Любомир

Призванието на поета е да бъде винаги в диалог със своята епоха и със своите съвременници. Но рядко ще почувствуваме изпълнението на този императив в съвременната ни литература така осезаемо, както е в поезията на Любомир Левчев. Може би защото той и в буквалния смисъл заговори с нас още в първата строфа на първата си стихосбирка - «Звездите са мои»: B - Да, мои са! Говоря сериозно. Не се усмихвайте така - не ми ли вярвате?... И още тук ни предупреди - за много неща ще се карам с вас, за много неща ще ви предизвиквам, много неща няма да ви простя. С това предупреждение навлезе литературата не само той и може би затова преди десетина години се повдигнаха такива спорове за и против «новата» поезия, чийто може би най-виден представител беше Левчев. Тогава едни го възнесоха до възбог, други се опитваха да го съветват добронамерено, трети направо му заявиха, че е заел позиция, която никой не атакува. Но споровете и страстите отшумяха, еретическият свободен стих и младежката дързост получиха право на съществуване в поезията и днес, слава богу, никой няма да обвини в измама онзи, който каже една известна на всички истина - че Левчев е един от водещите поети на нашата съвременна литература. Наистина непривична беше преди десетина-петнайсет години оная дръзка и непочтителна самонадеяност, с която дойде поколението на Левчев. Но не можеше и да бъде другояче - защото това поколение беше призвано не само да хвърля в прозорците ни своите «неримувани павета», но и да бъде изразител на духа на новото време и без да скъсва с плодотворните традиции на създаденото преди него, да потърси художествения еквивалент на новите духовни измерения на личността. Затова бяха така силни възторгът и дързостта в тази поезия - така чисти и искрени, както бяха в литературата ни непосредствено след Девети септември, но вече с много по-голяма художествена дълбочина и по-широка философска проблемност. Един малък Девети септември, но на много по-високо естетическо равнище изживя нашата литература след Априлския пленум и Левчев беше един от най-талантливите представители на това щастливо поколение. В същност, като четем сега стихосбирката «Звездите са мои, можем да се запитаме - че какво пък толкова страшно имаше в нея? Ами ако беше написал тогава «Интелигентска поема» или «Чо преди да остарея»? Като познаваме днеш55 _ ния Левчев, първата му книга може да ни се стори дори малко старомодна, «традиционна», с изключение може би само на дръзката поза. Звездите са мои беше извикал тогава поетът и искаше непременно да повярваме в това. Но, изглежда, почти никой не му беше повярвал и още тук бе заложена дълбоката конфликтност на неговата поезия. Колкото самонадеяност, толкова и драматизъм имаше в това стихотворение, но малцина го разбраха. Всички виждаха хлапака, който ги предизвикваше дръзко, а може би по-важно беше другото че във втората половина на стихотворението имаше един вопъл: «О, не завърз вайте крилата на сърцето!» Този вопъл елиминира ефекта на предизвикателст вото и превърна привидната самоувереност в драма - в това беше истинският смисъл на стихотворението, в което поетът трябваше фактически повече да оправдава, отколкото да напада. То изразяваше най-вярно и трагизма на едно отминаващо време, когато смелата мисъл трябваше да търси от деветдесет девет извора доводи, за да се обоснове и оправдае, и трябваше да бъде много силна и вярна, за да победи. В няколко стиха тук бе заключена непобедимата мощ на комунистическата правда, която не се бои от дързостта, защото е родена от нея:

Ръстът и значението на съвременната со циалистическа драматургия може да се опре дели и от значителността и приносния ха рактер на теоретико-критичните изследвания за нея. Ценността на „Театрални размисли" идва от богатството и разнообразието на повдигнатите проблеми, от дълбочината на тяхното осветление, от блестящата теоретична ерудираност, съчетана с критическа взискателност и непримиримост. Уловени са и зафиксирани не само движението и различните процеси в един почти тридесетгодишен период от развитието на драматургията, но са направени ценни изводи и обобщения с проникване в същността на явленията. В своите наблюдения Л. Тенев се интересува почти еднакво от класика и съвременност, но погледът му е насочен към животрептящите съвременни проблеми. Когато се за дълбочава над класически постановки, пиеси и въпроси от наследството, мислите му не прекъснато асоциират към съвременността. Когато се спира на съвременни творби и автори, винаги на помощ му идва богатият запас от познания на класиката. Това еле ментарно в повечето случаи изискване към практиката на всеки критик в студиите и статиите на Л. Тенев придобива свое осо бено значение и смисъл. Четейки например изследването за диалога или портретната скица за Камен Зидаров, читателят се чув ствува обогатен и приобщен към най-ин - тересните явления в съвременната драматургия. Но същевременно авторът държи буден погледа му за измерение на ценностите не само в тесен, чисто „домашен" мащаб, а на фона на придобитото досега, с помощта на паралели от наши и чужди образци. Получава се в последна сметка една богата и пъстроцветна картина на съвременната дра матургия, в която проблемите изпъкват с по-голяма релефност. Л. Тенев се вживява във всеки повдигнат значителен въпрос с 153 критическа прецизност, зад която се чув ствува голямо познание. Обширната подготовка в областта на западноевропейската Драматургия не го откъсва от чисто българ ските театрални явления, напротив - помага му да вникне с по-голяма вещина в родната драматургия.

Стара истина е, че където майстори са зидали - за новаците е трудно. Ала въпреки всичко за сериозния изследовател на литературната история винаги ще се открие неизследван терен. В това ни убеждава и литературният дебют на Любомир Павлов. Неговото научно дирене се свързва с тема колкото актуална, толкова и експлоатирана от теоре141 тико-критическата мисъл. Това е сравнително нова, но твърде невралгична област в науката, където са пробвали своите пера много наши, съветски и чуждестранни учени. Това обстоятелство само до известна степен улеснява, но в повечето случаи затруднява всеки, който е решил да направи самостоятелен научен принос, да внесе своя интерпретация или новопривлечен доказателствен материал. Опитът на Любомир Павлов има своята безспорна научна стойност, защото авторът открива своя тема - за положителния герой в съветската и в нашата пролетарска литература, - защищава я с по-нов научен материал, като достига до точни обобщения и изводи. Неговите „Встъпителни думи“, както и „Вместо заключение" носят повече или помалко ординерен характер. Те по-скоро въ веждат в темата или окрупнено сумират резултатите от научните наблюдения. В заключителната глава Павлов ни сродява с духовните пориви на световната естетическа мисъл, с цялостния, макар и противоречив литературен процес. Посочва ни поляризиращия принос на съветската художествена мисъл за прогресивната консолидация на писателските сили. От по-общ характер е и глава първа: „Нов етап на българо-руските литературни връзки", където уедрените линии на обобщение по-малко се докосват до аналитични или синтетични детайли в научното дирене. Фрагментарните истини се осланят на основополагащите теоретични принципи на марксист ко-ленинската естетика. Затова авторът е по-лаконичен, неизчерпателен и декларативен в своите постановки.

Между „Звездите са мои“ (1957) и „Изход (1976) лежат две десетилетия - дълъг, изнурителен „път през годините“. Особено за поета, който - по думите на самия Левчев - . .. . следва своята поезия цял живот, както Санчо следва своя Дон Кихот“ („Рецитал"). Както много Левчеви метафори и сравнения, наглед плод единствено на смели асоциации, и това крие няколко смислови пласта. В прякото си значение то е естествено израз на магнетичната сила, която води твореца през житейската проза към духовни висоти. Но в друг аспект същото сравнение ни се струва непривично - българската поетическа традиция ни е привикнала да търсим в живота на големите поети тъждество между слово и дело, как тогава да приемем подобно „разпределение на ролите“: поезията - Дон Кихот, а нейният автор - Санчо Панса? (В скоби казано, тук се оглежда една от драматичните дилеми в творческия път на априлското поколение - на нея ще се спрем понататък; както и постоянната „раздвоеност“ на Левчевата лирика между романтичния устрем и отрезвяващата му проверка в делника.) и същевременно, ако вникнем по-дълбоко в тези образи-символи, каквито отдавна са станали героите на Сервантес, ако си припомним думите на Дон Кихот: „Като те гле дам, Санчо, и ти не си по-малко луд от мене“ - ще доловим и синтеза на двата смислови плана. Сякаш се отклонихме в многопластовото съдържание на едно единствено сравнение. Но само привидно. Стиховете на Левчев изобилствуват с такива образи, които в сгъстен вид съдържат — както семето „съдържа“ в себе си вековния дъб - централни в творчеството му проблеми, отразяват същностни страни на поетическото му мировъзрение. И въпреки всички превъплъщения на поета, въпреки яростно отстояваното „право да бъдеш нов" неговата лирика потвърждава думите на Корней Чуковски, че поезията е една фанатично дълга мисъл, която творецът следва до гроб. Именно въплъщенията на тази мисъл - било в зърното на отделния образ, било в разклонената цялост на завършената творба - са гръбнакът на Левчевото поетическо творчество, те му придават вътрешно единство. Само че неговото вътрешно единство е особено. Редица поети, имам пред вид големи поети, го постигат с цената на известно самоограничение: тяхното творчество гравитира около едно ядро от теми и проблеми - постоянно вариращи, разкриващи се в различна светлина от стихотворение в стихотворение и от книга в книга, - които очертават границите на поетическия им свят. При Левчев, струва ми се, не е точно така.

Четири години слушах лекциите на проф. Любомир Тенев във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ и нито веднъж не изпитах досада или безразличие. Това не е само мое мнение. Стотици студенти могат да потвърдят горната мисъл, без да вложат грам съмнение в нейната достоверност. Найчесто лекциите на проф. Тенев разчупваха рамките на академичната обстоятелственост и увли чаха аудиторията с пламенното изложение на подетия проблем, с артистичното поднасяне на образни примери, с непринуденото събеседване, което създаваше така необходимия контакт меж ду мастития професор и неговите ученици. Авторитетът на театралния критик Л. Тенев респектира не само студентите. Всеки отзив, статия или книга, излезли изпод перото му, ставаха поводи за оживени разговори, сверка на мненията и пристрастни изводи. Защото думите на Л. Тенев тежат не само със строгите и прецизни оценки на отделния театрален факт, но и притежават нюансите на радостта, грижата и желанието за помощ. Той активно живее с тревогите на българския теа тър, никога не застава в позата на коронован ментор, който има привилегията да сочи с пръст ида назидава с безапелационни присъди. Всичко това говори за съпричастното му отношение към трудните пътища на българското сценично изкуство, за неговото призвание да бъде винаги в първите редици на родното театрално дело. Впрочем за проф. Тенев могат да се кажат много красиви думи и да се изрекат редица възторзи (и това е правено не един път). Но като че ли е настъпил моментът (имам пред вид зрелостта на годините и натрупания богат професионален опит) да му се предостави възможността за осъществяването на една просторна авторова и човешка изповед, в която навярно ще заблестят нови и любопитни багри от неговия живот и твор чество.. - Другарю Тенев, Вие сте юрист по образование, а неотклонно служите на театралната муза. Бихте ли разказали за първоначалните подтици на тази ваша професионална ориентация - защо пренебрегнахте строгата Темида и се озовахте в храма на Мелпомена? И най-важното - това случайно ли стана или имаше някаква закономерност на желанията и амбициите? - Моите интереси към театъра датират много преди да се озова в Юридическия факултет. Още като гимназист бях един от основателите и редакторите на ученическото списание „Звън", където са печатали свои работи Б. Райнов, Ал. Геров, Бл. Димитрова и др. от това поколение. Тогава водех театралната критика и когато завърших гимназия, я преотстъпих" на Кръстьо Мирски. Така че интересите ми към театъра имат доста ранна дата - още като ученик в пети шести клас на Първа мъжка гимназия. После нещата около учебната дисциплина се затегнаха и ние нямахме право да се движим из града след 19 ч. Нали бяхме униформени. Ето че в момента си спомням моята прекрасна класна наставница Райна Попиванова. Тя ми беше дала специално разрешение, за да мога да посещавам вечерните представления, тъй като тогава театрите вди гаха завесите си в 20 ч. Когато впоследствие записах право в университета, аз спотайвах надеж дата, че ще ми се усмихне щастието да отида в чужбина, за да уча желаните от мен театрални науки. У нас такива специалности тогава нямаше.

Асен Разцветников от Любомир Стаматов

Всеки пази в душата си някакъв спомен за първите изживявання в света на приказките и веселите стихове за деца, чиито автори в ранното си детство не сме успели да запомним. Затова пък отлично се помнят техните герои - добри или мързеливи деца, умни момичета и момчета или знаменити пакостници. Най-напред те остават в детското съзнание с гласовете на мама или татко, докато книгите станат достъпни за малкия читател и без тяхното посредничество. Тогава буквите се подреждат в думи, думите в заглавия и на корицата пише: Ян Бибиян на Луната" от Елин Пелин или „Юнак Гого" и „Хороводец Патаран" на Асен Разцветников. Името на Разцветников далеч не е свър зано само с детската ни литература, но заслугите му за нея са особено значителни. Вероятно по тази причина, а не само заради традицията да се започне разказът за един писател с неговото детство Любомир Стаматов ни въвежда в живота на Асен Разцветников със спомен за детството му: „Видял съм и съм преживял много хубави и лоши неща. Но споменът за никое от тях не вълнува тъй дълбоко и не ми е тъй скъп, както споменът за дните, когато тичах подир воловете, а капините режеха краката ми, или свирех със свирката си и гледах към далечните снежносини върхове" (с. 6). Сигурно нещичко от онова волно и живо момче е останало в живота на Разцветников през целия му нелек творчески и житейски път, за да го подкрепя в трудни и кръсто пътни моменти и винаги да го връща към широкия друм на детската литература. Там са си дали среща, разказва ни с обич и проникновение Л. Стаматов, неговите незабравими герои, познати ни и от фолклора - Щуреца, Рако, Комара, Щъркела и Лисицата, - от които талантливото перо на Асен Разцветников създаде класика за деца. Отдавна вече тези герои заедно със знаме нития Петел-фукльо, Вълчо и Лисана са се превърнали в жив паметник, който благодарните малки читатели издигат на Асен Разцветников на всяко детско утро, вечер пре ди да заспят или сутрин, щом си отворят очите.

Литературно-творческата концепция на Любомир Левчев не е разгърната системнотеоретически. Той не се чувствува „призван" за това. От краткия пред говор към „Казани думи“ (1983) с красноречивото заглавие „Панихида за мъртвите стихотворения" научаваме, че той се отнася към словото си вън от „царството на поезията" като към нещо, което ощетява лирическото му творчество. Всяка публична изява, всяко негово „слово“ „взема душата" на една лирическа творба. Принуждаван на такава жертва по силата на поетия обществен ангажимент, той няма друг избор - стиховете са „едничкото нещо, което притежава", на което може да разчита. Възниква въпросът: не е ли това доказателство, че Левчев няма премислена литературно-творческа концепция, че се доверява само на творческия си „инстинкт" и на поетическата си интуиция? Като високоталантлив поет със значимо творческо дело, което му отрежда място в челото на съвременната ни поезия, струва ми се, е естествено той да цени преди всичко поезията си, да более за всяка пропусната творческо-поетическа реализация, да я счита максималистки за единичкото нещо, което притежава", за едва ли не единствената си духовна ценност. Обяснимо е също защо предявява към публицистиката си толкова висок критерий. Би било обаче проява на ограниченост и късогледие да се отнасяме пренебрежително към публицистичните му слова", да гледаме на тях като на съвсем случайни или „служебни" и затова неможещи да ни кажат нищо съще ствено за неговото творчество, за литературните му възгледи, за гражданската му позиция. Разбира се, анализът на публицистиката му не може да замени анализа на поетическото му творчество, но може да го допълни. Но публи цистиката му представлява интерес и в един по-широк план - тя ни предлага литературно-теоретическите концепции на един дълбок и оригинален поетмислител по някои възлови проблеми от историята на литературата ни, обогатява ни с ценни идеи и виждания за съвременното й състояние и най-актуал117 ните и въпроси, както и с наблюдения и интерпретации за творчеството на изтъкнати български и чужди писатели.

Само споменаването на името на този автор предизвиква у нас чувство на уважение. Свикнали сме да се възхищаваме от идейните, естетическите и професионално-критическите достойнства на Любомир Тенев, неведнъж сме се удивлявали на точните му и убедителни попадения. Той често ни е поразявал с дълбоко промислените си изводи, с неудържимия взрив на дълго събираната емоционална и интелектуална енергия. Достатъчно е само да споме нем книгите „Конфликти и време“, „Драми, вещи, овеществяване“, „Пристанища за мигове“, „Срещи във вечерни часове“, „Маска и перо“, „Театрални светлини“, „Актьори и роли“, „Театър и действителност“. И ако сега признаваме, че „Разкъсани мрежи“ е една от най-сериозните му и съкровени книги, то тази оценка не е предизвикана от инерцията на навика или от юбилейна куртоазия - тази година бе чествуван 70-годишният юбилей на Любомир Тенев. За разлика от повечето произведения на други изтъкнати наши театроведи, пък и литературни критици, „Разкъсани мрежи не обединява склектично и случайно статии, ре цензии, очерци и портрети, писани по различно време и по различен повод. Това е произведение, изстрадано от своя автор, създа дено в името на промислена цел - да направи задълбочен анализ на най-добрите драматургични творби на Антон Страшимиров, Петко Ю. Тодоров, Пейо Кр. Яворов, Рачо Стоянов, Йордан Йовков, чрез който да се очертаят страни от народопсихологическия портрет на бъл гарина, да се разкрие конкретно-историческата и общочовешката обусловеност на конфликтите и техните измерения в съвременността, да се разгадаят мотивите на поведение на героите, да се достигне до най-съкровените безпокойства на писателите. Изборът на автора за тази достойна творческа задача не е случаен. Пристрастията му са предизвикани от произведения, писани в началото на нашия век - време смутно, противоречиво и съдбовно за България. Безвъз вратно изчезват и последните останки от патриархалния живот, капитализмът все по-осезателно разкрива същността си, духовного небе над страната ни е помрачено, войните поставят на изпитание съвестта и морала, 140 общественото съзнание изживява криза, социалистическите идеи тревожат умовете. Но дали епохата е единствената центростреми телна сила, която обединява драматургични те творби в „Разкъсни мрежи"? Тя е обектив ната основа на анализа, но свързващата идея е природата. Заобиколен от нея, българинът се учи от реда, който тя утвърждава, от правата, които дава и данъка, който взема, сравнява с нея своя живот. В анализите от „Разкъсани мрежи" се оформят две разбирания за приро дата; като жизнена реалност - гори, поля, Балкан и като вътрешен човешки закон, който се противопоставя на външната принуда и фалшивия морал. Тези две разбирания за при родата преминават по различен начин през пиесите на Антон Страшимиров, Петко Ю. Тодоров, Пейо Кр. Яворов, Рачо Стоянов, Йордан Йовков, оформяйки интересно идейно развитие, проследено от Любомир Тенев. Но ако трябва да определим по-точно предмета на изследователската страст на критика, тя е най-вече ценностната „природна скала като критерий, коректив или стимул за човешко поведение.

Неотдавна се навършиха сто години от рождението на видния английски писа тел Дейвид Хърбърт Лорънс, чието творчество бележи ярка следа в експериментал ната проза от първата четвърт на нашия век. Лорънс е автор на десет романа, че тири от които - „Синове и любовници" (1913), „Дъгата" (1915), „Влюбени жени (1920) и „Любовникът на лейди Чатърли" (1928) - му донасят световна слава, на няколко повести и редица разкази, на шест цикъла стихотворения, пиеси, пътеписи и литературни есета. С изключение на няколко разказа, на новелата „Лисицата" и на отдавна изчер паните стари преводи на „Синове и любовници“ и „Любовникът на лейди Чатърли", който не дава представа за поетичните достойнства на романа, този английски кла сик е непознат за българския читател. С публикуването на най-хубавите му романи - „Синове и любовници“, „Дъгата“, „Влюбени жени" и сборник разкази, които изда телствата „Народна култура“ и „Профиздат" подготвят за печат, този пропуск ще бъде избегнат. Съвременник на Джеймс Джойс и Вирджиния Улф, Д. Х. Лорънс принадлежи към представителите на модерния роман, чиито творчески търсения се отдалечават от изобразителните принципи на реализма. В противовес на пълното субективизи ране на повествованието обаче, което се наблюдава у Д. Джойс и В. Улф, Лорънс не скъсва напълно с традиционния реалистичен роман, а неговите естетически пози ции остават докрай свързани с морално-етични съображения. Като окачествява склонността към херметизиране на преживяванията и изтън чен интелектуализъм у Пруст, Джойс и Дороти Ричардсън като бягство от моралните проблеми на времето, Лорънс вижда смисъла на изкуството в неговото нрав ствено въздействие. В есето си „Моралът и романът" той пише: „Романът е съвършеното средство за предаване на изменящата се дъга от чо вешки отношения във всеки определен момент. Само романът може да ни научи как да живеем"…