българо

Интересът към въпросите на българо- сръбските и българо-хърватските литературни, културни и идейно-политически взаимоотношения в миналото се обуславя преди всичко от богатото съдържание на тези взаимоотношения, от тяхното научно значение. Не само съседни, но и със срав нително еднаква политическа участ, в своето духовно развитие българи, сърби и хървати следват в продължение на близо един век твърде сходни насоки и традиции. Още в условията на политическото си робство те съумяват да използуват взаимно опит и постижения в областта на култу рата за създаване на оригинални художествени ценности. Осведоменият читател знае колко характерна в това отношение е книжовната дейност на писатели като Константин Огнянович, Петко Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев, Йован Раич, Доситей Обрадович, Вук Караджич, Йован Стерия Попович, Иван Кукулевич-Сакцински, Петър Прерадо- вич, Август Харамбашич и други, чиито произведения проникват във всички юж нославянски страни, като ускоряват про- цеса на сформирането и развитието на южнославянските литератури.

Българо-византийските културни и литературни връзки продължават няколко века. Безспорно тук основно, доминиращо е проникването и влиянието на византийската литература върху българската средновековна литература през цялото и историческо развитие. Все така силно, макар и малко преобразено, то продължава и през тежкия период на турското робство. А заимствуванията и връзките продължават, защото имат обществено-икономическа и политическа предпоставка. Всеки народ търпи влиянието на други народи и преди всичко на своите съседи. При това „всяко общество живее в своя особена историческа среда, която може да бъде - и наистина често бива - твърде прилична на историческата среда, окръжаваща други народи, но никога не може да бъде и никога не бива тъждествена с нея". 1 Народите може да си оказват взаимно въздействие, само когато има известни допирни точки в техния обществен, политически и културен живот. Силата на въздействието се определя от степента на общността между тях. „Влиянието на литературата на една страна върху литературата на друга е право пропорционално на сходството между обществените отношения на тези страни. То съвсем не съществува, когато това сходство е равно на нула... Това влияние е едностранно, когато единият народ, поради своята изостаналост не може нищо да даде на другия нито в смисъл на форма, нито в смисъл на съдържание... Найпосле това влияние е взаим но, когато поради сходство на обществения бит, а следователно и на културното развитие, всеки от двата обменящи се народа може нещо да заеме от другия".

Интересът, който проявява нашето литературознание към връзките ни с нашите съседи в миналото, е отраден факт. Той свидетелствува за вниманието, с което лите ратуроведите у нас се обръщат към найхубавите и ползотворни прояви на дружба и приятелство между балканските народи. Освен това тоя факт свидетелствува, че се разширява тематичният периметър на нашето литературознание; той е израз на стремежа на нашата литература да намери свое място в един по-широк литературен контекст. Затова първият въпрос, който възниква при запознаването ни с наскоро излязлата книга за българо-сръбските литературни отношения през XIX в., е дали тя отговаря на изискванията на една толкова важна и сложна задача. Трудът на Конев се състои от две части. Първата - Голямото начало" съдържа четири глави: 1. Книжовен обмен между българи и сърби. 2. Преведени и побългарени произведения. Характер и значение. 3. Творческият път на П. Р. Славейков и сръб ската литература. 4. Сръбски учители в България. Книжовна и културно-просветна дейност. Във втората част, която се нарича В подкрепа на реализма в литературата", са включени главите: 1. Прикосновения с драмата. 2. Любен Каравелов в развитието на сръбската реалистична повест. 3. Преди изгрева на свободата.

В книжка 2 на сп. „Литературна мисъл е отпечатана статията на В. Смоховска и Б. Ничев „За българо-сръбските литературни отношения и по някои въпроси на сравнителното литературознание". Всъщ ност тя езамислена и осъществена като ре цензия за моята книга „Българо-сръбски литературни взаимоотношения през XIX век (до Освобождението)". В нея не е поставен специално и не е разрешен нито един въпрос на сравнителното литературознание върху материал от нашата или друга национална литература, макар че още в самото й начало са казани няколко думи за ,, най-хубавите и ползотворни прояви на дружба и приятелство между балканските народи". Ето защо тук няма да се спирам на проблемата за сравнителното литературознание - една твърде важна проблема, която не може и не бива да бъде разрешавана инцидентно. Тази област от съвременната литературна наука привлича вниманието на все по-голям брой специалисти в Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Югославия, у нас и другаде. Желателно е и на страниците на сп. „Литературна мисъл" да се явят подобни статии, да се поведе творчески разговор по принципните и така сложни въпроси на сравнителното литературознание. По такъв начин ще се пресече и пътят на непозволеното представяне като оригинална теза на вече известни в науката становища или пък на недостатъчно проверени и съмнителни мисли. Всяка книга може да бъде разглеждана от най-различни позиции и в нея могат да се намерят сполучливо написани страници, приемливи решения или пък констатации, които не отговарят на определени изисквания. Дори и с положителните си страни често тя подсказва нови възможности, насочва специализирания читател към нови моменти в изследваната проблема, които преди това не са били забелязани. Може даже в дадена книга да преобладават несполучливите решения, но и в този случай научната критика е задължена да противостои на тях аргументирано, за да допринесе максимално за по-цялостното изясняване на един или друг въпрос, да изхожда от задачите, които си е поставил нейният автор. И когато така се подходи, стават напълно неуместни каквито и да било подмятания, груби епитети и пр., които по неизбежност подменят анализа със субективни предпочитания и квалификации. А за съжаление, тъкмо така се е получило със статията на В. Смоховска и Б. Ничев.

Българо-хърватските литературни и културни взаимоотношения в миналото представляват един твърде съществен компонент в националното развитие на двата народа и в техните така разнообразни и богати по съ държание връзки с други литератури. Още през втората половина на XVIII век трудът на хърватския поет и просветител Андриа Качич Миошич „Разговор угодни народа словинскога" получава широка известност не само в Хърватско, но също в Сърбия и България, като създава важни предпоставки за активизирането на литературните и културните отношения между народите на тези страни. Заедно с „История славянобол гарская" от Паисий Хилендарски, преписвана в Сърбия, и „История разных словенских народов..." от Йозан Раич, това Качичево произведение обогатява културното развитие на сърби, хървати и българи, създава нови традиции на взаимност между тях, повишава народностното им самочув ствие, активизира книжовния им живот в зората на тяхното национално възраждане.

Появата на книгата „Образи и проблеми" еположително явление в нашата литературна наука. Нейният автор Иван Цветков е изве стен като един от неколцината най-добри познавачи на съветската литература у нас. 176 Още през 1964 г. издателството на БАН пусна книгата му „Максим Горки и българската Литература", солидно изследване на някои страни от творчеството на великия писател и на редица проблеми на неговото проник- ване, разпространение и творческо възприемане в България. Написан с ерудиция, с темпераментно и живо перо, този труд допринесе доста и за цялостното изясняване на въпросите на българо-руските литературни взаимоотношения. В първата си книга Цветков е чужд на стесненото поставяне и решаване на проблемите. Не пренася механически резултатите от едно национално литературно развитие в друго, не превръща закономерностите в развитието на една литература в задължителна норма за друга, а дири истинските творчески взаимопрониквания, обу словени от сложен комплекс социални, политически и културни фактори. Предмет на изследването са литературно-критическото възприемане и сценическото претворяване на Горки у нас, като задачата взаимодействието с наши поети и писатели е набелязана в перспектива. Частично тя е изпълнена сега.

Стара истина е, че където майстори са зидали - за новаците е трудно. Ала въпреки всичко за сериозния изследовател на литературната история винаги ще се открие неизследван терен. В това ни убеждава и литературният дебют на Любомир Павлов. Неговото научно дирене се свързва с тема колкото актуална, толкова и експлоатирана от теоре141 тико-критическата мисъл. Това е сравнително нова, но твърде невралгична област в науката, където са пробвали своите пера много наши, съветски и чуждестранни учени. Това обстоятелство само до известна степен улеснява, но в повечето случаи затруднява всеки, който е решил да направи самостоятелен научен принос, да внесе своя интерпретация или новопривлечен доказателствен материал. Опитът на Любомир Павлов има своята безспорна научна стойност, защото авторът открива своя тема - за положителния герой в съветската и в нашата пролетарска литература, - защищава я с по-нов научен материал, като достига до точни обобщения и изводи. Неговите „Встъпителни думи“, както и „Вместо заключение" носят повече или помалко ординерен характер. Те по-скоро въ веждат в темата или окрупнено сумират резултатите от научните наблюдения. В заключителната глава Павлов ни сродява с духовните пориви на световната естетическа мисъл, с цялостния, макар и противоречив литературен процес. Посочва ни поляризиращия принос на съветската художествена мисъл за прогресивната консолидация на писателските сили. От по-общ характер е и глава първа: „Нов етап на българо-руските литературни връзки", където уедрените линии на обобщение по-малко се докосват до аналитични или синтетични детайли в научното дирене. Фрагментарните истини се осланят на основополагащите теоретични принципи на марксист ко-ленинската естетика. Затова авторът е по-лаконичен, неизчерпателен и декларативен в своите постановки.

Тая тема не е нова за българското и съветското сравнително литературознание. Многократно е разработвана в статии и отделните трудове на наши и украински литературоведи. Без да повтарям завоюваното досега от Петко Атанасов, проф. д-р Симеон Русакиев, проф. Стойко Божков, Лиляна Минкова, В. А. Захаржевска, Е. В. Шпилевая и др., тук се прави опит, опи райки се главно на тритомника „Съветската литература в България 1918-1944“, издание на БАН, да се осветлят от по-друг ъгъл проблемите на българо-украинско-руските литературни взаимоотношения в годините между двете световни войни. Няма спор - в тая област не всичко е проучено, събрано и систематизирано, макар по някои въпроси да са постигнати повече или помалко задоволителни решения.

Днес в условията на построяването на развитото социалистическо общество страните от социалистическата общност встъпиха в качествено нов етап на обществено развитие. Той се характеризира с една обективна закономерност - постепенно сближаване на различните области на живота. Интернационалните процеси своеобразно се пречупват и в духовната култура. Интензивно се развиват и литературните взаимоотношения. Те закономерно привличат вниманието на много изследователи, които смятат, че литературните връзки на социалистическите страни отразяват качествено нови явления на съ временността - интернационализацията на националните литератури. Разбира се, това явление не е възникнало на празно място. То има обективни исторически предпоставки и корени. Трябва да се отбележат по-специално: Великата октомврийска социалистическа революция, идеологията на пролетарския интернационализъм, огромният опит в строителството на многонационалната социалистическа култура в СССР, образуването на революционно-пролетарски течения в литературите на другите страни след Втората световна война и създаването на народнодемократични и социалистически държави в Централна и Югоизточна Европа - процес, който е получил особено ускорение в наши дни и се отличава с устойчиви закономерности, имащи типологически характер. Тези предпоставки се нуждаят от теоретическо осмисляне. Доскоро в нашето литературознание литературните взаимоотношения се разбираха главно като двустранни връзки. Изследователите използуваха обикновени и сигурни средства за систематизиране и коментиране на събрания материал. Сега обаче този добре усвоен от нас път се оказа недостатъчен. Стоящите пред литературната наука задачи изискват намирането на нови методологически пъ тища и методически средства за системен анализ и синтез на получаваните знания, за сравнителното им и типологическо обобщение. При това фундаменталните, теоретически обобщения не могат да не се опират на конкретно-историческите изследвания на националните литератури. Характерно е, че големият, многостранен опит на славянското литературознание придобива все по-голямо значение при създаването на фундаментални обобщения и типологически изводи. 1 Вж. кн. Общее и особенное в литературах социалистических стран Европы. М., 1977. 59 В същност ние наблюдаваме преход „от страноведческите изследвания към изследвания от сравнително-исторически и комплексен характер "2

Западноевропейската литература от XV в. продължава донякъде среднове ковната традиция на рицарския роман, който от Франция се разпространява Северна Италия. Основата е преди всичко цикълът на Карл Велики. От него се вдъхновяват редица италиански поети, в чиито творби, за разлика от предходната епоха, се усеща както една по-умерена форма и съдържание, така и стремеж към изобразяване на човешката сила и достойнство. Зародилият се вкус към античното води до издаването на класически автори. Притокът на емигранти от византийските земи след падането на Цариград през 1453 г. и традиционното присъствие на византийската култура в италианските земи стават главната причина да се засилят издирването, преводът и издаването на византийските извори. Процесът е доста продължителен и с течение на времето тези извори, било то използувани чрез латинския им превод или директно ци тирани по оригинала, навлизат в историческата литература, която отчасти подхранва художествената. В случая ще разгледам един доста любопитен мотив за българите и техния цар Ватран, който донякъде съдържа достоверна историческа информация и в същото време стои малко встрани от ренесансовия историографски модел. Още през XV в. Боярдо пише в Италия „Влюбеният Ролан "2. Сюжетът му е бил черпан както от епиката на Карл Велики, така и от бретонския цикъл. Тази творба е била предназначена за аристократичната публика. Поради големия и успех поемата претърпяла няколко публикации между 1483 и 1496 г. След смъртта на поета интересът към поемата му пресъхва и тогава Л. Ариосто продължава недовършения от Боярдо разказ, като в 1516 г. издава след благословията на покровителката си Изабела д'Есте „Бесният Ролан" в 40 песни На цялата сюжетна линия на тази творба няма да се спирам, а ще обърна внимание само на един определен момент от нея: събитията при Белград и ролята на рицаря Руджеро. На тази тема Ив. Шишманов се е спрял в едно свое изследване от началото на нашия век. Въпросният мотив заслужава да се разгледа в светлината на информацията, която имам днес.

Изследването на литературните и културните връзки на нашия народ с други народи в миналото е една от важните задачи, които стоят пред нашето сравнително културознание и литературознание. Сборникът „Българо-немски литературни икултурни взаимоотношения през XVIII и XIX век (БАН, Институт за литературата, (София, 1985), резултат от съвместната работа на група учени от НРБ и ГДР, организирана в рамките на сътрудничеството на академиите на науките на двете страни, отговаря на очакванията за приноси в тази област. Осъществен след неколкогодишна дейност, междинните резултати от която бяха обсъдени на организирания през май 1982 г. в София колоквиум, той показва ясно колко продуктивни могат да бъдат добре организираните и координирани изследвания в областта на културното взаимодействие между два народа - брънка в единния процес на духовно развитие на нашия континент. В редакционния увод се отбелязва, че сборникът есамо първа стъпка към написването на научна история на българо-немските литературни и културни взаимоотношения" (с. 8). Тази мисъл оправдава ограниченията в обхвата на анализираните проблеми, някои от които досега са били слабо проучени. Тя подсказва също така, че в сборника са очертани само подстъпи към едно поизчерпателно, многопланово хронологично изследване. Уместно е задълбочено обмисляне както на стойността на тази първа стъпка", така и на правилността на посоката, която тя определя. Не ще и спор, съдържащите се в сборника 21 статии дават засега най-широка представа за българо-немските литературни връзки през XVIII и ХІХ век. Повечето от тях запознават с резултати от нови научни изследвания на авторите им, поставят нови, в някои случаи дискусионни тези. В значителен брой от тях се показват в нова светлина отделни проблеми на културното взаимодейст вие между двата народа през споменатия период.

The primary carriers of translations and criticism of British literature in Bulgaria in the second half of the 19th century and up to the 1950s are not books but rather periodicals. The current study discusses the reception of British literature in Bulgaria in Bulgarian-British Review; a monthly magazine issued from 1927 to 1940 in Sofia. The priority of the magazine is to reflect the economic and political situation in Bulgaria for the British audience and to encourage the economic relations between Bulgaria and Britain. The publications addressed to the Bulgarian reader include some of the first articles on British literature in Bulgaria. These articles' authors are clearly not literary scholars but they have a pronounced stand on literary subjects and do not fear to oppose renowned British critics. As a result, their observations on British literature are decades ahead of their times. In Bulgarian-British Review, Costadin Chakarov and Nikolay Donchev praise the literary talent of D.H. Lawrence at a time when his novels were forbidden in Britain. There is reason to believe that Chakarov's and Donchev's articles encouraged the translation of D. H. Lawrence in Bulgaria and as a result his novels were published in Bulgaria quite early. Anna D. Vesova describes Dickens and Thackeray as "humorists". She also claims that George Eliot's strength as an author lies in her scientific methods of psychological analysis, which British critics claim to be a flaw, years before Eliot took her place in critical studies in Bulgaria. In Bulgarian-British Review, Donchev publishes some of the first articles on the reception of British literature in Bulgaria - he lists the authors and works translated at the time, sometimes mentioning the translator and the source language; he provides a study on the plays by British playwrights that have been on Bulgarian stage; he also studies the influence of British on Bulgarian authors. In Bulgarian-British Review, Vera Guevgelieva writes a comparative article on the lives and works of Robert Burns and Khristo Botev for an English-speaking audience. The articles on British literature in Bulgarian-British Review are many and they discuss different authors, periods and genres. Apparently, the magazine had an important role in the reception of British literature in Bulgaria, as well as a significant contribution to the Bulgarian culture at the time.