втората

Българската литературна историография, привлечена от блясъка на двата периода на разцвет на средновековната българска литература (IX-X и XIV в.), все още остава длъжница на по-, скромните", не така богати на ярки имена периоди: византийското роб ство и особено периода от края на XII до началото на XIV в. Вторият период, който за краткост обикновено се обединява под названието „литература на тринадесетото столетие", в общите курсове по история на старобългарската литература се отминава с една обобщителна глава, в която се говори за съживяването на литературния живот след византийското владичество, споменават се имената на неколцина преписвачи на богослужебни книги, изреждат се заглавията и се прави кратка характеристика на няколко по-значителни сборника (напр. Берлинския) и малко повече се задържа вниманието на 2-3 оригинални произведения (Разказа за възстановяването на българската патриаршия, Разказа за зографските мъченици). В отделни лекции, статии и пр. се еизтъквало, че литературата на XIII столетие подготвя втория разцвет на българската книжнина и култура през XIV в. (втората му половина), но по-концептивно очертаване на мястото му в литературния процес не намираме. Поради това новата книга на проф. Емил Геор гиев, посветена изцяло на този слабопроучен век от нашата литературна история, още със самото си заглавие привлича вниманието както на специалистите, така и на по-широк кръг от почитатели на нашата средновековна словесност. И все пак тя е предназначена на първо място за специалистите и това ни задължава да я разглеждаме от съответния зрителен ъгъл. След един кратък увод, изясняващ мястото на двете части на настоящата книга (излязлата и предстоящата) в цялостната поредица от изследвания на автора, поставил си задачата да обхване целия развой 1 Вж. П. Динеков. Стара българска литература. Ч. ІІ. С., 1953; История на българската литература в 4 тома. Т. І. С., БАН, 1962. 120 на средновековната българска литература, идва встъплението към разглеждания том. Авторът очертава в едри щрихи характера на епохата, след което изтъква, че обект на нашето литературно-историческо изследване" са „големите истини за хората и живота, за борбите и развитието, за писателите и книгите от миналото" (с. 14). Първият раздел е онасловен „Държавнополитическото строителство в литературата на XIII век“. Авторът съвсем уместно се спира на документалната - а в Среднове ковието тя винаги е художествено-документална - литература на епохата, която досега не е била предмет на по-обстоен анализ от литературоведска гледна точка, макар мимоходом да е била отбелязвана необходимостта от включването и в литературната история. Разгледани са преписката на цар Калоян с папа Инокентий III, Бориловият синодик, някои надписи и грамоти. Отделни подглави са посветени на Яков Светослав и книжовника Йоан Драгослав, както и на Димитър Хоматиан. Дадена е достатъчно пълна - по отношение на обхват на мате риала - картина на този раздел от книжовния живот през XIII в. Очертани са образите на Калоян, Иван Асен II и други държавни мъже, посегнали към перото в името на укрепването на освободената от чуждо вла дичество държава. Изтъкнато е повишеното самочувствие на някои висши сановници (севастократор Калоян, Яков Светослав), отразено в лаконичния, но красноречив език на такива кратки жанрове като ктиторския надпис и писмото. И ако можем да съжа ляваме за нещо, то е, че авторът не се е спрял повече на стиловите особености на тази литература, на литературното“ в документа, на жанровите канони, които присъствуват и тук, както и в цялата средновековна лите ратура. А това би било интересно, тъй като би ни дало възможност да проследим как по-късно от документалната литература ня кои стилистични клишета проникват и в художествената (напр. преписката между цар Петър и Иван Рилски в Евтимиевото житие на рилския светец).

Ако историята на един предмет е и негова теория (както бяха установили още класиците на домарксовата философия), то читателите на следващите редове сигурно добре ще разберат затрудненията на автора им. Защото става дума за развитието на една дисциплина като сравнителното литературознание, чиито предмет и методика, проблемен терен и сфера на изследване от дълго вре ме са дискусионни. След златния" период на класическата френска компаративистика през първите две десетилетия на века тая дисциплина преживя години на криза, през които потърси нови пътища и възможности, нови превъплъщения. Пол Азара, Фернан Балдансперже, Пол ван Тигем, класиците на френското и европейското сравнително литературознание едва доживяха до края на Втората световна война и дори не подозираха новите проблеми и новите трудности, с които щеше да се срещне издигнатата от тях като наука област на литературознанието. Твърде характерни за тези трудности бяха някои от заглавията на възлови студии на техните най-ярки приемници в първите следвоенни години: Рене Велек - „Кризата на сравнителното литературознание“, 1958, Рене Етиенбл „Comparaision n'est pa raison“ („Кризата на сравнителното литературознание", 1963). Още по-характерно е, че Рене Велек включи споменатата си работа, писана като доклад за Втория конгрес по сравнително литературознание в 1958 г., като гла ва в концептуалната си книга „Критически категории“ („Concepts of Critisism", 1963). Какво се бе случило? Работата бе в това, че новото време и новите форми на междулитературното и културното общуване бяха издигнали нови проблеми и нови гледни точки за преразглеждане на старите. Старата компаративистика не бе в състояние да се справи с тях. Въпреки това сравнителното литературознание продължаваше да се развива; вън от кризисната ситуация останаха конструктивните опити на ред учени-марксисти, които се постараха да обобщят от марксическа гледна точка богатите форми и дълговременни традиции на междулитературно сътрудничество на източноевропейски и извъневропейски литератури.

Непосредствено след. Втората световна война заедно с икономическия просперитет в САЩ настъпва период на политическа реакция и открит антикомунизъм. Оптимизмът, революционният подем и социално-критическата насоченост на триде сетте години, на т. нар. „червено десетилетие", бяха сменени от песимизма и отчаянието на петдесетте години. Поражението на испанската революция, концентрационните лагери, атомната бомба и „студената война" смутиха и най-оптимистич ните духове в Америка. На все повече хора стана ясно, че войната не постигна напълно своите цели, демократическите свободи на хората бяха потъпквани страната с претенции за най-демократична обществена система. В атмосферата на политическа реакция много писатели се огънаха и се отказаха от прогресивните си убеждения, което доведе до упадък в тяхното творчество - типичен пример е Дос Пасос. Отзовавайки се за епохата на конформизма на 50-те години, Максуел Гайзмар пише: „Социалната атмосфера беше така тежка, бедна и угнетителна. Есте тическият въздух беше така прозрачен. Американската литература през 40-те и 50-те години понякога представляваше пред света странно и иронично зрелище. "1 B и Идеологическото настъпление на реакцията доведе до появата на провоенни романи, възхваляващи милитаризма и агресията. Начало на тази традиция положи Херман Уук с „Метежът на Каин" (1951). На фона на всеобщото объркване, страх примирение, романи като „Голите и мъртвите" на Мейлър, „Параграф 22" на Хелър, а по-късно и „Кланица 5" на Вонегът бяха смел опит на протест срещу официалната политика и официалната литература. Тези най-добри образци на американския военен роман за Втората световна война по думите на Джозеф Уолдмеър „продължават традицията на критическия реализъм и на романа на протеста, наследени от „червеното десетилетие“ и имат ярко изявена социална ориентация, а Най-важното, което обединява тези три романа е художественото виждане на техните автори, ангажираността им с проблемите на обществото, нетърпимостта към фалша и лицемерието и стремежът към откриването на действителните човешки на B по ценности. И тримата писатели водят непримирима борба с реакционните сили Америка, целейки, както казва Мейлър, „да предизвикат революция в съзнанието нашето време 3. Вонегът формулира своето разбиране за ролята на твореца следния начин: „Нашата цел се състои в това да дадем на човечеството представа самото себе си и то в цялата и сложност, за да изразим неговите мечти митове.