглеждане творчеството на Ангел Каралийчев във връзка с отпечатването на „Оре лът" се отминава една критична бележка, публикувана в списание „Ученическа мисъл през 1919 г. в кн. 2 и 3, с. 60. Това непретенциозно критическо мнение е първото утвърждаване на неговите творчески опити, а не както се отбелязва от някои негови изследователи: „През 1921 г. ...К. Друмев, ученик от десети клас, от Стара Загора, публикува отзив за „Орелът" и това е първата по-обширна преценка за младия автор" (С. Коларов. А. Каралийчев. Критически очерк. С., 1976, с. 9). Веднага след публикуването на „Орелът" в следващия брой на сп. „Ученическа мисъл се появява споменатата кратка по обем критическа бележка, написана от ученик от Търновската гимназия без подпис. Анонимността ни дава основание да предположим, че това е някой от познатите или близки на Каралийчев другари. От тази бележка се ражда и първият спор в творческото утвърждаване на поета, тъй като в края и редакторите на списанието поместват и своето мне ние. То е противоположно в критическите оценки и говори недвусмислено, че те вярно са доловили дарованието на бъдещия именит творец, загатнато в не толкова издържана, но привлека телна юношеска изповед. Още с публикацията на стихотворението, в няколко реда под него, редакционният комитет изразява оценката и положителното си мнение: „Б. Ред. К. Зад тия бели волни стихове се крие една буйна юношеска фантазия. На хубавата работа не и липсва дълбок смисъл и силно чувство." Ето част и от критичната бележка на съученика на А. Каралийчев, която се отнася най-вече към употребяваните езикови средства: „В първия брой на списанието бяха напечатани стихове на една буйна душа от нашите гимназисти."

Краят на 40-те и началото на 50-те години на XIX в. е време на интензивно развитие на преводи белетристика. Само няколко години по-рано са отпечатани първите преводи на п ценни повести, които без уговорки могат да бъдат причислени към новата, следсредновековна литератур „Изгубеное дин" (1845) от дете“ Й. (1844) от Кр. Шмид, превод на Хр. Павлович; „Покрестението на един свещения Ис превод Е. Ръдулеску, превод на В. Станкович; „Приключения Телемаха“ (1845) от Фр. Фенели бавят на П. Пиперов. Към тях през 1844 г. според хронологията на първите им печатни издания се пре и две познати от по-рано творби - История на Великий Александра Македонца" (прев. Хр. П.В силев) и „Баснословие Синтипа философа" (прев. Хр. Павлович). Но развитието на преводната белер стика през първата половина на XIX в. върви на тласъци. След краткия благодатен период (1844-189идват две години, които не предлагат нови творби. Следващата вълна се заражда през 1848 г., когато д 100 редакцията на Ив. Богоров започва да излиза „Цариградски вестник", който доста редовно печата превод на белетристика, при това по един модерен начин. Както посочва Г. Боршуков, „само няколко години, след като романът е заел мястото на подлистник в европейския печат, Богоров дава в подлистник забележител ния и напълно подходящ за тогавашния български читател роман на Д. Дефо „Чудесиите на Робенсина Крусо" още със започването на вестника..., Еничерете"..., като основава традицията да се поместват романи в българските вестници, "1 От 1850 г. за повече от десетилетие вестникът преминава в ръцете на Ал. Екзарх, който в това отношение остава верен на Богоровата традиция. В първите години на неговото редакторство „Цариградски вестник" помества„Павел и Виргиния“ и „Индийска хижа" от Б. дьо Сен Пиер в превод на Ан. Гранитски, „Абдиритите" на Кр. Виланд, няколко повести на Кс. дьо Местр и др. Поне до началото на Кримската вой на (1853-1856) повече от половината от преводните белетристични творби, при това по-значителните про изведения, излизат на страниците на „Цариградски вестник", който по това време е обединителен център за българските книжовници и преводачи. Той по думите на Н. Генчев се превръща в трибуна на френска та и въобще на чуждата литература в България. "2 Една от интересните творби, появили се по това време в „Цариградски вестник“, е „Училище за де цата". Същият текст е отпечатан и като самостоятелно издание през 1852 г., като е посочено, че е превод от френски. И в двата варианта отсъствуват имената на автора и преводача. Ст. Минчев установява ав тораи творбата - Magasin des enfants" на Мари Льопрене дьо Бомон". Балан, а след него и М. Стоянов предполагат, че преводач е Анастас Гранитски

In this article the religious attitude in the works of the greatest vanguard poet Velimir Chlebnikov (1885 – 1922) is discussed. Owing to his versatile religious, mythological and folklore knowledge and his ambition to experiments, Chlebnikov creates in his work an original religiousness in which far away from time gods and confessions are connected. In a peaceful dialogue between them. This para-religiousness the poet uses for definite purposes. Here are presented the other acts of para-religiousness in Chlebnikov’s works-universal religions and mythological sections, eastern gods and myths, Slavonic-Russian pagan pantheon.lt is pointed out that the Christian religion is almost missing in the para-religiousness utopia of Velimir Chlebnikov.

The subtitle of the present article, ‘Not Written on the Occasion of the Centenary of Chekhov’s Death’, clearly and emphatically indicates the fact that it is not a eulogy. In a distinctly non-celebratory tone the article makes the point that although well known, well respected and well analysed the world over, Chekhov’s work nonetheless remains homeless in the literary world. The peculiarities of his narrative and dramatic modes still puzzle critics and are yet to be comprehended. One approach to them – the more common one – attempts to justify and reconcile those peculiarities with earlier, accepted or even ‘classic’ rules. The opposite approach tends to align him with the modernist rebellion (a quiet rebellion, in Chekhov’s case) in European literature sinse Maeterlinck and Joyce, a rebellion in the face of which the new branch of literary studies, narratology, turned out to be nearly helpless. In semiotic terms, Chekhov’s narration enters into an iconic relationship with his main topics, boredom, and the virtually untranslatable poshlost’ (the closest one can get in trying to render it in English would perhaps be by using the adjectives ‘common’, ‘vulgar’, ‘trivial’). Adopting a contrastive-intertextual approach, the second half of the article shifts the attention from the more general concept of literary space to a specific comparison between Chekhov’s works and those of Nikolay Liskov, whose narrative mode seems to be in a relationshep of direct opposition to Chekhov’s. Intertextual links are suggested between two pairs of works by the two authors, Chekhov’s The Lady with the Lapdog and Leskov’s Lady Macbeth of the Mtsensk District, on the one hand, and The Daughter of Albion (Chekhov) and The Left-handed Craftsman (Leskov), on the other.

Градът като място на модерното в творчеството на Георги Райчев