художествена

От времето на „шотландския чародеец" - Уолтър Скот, до днес историчес кият роман натрупа значителен актив: нарасна лавиноподобно, като се усложни и разнообрази. Дори само произведенията-шедьоври са толкова много и така неповторими в идейно-естетическата си същност, че е трудно вече да се обхва нат и характеризират цялостно. Несъмнено всичко това е следствие от разви тието на науката и изкуството, резултат е и от връзката на художествената литература с историята. И написаното за този жанр е много и най-различно. Още първосъздателите му обясняват неговите принципи. Впоследствие всяко направление, школа, течение дават своите разбирания и оценки. Писатели и изследвачи от различни времена, страни и позиции споделят мисли или теоретизират върху своеобразието му. Разнобоят в изказаните мнения е най-голям в оперативната критика. (Да не говорим за множеството становища сред неспециалистите.) Често свободно (произволно) и метафорично (защитно) се използуват думите фон, проектиране, усвояване, оплодяване, озвучаване и пр. Рядко ще срещнем термините дистанция и перспектива, анахронизъм (архаизация и модернизация), извличане поня осъвременяване... Невинаги се разбират миналото и настоящето като тия; забравя се понякога, че принципът на историзма е общ белег на метода, но в историческия роман има конкретна насоченост... Или по въпроса за жанра. Наистина пълноценният исторически роман е и съвременен, както и обратното. Но има и непълноценни (не само в жанрово, а и в идейно-методологиче ско отношение!) романи: полуисторически, неисторически, антиисторически. да Кой е критерият за съвременност в историческия роман? Може ли да се напише исторически роман за съвременността - предметът на изображение е настоящето? В какъв смисъл тогава е исторически (дори когато гледната точ ка на автора е от бъдещето)? Има ли примери за това? Напълно прав е С. М. Петров, когато казва: „Въпросът за определянето на историческия роман като жанр се отнася към числото на най-сложните в историята и теорията на литературата." Всички изследвачи търсят решението му. Някои от тях така и започват: Какво да разбираме под исторически роман? Необходима е здрава методологическа основа, комплексен научен подход, задълбочено мислене при разглеждането на тази жанрова специфика. Същин ският исторически роман е чужд както на релативизма и волунтаризма, така и на еклектическия плурализъм.

След Освобождението тенденцията към „изравняване" с европейското художест вено развитие, към сравнително по-директни съпоставкики на „родното" с „чуждото", на затворения свят („света вътре") с отворената вселена („света вън") се променя. Сега въпросът се свежда не толкова - или поне не единствено - до това в каква степен художественото дело е „полезно" за народа и неговата националноосвободи телна борба (както е през Възраждането, в съгласие с духовно-патриотичните цели на литературата ни), а рефлектира главно, и все по-целенасочено - към тяхното обособяване като език и форма. В същото време става контрадвижение - преминаването от колективното към личностното съзнание, от основните задачи на времето към проблемите на отделния човек, но и свързването на народ и личност, на революционна насоченост и човешка индивидуалност. С други думи, след Освобождението българското общество се насочва към проблемите на модерната личност, на новия индивид, но още тогавава литературата трансформира възрожденската ситуация и проб лемност (с едно ново решение на въпроса човек - общество), опитвайки се чрез лич ността да намери своя път към обществото, да осъществи връзката си с народ ната съдба. B B В този аспект онова, което е било революционен изход през Възраждането, преводната литература след Освобождението придобива компенсаторно значение - компенсират се проблемите на колективното съзнание и борческо-героичното начало живота, които в новата епоха са изместени от „субективното дело" на личността. И именно тук унгарската художествена литература - чрез Петьофи например - изпълнява тази роля, като задоволява политическите и социалните нужди на дейст вителността и запълва донякъде обедненото“ отразяване на света, на общото човешко дело, което по-късно при пролетарските творци на Унгария ще избухне истинската си сила, с преоценка на отношението личност -общество в контекста на революционния подем на времето. C на Така в новата следосвобожденска епоха преводната литература заема най-често автономни позиции в качеството си на своеобразен художествен феномен. Но тя играе и определена идеологическа роля като продължение на социалната насоченост Ботевото художествено творчество на движе нията на колективното съзнание към прогресивно изменение на света. Заедно с това диапазонът на преводния репертоар се разширява значително и се извършва скок - качествен по своята същност - в ориентацията към чуждото културно наследство и опит.