мисъл

1961 Книжка 6 *** - Съдържание на V годишнина на “Литературна мисъл” – 1961 г.

На 29 март и 2 април т. г. се състоя разширено заседание на научния съвет в Института за литература при БАН, на което бе обсъдена петгодишната дейност на списание „Литературна мисъл и перспективният план за 1962 г. Присъствуваха : проф. Георги Цанев, проф. Пантелей Зарев, проф. Петър Динеков, проф. Емил Георгиев, проф. Михаил Арнаудов, пр ф. Стоян Каролев, научният секретар на БАН Стойко Божков, Снежа Аврамова от учрежденския партиен комитет при БАН, старшите научни сътрудници Георги Димов, Кръстьо Генов и Ефрем Каран- филов, научните сътрудници Искра Панова, Минко Николов, Иван Цветков, Боян Ничев, Кръстьо Куюмджиеви сстаналите сътрудници на института. В доклада си главният редактор П. За- рев се обърна към участниците в обсъжда нето с апел за най-активно участие и вни мателна оценка на петгодишната дейност на списанието, за да се помогне на редколегията да подобри списването на „Лите ратурна мисъл", да го обогати и направи по-интересно за читателя. Той отбеляза особено благоприятното време, в което става обсъждането и новите вдъхновяващи задачи, които ХХII конгрес на КПСС постави пред литературната наука и цялостното развитие на социалистическото общество. Това, което бе започнато още от ХХ конгрес на КПСС, бе потвърдено сега с нова, още по-могъща сила и убедителност: разчистване на всичко старо и сковаващо, което пречи да се разгърнат материалните и духовни сили на новия строй и разкриване на нови хоризонти пред социализма, пред международното комунистическо движение, пред социалистическата мисъл. Б. изтъкната необхо димостта от обогатяване на културния и духовен живот на социалистическото общество, от нови завоевания в тази насока, посочиха се пътищата за по-нататъшно развитие на социалистическата демокрация и пълното ликвидиране на методите, създадени по времето на култа към лич ността.

1962 Книжка 6 *** - Съдържание на IV годишнина на сп. “Литературна мисъл” – 1962г.

Към края на 80-те години на миналия век в нашата литература постепенно заглъхват темите и мотивите, свързани пряко с близкото героично минало - Възраждането и националноосвободителните борби. Съвременността все по-чувствително започва да напомня за себе си и то повече със своите отрицателни страни. Разместените след Освобождението обществени пластове улягат на своите нови места, картината на обществения и политически живот в страната придобива по-ясни и релефни очертания. Възторгът и опиянението от свободата отстъпват място на всекедневните грижи, идеалите - на грубите политически сметки и кариеристични стремежи. На сцената излиза новият герой на епохата - забогателият парвеню, новоизлюпеният буржоа, самодоволен, сит и жаден за „подвизи". Образът на този герой дълго време тревожи въображението на писателите-реалисти, като постоянно ще им напомня за своето присъствие в живота.

Най-съдържателните години от живота си Христо Ботев прекарва в Румъния, главно в градовете Александрия, Браила, Галац и Букурещ, където е още през 1867 г. и после почти непрекъснато от 1872 до пролетта на 1876 година. Там той започва и завършва по-голямата част от своите литературни и революционни подвизи, които определят мястото му на пръв по значение вдъхновител и ръководител на българското революционно-освободително движение след смъртта на Васил Левски, на гениален поет и мислител, чиито творби характеризират високите естетически постижения на българската художествена литература от Възраждането. Обърнат с чувства и мисли всякога на юг от Дунава, към поробените му сънародници, на румънска земя той създава своето зряло поетическо творчество; в Галац написва Символверую на Българската комуна, а в Браила и Букурещ редактира едни от найдобре списваните тогава български вестници и последния орган на БРЦК - в. „Знаме“. В столицата на Румъния, където през отделни периоди изтъкнати дейци на българската култура и националноосвободителна революция работят свободно, подкрепяни и симпатизирани от румънската свободолюбива общественост, Христо Ботев начертава и плана на онова историческо по своя смисъл преминаване на Дунав с парахода „Радецки“, което оставя в историята още едно блестящо доказателство за пълното единство на думи и дела в борческия му път.

Петдесетгодишнината на проф. Стоян Каролев - изтъкнат представител на нашето литературознание - е значителен факт в културния ни живот, защото творческото му развитие на сериозен познавач на литературното наследство и на точен интерпретатор на съвременния литературен процес съвпада с четвъртвековното развитие на социалистико-реалистичната ни литература. Връстник на следдеветосептемврийското ни ново изкуство, той участвува в първите му стъпки, преживял е революционно-преобразователните му вълнения и трепети, изстрадал е грешките, трудностите и успехите в стръмния му възходящ път. Още в първите години на свободата името му се появява на страниците на революционния литературен печат. Ако разгърнем броевете на вестник „Литературен фронт“, на списанията „Септември“, „Изкуство“, „Ново време“, „Философска мисъл", „Език и литература“ от ония години, ще открием неговите младежки неумели, но дръзки и целенасочени статии. Проф. Стоян Каролев отдавна навлезе в творческата си зрелост, в найплодотворните години на своята критическа и научноизследователска дейност, когато се жънат плодовете на дългогодишната системна подготовка, осъществявана с последователност и упоритост. През цялото двадесетипетлетие неговото активно присъствие в литературния живот се чувствуваше осезателно в осъществяването ръководната роля на литературната критика като израз на партийната политика. Най-привлекателна у него е отзивчивостта към новите явления на съвременната литература, жаждата за органична връзка с актуалния литературен живот, стремежът да не изостава от времето си. Оценявайки неувяхващите ценности на Литературното наследство, той нито за миг не изпуска от зоркия си поглед съ стоянието на днешната литература. За разлика от ония научни работници, които бягат от парливите проблеми на съвремието и се затварят в тесния кръг на специфичните си научни проучвания върху литературната история, проф. Каролев не търси спокойната и безметежна атмосфера на кабинетния изследовател, не го привлича егоистичната изолация от нуждите на деня. Изхождайки от днешните народностни и партийни интереси, той оценява и проблемите на миналото в трудовете си върху литературната история: „Димитър Благоев - литературен теоретик и критик“ (1951), „Иван Вазов. Художествен метод и литературни позиции“ (1951), „Димчо Дебелянов. Литературнокритически очерк“ (1961). В тях откриваме трескавите търсения на научния работник за новаторско изясняване на литературните традиции и за извисяване на идейно-естетическата мисъл. Със завидна методичност и постоянство Стоян Каролев се стреми да разшири идейно-теоретическия и критическия си арсенал чрез последните постижения на марксическата литературоведческа мисъл. Затова всяка следваща негова книга: „Замисъл и образ" (1959), „Въпроси на художественото майсторство (1963), „Съвременни литературни въпроси" (1966) и особено „В света на прозата“ (1968) е очакван и логичен резултат на извървян дълъг път към идейната и естетическа истина на художествената творба.

На 10 юни 1971 г. в Института за литература беше проведено обсъждане на сп. Литературна мисъл". Срещата на редакционната колегия с научните сътрудници на института, с видни литературоведи, писатели и най-близки сътрудници на списанието имаше конкретната задача да пре цени работата от периода 1969—1970 г. В процеса на оживеното обсъждане прегле дът на двугодишния период стана повод да се види по-широко развитието на списанието с оглед неговата специфика. Размяната на мнения беше открита с доклада на акад. Пантелей Зарев - главен редактор на „Литературна мисъл". За периода 1969-1970 г. той говори като за продължение на пътя, по който списа нието тръгва от своето основаване. „Литературна мисъл“ беше създадена непосредствено след Априлския пленум на ЦК на БКП и решава проблемите на литературата в една обновена, даваща много възможности за творчество атмосфера. В своето петнаде сетгодишно съществуване списанието отстоява партийните, марксистко-ленински позиции в литературознанието. Главният ре дактор направи преглед на публикациите в списанието от последните две години, като изтъкна тяхната проблемна широко- обхватност и висока научна стойност. П. Зарев спомена заглавията на статии, които имат приносен характер в различните области на литературната история, в съвре менната проблематика, в решаването на тео ретически въпроси. С интересни трудове спи санието е отбелязало през отчетния период и две исторически годишнини - 25-годишнината на социалистическата революция в България и 100-годишнината от рождението на В. И. Ленин. През разглеждания период редакционната колегия е проявявала постоянен стре меж да разшири кръга на своите сътруд ници, да привлече повече научни работници за творческа изява на страниците на списа нието. Резултатите от този стремеж са на лице - за две години в „Литературна мисъл" са публикували свои трудове 35 автори из - между сътрудниците на института и 32 автори, привлечени отвън. Редколегията и в бъдеще има задача да продължи разши ряването на авторския колектив, без да принизява високите изисквания към представените работи. Пръв се изказа писателят Ангел То доров. „Убеждението ми е - заяви той, - че списанието успешно изпълнява своите задачи в отстояване партийната линия в областта на литературата." Според А. Тодоров правилна е главната насоченост на „Литературна мисъл“ към литературната история. Богатството на нашата литература трябва да се изследва непрекъснато, това е задача от първостепенна важност. Но необходимо е списанието по-широко да изразява интереса си към такива събития от актуалния живот като речта на др. Тодор Живков пред актива на Софийската градска комсомолска организация (една препоръка, към която после се присъедини и Г. Караславов). Става дума да се даде повече място на материали, обсъждащи повдигнатите проблеми. А. Тодоров постави и един въпрос, на който се спряха после мнозина от изказ ващите се и по който се оформи едно общо становище - Литературна мисъл“ да подхваща разглеждането на централни, важ ни литературоведчески проблеми. Според А. Тодоров един такъв проблем е проблемът 173 за модернизма като литературно течение. Като реакция на изживения догматичен подход към литературното наследство сега се наблюдава известен либерализъм, амни стиране на модернизма. Списанието трябва да продължи сериозната борба на нашата прогресивна литературна мисъл спрямо модернизма, водена в миналото, като му даде пълно, точно осветление от марксическо гледище. „Литературна мисъл" има възмож ността и задължението да разрешава такива сложни въпроси. В заключение писателят изтъкна: „Списанието е културно направено, много богато по съдържание, обхваща разнообразието на нашата литература. Моята основна оценка е положителна."

На 22 и 23 май т. г. в София се състоя литературен симпозум под обща тема: „Идей но-художествени особености на съвременния литературен процес“, съвместно разработена между Института за литература при БАН и Института за световна литература „Максим Горки" при АН на СССР. В симпозиума участвуваха изтъкнати съветски учени и представители на литературоведската мисъл у нас. Още от темата на симпозиума личи широкият замисъл на организаторите да се обхванат най-актуалните проблеми на съ временното литературознание, като се до коснат до специфичното за съвременния литературен процес - неговата идейност и ху дожественост. Пред симпозиума беше поставена отговорната задача да спомогне за изясняването на въпроса: каква е връз ката между идейното и художественото на чало в съвременната литература, като ги разгледа в широк диапазон. Предстоеше да се доизясни същността на понятия, останали спорни в редица международни дискусии от миналото с оглед на новите условия и непрестанно изменящия се литературен процес. Най-главна задача на симпозиума беше да охарактеризира осо беностите на социалистическия реализъм като литературен метод и направление на фона на общия развой на световното литературознание. От цялата подготовка на симпозиума личеше неговата ангажираност към идеологическата същност на проблема и когато се оценяват постиженията, нещата винаги трябва да се свеждат към този възлов проблем. Тематично докладите обхващаха лите ратурите на страните от социалистическия лагер, на западни страни като САЩ, Англия, Франция и др. Бяха застъпени почти всички литературни направления, имащи по-голям дял в съвременния литературен процес. Литературознанието в капиталистическите страни се преценяваше в цялата му проти- воречивост, сравняваше се и се противопоставяше с идейно-теоретическите му полюси. Екипът на съветските учени беше така подбран, че да включва специалисти от големите литератури на световната арена. Съветските учени поради принадлежността 150 си към специализирания Институт за све товна литература към АН на СССР спомогнаха особено много за изясняване на някои процеси в съвременните западни литератури. Българските учени застъпваха в докладите си предимно идейно-теоретиче ската страна на въпросите. Най-общо; според акцента на проблемите докладите могат да бъдат разпределени на три групи: първа група - доклади с идеологически акцент; втора група - доклади, отразяващи по-конкретно литературния процес в отделни страни, и трета група - доклади с преобладаване на теоретическата насо ченост към проблемите. Това до голяма сте пен условно деление ще ни помогне групи рано да хвърлим поглед на всички доклади, изнесени на симпозиума. Към първа група могат да бъдат отнесени докладите на чл.-кор. В. Р. Шчербина, чл.-кор. Г. И. Ломидзе, проф. А. И. Овча ренко, проф. Ст. Божков, проф. Г. Димов, проф. В. Колевски, проф. Е. Каранфилов. В обширния си доклад на тема „Лите ратура и култура" В. Р. Шчербина определи мястото на литературата в духовния живот на епохата. „Изследването, отбеляза Шчербина, на извънредно активния синтез например на взаимодействието на литературата, киното, театъра може да се осъществи само в светлината на централните процеси на културното битие на съвременността, в която се кръстосват всички видове духовна дейност - политика, философия, социология, изкуство, етика. . . Причисляването на ця лата литературна продукция към сферата на културата към определено време според Шчербина епроизлязло от опростенческото разбиране на нещата. В същност в сферата на целия духовен живот не само на изку ството, активно действуват както „съзида телните, така и разрушителните начала. Ето защо далеч не всички произведения на литературата влизат в културата, явяваща се като резултат на съзидателна духовна дейност.

България е една от малкото страни в света, където още в края на ХІХ в. марксизмът пусна корени не само като социално-икономическо учение, но и като теория за обяснение и оценка на явленията в областта на литературата иестетиката, в духовно-интелектуалната дейност изобщо. Наистина не може да не буди много и много въпроси обстоятелството, че в една малка страна, където работническата класа и социалистическото движение едва се зараждат, където буржоазно-капиталистическите обще ствени отношения не бяха се изявили още в класическата си форма, се появява не само пролетарско-революционна литература, но и марксическа литературна теория и критика. Къде следва да търсим обяснение на факта, че още пионерът на социа листическото движение, основателят на партията на българския пролетариат Димитър Благоев се изявява и като школуван, проникновен литературовед- марксист? И благодарение на дейността му, намерила скоро всеотдайни последователи, България ще излезе на най-предните линии на марксисткоЛенинската литературоведческа мисъл. Очевидно причините могат да бъдат търсени в много и различни посоки - и в здравите национални демократически теоретико-критически традиции, и в своеобразното развитие на българския обществен и духовен живот, както и в исторически обусловеното общуване със завоюваното от руската реали стическа литература и материалистическа естетика. Разбира се, съвсем не на последно място - и в обществено-идейната формация, в личните качества на онези големи дарования на народа ни, които бяха призвани да трасират нови пътища на социално-политическото ни развитие, на националната ни култура. Както е известно, една от характерните черти на новата българска литература, започнала да се формира от втората половина на XVIII столетие, е,че още с появата на първите по-значителни произведения се откроява и стремеж да бъдат те оценявани и направлявани с оглед на потребностите на ускорените ренесансово-просвещенски процеси, характеризиращи тогава живота на българската народност. Успоредно с растящото съзнание относно задачите и значението на книжовната дейност в различните и жанрове за 22 всестранния национален подем се формират и утвърждават все по-опреде лени възгледи, принципи и критерии относно своеобразния характер на литературата като мощно оръжие за народностно самопознание и всестранно възраждане. И вече през 60-те и 70-те години българската теоретико-критическа мисъл се домогва до безспорни завоевания, застава на революционнодемократически, материалистически позиции. Макар и в своеобразна, найчесто критико-публицистична форма, тя подхваща почти всички основни въпроси, свързани с разцвета на литературата, на културата изобщо, в найтясно единение с потребностите на разгарящата се националноосвободителна борба и извоюване на политическа и духовна независимост.

Към края на 20-те и началото на 30-те години при едно временно отслабване на буржоазно-фашистката диктатура настъпва нов подем на фронта на пролетарската литература. Умножава се броят на онези, които върху основата на социалистическата, на комунистическата идеология ще искат да решават художествените и теоретико-критическите проблеми на литературата. Сега се изявяват и мнозина млади дарования, които се включват активно в литературния и политическия живот, с различни средства ще се стремят да съдействуват за революционизиране на народните маси, на интелигенцията ни. С идейното им укрепване расте и интересът към съветския литературен живот. Те жадно следят и разискват онова, което се извършва в съветската държава, особено в областта на културата, на общоидеологическия фронт. А точно това са годините, когато процесът за преодоляване на вулгарносоциологическите, раповски и пролеткултовски теории става особено интензивен в първата социалистическа държава. Започват остри дискусии за превъзмогване на опростенческите постановки на Богданов, Переверзев и на техните последователи. Все по-настойчиви стават и гласовете за ревизия на Плехановата „ортодоксия" по въпросите на литературата. Съзнанието за идейно-естетическо и методологическо преустройство завладява все по-широки кръгове. Тези обновителни процеси намират дълбоко отражение и в България. Толкова повече, че тук и атмосферата е била по-благоприятна за едно подобно теоретико-методологическо превъоръжаване. Както е известно, у нас пролеткултът не бе успял да пусне по-дълбоки корени. Неколцината негови апологети своевременно срещнаха отпор у писатели и литературни дейци. Опирайки се на здравите национални материалистически традиции, на собствени прозрения или на чужд опит, те все поясно разбират, че с дотогавашните опростителски постановки, трактовки и схеми трудно могат да бъдат обяснени многообразните явления в литературата, да се създаде нова пълноценна революционно-пролетарска класика, да се използува наследството от миналото за целите на социалистическото движение, на назряващата социалистическа революция.

1. Какво бихте казали за влиянието на родното място, на средата върху творчеството Ви - имаме пред вид не само това, което е останало у Вас като спомен, като конкретна представа, но преди всичко духовната атмосфера, в която сте откривали света и тайните на творчеството. 2. Разкажете нещо за творческите си пристрастия. Колкото и парадоксално да звучи подобен въпрос, кой например от героите на „Легенда за Сибин" е написал „Иван Кондарев“, Вие ли, творецът, сте духовна проекция на Назарий от „Легендата..."? Можете ли „да влезете в кожата“ на отрицателните персонажи, творчески да обикнете един герой, с когото в живота бихте се борили? 3. Как се раждат Вашите творби, кое предхожда - случката, сюжетът или философската идея? Винаги ли използувате спомените си и каква е ролята на фантазията? Разкажете нещо за въздействието на световните мислители върху Вашия творчески свят. И понеже отношението Ви към критиката до голяма степен е неизвестно, какво бихте казали за едно от малкото известни Ваши пристрастия - към книгата на Иван Мешеков „Ляво поколение"? 4. Какво бихте казали за Вашия идеал за свобода и хармония, за Вашето отношение към природата и към тайните на човешката душа, за Вашата необикновена „чувствена надареност“?

Винаги когато идвам в Москва, след като се ориентирам какви книги са излезли, какво ново има по театрите, бързам, така да се каже, да сверя часовника си с някои от авторитетните представители на съветската критика. А когато посещавам редакцията на сп. „Вопросы литературы", изпитвам усещането, че се намирам в центъра на съветската литературна мисъл, в средището, откъдето се следи и изследва световният литературен процес, в това число и нашият. Това е списание, на което в последно време сътрудничат всички изтъкнати световни теоретици, критици и историци на литературата. Идвал съм тук още когато редакцията се помещаваше на два етажа в малка сграда на улица „Пушечная", зад „Детмаг". Сега тя притежава почти цял етаж от грамадно здание недалеч от „Пушкинския площад“. В просторната зала и в коридорите се уреждат изложби на дружески шаржове или екслибриси. Присъствувал съм и на редакционни заседания в старата и в новата сграда, имал съм възможност да вляза в курса на някои дискусии, а най-често се е случвало да обменяме информация от взаимен интерес. Този път ми се удава да побеседвам с главния редактор на сп. „Вопросы литературы" Виталий Озеров, секретар на Съюза на съветските писатели. Предлагам му да съсредоточим разговора върху неговите две книги „Тревоги мира и сердце писателя" (1973) и „Коммунист наших дней в жизни и в литературе" (1976). И двете са издържани в духа на документалния жанр, който напоследък придоби особена популярност и си спечели читателското признание. Това не е чиста литературна критика в професионалния смисъл на думата. Разказват се спомени за лични срещи и преживелици, вплитат се публицистични отстъпле ния, документират се любопитни подробности от участието на съветските писа тели в международния културен живот. Но като се обглеждат в художественопублицистична форма процесите и явленията, никога не се забравя за строгия висок идейно-естетически критерий спрямо художествените ценности и гражданското поведение на писателите. Не напразно едната книга носи подзаглавие „Очерки за международния литературен живот“, а другата: „Литературно-критически и публицистични очерки“. В тях покрай описваните или маркирани факти и събития изпъква особено зримо и образът на автора - солидно ерудиран критик, неотстъпчив, но добронамерен, всестранно подготвен и извънредно контактен. И едновременно с това - необикновено скромен. Без да натрапва присъствието си, той ни приближава съвсем близо до редица видни и не съвсем 3 видни представители на различни национални литератури, като понякога в една с единствена среща проличава характерът на един или друг творец

1. Ако е вярно, че всяко творческо дело има най-дълбоките си корени в детството и мла достта, в първите най-ярки жизнени впечатления, какво бихте разказали Вие - ремсистът, шестнадесетгодишният участник в Септемврийското въстание от 1923 г., политемигрантът - за онези събития и фактори, които са определили основните насоки във Вашето гражданско и поетическо изграждане? 2. В тази връзка е и вторият ни въпрос: имате ли определени предпочитания към даден кръг проблеми и теми, които да са останали неизменни от начало досега (или в по-значителни периоди от творчеството ви)? И ако има такива теми и мотиви, бихте ли посочили с конкретни примери как темата се е развивала с течение на времето, как се е обогатявало и променяло Вашето творческо отношение към нея. 3. Вие сте известен не само като голям наш поет, но и като деен общественик. Интересно би било да споделите свои мисли за това, какво Ви дава лично на Вас като творец обществената дійност, спомага ли (или напротив) тя за творческата Ви дейност. В същност това ечаст от основния въпрос за връзката на твореца с живота, за жизнените сокове на неговото творчество, и затова би било особено интересно да развиете този въпрос на базата на личния си опит, да го Илюстрирате с примери от различни моменти на Вашия живот.... И 1. На мене, както и на голяма част от моето поколение, времето отреди необикновена съдба. Още в детските и юношеските години аз станах свидетел на големи събития: войни, тежки страдания, национална катастрофа, въстания погроми, чудовищна жестокост на един несправедлив свят... Това бяха десетилетията от началото на века, изпълнени с драматично напрежение, с остри класови стълкновения, с титанични усилия на революционните сили да сринат гос подството на буржоазния свят. Тогава стана най-голямото събитие на века - Великата октомврийска революция, предопределена от историята да спаси човечеството от гнета на експлоатацията и войните, да насочи по нова, щастлива орбита живота на народите. Още в юношеските години аз повярвах в правдата на революцията и тръгнах с ония, които се борят за новия свят. Като комсомолец участвувах във въоръжените битки на Септемврийското въстание, трагично изживях жестокия погром, но успях да запазя вярата си в голямата правда. През двадесетгодишната диктатура на фашизма участвувах според силите си в суро вата борба и изпитах цялата жестокост на мракобесието - в емиграция, в затвори, в концентрационни лагери, в полицейски преизподни... Имах възмож ността дълго и непосредствено да наблюдавам мъжеството на най-смелите революционери, тяхната беззаветна преданост към делото на освободителната борба. Неведнъж съм се прощавал в затворническите килии с близки другари, осъдени и изпращани на разстрел, какъвто беше случаят с Никола Вапцаров и другарите му.

По времето, когато д-р Кръстев започва своята литературно-критична дей ност, нашата детска литература има вече известни традиции: няколкото пе риодически издания по време на Възраждането и гневните или примири телни отзиви за тях от Ботев, Каравелов, Блъсковци, Марко Балабанов стихосбирките на Васил Попович, Марко Балабанов, Иван Вазов, П. Р. Сла вейков през 80-те години; първите детски списания след Освобождението Успоредно с появата на „Мисъл“ и неговото укрепване у нас започва бързо „производство" на детска поезия, а по-късно и на белетристика за деца. Необходимостта от подобна книжнина за извънучилищен прочит привлича към творчество не само утвърдили се в литературата за възрастни, но и хора с явно отсъствие на литературни заложби. Тези „писатели" са заварили една директно-дидакти чна възрожденска традиция, която улеснява поетическите им набези, защото няма нищо по-лесно от това да оправдаеш литературните си грехове с традицията, особено по онова време. А и малко са били онези, които са искали обяснение за подобни грехове. с B Когато се съпоставя дидактичната детска поезия през Възраждането бледите и подражания през 80-те и 90-те години, е необходимо едно уточняване. Дидактизмът в поезията за деца през Възраждането има своите корени просветителската дейност за „свестяване“, за „пробуждане" на българина от тежкия „сън“ на безпросветността. Стихотворенията с такава тематика (лириката е основен литературен род в творчеството за деца дори дълго след Освобождението) са били предназначени еднакво за всички социални и дори възрастови групи на българското общество. Възрожденската детска поезия компенсира своето формално несъвършенство и изведеното на повърхността нра B воучение със своята искреност, подсказана ни дори от милата наивност на овла дения от високи идеали автор. Ако възрожденската детска поезия се възприема от целокупното българско общество като истинско откровение и е задоволя вала и нравствените, и естетическите изисквания на това общество-дете, то края на 80-те година на подобни творчески прояви започва да се гледа с недоверие. Това недоверие е възпитано още в последните години преди Освобождението от неукротимите пера на Ботев и Каравелов.

В годините непосредствено преди и след националното ни освобождение от многовековното робство на османската феодално-крепостническа империя бъл гарската интелектуално-творческа мисъл се развива с особена интензивност. В подготовката и съзряването на националната революция, чийто най-висок връх бележи Априлската епопея от 1876 г., раздвижила и разтревожила европейската общественост, ускорила и намесата на Русия за радикално разрешаване на българския въпрос, се изявяват дарования, които се домогват до големи обще ствено-политически прозрения, до забележителни философски и идейно-естетически завоевания. Този изблик на националната творческа енергия, потискана в продължение на десетилетия и столетия, но съхранила винаги своите големи потенциални възможности, свидетелствуваща и за неизмеримите съпротивителни сили на народа ни срещу всяко асимилиране и етническо и духовно обезличаване, сега се оказва мощен стимулатор на неумолимо разрастващите се народностновъзродителни процеси. Изявила се така категорично във всички области на живота, тя се проявява с особена сила и в областта на художествената дейност, както и в неразривно свързаното с нея теоретико-критическо мислене. И иска ни се още тук да подчертаем, че в цялостната система от фактори и предпоставки, довели до бързото формиране на национално съзнание, на разгаряне на борчески теж нения и свободолюбиви стремежи, до цялостно духовно израстване на българина, наред с художествената литература особено плодотворна роля играе и критикооценъчната мисъл, изявявала се по онова време в различни форми и аспекти, отличаваща се винаги със своята народностна и идеологическа ангажираност. Като по-своеобразна форма на обществено съзнание и познание, на културноисторически, философско-нравствени концепции, на естетически възгледи, на народностни тревоги и размисли тя се оказва извънредно активна както за осъз наване на националните повели на времето, така и за разкриване широките хоризонти на световната култура. Ако българската художествена литература за толкова кратко време се извиси до неподозирани висоти, свързвайки се завинаги с народностната съдбовност, то в този процес на естетическо съзряване и процъфтяване особен дял се пада и на онези, които искаха и с критико-публицистично слово да съдействуват на националното възраждане. И колкото повече се отдале чаваме от оная епоха, колкото се умножават усилията ни за една по-углъбена 28 научна трактовка на културно-историческите феномени в тяхното зараждане и по-нататъшни трансформации, толкова по-ярко изпъква значимостта на завоюваното от предходните поколения. И домогнали се вече до едно марксисткоЛенинско разбиране на историческите процеси, все по-властно се налага задачата да бъде осветлена и тази страна от духовния ни живот. Едно обстоятелствено изследване на литературно-критическата и теоретико-естетическата дейност през ония години очевидно ще ни даде възможност да разберем по-цялостно и бързия възход на всестранния духовен живот, както и неговата диалектическа обусловеност от борбата за национално освобождение, от усилията за по-нататъшно утвърждаване на нацията ни като самостойна етническа единица със свое държавно устройство и културни институции, със свой принос в световната култура. Несъмнено в настоящата работа няма възможност да бъде дадена пълна и детайлирана панорама на литературно-критическото мислене през ония преломни десетилетия, нито да бъде характеризирана в цялост дейността на хората, занимавали се в една или друга степен и с литературно-критическа, публицистичнооценъчна дейност. С оглед на замисъла и обема на статията ще се ограничим само да очертаем координатите и релефа на литературната критика, за да се откроят някои от закономерностите на нейното развитие, ролята й в общите процеси на обществено-политическо и културно-естетическо съзряване на нацията ни.

Годините 1941-1944 представляват особен период в развитието на прогре сивната художествена литература у нас, свързан с рязкото изостряне на борбата между фашизма и силите на демокрацията в национален и в международен мащаб след бандитското нахлуване на немско-фашистките войски в СССР. През тия няколко години най-натрапчиво изпъква един вездесъщ факт: присъствието на „предварителната контрола по печата“. Тя виси като дамоклев меч над прогресивната литературна мисъл, безцеремонно и господарски се намесва в интимната сфера на творчеството. Само щом зърне заглавието „Ботев" над стихотворението на Н. Вапцаров, предназначено за „Литературен критик", нейният представител се отказва да го чете и да даде разрешение за отпечатва нето му. Кой е тук нежелателният - Ботев или Вапцаров? Може би и двамата? Зловещото присъствие на цензурата в нашия културно-обществен живот осуетява реализирането на предприетата от издателство „Нов свят“ инициатива да се подготви и издаде първата книга на поета Николай Хрелков със събрани работи. То принуди младия Александър Геров да приложи най-обикновени хитрости (заменяне на „опасните" думи в ръкописа на стихосбирката си „Ние - хората" за пред цензурата и възвръщането им на шпалти), за да види книгата си излязла от печат. В първите си още стъпки като лирик Д. Методиев трябваше да се съоб рази с повелите на „предварителната контрола" и сам да замени една дума с друга (съветската“ с „широката"), за да може все пак да се обърне в края на 1941 г. със стихотворението си „Новини“ към многобройни читатели: „Моя младост - всесилна и дръзка - колко славен животът е с теб, щом в кръвта електричество впръсква / тоя глас от широката степ!..." На нея, цензурата, думата „мир" действуваше така, както червеният плащ - на бика. Всякакви намеци за неприемане войната я караха да губи самообладание. Така тя сложи кръст на много и много хуманистични, антимилитаристични лирически творби. Например на поета Пантелей Матеев бе отнето правото да сподели с читателите си своето образно виждане на света - „Светът с географска карта, разкъсана от бомбен гръм“. И не толкова от прекалена дипломатичност спрямо югоизточ ните ни съседи, колкото от боязън да се напомня за революционните завети на Възраждането и може би да се споменава самата дума „въстание“ не бе позволено да излезе в „Литературен глас“ Веселин Ханчевата „Балада за Априлското въ стание". Ще си позволим тук да приведем извадка от писмо на Иван Бурин с дата 13 февруари 1974 до пишещия тези редове, което дава нагледна представа за атмосферата на времето, включително и за условията, при които писателитекомунисти и антифашисти трябваше чрез перото си да служат на народното дело…

Зад понятието „европеизиране на българската литература“, с което определяме същността на естетиката и на художествената дейност на кръга „Мисъл", се крие изключително богато съдържание. Това понятие е синоним на мащабна по замисъл и многообхватна по своята реализация идейно-естетическа програма, която предвижда, от една страна, идейно-тематично обогатяване на бъл гарската литература, издигане на нейната проблематика до нивото на най-парливите и актуални въпроси на съвременното човечество и, от друга страна, ней ното художествено обновяване, изравняването и с най-високите образци на све товното словесно изкуство. В рамките на тази програма влиза движението за освобождаване на художествената литература от неспецифичните и функции; тя е свързана с новите представи за изкуството, с осъзнаване на неговата същ ност и специфика. В настоящата статия ще разгледаме идейно-тематичната страна на осъщест веното от кръга „Мисъл“ „европеизиране" на българската литература. При това нямаме претенциите да изчерпим всички нови идеи, теми и мотиви, които писателите от въпросния литературен кръжок внасят в нашата литература, а ще обърнем внимание само на основните насоки при „съдържателното“ и обогатяване. Анализирайки отделни творби откъм идейно-образната им страна, по необходимост ще засегнем и някои особености на тяхната поетика, макар това да не е в центъра на нашето внимание. DREOX Нуждата от разширяване на идейно-тематичния обхват на нашата литература бе продиктувана от бързо настъпилите след Освобождението промени в бита и душевността на българската общественост. Стремежът да се внесат в литературата ни големите философски и нравствени проблеми на времето не бе приумица на малцина ентусиасти, а беше породен от следосвобожденската ни действителност. Тези проблеми бяха поставени от самия живот. Те, както казва Пенчо Славейков, извираха „от зиналата паст на нашите дни“. Конфликтът лич ност - общество, отчуждението между тях, страданието и самотата като основно съдържание на човешкото битие, смъртта и животът, творчеството като единствен смисъл на човешкото съществуване, раздвояването между дух и плът, между морална повеля и природен инстинкт, между. „неземния идеал" и обикновено човешкото, стремежът към абсолютното, загадките на човешката душа - тези „свръхземни въпроси" бяха неотделими от съзнанието на голяма част от тогавашната ни интелигенция. Те не бяха привнесени отвън, от чуждата литература и философия. Те бяха може би само подсказани, формулирани от умове като Киркегор, Шопенхауер и Ницше, Толстой и Достоевски, Горки и Л. Анд реев. В същност в по-голямата си част това са вековечните загадки на човешкия живот, които всяко време поставя и решава по свой начин. Новото време ги пречупи през призмата на индивида.

Със своите три обособени и същевременно взаимодействуващи и взаимопроникващи области - литературна история, литературна теория, литературна критика - литературоведческата мисъл участвува най-активно и непосредствено в литературния процес, в естетическото и общокултурното възмогване на човека, на обществото. С всяка нова епоха са се умножавали усилията да бъдат утвърдени принципи и критерии, от чиито позиции да се изучават социалните, психологическите, познавателните, емоционалните страни и аспекти на литературните явления, да се разкриват своеобразните черти на творческата личност, да се осветляват обективните и субективните предпоставки на художествената дейност. Тези принципи и критерии са се формирали върху определени концепции за обществено-историческото и културното развитие на човешкото общество. Затова в литературоведческото мислене на всяка епоха са отразени не само социалните, общоидеологическите, идейно-естетическите възрения на едно общество, но и характерът на една национална култура с нейните завоевания, с противоречивите и изяви и тенденции. Съдействувайки за разбиране и възприемане на художественото творчество, за неговото по-нататъшно развитие с оглед исторически обусловените духовни потребности на човека, литературовед ческата дейност свидетелствува и за състоянието на духовете, за интелектуалните и нравствените процеси на времето. Оттук и все по-растящата необходи мост наред с художествената литература да се изучава и литературоведческата дейност, която е участвувала и все по-активно се включва в общите културноисторически процеси на всяка епоха, съдействувала и за идейно-духовното съз ряване на един народ. Тази необходимост се налага с особена настойчивост за българското литературознание, което поради специфичните условия, в които се е развивал националният ни духовен живот, поради ускорените негови темпове също се е изявявало в своеобразни форми, бързо е меняло своите насоки и характер съобразно с тенденциите на обществено-историческите процеси в страната. Но изследванията в тая област са все още малобройни, много видни негови представители, а и цели периоди все още не са проучени монографично, а липсват и обзорни прегледи, които да дават възможност да се видят основните моменти и тенденции в развитието на литературоведческото мислене през опре делен исторически период. С оглед именно на тази потребност по-нататъшното изложение ще има за цел да хвърли, един панорамен поглед върху неговите насоки през един важен период на историческото ни развитие - от Освобождението до Първата световна война.

Ако поетите по света продължават да преоткриват и величаят подвига на героя от Лайпциг 1933 на петдесет езика, то е, защото дълбоко докосва сърцата им, искрено ги пленява и вълнува, пречиства и извисява... А не е леко да се постигне този подвиг като изстрадано изживяване, като жертвено състояние на духа. Но веднъж преоткрили саможертвата в подвига на огнения пророк", още по-трудно им е да се освободят от магнетичната сила на обаянието. А камо ли да забравят пророчествата на работническия Проме тей, предупредил света, че фашизмът съвсем не е само антикомунистически, но и дълбоко антинароден и античовечен, че „нацизмът значи война"... По този начин Димитров защищава смисъла и съдържанието не само на своя живот, но и на цялото човечество... Духовният престиж и личната саможертва удивляват комунистите и трудовите хора по света, които коленичат пред под вига му, защото съзнават, че този велик работник воюва за всички хора и народи; обрича себе си, за да превърне живота си в радост за всички, в щастие на за всички... Така революционният подвиг на този изключителен Човек, „червения гений", прераства в духовно сияние, в светлина, в трайна красота и поезия. А името му - в легенда, в символ на героичното и на най-хуманното в пролетарската борба, в ярко въплъщение на активистичното човеколюбие и на идеала за личност с комунистическа нравственост. Заради това в „Скамейка на смъртта" (1934) Самед Вургун нарича пролетарския вожд спътник на слънцето"... Димитров не е поет, но той е пълноценен творец с дръзновението на „безумно храбрите", достойни единствено да бъдат „славени и възпявани", по думите на М. Горки, за когото победителят от Лайпциг е „образцов революционер-болшевик". Днес безсмъртните уроци от Лайпцигската епопея се изучават и удивляват света, защото са оригинален влог във великата Илиада на комунистическото и работническото движение... Те печелят възхищението и за нещо друго: Димитров създава мъжествен еталон за комунистическо поведе ние и държание пред съда на насилието и като светъл характер излъчва красота, твори поезия на подвига, и то с езика на истинското изкуство... Сега можем да разберем изцяло дълбоката мисъл на Т. Ман, който ни доверява: „Ние се възхищаваме от изкуството, когато то умее да говори с езика на живота. Но ние още повече се възхищаваме от живота, когато той, без да съзнава това, говори с езика на истинското изкуство." А комунистът Димитров отлично съзнава какво върши и в името на какво го върши.

Проблемът за литературните влечения и предпочитания на Димитър Димов не може да се разглежда откъснато от процеса на общокултурните му интереси и научни занимания. При него това е мощен единен поток, в който естетическите принципи са неделими от научните и философските концепции преплитат се най-тясно с тях, взаимно се обуславят, търпят съвместно развитие. При това става дума за напълно съзнателно, принципно отношение на писателяучен към художественото творчество. И то е оповестявано от него многократно и последователно В своята статия изповед „Пътят на писателя", свързана с постъпването му в редовете на БКП през 1946 г., той пише: „Писателят е същество, което вижда с ума и сърцето си, за да отрази света в огледалото на своята творческа самобитност. Умът му дава верните контури на света, а сърцето ги изпълва с багри. Но за да вижда вярно, за да казва истината и да вълнува, а не само да забавлява, той трябва да обладава колективния опит на човешката мисъл, натру пана през вековете. Той ще се запознае основно с природните науки, които ще го насочат към диалектиката и към върховете, които тя достига у Хегел, Маркс и Ленин. Така той ще се освободи от страха пред отмъстителния християнски бог, от заблудите на философията и легендите на историята. Така светът ще престане да му се струва отчайващ куп от атоми, веред които вил нее случаят, или въплъщение на абсурдно духовно начало, което никой не е почувствувал сериозно, а още по-малко доказал. Тогава мисълта му ще стане смела и ясна, а сърцето му ще се изпълни с великата човешка гордост на Максим Горки. Тогава той ще види величествената па норама на материалното битие и закономерностите, които движат развитието му, ще разбере пътя на човечеството, ще почувствува по-дълбоко и ще отрази по-реално красотата на природа та, силата на любовта и драматичните гърчове на отделния човек и обществото." В заключителното си слово при обсъждането на романа „Тютюн" в СБП през месец март 1952 г. авторът заявява: „Аз смятам, че това, което съм придобил от четенето нана философска и научна съветска литература (разбира се, това важи не само за съветската литература - б. м. Е. И.),ми е помогнало неизмеримо за написването на „Тютюн". Но аз не мога да се впускам в този страничен въпрос, който работниците от литературния фронт изобщо подценяват, като ме съветват да напусна университета." Тези разсъждения Димитър Димов доразвива и защищава блестящо своето становище в широко известното писмо до съветския литератор Дмитрий Мар ков от 10. VII. 1960 г.

Анкета Хуманитарната периодика По случай 50 години сп. "Литературна мисъл"

Литературна мисъл". Опит за портрет на списанието като човек