социалистически

Докато преди Девети септември 1944 г. в чужбина бяха известни само преводите на най-изтъкнатите представители на нашата класика като Иван Вазов, Пенчо Сла вейков, Елин Пелин, Йордан Йовков, а в отделни антологии и към 40 други автори, то сега ние можем да констатираме със задоволство факта, че за изминатия 20-годишен исторически период са издадени повече от 1450 тома българска проза, поезия и драма на 57 чужди езика в общо 24 000 000 екземпляра.

Творческият път на Смирненски, неговото развитие, неговият метод пряко или косвено са разглеждани почти от всички, които са писали за великия писател. И ако този проблем приковава отново нашето внимание, то причина за това е неговата актуалност. Преодоляването на минали художествени направления, школи и методи и усвояването и развитието на метода на социалистиче ския реализъм - това еосновното съдържание на литературния процес у нас за четвъртвековното свободно развитие на националната ни литература. Проблемът за преодоляване на мирогледната и творческа ограниченост на писате лите критически реалисти, модернисти и др. и преминаването им на позициите на социалистическия реализъм - това е епохалната задача в развитието на световната литература; задача, чието решение е в зависимост от изхода на великия двубой между труда и капитала, между буржоазната и социалистическата идеология.

Привичката обезсилва изненадата. Има обаче сравнения, които не престават да ни изненадват и когато би трябвало да сме вече свикнали с тях. В навечерието на 25-та годишнина от Деветосептемврийското народно въстание тези сравнения са неизбежни. Нали смисълът на всеки юбилей е да ни откъсне от късогледството на делничните тревоги - да ни изведе на висота, от която се обгръща с поглед извървяният път: да ни предизвика за размисъл върху близки и далечни перспективи. И тогава многократно повтаряни констатации започват да ни удивляват с правдивостта си. Неща, с които сме навикнали, ни изненадват отново - между другото и с това, че толкова бързо са станали обичайни за нас.

Социалистическите идеи проникват твърде рано в Румъния, макар че капиталистическите отношения в тази страна се развиват бавно и мъчително поради политическата зависимост от Турция, зависимост, от която се избавя едва след Руско-турската война от 1877-1878 г. Значителните остатъци от феодализма в румънското село, което има превес в социалноикономическия живот на страната, сравнително слабото развитие на градската буржоазия, която проявява склонност към компромиси с феодалната класа, и слабото развитие на проле тариата обуславят проникването преди всичко на западните дребнобуржоазни утопически уче ния и на руския народнически социализъм. Заедно с тях още през втората половина на XIX в. проникват и идеите на научния комунизъм на Маркс и Енгелс. Първата организирана пропаганда на социалистически идеи, насочена към създаване на политическа организация за борба срещу експлоататорите на народа, започва през средата на 70-те години чрез тайните социалистически кръжоци, които се появяват най-напред в Яш и малко по-късно в Букурещ, Плоещ и другаде. Създаването и укрепването на тези кръжоци е във връзка до голяма степен с пристигането в Румъния на няколко руски революционери народници, кои то се установяват тук със задача да организират прехвърляне на нелегалната руска литература през границата. Тези дейци са: Николай Петрович Зубку-Кодряну, Николай Константинович Судзиловски-Русел, Константин Доброджану-Геря, Замфир Константинович Арборе-Рали и др. Молдавци по произход, те заработват с голяма енергия всред румънската младеж, така че през следващото десетилетие вече може да се говори за активно социалистическо движение Румъния. Като негова първа ярка проява румънската историческа наука посочва организираното през 1881 г. в Яш чествуване на годишнината от Парижката комуна. B Появата на първите социалистически кръжоци в Румъния съвпада с нова политическа криза на Балканския полуостров, с въстанията в Херцеговина и България, които предиз викват Руско-турската освободителна война, и тези значителни исторически събития слагат отпечатък върху тяхната дейност. Преди всичко се установява контакт между дейците на руското подполие и българското революционно националноосвободително движение, в което най-пред ставителната фигура в момента е революционерът-поет и публицист Христо Ботев. B С името на Н. П. Зубко-Кодряну е свързано възникването на първите социалистически кръжоци в Румъния и началото на организираното разпространение на социалистическите идеи столицата на страната. Зубку-Кодряну умира съвсем млад, на 26 години, в далечно градче на Северна Румъния, където се скрива от преследванията на тайните агенти на царската руска полиция.

Изглежда, че всичко вече е казано за последната Ботева творба, радваща на изключителен интерес особено в последните години, проучвана най-внимателно от идейно-психологическа, художествено-структурна и текстологическа гледна точка. Изказвали са се противоречиви оценки и пристрастия, спорило се и спори за автентичния текст на стихотворението, използували са се различни методики и методологии, за да се докажат едни или други тези за художествената му стойност. В критическия разговор са вземали участие творци на художественото слово (като Захари Стоянов, Иван Вазов, Атанас Далчев), изтъкнати литературни историци и ботевоведи (като Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Иван Хаджов, Петър Динеков, Пантелей Зарев, Цвета Унджиева и др.); в разговора се включи и именитият американски лингвист Роман Якобсон, показвайки поетическата функция на граматическите, фонологични и стихови структури. Това внушително и авторитетно критическо наследство утежнява задачата на всеки следващ анализ. Колкото до самия опит за това, може да се каже, че търсенето на незасегнати и неразработени аспекти там, където е пипала ръката на опитни изследователи, е нещо естествено и закономерно, когато се касае за големи творби на изкуството; това е белег за тяхната художествена жизненост и гъвкавост, даваща възможност за нови и нови прочити. Дълбоки и верни синтетични оценки са давани на общата атмосфера, идейното съдържание и по-специално на трагическия патос на стихотворението; проникновено са анализирани и отделни негови стихове. Откъм интонационно-ритмична, стиховедска, граматическа и звукова страна пък стихотворението епочти изцяло „изстискано". Какво остава тогава? Недостатъчно е изследвана неговата семантична система, останали са в сянка някои основни конструктивни принципи, по които се организира неговият смислов свят. И това е обяснимо. Тези принципи - необичайни за самия Ботев - са замаскирани зад суровия реализъм на стиховете, зад отказа от троповата образност и сякаш бедносттта на фантазията, зад упоритото сякаш съпротивление срещу всякаква пищност и разкрасяване при поетическото претворяване на образите, с една дума - зад същите онези „обикновени думи“, срещу които така остро е реагирал на времето Захари Стоянов. 1 60 1 Съчинения на Христо Ботьов под ред. на Зах. Стоянов. С., 1888, с. 4. Избързвайки напред, може да кажем, че в своята творба поетът е използувал различни типове трансформации, отнасящи се както до отделната дума или образ, които менят своя статут по протежението на стиховете, така и до цялото стихотворение като цяло, което трансформира, смислово преобръща други художествени системи. Преди да се премине към самата същност на задачата - разкриването на споменатите вече принципи, ще бъдат разгледани някои трансформации от втория тип, които непосредствено дават ключ към задълбочаване в иманентната структура и смисъл на творбата. Анализът ще се опира върху текста на стихотворението, поместен в изданието на Ботевите съчинения от 1888 г. под редакцията на Захари Стоянов; същевременно ще бъдат привличани по един или друг повод стихове от варианта, публикуван във в. „Нова България" (бр. 22 от 12 авг. 1876 г.), както и образци от черновите варианги, намерени в тефтерчето на поета.

Когато отбелязваме годишнини като тази, ние неминуемо излизаме извън обичайния календарен повод и се стараем да изясним мястото на автори от мащаба на Георги Караславов в развитието на нашата литература. Защото става дума не за какъв да е писател, а за създателя на „Селкор“, „Татул“, „Снаха", „Танго“, „Обикновени хора“, „Споржилов“ и т.н. и т. н. Виден представител на социалистическия реализъм в нашата проза, Г. Караславов заслужава по-особено внимание в деня на своята 75-годишнина не само защото му дължим естественото за творец от такава величина уважение, но и защото за нас, съвременните писатели и критици на социалистическа България, отношението към неговото дело е принципен въпрос. Така също е въпрос от особено методологическо естество и наближаващата годишнина на приятеля и съвременника на Г. Караславов от 30-те и началото на 40-те години Никола Йонков Вапцаров. Тия двама класици на социалистическия реализъм - единият в прозата, другият - в поезията, трябва да присъствуват във всички наши разговори за новите традиции на съвременната българска литература, за диалектическото единство между наследството и литературата, белязана със знака на комунистическата идейност и партийност. Самите те - както в своите изказвания, така и чрез своето творчество - ни навеждат на тая мисъл, карат ни да разсъждаваме за традицията на Елин Пелин, когато четем Георги Караславов, и за традицията на П. К. Яворов, когато препрочитаме неувяхващите строфи на Никола Вапцаров. Ударили със силата на своите големи таланти по нихилистичното отношение към досоциалистическата класика още тогава, когато „новият художествен реализъм“ укрепва и възмъжава, зародил се през 20-те години в поезията чрез творчеството на певеца на огнените гриви Христо Смирненски, по-нататък тези наши мащабни творци с особено място в нашата литература съумяват сами да станат традиция на младата литература на социалистическия реализъм.

Всяко юбилейно чествуване предполага отдаване на дължимото на юби ляря - благодарност към неговото дело, творчество и наследство. Но наред с възхвалата съвременникът очаква оценка на това, което е оставено на наслед ниците. Да се прочете, да се разгледа творчеството на юбиляря двуаспектно: в системата на духовните и социално-политическите ценности на неговото време и с оглед тенденциите на нашето време - това е отговорната задача. Можем ли ние да заявим, че мислителят с духа и сърцевината на делото и живота си е наш съвременник. Дали неговото творчество актуално присъствува в националната ни култура. И най-важното, дали днес то е източник на размисли, дискусии, одобрение или отрицание. C Дълбоко съм убеден, че Любен Каравелов е такава многостранна личност богата социално-политическа дейност и с разнообразно литературно, публицистично и философско-социологическо творчество, които са единство на конкретно-историческа значимост и актуална ценност. Немислима е историята на Българското възраждане като цялостен процес без Каравелов. Неразбираема, обеднена и недостатъчно действена би била българската национална култура без Любен Каравелов. Каравеловото наследство е актуална тенденция в инте лектуалния живот на българите. Нашите съвременници пишат, обсъждат и дискутират живота и творчеството на Каравелов и масовият български читател незабавно купува всичко за Каравелов, вълнува се от всичко ново за него. За него пишат историци и литератори, философи публицисти и поети. и социолози, Изследват го и го тълкуват чужденци - удивени от факта, че е творил на три езика, създал литературни ценности с непреходна стойност на два народа, свързал идеята за славянската взаимност със свещеното право на всеки народ за самостоятелност и национална самобитност, обосновал национална револю ционна концепция за свобода и независимост - плод на жизнения му опит, оригиналния ум и критично възприемане на ценното от руската, европейската и американската култура. Всичко създадено отот Каравелов, целият жизнен път на Каравелов и полити ческата дейност на Каравелов са единна сплав, единен замисъл, единствена върховна цел - Освобождението на България, консолидирането на българите като нация и нейното самоутвърждаване сред свободните народи на европейския континент. За достигане на тази върховна цел Каравелов предложи и приложи няколко социално-политически метода в различни етапи на своя неспокоен жизнен път, които имат различна историческа стойност за българския народ.

The paper aims at analyzing the images of the Bulgarian National Revival heroes in the Grand narrative, manufactured during the socialism. The heroes of the National Revival epoch were re-thought as predecessors of the socialist activists, using various propaganda procedures: neutralization of the attempts, made by the previous regime for establishing intellectual genealogy between it and the heroes from XIX c.; forging of particular slogans; re-shaping of school and university curricula; introducing anniversaries and commemoration practices; even founding research institutions. In the period of so called mature socialism, the national heroes were successfully integrated and re-used for the purposes of the new, nationally-oriented phase of the regime. Post-socialist attempts to re-think the national pantheon were not able to re-fashion the National Revival part of the narrative, whose kernel kept on being marked with unparalleled dignity, high moral and selflessness.