историята

Научното наследство на акад. Н. С. Державин (1877-1953) е огромно по обем иизвънредно разностранно по характера на изследванията и кръга на обхванатите въпроси. Н. С. Державин е учен с широк профил, учен с голяма ерудиция в различните области на знанието. От перото на Н. С. Державин са излезли ценни трудове по методика на преподаване руски език в средното училище, специални изследвания по история на рускага литература, по фолклора и етнографията на различни народи. Широтата и многообразието на неговите научни интереси в областта на славистиката, неговата научна дейност като историк и филолог, етнограф и фолклорист ни позволява да говорим за него като за един от основателите на съветската славистика.

В секцията по теория на ли - тературата при Института за българска литература бе обсъден трудът на младши научен сътрудник Атанас Натев - Цел или самоцелност на изкуството? (критически наблюдения върху неокантианската естетика в България). Авторът е посветил труда си на проблема за проникването на неокантианската естетика в България - разглежда тру довете на нейните привърженици и резултата от тяхната дейност. Трудът е разделен на седем глави: Теоретическите зигзаги на една теза; Психологистичният оброк на естетиката; Цел или обществена безцелност на изкуството; Специфичната цел - обществено оправдание на изкуството; Тенденция и тенденциозност на изкуството; Прокуденото познание и Естетическата наслада и изкуството. Възловата глава е четвъртата, която съдържа естетическото кредо на автора - в нея той се стреми да даде научно оправдание на тезата си за спецификата на изкуството. Според Натев спецификата на изкуството (казано в най-общ план) идва не от предмета, не от обекта, а от особена общест вено-социалната потребност. Художе ствените образи след съответно опредме тяване могат да станат изкуство, само ако добият общественост, ако влязат в социално обръщение.

В ориенталския отдел на Народна библиотека „Васил Коларов" - София се съхранява една оригинална преписка, писана на ръка на турски език с арабица, съдържаща писма и резолюции от месец март 1853 г., съответно изхождащи от каймакама на Сливенската лива, командующия Румелийската армия и Висшия военен съвет при същата армия. Въпросният документ е класиран: Сливен, Каймакам - и Лива. Дата 10 март 1853 година, нов стил. II. Хайдутство, и се отнася за лицето Шабилоглу Мустафа, циганин от Градец, известен разбойник, който е върлувал в този край години наред през оная тьмна епоха на робство и е всявал страх и трепет между населението на няколко околии в Сли венската област. С оглед на съдържанието на цитирания документ и интересе, който той представлява за нашата литература, в която лицето Шабил чрез перото на писателя Йовков е описан като легендарен герой в извест ната старопланинска легенда под заглавие „Шибил“, ние даваме цялостно, в превод на български, съдържанието на турската преписка. Документът е неизвестен на нашата общественост и не е публикуван досега. Очевидно той не е бил известен и на покойния Йовков, когато еписал своята легенда за Шабил. Ние го публикуваме за пръв път с цел да предпазим нашите литератори - поети и писатели от увлечение, за блуда и грешки в бъдеще относно легендата за „Щ бил", тый като д кументът хвърля пълна светлина върху истината около Шибил. Шибил не е вече „легенда", а обикновен разбойник.

Взаимните връзки между старата руска Литература и старите южнославянски литератури (българска и сръбска) много отдавна са предмет на проучване. В тази област на науката е писано досега наймного от руски, български и сръбски учени. Броят на изследванията става още по-голям, ако се вземат под внимание и проучванията изобщо върху културните отношения между тези три братски народи, чието културно развитие има много общи черти и тенденции. Закономерно явление беше в началото на тези проучвания да се издирва и посочва влиянието на южнославянските литератури върху средновековната руска литература, поточно върху най-стария период от нейното развитие. Такова е наистина началото на техните взаимоотношения, но само с него не се изчерпва характерът на взаимните връзки между руската и южнославянските Литератури. Защото древна Русия не само приема културни ценности от славянския юг, но на свой ред и тя влияе върху културното развитие на българи и сърби, произведения на руската литература проникват в старата българска и сръбска литература. Този процес е особено силен от XVI в. насам, но такова влияние съще ствува и преди ХVI в., макар в по-слаба форма. Тази постановка на проблема за рускоюжнославянските културни и по-специ ално литературни отношения пръв даде известният руски учен-славист М. н. Сперански. Изложена първо във встъпителната му лекция „Деление истории русской литературы на периоды и влияние русской литературы на югославянскую" (Русский филологический вестник, ХXXVI 1896, кн. 3-4, стр. 193-223), нея понататък той постоянно разработва и в редица други свои изследвания (напр. Сербское житие Феодосия Печерского, Отку да идут старейшие памятники русской письменности и литературы?, Югославянские и русские тексты "Сказания о построении храма Софии Цареградской"). Своите многогодишни наблюдения върху този обикнат проблем Сперански приживе успява да изложи в монографията си „К истории взаимоотношений русской и югоСлавянских литератур (Русские памятники письменности на юге славянства), печатана през 1923 г. в Известия Отделения русского языка и словесности Русской акаде мии наук (т. XXVI, стр. 143-206). Тук авторът утвърждава: „Числеността на тези факти - руски паметници от единия или другия тип посочени съчинения, които били в употреба у южните славяни, учас тието на руски книжовници в живота на южнославянските литератури - макар и да не е така голяма, както числото на южнославянските паметници в практиката на писмеността от стария период, все пак е доста значителна, така щото вече може да бъде поставен по-общият въпрос за ролята на руската литература в южнославянската, както ние на времето поставяхме и решавахме въпроса за ролята на южнославянската литература върху руската (стр. 12). Това правилно методологическо указа ние на Сперански заляга в научната литература след него; тази мисъл той развива в по-новите си трудове, подготвяни за печат, но останали необнародвани. Многобройните проучвания на Сперански с право го очертават като учен, който не само познава най-добре взаимните връзки между старите литератури на бъл гари, руси и сърби, но и който е дал найголям принос за разкриване историята на тези връзки. Тъкмо тази оценка може би редом с констатацията, че проблемът за руско-славянските връзки през XI-XVII векове, представляващ голям научен интерес, все още се нуждае от разработване, е послужила като повод да се обнародват някои от изследванията на Сперански, останали в неговия архив.

„РЛФ" - Работнически литературен фронт“. С вълнение раз листвам пожълтелите страници на тоя ветеран. Тук всеки лозунг, всяка статия, всеки стих и разказ са обагрени от пламъка на класовата борба. Краят на 1929 година. Още е жива раната от Септемврийското въста ние, от погромите през 1925 г. Черни чернеят забрадките на хилядите майки, жени и сестри на избитите. Още по-черна есянката на фашизма, виснала над цялата страна. Но народът, оцелял в петвековното турско робство, народът, воювал с черенови топчета срещу султанската импе рия, народът, отказал да избива своите събратя на фронта и оросил с кръвта си Владая, народът, който в името на комунизма се вдигна на първото антифашистко въстание в света - този народ ебуден. Той събира сили за нова борба, за последния решителен бой. Достатъчно е да се почувстува първият полъх на надигащата се революционна вълна у нас в в чужбина, за да изправят стан, да възкръснат от пожара като легендарната птица редиците на борците. И отново се извива и заснява огневото знаме. Българската работническа класа, трудовото селячество и прогресивната интелигенция записват нови славни страници в своята героична история. Важно място в ожесточената идеологическа борба, и по-специално на литературния фронт през този период, заема вестник „РЛФ", изли защ от декември 1929 до юни 1934 г. в условията на буржоазната фашистка държава, на господствуващата буржоазна, фашизираща се култура, в него открито и дръзновено се пристъпва открито към организиране и сплотяване на прогресивната художествена интелигенция в името на комунизма Разбира се, и до „РЛФ" в общополитически и специални издания партията еотстоявала марксическите разбирания за литературата и изкуството, воювала е за утвържадаване и развитие кълновете на социалистическата култура. Никога обаче през периода на капитализма и фашизма тази борба не се еводила така открито, така масово, настъпателно и резултатно, както в „РЛФ". За това, разбира се, не малка роля изигра ват натрупаният опит и революционни традиции от миналото. Та нали у революционерите демократи като Раковски, Ботев, Каравелов и др. литературата и изкуството бяха неразделна част от общата борба за осво бождението на народа! Тези традиции, в условията на капиталистическото общество, продължиха Благоев, Кирков, Полянов.

Появата на книгата „За някои особености на българската поезия 1923-1944 г. от Розалия Ликова еинтересно явление. Това е опит да се систематизира огромният материал върху поетичното ни развитие за две десетилетия, да се очертаят насоките и дадат портретите на значителните представители на нашата поезия по това време. Авторката Розалия Ликова е изследвала целия тогавашен литературен живот. Тя се е срещала с много проблеми, сполучливо и аргументирано е отхвърлила ред увлечения и грешки в оценките на поезията. Нейната книга не е останала на равнището на установеното и казаното досега. Макар че се опира на богат историко-литературен и фактически материал, Ликова се старае да допълни и обогати нашите представи за поетите, да Доизвае творческия им образ. В известен смисъл тя предвижва напред отноше нието на нашата литературна история и критика към творчеството на тези поети.

В тази статия ще засегна само някои въпроси от историята на бъл гарската драма, свързани главно с нейния стремеж да обобщава, да достига до основанията на историческата правда. Разбира се, извън кръга на статията ще останат редица проблеми на сложното историческо разви тие на драматургията ни. Ще започна с този вече известен факт, че нашата национална драматургия изостава от поезията и прозата ни. Поезията ни има такива представители като Хр. Ботев, П. К. Яворов, Хр. Смирненски, Д. Дебелянов и Н. Вапцаров, в областта на прозата са работили Ив. Вазов, Ал. Константинов, Елин Пелин, Йор. Йовков и др., а най-добрите ни драми са създадени от писатели, за които драматичното творчество понякога е било, така да се каже, втора или трета страст.

На 7 октомври, т. г. Научният съвет при Института за литература обсъди труда на акад. Михаил Арнаудов „Из историята на Българската академия на науките. Българското книжовно дружество в Браила (1869- 1876)". В рецензиите си ст. н. сътрудник Георги Димов и Николай Тодоров дават утвърди телна оценка на труда, като посочват подробно неговите достойнства и същевременно правят някои препоръки за подобряването му. В рецензията си Георги Димов изтъква каква задача си епоставил авторът на тру да - да изследва дългогодишния процес на съзряване на идеята за организиране на един научен център, в резултат на който се създава Книжовното дружество в Браила. В труда е проследена дейността на този културен център за един определен период - до 1876 г., когато то фактически престава да съществува, а дейността му бива възобновена след Освобождението при други обществено-исторически и културни условия. На твърде широк план и при използу ване на богат фактически материал акад. М. Арнаудов се спира на усилията на българите за самостоятелен просветен и научно-културен живот от началото на 19 век и по такъв начин изложението на много места се превръща в история за развитието изобщо на духовния живот през Възраждането. Широката ерудираност на автора му е позволила да изгради изследването си на срав нително-историческа основа - той запознава читателя с подобни явления в съседни и по-далечни страни, които са могли да послужат като пример на нашите възрож денски дейци. Вещ познавач на онази епоха, авторът свободно борави с историческите извори, изнася материали от различно естество, почерпени от периодичния печат, от кореспонденции, от общокнижовни и литературни трудове или от предишни изследвания. Така читателят има възможност да види как идеята за организиране на специални общества или центрове със задача да работят за издигането на българската просвета, образование, култура и т. н. се подема от едни или други дейци, какво съдържание се влага в нея, в каква конкретна форма те искат да осъществяват ро долюбивите си начинания. Авторът разглежда културно-просветните явления на фона на обществената действителност. Обстойно са изложени трудностите, които съпътствуват реализирането на това дело. Правдиви мисли са изказани и за борбата между двете течения в емиграцията.

Българският периодичен печат, чието начало се слага преди 124 г. в град Смирна от Константин Фотинов с появата на проб ната книжка на сп. „Любословие", има важен дял в политическата, културната и литературната история на българския народ. Безпретенциозното начало в далечния и откъснат от народа ни малоазиат ски край с течение на годините запалва искрата на народната борба за повсеместна българска просвета, църковна автономия и политическа независимост. Бъл гарският периодичен печат преди Осво бождението е важен фактор за народностното осъзнаване на народа ни, за неговото сцепление в цялостна нация, за изявяване на народните идеали, в името на които се поема безпощадна борба. След Освобождението (1878-1885 г.) периодич 1 Георги Боршуков. История на българската журналистика. 1844-1877/1878-1885. София, 1965 г., стр. 578.8°. Изд. на Наука и изкуство. 149 ческия печат подпомага осъществяването на Съединението и закрепването на бъл гарската държава.

Появата, развитието и наследството на идейните и художествени течения, на литературните родове през различните етапи на литературното развитие, тъй както и редица други явления от историята на албанската - литература съдържат цяла поредица от отлики, които могат да бъдат осветлени, като се имат предвид специфичните условия на националното и историческото развитие на Албания. Албанската литература се е развивала в условия на национален гнет и на твърде дълго господство на феодални отношения. Управляващата феодална класа, интимно свързана с отоманската империя не само политически, но също така културно и идеологически, липсата на национална църква на езикова традиция, съществуването на три различни религии и следователно принадлежността към противоречиви идеологически течения (хри стиянство, европейска буржоазна култура и ислямизъм), липсата на един икономически,политически и културен център - това са в едри линии историческите фактори, които са направили по-трудно, отколкото в другите страни, осъществяването на една синтеза на модерната национална култура. През XVIII век в Албания продължава да съществува старата литера тура с конфесионален характер, чийто главен представител еалбанското католическо духовенство. Своето право на съществувание и опора тази ли тература намираше в съпротивата на планинското население срещу ото манското владичество. Нейната традиция от онова време продължава Гж. Ка зази, който в 1743 г. публикува един катехизис, в който изразява своята загриженост и любовта си към матерния език, особеност, свойствена на всички стари албански автори. Обаче отливът на вълната от въстания против Турция заличи нейното значение също и в тази литературна продукция. Със своя тесен, конфесионален и регионален характер старата албанска ли тература не можеше вече да задоволява изискванията на новото време, което възвестяваше възхода на буржоазията. Ала този дух на съпротива срещу Турция, който и беше свойствен, продължаваше да се съхранява: той ще се развие като елемент, внедрен в по-късната албанска литература.

Въпросът за руско-българските културни връзки винаги дълбоко е въл нувал както българските, така и руските историци и литературоведи. През последните години в България и Съветския съюз се появиха много нови трудове, които осветляват този проблем. Между тях могат да се посочат изследванията на съветските учени Н. С. Державин „История Болгарии“ (I-IV т., М.-Л., 1945-48), „Христо Ботев - поэт-революционер" (М. - Л., 1948), „Иван Вазов. Жизнь и творчество" (М. Л., 1948) и др., на Л. Ерихонов „Русские революционные демократы и общественная мысль южных славян в 60- 70-х гг. ХІХ века" (М., 1950), колективният труд на съветските историци „Исто рия Болгарии" (т. І, М. - Л., 1953), книгата „Из истории русско-болгарских отношений. Сборник статей" (М., 1958), а също отделни статии на много автори. По същото време българските учени публикуваха няколко сериозни изслед вания, между които трябва да отбележим трудът на П. Зарев „Българска литература“ (С., 1950), на Г. Цанев „Страници от историята на българската ли тература през XIX век“ (С., 1958), на В. Велчев „Въздействието на руската класическа литература за формиране и развитие на българската литература през ХІХ век“ (С., 1958) и други трудове.

В българската литературно-историческа наука след 1944 г. въпросът за развитието на литературната ни теория и критика не е нов, не е тепърва сега възникнал. Като научноизследователска задача този въпрос е изтъкван неведнаж и не от един или двама български литературни историци. Поради различни причини обаче, в това направле ние не е работено. Твърде малко са изследвачите, които при случай са отделяли вни мание на един или друг момент от историята на българската литературна критика, теория и наука. Единствените по-системни и по-цялостни проучвания, излезли досега, принадле жат на Георги Димов, който работи главно в тази научна област.

Годишнините от рождената дата или от датата на смъртта на крупни и бележити личности, свързани чрез творчеството си с определена епоха от историята на културните завое вания на човечеството, са добър повод да ни поставят в „диалог с миналото", както е озаглавил едно свое съчинение видният френскил итературен историк проф. Жан Помие, и да ни позволят да погледнем от позиции на нашата съвременност техните идеи, концепции, влия ния с оглед на това да видим мястото, което те имат в панорамата на своята национална лиратура, както и в общата панорама на световната литература.

Въпросът за сравнителното и типологическото изучаване на отделните литератури в марксисткото литературознание не е нов. Но на всеки нов етап този въпрос се решава по новому, разглеждат се нови негови аспекти, разкриват се нови страни. Марксистко-ленинското литературознание, след като преодоля компаративистката методология, често свързана с реакционната социология и естетика, през последните години постигна известна точност и яснота в определението на идейно-естетическата и философска същност на такова сложно понятие като типологическата общност на литературите, развиващи се при сходни социално-исторически условия, набеляза повече или по-малко точни граници между сравнителноисторическия и типологическия подход към литературата, реализира редица интересни и безспорно успешни опити в типологическото изучаване на родствените литератури. В тая насока допринесе много и позадълбоченото изучаване на естетическото наследство на класиците на марксизма-ленинизма, и научните дискусии, проведени в Института за световна литература „Максим Горки" към АН СССР, в Института по славяноведение към АН СССР и в братските социалистически страни (България, ГДР, Чехословакия), и новите теоретически изследвания по този въпрос на съветските, българските, германските и други литературоведи.

Общият интерес към живота и делото на Кирил и Методий, показан от българската наука и общественост, намира израз не само в областта на историко-литературни изследвания за тях, но и в археографско-текстологично отношение: издирване и публикуване на средновековни произведения, свързани с тях - славянски, гръцки, латински. В повечето случаи нашата наука само преиздава или превежда обнародвани вече от чужди учени такива творби. Поголям актив има тя спрямо други старославянски съчинения за Кирил и Методий - Солунска легенда, Успение Кирилово, проложни жития, служби, Наумово житие, Климентово житие и пр.

Историк, езиковед и литератор, етнограф и фолклорист, надарен с буйно въображение и пословично трудолюбие, Юрий Иванович Венелин е чертаел широки планове за научна и популяризаторска дейност. Своето изследване върху историята на „забравеното, но някога славно, могъщо българско племе" той е замислял в няколко тома, които да обхванат множество нерешени от нау ката въпроси. Неговата книга „Древние и нынешные болгаре“, излязла през 1829 г., възкресява името българи и дава силен тласък на народностното съ знание и самочувствие. Възторжената признателност на българите дава на Венелин, сили да продължи своя труд; убеден в неговата необходимост, той започва да печата през 1834 г. втория том от своите проучвания: „Древние и нынешные словене в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам." Но Венелин умира на 26 март 1839 г., а кни гата излиза едва през 1841 г. В нея за българите се говори малко; тя е пространно отклонение на автора, посветено на словенците и техните отношения със съседните народи. Продължение на „Древние и нынешные болгаре..." е в същ ност трудът, озаглавен „Критические исследования об истории болгар", над който Венелин работи усилено през последните години от своя живот. Заедно с други завършени или само скицирани проучвания този ръкопис остава след смъртта на автора у неговия братовчед и близък приятел доктор Иван Иванович Молнар. Дълги години след смъртта на Венелин неговото научно наследство привлича, вниманието на българските възрожденци, които полагат много усилия, за да види бял свят всичко, което Венелин е написал за техния народ. Не справедливи са обвиненията на Безсонов и Молнар, че българите не проявили интерес към издирванията на своя историк. Известни са грижите на В. Апри лов и Н. Палаузов за издаването на „Древние и нынешные словене... Но този том трябва да е донесъл на българските читатели известно разочарование. В него те намерили историята на словенците, а за българите там е казано малко, само във връзка с някои по-специални въпроси, като например произхода на глаголицата. Книгата е изпълнена със заплетени исторически и най-вече езикови доказателства за смелите хипотези на автора. Затова усилията се нение 1 към Вж. В. А прилов, Денница на новобългарското образование, Одеса, 1841, и Допъл Цв. Унджиева, книгата „Денница Документи на новобългарското образование", Одеса, 1842, а също така: по българското възраждане в съветските архиви, Известия на Института за литература, кн. XII, 1962, стр. 115-175. 82 насочват сега към публикуването на „Критические исследования..." Първите българи, които се запознават с ръкописа - историкът Спиридон Палаузов и неговият братовчед Николай Палаузов, - разбират веднага какво значение може да има той за съотечествениците им. Преди всичко в този том историята на България е доведена до края на Х в., изложена е така подробно, както в никое друго съчинение дотогава. Авторът е използувал огромен материал, извлечен от многобройни извори. Книгата е пропита от дълбока любов към българите и цялото славянство. И тук Венелин не е безстрастен кабинетен учен, а убеден защитник на славянската кауза. Как да остане в архивите труд, който българите ще намерят възхвала на своите царе и патриарси, ще прочетат с гордост, че от България на Борис и Симеон писмеността се е разпро странила из много страни на Източна Европа, че от българите е получила азбуката си и Русия. Особено важно е било и характерното за Венелиновите работи съвременно звучене, тяхната полемична страст. Когато се противопоставя рязко на теорията за тюркския произход на българите или на норманската теория в руската историография, той воюва за мястото на славяните в съвременния свят. С осъществяването на изданието се залавят най-активно Спиридон и Николай Палаузови, средствата дава Иван Денкоглу, а найB голяма помощ им оказва професорът от Московския университет Осип Максимович Бодянски. Нека кажем няколко думи за този учен, чието име е така тясно свързано с публикуването на Венелиновата книга. Както и Венелин, Бодянски е украинец. Роден е през 1808 г. в градчето Варва, Полтавска губерния. От 1842 до 1868 г. е начело на катедрата по славянски езици и литератури при Филологическия факултет на Московския университет. Той покровителствува младите българи, които учат при него, насърчава заниманията им. Особено близки са му Николай Катранов, Сава Филаретов, Иван Шопов, Марин Дринов. Бодянски кореспондира дълго време със Спиридон и Николай Палаузови, поддържа приятелски връзки с Ив. Н. Денкоглу. Години наред О. М. Бодянски е секретар на „Общество истории и древностей российских при Московском университете" и редактор на неговото издание: „Чтения в Обществе истории и древностей российских“, където помества и статии за българската история и старобългарската писменост. В научната и издателска дейност на Бодянски голямо място заемат пробле мите на старобългарския език и литература.

През епохата на Българското възраждане много учители, журналисти, писатели изпращат дописки и статии в руски вестници и списания. Те изпълняват патриотичния си дълг, като осве домяват братската страна за съдбата на своя поробен народ. Скромните български родолюбци дават израз на голямата си надежда, че родината на Венелин няма да забрави малкия славянски народ, съхранил през вековете на робството своето национално самосъзнание. Статии и дописки за България поместват различни по характер и направление руски вестници и списания. Дописки пристигат в голямата славянска страна от различни краища на поробените български земи и най-вече от центровете на българската емиграция в Румъния и от Цариград. Авторите на тези дописки имат различни политически възгледи. Поради всичко това българските материали, публикувани в руския периодичен печат, са твърде разнообразни. Проучването на руската периодика може да доведе до неочаквани резултати. Достатъчно еда посочим един конкретен пример: издирването и събирането на публицистиката на Р. Жинзифов обогати извънредно много неговия образ на възрожденски писател и патриот. Публицистичното дело на Жинзифов, пръснато в различни руски периодични издания, и по своя внушителен обем, и преди всичко по значението и стойността си зае централно място в творческия път на писателя.1 Значителни усилия са положени за събирането на Каравеловата публицистика. Плод на тези усилия са големите томове „Публицистиката на Любен Каравелов", т. І и т. II, издадени от Мих. Димитров. Работата по събирането обаче на Каравеловото публицистично наслед ство не е окончателно завършена. Допуснати са грешки и увлечения, които налагат нов вни мателен преглед на материала. Трудностите при издирването на публицистичните материали от наши автори, отпечатани В руски вестници и списания, са големи и поради това грешките до известна степен са неизбежни. Почти всички български кореспонденти държат на анонимността при публикуването на материалите си, крият се зад псевдоними или инициали. Те добре разбират, че сътрудничеството им в руския печат може да доведе до остри конфликти с турските власти и до тежки последици. Р. Жинзифов в свое писмо до редактора на сборника „Поэзия славян" Н. В. Гербель, след като съобщава, че съвсем скоро ще изпрати статията си „Болгарская литература“, пише: ..... Еще раз покорнейше прошу Вас не обозначать полную фамилию автора, но одну только начальную букву Z..., или же вовсе без этой буквы, т.е. „неизвестного автора". Об этом просят Вас и другие мои земляки, “З Нужни са още редица проучвания на отделни автори или на някои руски вестници, за да се стигне до по-цялостен поглед върху борбата, която българските възрожденци водят на страниците на руския периодичен печат с оръжието на словото. Предмет на настоящото съобщение е Каравеловото сътрудничество в одеския вестник „Новороссийский телеграф" - вестник политически, икономически и литературен", излизал от 1869 до 1903 г. През първите години - до 1875 г. „Новороссийский телеграф" се отличава със своя либерален дух и позиции - ратува за свобода на печата, защищава студентите, участници във вълненията в Новоросийския университет, разобличава злоупотребите на чиновници исъдии.

Съвременните български учени прист ват към широко изследване на старата ни литература. Черпейки от богатия опит на изтъкнати съветски литературоведи като В. П. Адрианова-Перетц, С. Д. Лихачов и дру ги, те излязоха от тесния кръг на историко-филологическото проучване и вече се появяват работи, в които на средновековната ни ли тература се гледа като на художествено твор чество. Същевременно продължават усилията за издирване на нов фактически материал, за неговото систематизиране и издаване. Научната дейност на проф. Б. Ст. Ангелов сполучливо обединява тези две насо ки. Плод на неговия неуморен труд са редица извороведчески публикации: „Из старата бъл гарска, руска и сръбска литература" (кн. 1, 1958; кн. II, 1967), „Съвременници на Пайсий" (ч. 1, 1963; ч. II, 1964), поредицата „Ста ри славянски текстове", печатана в Изве стия на Института за литература, и др. Благодарение на него много автори и произведе ния бяха въведени в научно обръщение. Но той не остана само при факта и неговото ко ментиране. Появиха се негови обобщаващи трудове върху ранната възрожденска лите ратура и върху руско-българските книжовни връзки през Средновековието: „В зората на българската възрожденска литература" (1969), „Из историята на руско-българските литературни връзки" (1972). В новата му книга от студии и статии се разглеждат редица общи и конкретни въпроси на средновековната българска литература. Проблемите на историческата поетика са сред най-актуалните в съвременното литературознание. Единствено правилният подход към литературата на отдалечените от нас епохи е да се изяснят първо естетическите концепции на нейните създатели и читатели (слушатели). Ето защо радва фактът, че новата книга на Б. Ст. Ангелов се открива със статия, посветена на въпросите на художе ствеността, поетиката и литературната теория в старобългарската литература. Още в началото се дава методологическа постановка на проблема и се изтъква незаслуженото му подценяване в досегашните изследвания. Авторът се спира конкретно върху превода на съчинението на Георги Хировоск за поетическите фигури, посочвайки закономерността на появата му в епохата на нар Симеон, когато се формира стилистичната система на старобългарската литература. Ползувайки се от дългогодишната си работа с изворите, Б. Ст. Ангелов привежда изказвания и литературоведски термини от съчине нията на Йоан Екзарх, Патриарх Евтимий, Владислав Граматик, преписвачи на кни жовни творби. По този начин се очертава съзнанието на средновековните творци за спецификата на художествената реч и книжовния труд, схващанията им за жанровете, за ползата от книгите и т.н.

Напоследък не само в СССР, но и в редица страни се проявява голямо внимание към проблемите на социалистическия реализъм. Интересуват се както прия тели, така и врагове. И основателно, защото днес това е едно от най-жизнеспособните прогресивни художествени направле ния в световната литература, намиращо се в центъра на ожесточени идейни схватки. Утвърждаването, развитието и теоретич ното осмисляне на социалистическия реа лизъм в руската съветска литература е основна тема в монографията на Ал. Метченко „Съкровено, извоювано". Живият интерес на автора към миналото и съвре менното състояние на световната маркси ческа и прогресивна литературоведска мисъл определя високото теоретично равнище на произведението. Днес изследователите на социалистическия реализъм се стремят да разглеждат проблемите въз основа на богат конкретен материал. Ал. Метченко използува многобройни факти, за да докаже закономерната победа на социалистическия реализъм, да посочи, че самото литературно развитие го налага като най-плодотворен метод за съветската литература. Доказателството си авторът гради, опрян на методологическите принципи, завещани от Ленин, и преди всичко на принципа за строг историзъм, който изисква не ограничаване с резултата, а изследване процеса на развитие на литературното явление в цялата му сложност и противоречивост. Отличителна черта на монографията е полемичният и стил. Ав 167 торът аргументирано и страстно спори със западните „съветолози", изобличава реви зионистите, осъжда онези естети, които се представят за марксисти, но отхвърлят Ленинската политика в областта на литературата и изкуството, пренебрегват социалистическия реализъм и определят водеща роля на декадентско-модернистич ните течения. Като взема под внимание общия литературен процес на епохата, авторът стига до извода, че появата на социалистическия реализъм е подготвена от целия ход на светов ното художествено разви т и е, както и от развитието на социалистическата мисъл" (с. 26). В глава първа Ал. Метченко отбелязва приноса на Маркс и Енгелс за научното обосноваване закономерната победа на реализма; решаващото влияние на Лени новата литературна мисъл за формиране основните принципи на социалистическия реализъм. Авторът не отминава и ролята на Плеханов в подготовката на новото естетическо отношение към действителността, заслугите му като „първовестител на пролетарския етап в руската литература". Всеобхващащият характер на ленинизма дава възможност не само да бъдат уточнени изпитаните принципи, но и да се изработят нови - принципите за народност и партийност. Верен на историческия подход към литературните явления, изсле дователят открива дълбоките традиции, които има проблемът за народност в ру ската литература.

История на българската литература в 10-12 тома — това е амбициозен, но според мен малко нереалистичен проект, несъобразен с нашите мащаби, ако щете - с размерите на нашата страна. Тая гигантомания може да се забележи и в други области на нашия обществен живот - ние строим гигантски заводи, гигантски здания, гигантски комплекси, гигантски ресторанти. Това вероятно произтича от един национален психически комплекс, от страха, че сме малки. Тоя страх ни тласка към голямото - не в духовните му, а в пространствените му мерки. А нашият комплекс ние можем да излекуваме само като осъзнаем собствената си стойност и размери, като постигнем голямото и мащабното в духовния му смисъл, когато завладеем големи духовни пространства, а те не се поддават на количествено измерване. Най-напред ние трябва да си дадем сметка с какви сили разполагаме. Да предположим, че привлечем всички научни работници от университетите (а те не са много), всички критици от Съюза на писателите, годни да се включат в подобна работа; да предположим, че всички те заедно с нас с ентусиазъм се за хванат за работа (нещо малко вероятно); все пак остава една част от работата, която трябва да увенчае многогодишния труд на колектива - това е самото написване на историята. А това няма да бъде просто механично използуване на целия натрупан опит от тоя многогодишен труд, събиране на материалите и резултатите, а един нов синтез, едно ново осмисляне на всички проучвания. И ако не искаме да повтаряме всички грешки на предишната история, целия печален опит от изминалите години, то ясно е, че не бива да възлагаме написването на историята на един огромен колектив. Иначе пак би се получило нещо безформено, неединно по замисъл, по идея, по подредба на стойностите, по обща мисъл - какво в същност търсим и какво искаме от историята на литературата. Значи историята трябва да се пише от хора, които имат общи или сходни гледища върху историята въобще и върху историята на културата и литературата конкретно. А допускането, че един сравнително малък колектив може да напише 10-12-томна история за няколко години, ми изглежда от областта на фантастиката. Работата ще се проточи, пак ще стигне до запълване на дупки, до търсене на случайни автори за отделните глави и т.н., все неща, които са ни добре познати. Силите няма да ни достигнат, ние ще оставим нашето дело да се довършва от следващото поколение, което вероятно ще има други възгледи за литературната история и ще бъде принудено наново да преустройва цялата работа. След това. История на руската, английската, испанската или някоя друга голяма европейска литература в 10-12 тома - това ми изглежда резонно, съответствуващо на обема на тия литератури. И най-беглото запознаване на31 пример с английската или испанската литература ни изправя пред нещо поразяващо по своите размери, богатство и многообразие. Многовековното им развитие е натрупало такива планини от книжнина и духовни ценности, че сигурно те не могат да се обхванат и в по-многотомни изследвания.

След военния преврат на 19 май 1934 г. за социалистическата литература настъпват тежки дни. Спрени са почти всички по-значителни революционни литературни издания. Засилват се преследванията на прогресивните писатели. Червеният молив на цензурата не разрешава отпечатването или осакатява много творби на социалистическите автори. Трудностите се увеличават и от съвсем очевидната несъстоятелност и непригодност на левосектантската линия и прибързаните революционни лозунги. Всичко това изправя творците пред големия въпрос за преоценка на дотогавашния начин на мислене и действия и в литературната политика, и в подстъпите към темите и проблемите. Онова, което преди това в „Наковалня" и РЛФ, „Звезда" и „Жупел" се долавя и чувствува спонтанно, сега излиза с най-очевидна и императивна наложителност. Цялото развитие на социалистическата литература и критика вече минава под знака на освобождаване от сектантските и социологизаторските увлечения. Разбира се, най-напред преодоляването на левосектантството се извършва в общата политическа и организационна дейност на комунистическата партия. Още в речите на Георги Димитров по случай десетата и единадесетата годишнина (1934, 1935) от смъртта на Димитър Благоев се заговорва открито за неленинската същност на лявото сектантство. Пълно отхвърляне на сектантството и истински прелом в политическата и идеологическата линия на партията настъпва след Шестия пленум на Централния комитет (февруари 1936). Утвърдил - въз ос нова на забележителния доклад на Георги Димитров на Седмия конгрес на Комунистическия интернационал - работата по изграждането на единния фронт за борба срещу фашизма и войната, за демократични права и свободи като основни задачи на партията, Пленумът въоръжава и отделните партийни групи, и всички дейци в масовите професионални, младежки, културно-просветни и други организации с една истинска ленинска платформа. И резултатите не закъсняват въпреки създадените много по-трудни условия и дълбока нелегалност. Вместо абстрактни апели и необмислени акции комунистите започват истинска масова, конкретна работа сред трудовите хора по градове и села, по фабрики и учреждения, като поставят най-актуалните изисквания за задоволяване на техните мате риални и други най-непосредствени интереси, подготвят добре стачки и протести, без да изпущат естествено и борбата срещу фашистката власт.

В случая ни инересува не толкова спецификата на елинистическата проза, а една пораждаща теоретически проблеми проекция. Като гледаме със съвременни очи литература, потребявана в различна социологическа среда, в друга обществена ситуация, при налагащото се сравнение набираме опит за решаването на проблеми като отношението на поезия и проза вътре в границите на художествената лите ратура, отношението художествен - нехудожествен текст, за това, което могло да се нарече пораждане на художествената литература от практическото слово и в още по-едър отчет от самата житейска среда. Но защо тъкмо елинистическата проза би способствувала да се задълбочи това знание? би Елинизмът (III—I в. пр. н. е.) е време на дълбоки промени в античната културна система. Общо казано, той представлява опит да се преодолее изначал ната пластичност на елинската култура, да се създаде художническо свето усещане едновременно камерно и универсално и в двата случая приблизено към индивида. Най-същественото - в неговите граници литературата се осъзнава като особена дейност. С елинизма се раждат филологията, литературната теория и в същност художествената проза. Това най-вече определя нашия избор. Ако именно в тази епоха възниква проблемът за художествената проза ведно с идеята за художественост и художествената литература се отличава като нещо особено, съществуващо някак вън и покрай живота, това означава, че художествената проза има в този процес особена роля и че от нейната частна история, от един типичен случай на нейно възникване може да се разбере нещо и за принципа на проявлението и изобщо. Понятието проза, оформило се у елините в елинистическо време, се пре дава с латинската дума „проза“, получила се с промените на прилагателното prorsus (несвързан). Латинската дума се е наложила поради това, че на гръцки понятието се изразява по няколко начина. Те наричат прозата просто слово (26yos) или „риторическо слово" (nrogirds lóyos). Чести са и двете образни названия „голо слово" (pildo koyos) и „слово вървящо пешком“ (ленде loyos) противовес на поезията, която е слово „движещо се на кола"- античните фи лолози често използуват този образ. Това противопоставяне е вече наченка на теория, особено като се има пред вид, че античната теория на прозата не съществува в открит вид и чe grosso modo ориентирът е винаги поезията.

В научната разработка на проблемите, свързани с историята на старобългарската и възрожденската литература (особено с периода на ранното Възраждане), изсле дователското дело на Б. Ангелов има своето определено приносно значение. В своите книги „Из старата българска, руска и сръб ска литература", ч. І, С., 1958; ч. II, С., 1967; „Съвременници на Паисий", ч. І, С., 1963; ч. І, С., 1964; „Страници из историята на старобългарската литература“, С., 1974, в редица студии и научни съобщения той разглежда делото на малко познати или пък на съвсем непознати старобългарски книжовници, публикува със съответния научен коментар текстовете на редица творби от старобългарската и възрожденската литература, редица възлови за нашата литературна история въпроси. В рамките на така очертаното научно дело на Б. Ангелов можем с право да вместим и последната негова книга. В нея са преразгледани спорни и са проучени малко изследвани въпроси; направени са корекции на някои неправилно установени мнения; въведен е в научно обръщение нов материал. Книгата „Из историята на старобългарската и възрожденската литература" представя сборник от статии, повечето от които са обединени от еднаква тема на изследване, поради което са групирани в отделни дялове - „Съчинения за Иван Рилски“, „Дамаскин Студит“, „Старобългарски книжовни сре дища", „Партений Павлович“, „Две сръбски съчинения у нас“, „Паисий Хилендарски" и „Софроний Врачански“. Освен тези дялове в книгата са включени и статиите: „Кирил и Методий в славянските печатни книги от XV-XVII в.", „Някои наблюдения върху книжовното дело на Климент Охридски", „Южнославянски ръкописни листове“, „Неизвестни ръкописи на Спиридон Рилски". Статията „Кирил и Методий в славянските печатни книги от XV-XVII в.", с която започва книгата, представя доказателство за непрекъснатия интерес на славянските народи към делото на Кирил и Методий, проявен в редица старопечатни книги. Авторът след изложение на фактите по въпроса стига до изявената непряко мисъл, че голямото значение на вестите за Кирил и Методий в славянските старопечатни книги е не само в поддържането на интереса към делото на двамата братя, но и във формирането на научен интерес към това дело (срв. с. 23). Втората статия - „Няколко наблюдения върху книжовното дело на Климент Ох ридски" засяга въпроси, свързани с установяването на автора на някои произведения от старобългарската литература. Тези произведения са „Кратката службица за Кли мент Римски“, „Канона на Климент Римски“, „Службите за Кирил и Методий", „Канона на Димитър Солунски“ и „Общата похвала на Кирил и Методий". Мнението на Б. Ангелов е, че горните творби могат да се припишат на перото на Климент. Многобройни и солидни са аргументите, приве дени като доказателство на тази теза, и те, струва ми се, доказват, че Климент е авторът на службите и Общата похвала на Кирил и Методий, както и на Кратката службица за Климент Римски. Колкото до Канона на Климент Римски и Канона на Димитър Солунски, мисля, че въпросът не е решен категорично и се нуждае от допълнителни проучвания.

Познаваме ли добре критическите текстове на Кръстьо Куюмджиев, не можем да се съмняваме, че всяка написана от него мисъл е видяна преди това през очите на вярата: вяра във великата мисия на изкуството, вяра в непобедимостта на хуманистичната идея. В него се е съхранил духът на онези представители на българската интелигенция от началото на века, които направиха много за разкриването на нови хоризонти пред българската литература, съхранило се е и щастливо се е развило и неповторимото умение да обедини (може би инстинктивно) мощното възрож денско начало със съмненията на модерното съзнание. Когато общуваме с писаното слово на този сладкодумен събеседник, хипнотизирани от подчинените на вярата, на беса на творчеството думи, ние съпреживяваме текста, включваме се в диалог, който обема не само, дори не предимно литературни теми, а докосва и повежда към преосмисляне възгле дите ни за екзистенциалните тайнства, възбужда и активизира диалектическото начало в нашето мислене. Би било невъзможно да следваме активно разсъжденията на критика, ако останем роби на неподвижните представи, ако анализираме явленията сами за себе си, а не в тяхната динамична взаимнопроницаемост, ако не допускаме борбата и привличането на противоположностите, отрицанието на всяко отрицание, ако не почувствуваме със сетивата си неговия стремеж към абсолютната истина, абсолютната красота, абсолютната правда, безсмъртието, безкрая, свободата и т.н. Макар и съставена от отделни статии, писани в различни години, ние възприемаме новата книга на Куюмджиев „Историята като жива памет" като едно цяло, в което творецът изповядва своята истина за феномена на националното и за мястото на изкуството в националната съдба. Дори не на националното, вежда към зараждането на българското, където авторът открива първопричините за специ фичния развой на нашата родова неповторимост. Развитието не може и не трябва да бъде идеализирано: всяка идеализация на миналото е опасност за настоящето и бъдещето на рода. Трябва да се видят не само светлите моменти, но да се осмислят и дните на падения, да се изследват колебанията, съмне нията, грешките, а за всичко това трудът на „, тесните специалисти" е недостатъчен, недостатъчна е упоритостта на онези, които с просветителските си усилия прокарват пъртина сред белите полета, необходимо е дръзновението не само на езиковеди и фило лози, но и на историци, социолози, философи на историята на културата, ако щете, на творците на художествени произведения. ... В същност мечтата на критика е всички тези разнообразни изследвания да се извършат от един човек, който да обедини в себе си енциклопедичните познания на учения с могъщата дарба за художествено обобщение на писателя, да обедини изконно българската езическа жизненост с духа на възвишената славянска философичност и западноевропейския философски рационализъм. В спомените си Куюмджиев има щастието да открие такъв човек - естествено не толкова съвършен, колкото е идеальт, но затова по-близък, по-разбираем и по-скъп. Става дума за Цветан Стоянов - едва ли е възможно да останем безмълвни пред майсторски изваяния портрет на превърналия се в жива памет приятел, споменът за когото е и огромен сти мул за творчество: „Него не го задоволя ваха дребните теми, той не търсеше голямото и значителното в случайните културни явле ния, с истински интелектуален размах той се захващаше за най-едрото, за най-големите проблеми на човешкото съществование, за съдбоносните задачи на човешкия дух.

В своята дългогодишна изследователска работа Б. Ст. Ангелов отделя специално вни мание на проблема за началото и развитието на руско-българските литературни връзки. Плод на този траен научен интерес е изляз лата наскоро книга „Из историята на рускобългарските литературни връзки" (С., 1980). Трудът е предшествуван от редица ценни сту дии, посветени на отделни периоди и страни на този важен процес в историята на литературите на руси и българи, а през 1972 г. излиза книга 1 от настоящото изследване - „Из историята на руско-българските литературни връзки". С., 1972, 163 с. Така появата на едно по-цялостно проучване е закономерен резултат от продължителната работа върху проблема, от една страна, а, от друга страна, обуславя неговото високо науч но ниво. По своята вътрешна структура книгата на Б. Ст. Ангелов може условно да се раздели на четири основни части: проникване на старобългарски съчинения в старата руска литература; критически преглед на изследвания, свързани с руско-българските литературни връзки; влияние на творби от старата руска литература върху старобългарски съчинения и накрая изследвания, посветени на заслугите на руската славистична наука към историята на старата българска литература. Измежду публикациите, намерили място в книгата на Б. Ст. Ангелов, особено впечатление със своята задълбоченост, многостранност и обем правят изследванията „Слово о полку Игореве“, „История славянобол гарская и руската славистична наука до Ос вобождението“ и „История славяноболгар1 Из историята на руското книжовно проникване у нас (XI-XIV в.). - Изв. Инст. за бълг. лит., кн. 3, 1955, с. 37-65; Из историята на руското културно влияние в България. - Изв. Инст. за бълг. лит., кн. 6, 1956, с. 291-325; К вопросу о начале русско-болгарских литературных связей, ТОДРЛ т. XIV, М. -Л., 1958, с. 132-138; Йосиф Флавий в южнославянских литературах, ТОДРЛ, т. ХІХ, М. - Л., 1963; Из историята на старата българска, руска и сръбска литература. Кн. 2. С., 1967, с. 274-276. 166 ская и славянската историография през XVIII в." (с. 79-132). Студията „Слово о полку Игореве" се явява нов етап в проучванията на автора за проникването на това бележито произведение на староруската литература в бъл гарския културен и литературен живот от Освобождението до наши дни. Събрал бо гат материал по проблема, Б. Ст. Ангелов изяснява няколко основни момента, свързани с усвояването на „Слово о полку Игореве" на българска почва: преводаческа дейност, влияние на Словото върху творчеството на български възрожденски писатели, оценка на творбата от наши културни деятели, „Слово о полку Игореве" и други старосла вянски творби.

Ако историята на един предмет е и негова теория (както бяха установили още класиците на домарксовата философия), то читателите на следващите редове сигурно добре ще разберат затрудненията на автора им. Защото става дума за развитието на една дисциплина като сравнителното литературознание, чиито предмет и методика, проблемен терен и сфера на изследване от дълго вре ме са дискусионни. След златния" период на класическата френска компаративистика през първите две десетилетия на века тая дисциплина преживя години на криза, през които потърси нови пътища и възможности, нови превъплъщения. Пол Азара, Фернан Балдансперже, Пол ван Тигем, класиците на френското и европейското сравнително литературознание едва доживяха до края на Втората световна война и дори не подозираха новите проблеми и новите трудности, с които щеше да се срещне издигнатата от тях като наука област на литературознанието. Твърде характерни за тези трудности бяха някои от заглавията на възлови студии на техните най-ярки приемници в първите следвоенни години: Рене Велек - „Кризата на сравнителното литературознание“, 1958, Рене Етиенбл „Comparaision n'est pa raison“ („Кризата на сравнителното литературознание", 1963). Още по-характерно е, че Рене Велек включи споменатата си работа, писана като доклад за Втория конгрес по сравнително литературознание в 1958 г., като гла ва в концептуалната си книга „Критически категории“ („Concepts of Critisism", 1963). Какво се бе случило? Работата бе в това, че новото време и новите форми на междулитературното и културното общуване бяха издигнали нови проблеми и нови гледни точки за преразглеждане на старите. Старата компаративистика не бе в състояние да се справи с тях. Въпреки това сравнителното литературознание продължаваше да се развива; вън от кризисната ситуация останаха конструктивните опити на ред учени-марксисти, които се постараха да обобщят от марксическа гледна точка богатите форми и дълговременни традиции на междулитературно сътрудничество на източноевропейски и извъневропейски литератури.

С най-голяма вътрешна острота и концептуална завършеност въпросите на човешкия дух се поставят в последния роман на Ем. Станев - Антихрист“. Писателят не на едно място твърди, че това е най-единната му творба, неговата любима рожба, произведението, в което най-пълно разкрива философските си дилеми. Нямам за задача да проследявам композиционните и структурно-образуващите принципи на произведението. Интересуват ме повече генезисът и животът на някои от идеите, които вълнуват писателя. Но не мога да не отбележа, че своеобразната житийна форма, нарочната и модернизация с „потока на съзнанието" и монологичната изповед дават действеността, красотата и автентичната сила на романа. Повествованието се развива през времето на Иван Александър и Иван Шишман. Герои са отново царе и селяни, попове и боляри, тълпата и избраниците на съдбата. Върху широк народностен фон се разгръща животът на главния герой Еньо-Теофил. Той символизира борбения път на човека към истината и прекрас ното, към себепознанието, към познаването на околния свят. Ем. Станев подсказва и в тази творба, че мерило за теорията е практиката; че чувствата имат крайна мярка в поведението на личността; че настроението истинно, когато бъде проверено чрез действието. Общите разсъждения не струват пукнат грош, ако действителността не потвърди техния ход. e Това прави в същност и главният герой Еньо-Теофил. Той преминава четири основни етапа в развитието си. Първият е този, когато търси истината в църквата и в божествената красота, в догмата за отделеното от човека небесно познание и достига до исихазма, до мистичното проницание. Вторият етап е, когато, разочарован в митовете за абсолютната божествена красота, възприема отрицанието, съпротивата срещу властвуващата институция и се присъединява към богомилската община. Третият междинен период е свързан с примирението на героя, че доброто и злото са непостижими, че няма въобще божествено начало и затова изживява битието си единствено с оглед на материалните удоволствия и дребните житейски 21 задачи. Едва по-късно, пред заплахата на турците и конкретните ужаси на чуж дестранното насилничество, Еньо-Теофил ще се съгласи - най-важни са конкретното участие в практиката на битието, характерната солидарност с правдата на епохата, въплътена в страданията и битките на народа, на масите. Да се спрем малко по-подробно на отделните етапи от живота на героя. Те осветляват и нови страни от мирогледната позиция на автора. Предварително искам да кажа, че принципът на автобиографията позволява сегашното време да „поправя" миналото, да поставя коректив над „грешките“ на индивидуалния живот.

Запазените до наши дни първобългарски литературни паметници свиде телствуват недвусмислено, че в епохата преди покръстването е съществувала специфична летописна традиция, стремеж за отразяване на станалото и ставащото от позициите на езическия мироглед. Езичеството - като мирогледен комплекс от представи, като битийни прояви на съответния етнос и като културни изяви - безспорно не еединно цяло, макар в рамките на това понятие да се включва определен етап от историческото развитие на редица народи - най-вече от Европа и Азия. С основание Б. Рибаков посочва: „Няма по-мъгляв и по-неопределен термин от „ези чество"; възникнал в църковна среда, той първоначално е означавал всичко дохристиянско и нехристиянско в него се е включвала и ведическата химнография на Индия, и литературно обработената митология на класическа Гър ция... На многообразния, разнороден комплекс напълно съответствува многообразният по своето значение термин езичество". Трябва само да откажем от неговото тясно църковно разбиране и да помним за неговата пълна условност. 2 Все пак за да разберем същината на термина, трябва веднага прибавим към него онова, за което недотам критично сме свикнали мислим, че е негова единствена опозиция – християнството.

Историко-литературните изследвания на проф. д-р Георги Данчев са естествено и непосредствено свързани с двадесетилетието, което вече има зад себе си Великотърновския университет (отначало педагогически инсти тут) „Братя Кирил и Методий". Отначало като асистент, а след това като титулярен преподаватет по средновековна българска литература Георги Данчев, така да се каже, по необходимост се налагаше да бъде най-вече историк на Търновската книжовна школа. И с течение на годините той наистина стана неин научен летописец. Заедно с редица други научни приноси в тази област на нашето ли тературно минало най-ново свидетелство за привързаността му към тази тематика е последната му книга със скромното заглавие Страници из историята на Търновската книжовна школа". Трудът е замислен и осъществен като равносметка на достигнатите от автора резултати най-вече около живота и творчеството на книжовника и писателя Владислав Граматик и на неговия съвременник и покровител, също книжовник и писател, пославянчения потомък на византийски аристократи Димитър Кантакузин. Тия двама толкова значителни творци наистина не са работили в Търново, но въпреки това са пряко свър зани с него, защото са продължители на ония тематични и художествени начала, които са характерни за творчеството на патриарх Евтимий и Григорий Цамблак. Достатъчно е да се припомни, че в сборниците на Владислав Граматик се намират редица съчинения на двамата именити търновци, а също така преписи на Пространното житие на Константин-Кирил Философ, което, както може да се съди от „История во кратце о болгарском народе словенском" на йеросхимонах Спиридон Габровски (издадена през 1900 г. от акад. В. Н. Златарски), патриарх Евтимий е приемал за достоверен историче ски извор.

Един доклад, посветен на социалните форми на самосъзнанието на преводното дело - видяно като част от общата съвременна българска литературна и езикова култура, един такъв доклад, обглеждащ - макар и само за период от една година - и теорията, и историята, критиката, неизбежно ще има обзорно-информативен характер. И все пак бих желал да обхвана толкова разнородните явления в някакво единство, в система. Именно затова употребявам понятието литературна и езикова култура. За разлика от литература то ни насочва не само към продукта на преводаческото изкуство, а към цялата верига, която го обуславя: създателя на оригиналния текст, родната му езикова и литературна среда, взаимоотношенията на двата езикови и литературни контекста - оригиналния и българския, личността на преводача с твор ческите му умения, институциите, които осъществяват литературната политика, въобще социалното реализиране на превода - включително и в съзнанието на читателя. Десетгодишната дейност на Съюза на преводачите в България извади от полуанонимното съществование личността на преводача. В днешната българска литературна култура той вече с с осъзната, стабилна професионално-творческа роля. Не е така обаче с личността на критика на преводната литература. Неговият облик тепърва трябва да се дооформя. През 1984 година има някои нови моменти в този процес и именно тях бих желал да направя център на моя доклад. Естествено, на първо място тук трябва да се посочи новоприетата от Съюза на преводачите в България „Програма за развитието на критиката на преводната литература и на преводаческото изкуство". Тази програма е обобщение на проведената през 1982 г. съюзна годишна конференция по въпросите на критиката на превода, но тя се основава и върху цялостната досе гашна дейност на творческото обединение на българските преводачи, че че Всички сме свидетели колко много неща се промениха в нашата културна област благода рение на тази дейност. Самият факт, че създаването и работата на една институция, на една творческа организация могат да променят за по-добро професионалния статут на членовете й, проблемите се решават последователно и съзнателно в рамките на цялата ни страна, засилва оптимистичната ни представа за нашето социалистическо общество. Днес ние се надяваме, с общи усилия много неща ще се променят и в сферата на самосъзнанието на преводното дело, на критиката, теорията и историята. Едно най-бегло сравнение между критическите текстове в съюзните издания, Факел" и особено „Панорама" и в другите наши литературни издания ще ни покаже посоките на промяната.

В историята на Българското възраждане доктор Васил Караконовски е известен като деен участник в борбата за самостойна черква. В книгата си „Възраждане на българския народ" проф. Петър Ников често се позовава на достоверните свидетелства на Караконовски за хода на тази борба и ролята, която са играли в нея турското правителство, цариградската патриаршия, европейската дипломация. Отбелязвани са заслугите на Караконовски като дългогодишен лекар и пропагандатор на медицинска просвета. Но още не са привличали вниманието неговите преводи и повестта му „Пещера Стояна". Тази повест, написана на руски, не е била публикувана, и е останала в архива на историка Спиридон Палаузов". Литературният принос на Караконовски е скромен, но заслужава да бъде проучен внимателно, защото в него се проявяват характерни особености в развитието на оригиналната и преводната българска възрожденска белетристика. Биографията на Караконовски още не е написана. Сведения за него (някои неточни), намираме в книгата на Михаил Неделчев „Ловеч и Ловчанско"3. Извори за живота и дейността на Караконовски не липсват. Почти не са използувани писмата му до Найден Геров, Спиридон Палаузов, Тодор Стоянов-Бурмов, Марин Дринов, Тодор Икономов, Драган Цанков и др. Не е оползотворен и богатият материал, който се съдържа в писмата на Караконовски до редица руски учени и общественици : Михаил Петрович Погодин, Нил Александрович Попов, Платон Лвович Ваксел, Михаил Александрович Хитрово. Но тъй като разглеждаме тук литературната дейност на Караконовски, спирам се само на някои основни моменти от неговата биография. Васил Костов Караконовски е роден в Ловеч през 1840 г. Основно образование получава в родния си град. После заминава за Белград, където през 1854-1858 г. е ученик в гимназията. В сръбската столица Караконовски е имал по всяка вероятност познати сред служителите в руското консулство. Те са му давали книги и списания, сигурно те са насърчили и желанието на младия българин да следва медицина в Русия.

The paper is a challenge to give the term “fantasy echo” some substance by finding a use for a psychoanalytic term such as fantasy in understanding historically specific phenomena. The wonderfully complex resonance of fantasy echo is used to recall the existence of retrospective identifications, related to the collective identity of the “women-orator” and “mothers”. The fantasy of the woman-orator is noticeable in different narratives of French feminist history. Joan Scott discovers that this fantasy has played a significant role in the articulation of similar women’s identity in the life-stories of Olympe de Gouges, Jeanne Deroin, Madeleine Pelletier and some others. This similarity functions as a basis for the idea of continuity in feminist history. The maternal fantasy spreads the echo that motherhood is a basis for similarity and sisterhood between women of various racial religious and social groups. The fantasy of the woman as a mother again calls for a collective identity, which gains importance when biological and social differences between men and women come into question. In both examples fantasy-echo functions as a designation of a set of psychic operations by which certain categories of identity are made to elide historical differences and create apparent continuities.

In his novel Gods and Ants: Chronicle of the 20-th Century Stefan Tsanev uses some representing techniques, typical for the magic realism, to describe the fate of the Bulgarians in the context of the historical events. The fate of the characters is present in the light of Proto-Bulgarians’ heritage and Bogomilian tradition. In this way it attracts the readers’ attention to the roots of the common Bulgarian fate, closely connected to the history of the state. The succession of events in the novel’s world is presented as a matrix which reproduces itself during the centuries. The reality is presented as a demonic realm (like in the Bogomilian myths) and contrasts with Enlightenment’s ideas of people’s progress. The belief in collapse of all kinds of utopias leads to a typical postmodern loss of hope for the illusion of the sense.

Baldwin, Emperor of the East is a German play related to the second Bulgarian empire. The geographical spots that mark the dramatic action are Constantinople, Adrianople and Turnovo, and the antagonist of Baldwin of Flanders is the Bulgarian tsar Kaloyan. The detailed title in Latin and German makes the reader familiar with the drama's genre, with its staging and printing. It is a school play staged with religious instructive purpose in the colleges and secondary schools of the Jesuit order. Baldwin, Emperor of the East is a religious drama that builds its plot on a historical base and elaborates a motif typical of the so-called folk-literature, namely the calumniated virtue. The author collects reports, motifs and suggestions from chroniclers, preachers and folk storytellers, and weaves the fictional woven. He recreates the "fearful" character of the Bulgarian tsar Kaloyan promoted by the Byzantine annals. The study outlines the main points of his rule, trying to achieve an objective evaluation of his personality as a ruler.

The text deals with the disciplinary mapping and methods of the conceptual history field. It starts with the already classic opposition between Reinhart Koselleck's and Quentin Skinner's founding notions, and the emerging of many newer interpretations of the issue in the recent years. It pays special attention to 1) the relevance of conceptual history to the cultural history paradigms, and 2) its debatable relevance to comparative methods, which could ensure or not its instrumental power as it refers to different separate case studies, and especially Balkan ones.

The aim of this study is to present and find the historical place of some of the Balkan utopias created by Greeks and Bulgarians during the 18th,19th and 20th century. The focus falls on a way of thinking,which although marginal and eclectic, existed in its own time and helps to make clear the difficult process of the building of modern ideologies.Attention is paid to the mechanism which transfers the utopias of the future, born elsewhere, into the Balkan space as well as to the social and cultural circumstances that help to build the ideal picture of the future.The author studies the problem of the role of history and memory in the imagined communities as an expression of the relation between history and utopia,as well as the relation between utopia and eschatology.The examples that are studied testify to the comparatively quick reaction of some of the representatives of the Balkan intelligentsia to what is happening in the sphere of the utopia in other countries.Texts which aim at living up to the existing expectations, while at the same time making an attempt to turn them into instruments are created.The conclusions of the analysis of the utopian texts allow elaborations concerning the level of the political culture as well as about the different tendencies in the idealogical and political life, which caused combinations of views and tastes that are paradoxical at first glance.