критически

В историята на българската литература Васил Друмев заема определено място не само като белетрист и драматург, но и с разностранната си критическа дейност. Неговите литературно-критически, културно-исторически и други статии му създават име на надарен и школуван книжовник, работил с любов и разбиране за развитието на националната литература, наука, култура. Той е един от малцината възрожденски писатели, които получават сравнително по-системно образование и са имали възможност по-продължително да школуват в литературите на другите народи. Така естественото дарование на автора на първата българска повест, обладалият го стремеж още от юношеска възраст и с перото си да служи за духовното възраждане на своя народ намират благодатни условия за съзряване и развитие. И ако талантливият литератор не бе изменил на своето призвание точно в разцвета на творческите си сили, ако не бе приел духовния сан, той несъмнено би обогатил в много по-висока сте пен националната ни художествена и теоретико-критическа мисъл.

Творческият път на Смирненски, неговото развитие, неговият метод пряко или косвено са разглеждани почти от всички, които са писали за великия писател. И ако този проблем приковава отново нашето внимание, то причина за това е неговата актуалност. Преодоляването на минали художествени направления, школи и методи и усвояването и развитието на метода на социалистиче ския реализъм - това еосновното съдържание на литературния процес у нас за четвъртвековното свободно развитие на националната ни литература. Проблемът за преодоляване на мирогледната и творческа ограниченост на писате лите критически реалисти, модернисти и др. и преминаването им на позициите на социалистическия реализъм - това е епохалната задача в развитието на световната литература; задача, чието решение е в зависимост от изхода на великия двубой между труда и капитала, между буржоазната и социалистическата идеология.

Второто поколение театрални критици, което изцяло израсна и се оформи след победата на социалистическата революция, вече навлиза в годините на своята творческа зре лост. Неговите най-изтъкнати представители проявяват широта на интересите и възгледите, солидна професионална подготовка, повишена творческа активност. Това е очевидно и може да бъде констатирано по страниците на техните книги и в общата атмосфера на творче ско оживление и взискателност. Но има поосновни неща в съвременната театрална критика, представлявана главно от критиците на това второ поколение, които ни навеждат на мисълта за наличието на съществени качествени изменения на критическото поле. Тези изменения се отнасят до разбирането за предмета на изкуството и самата критика, до овладяването на техните специфични закони.

Плодоносната традиция, която откърмя с духовните сокове на националния ни дух личности с широта и многообразие на културните устремления, дори и в епохата на тесните специализации, не е пресекнала. Богомил Нонев е между творците, които са против самоограничаването на писателя в една единствена жанрова и тематична рамка. Новоизлязлата му книга е интересен факт от ненаписаната история на нашата литературна критика и една хубава възможност да вникнем по-цялостно в една съдържателна лите- ратурно-критическа биография.

„Утре никой няма да ни пита дали сме били творчески личности и артисти, а ще гледа какво сме оставили" - отбелязва Кръстьо Куюмджиев в статията „Общест веното призвание на критиката“, поме стена в началото на новата му книга. След победоносни или безрезултатни полемични схватки той снема доспехите на рицар на артистичната критика и се оглежда: раните по него и върху противниците са безброй, но къде са завоюваните простори? Всеки се е разположил върху собствения си духовен багаж. Тази статия има програмен характер, в нея личи желание за равносметка, за самокритичен поглед към изминалите години на разгорещени спорове. Критикът изяснява на читателите, на опонентите и на себе си някои основни принципи, сумирайки последиците от безкрайните разговори за състоянието на критиката през изтеклото десетилетие. За Куюмджиев тя е „интелектуалният израз на дадена културна епоха, самосъзнанието на дадена култура“. Наистина, доколкото критиката сполучи да бъде и философия, тя постига този синтез. За да се издигне тя до та141 кова равнище, са нужни много условия и авторът изброява част от тях, свързвайки ги с актуални въпроси на нашата литература. Изказванията на Куюмджиев за литературната критика заемат значителна част от досегашните му публикации. В новата книга те са четири от всичко 16 поместени работи. Като се прибавят две полемики - „За сериозната критика" от книгата му „Профили с черно и бяло“ и „Лекарю, излекувай се сам" от разговора в сп. „Септември“ през 1965, както и бележки по вестниците, непечатани още статии, би се образувал цял том. Всички тези статии са насочени пряко към битови проблеми на нашата литературна съвременност, те са далеч от пожеланията за големи платна, които представят самосъзнанието на дадена култура, изградена в постоянна преценка и търсене на място върху картата на европейската и на световната цивили зация в наше време. (Нека призракът на Шпенглер не ни плаши при употребата на тази дума.)

Една, с видимо вълнение написана статия - Революция и литература" - открива книгата на Н. Манолова. Тук е проследен пътят на българската литература през последните тридесет години. В същност ста тията въвежда в основните интереси, принципи на работа на авторката, а също така в някои особености на нейния маниер. Наташа Манолова е заинтересувана от творческите делници след революцията, литературните явления на ежедневието поглъ щат силите й. Тя е критик, проявяващ се в оперативните жанрове. Книгата й като всяка книга на литератор от този тип далеч не инФормира за онова активно и пълно с напре жение участие в културния живот, което вече е изградило у нас представа за авторката. В Критически записки" са подбрани мате 149 риали, надхвърлящи изискванията на конк момент - статии с проблемно съ- ретния държание, прегледи, опити за портрети. Виждаме авторката поставена при нови условия. Липсва и привичната атмосфера на текущото събитие. Поводите за една или друга реакция, понякога за конфликт, са поостарели, нервът на литературния спор се губи. Отминалото време тушира критическата страст, дава спокойствие на оценъчната работа. Откриват се някои възможности за по-обстойно навлизане в проблемите за по-широко обосноваване на обобщенията - възможности не цялостно оползотворени. Силата на Н. Манолова е в бързата, точна и категорична намеса при обсъждането на даден факт. Най-убеди телна е в литературната рецензия, материал, от който книгата упорито се е предпазвала. Ще бъде несправедливо обаче да твърдим, че сборникът противоречи на представата ни за критичката. Преди всичко тук явно е документирана познатата нейна ангажираност с литературните вълнения на съвремието. Статиите издават верен поглед за цялостната картина на съвременния литературен процес и желание да се осветят детайли. Обхванати са писатели от различни поколения и с нееднакъв принос в националната ни култура. Авторката съпоставя творци, сравнява усилия, степенува постижения. В почти всички работи доминира анализът на настоящето на писателя. Интересът към миналото е порядък. Последната книга, най-новата публи кация - това са главните подбудители за критика. Добрите, обстойните анализи, направени с усет за развитието на писателя, пак акцентуват върху днешната му изява, очертават перспективите. Литературният факт очевидно еинтересен за Н. Манолова с обе щанията за бъдещето, не с историята си. Когато и се налага да види историческия ход на нещата (примерно - немалкия път на пресътворяване образа на Г. Димитров), бърза да направи преглед на заглавия, без да се задължава с обстойна критическа преценка, за да подчертае, че всичко това я е занима- вало с оглед задачите на настоящето. Но творческата обвързаност със съвре менни писатели и вниманието към днешните литературни факти са естествена черта на литературния критик. Има друго - у всекиго от разглежданите писатели авторката търси именно актуалността на творчеството. Изисква я в тематика, проблематика, образи, в цялостния идейно-художествен облик на произведението. Степента на писателската отзивчивост към проблемите на съвремието, съзвучието на произведенията му с изискванията на епохата за Н. Манолова представ- ляват постоянният критерий при критическата преценка. Открояващо се ядро на лите- ратурната и работа е образът на съвременника и по-точно - положителният герой. С цялото си критическо дело Н. Манолова защищава мисълта, че той трябва да бъде главен обект на творческите дирения на пи150 сателя. Следи неотменно тези дирения. В кни гата има раздел „Мисли за главния герой", но нищо изпод перото на критичката не се откъсва от този неин основен размисъл. Посочени са успехите на К. Калчев, Д. Мето диев, А. Гуляшки, Б. Райнов, Л. Галина, Р. Михайлов, Ат. Наковски и т. н. Откритата сполука насища критическия текст с вълне ние. Неуспехите активизират авторката. Тя воюва за реални превъплъщения на комуниста. Тази нейна целенасочена страстност се проявява в сборника, но само цялостната й дейност може да даде представа за оная критическа енергия, която събужда у нея мисълта, че „Творецът е призован да създаде верен портрет на своя съвременник, който се изявява в сложните жизнени ситуации, съз давани от социалистическото всекидневие, да покаже комуниста, човека на активното творческо начало, въплътил в себе си цялостния народен идеал за човека.

Книгата на Любен Георгиев „Критически претворения" може да бъде преце нявана различно - по-високо или по-ни ско, някои работи могат да бъдат и сериозно оспорвани. Но едно е безспорно - книгата не оставя равнодушен читателя си независимо дали е съгласен или несъ гласен с мненията и оценките на автора. Любен Георгиев е неспокоен критик, у него няма заседналост, изчакване да се утаи литературният процес и тогава да се събират скъпоценните камъни. Той е от тези, които рискуват да се хвърлят и в буйната вода, макар че шансовете за успех са много по-малки. Критик, който живее с радостите и болките на живия литературен процес, един от най-опера тивните измежду нашите литературни критици. Притежава и силен полемичен нерв. който често го отвежда в най-горещите участъци на литературния фронт. Почти не е имало дискусия, в която Георгиев да не е вземал участие. В неговия критически обектив постоянно присъствува съ временната литература. Верността на тоя критик към съвременността е може би най-характерната му черта (въпреки че понякога се връща и към литератур ната история). Но ние говорим за основен творчески белег на тоя автор. И сборникът „Критически претворения" е посветен изцяло на съвременната българска литература, на нейния тридесетгодишен социа листически период след победата. Кни гата има два раздела: „Проблеми“ и „Пор трети". В първия раздел са разгледани Някои от най-важните проблеми, които стоят пред днешното литературно разви тие.

Заглавието „Критически хроники" найточно характеризира новата книга на Яко Молхов. Тя фиксира пътя на критика в про дължение на няколко години и ни дава срав нително цялостна представа за неговото развитие през това време, за активното му уча стие в литературния живот. Но това заглавие е валидно въобще за критическото дело на Яко Молхов, защото той е най-вече оперативен критик. Нещо повече, основен жанр, в който той най-често се изявява, е рецензията. Дори и в по-обшир ните статии неговият подход е рецензентски. 148 Днес в това има като че ли нещо обидно и рецензията се счита едва ли не за второстепенен жанр. Немалко критици, дори и сред най-младите, предпочитат проблемните статии и студии за сметка на рецензията, но в края на краищата за значимостта на едно критическо дело трябва да съдим не от жанровото предпочитание, а от степента на реа лизацията на творческите заложби, от верността на критическите оценки и анализи. Нима нямат по-голяма стойност рецензиите с верни оценки от статиите за автори и книги, които след време се оказва, че не са влезли в литературата? Като оперативен критик Яко Молхов има заслуги на първо място в оценката на разглежданите от него литературни произведения. Той има прецизно школуван усет за художествените стойности, изграден главно върху реалистични образци. Друго обаче прави силно впечатление - Яко Молхов проявява подчертан интерес и към непознати автори, към млади поети и писатели, чиито творчески физиономии не са ярко реализирани. В това има освен симпатичната дързост и дълбок морален смисъл, защото е израз на желанието на критика да помогне, на готовността му да посъветва, да даде кураж, да вдъхне увереност. Разбира се, Я. Молхов не е критик, който непременно хвали, неговите рецензии неви наги са положителни", но те са доброжела телни, обективни и честни. Оценката в тях е винаги плод на една стабилна позиция, на ясното разбиране за литературата като за високоотговорна обществена дейност, подвластна само на високодаровити хора. И точно тук идва онзи момент, който превръща теоретическите принципи в действени критерии. Аз ще го нарека талант, макар че не бих искал да намесвам големите думи, когато говоря за критик като Яко Молхов. Но Яко Молхов не само оценява. Оценката е крайният етап на критическия анализ и тя се извежда чрез доказване на достойнствата и слабостите на книгата. Впрочем анализ като че ли не е най-сполучливата дума за критическия метод на Молхов. Той се стреми повече към възстановяване на атмо сферата, духа и смисъла на разглежданата творба, а не към нейното сухо разчленяване.

Авджиев, Жельо. Българската литература след Освобождението до Първата световна война. Студии и очерци. 2 изд. С., Наука и изкуство, 1977. 420 с. Авджиев, Жельо. Христо Смирненски и неговото време. С., Бълг. писател, 1978. Ангелов, Боню. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. [Изследване). С., Наука и изкуство, 1977. 271 с. Ангелов, Боню. Кирил и Методий - славянски и български просветители. [Науч.-попул. очерк]. С., Нар. просвета, 1977. 96 с. 4 л. ил. и факс. Анчев, Ангел. Лев Толстой и българската литература. [Изследване). С., Наука и изкуство, 1978. 215 с. И Анчев, Ангел. Руска класическа литература. Записки за студентите от ВТ у-тет „Кирил Методий">. Вел. Търново, ВТ у-тет „Кирил и Методий", 1976. 396 с. Арнаудов, Михаил. Избрани произведения. Т. ІІ. С., Бълг. писател, 1978. Арнаудов, Михаил. Вековното наследство. Т. Ш. С., Наука и изкуство, 1978. Арнаудов, Михаил. Психология на литературното творчество. [Моногр. с предг. от Пантелей Зарев.) 3 изд. С., Наука и изкуство, 1978. 663. Арнаудова, Искра. Михаил Арнаудов - човекът и ученият. Лит, анкета и характеристика. С., Наука и изкуство, 1977. 163 с. Балабанов, Александър. Студии, статии, рецензии. Т. II. С., Бълг. писател, 1978. Бахтин, Михаил. Творчеството на Франсуа Рабле и народната култура на Средновековието и Ренесанса. [Моногр.] Прев. от рус. Данка Данчева. С., Наука и изкуство, 1978. 522 с. (Библ. Лит. светове). Бележити българи. Очерци в 7 т. С., Военно изд., 1967-6. 1878—1978. 1978. 808 с. с портр. Беляева, Сабина. Преображенията на героя [в българската белетристика. Изследване). С., Бълг. писател, 1978. 151 с. (Проблеми на съвр. бълг. лит.) Бенчев, Минко. Общуване с поезията. [Лит.-крит. очерци). С., Нар. младеж, 1976. 208 с. Бехер, Йоханес. Откровения, открития, вариации. [Сборник размисли с афоризми). (Състав. с послесл. от Илзе Зиберт). Прев. от нем. Ани Лилова. С., Партизд., 1977. 180 с. Бица дзе, Иван. Литература как форма социального познания. [Моногр.] (Отв. ред. П. Гиндев). С., БАН, 1977. 120. . Благоев, Димитър. Статии. Предг., подбор и бел. Стоян Каролев. [10 изд.] С., Бълг. писател, 1978. 183 с. (Библ. за ученика) Бодлер, Шарл. Естетически и критически съчинения. Състав. Димитър Аврамов. Встъп. студия от Кръстьо Горанов. Прев. от фр. ез. Лилия Сталева. С., Наука и изкуство, 1976. 579 с. Борев, Юрий. Естетика. С., Партиздат, 1978. Ботев в спомените на съвременниците си. Събрал и изследвал Стефан Каракостов. Т. 1. С., Партиздат, 1977. 720 с. 1 л. портр. Бумбалов, Любен. Илия Волен. Лит.-крит. очерк. С., Бълг. писател, 1976. 176 с. 2 л. ил. Бъклова, Катя. Андрей Гуляшки. [Разговори и беседи]. С., БАН, 1978. 102 с. 6 л. портр., снимки и факс. (Лит. анкети). Българската критика за П. К. Яворов. [Сб. статии с предг. от Боян Ничев). С., Бълг. писател, 1977. 488 с. Българската литература и народното творчество. [Сб. статии). Състав. и ред. Дочо Леков. С., Нар. просвета, 1977. 280 с. Български писатели за своето c. детство и за творчеството си за деца. Анкети, спомени, размисли. (Предг., състав., ред. и бел. Николай Янков). С., Отечество, 1978. 479 Иван Вазо в. Сборник материали от научната сесия по случай 125 год. от рождението на писателя. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1976. 375 с. Василев, Михаил. Българският разказ между двете световни войни. [Изследване). С., Наука и изкуство, 1977. 199 с.

Стражите отвеждат убиеца на мястото, където трябва да бъде екзекутиран. За простолюдието той не е нищо друго освен убиец. Образованият човек, напротив, иска да узнае от какво семейство е престъпникът, как е бил възпитаван, дали при някоя дребна простъпка не ебил наказан прекалено строго и затова се еозлобил към хората, кои са мо тивите, които са го довели до деянието, с една дума, как се е формирала неговата ду шевност и цялото богатство от определения, които я характеризират. Мисленето на необ разования човек, което вижда в убиеца единствено абстракцията, че еубиец, и чрез това просто качество заличава всичко останало, което характеризира неговата човешка същност, е абстрактно. Мисленето на образования човек, което се стреми да схване цялото душевно богатство дори на престъпника, напротив, е конкретно. Приведох тези мисли от статията на Хегел „Кой мисли абстрактно?", защото ми се струва, че Шарл Бодлер, родоначалникът на семейството на прокълнатите поети“, заклеймяван и отхвърлян до неотдавна като „декадент", е бил (и не само той, разбира се) третиран така абстрактно, както убиецът, за когото току-що стана дума в Хегеловия пример. Без да се оспорва, че Бодлер е деканент, достатъчно еда се помисли малко, за да се дойде до извода, че щом дори човешката същност на убиеца не може да се сведе единствено до абстракцията, че е убиец, а е нещо много по-широко и богато, още по-малко творческото дело на един крупен създател на духовни ценности може да се резюмира в едно абстрактно определение и захвърли в коша за смет.

Поредицата „Литературно-критически очерк" на издателство „Български писател“ има своя траен облик - бялата обложка с лика на избрания български писател, с неговото име и с името на автора на очерка, с неизбежните четири страници с илюстрации по средата на томчето. И не заради това има исвое присъствие в литературния живот. Не ни е известен издателският принцип на подбор, но независимо от тайнствеността" всяка година двама от сериозните творци в нашата литература намират интерпретаторите си в този труден жанр - литературно-критическия очерк. Труден може би и поради своята неопределеност, поради хем стесняващите, хем неустановените му рамки. Какво трябва да очакваме, когато поемаме поред ното томче в ръце - тематико-проблемно изследване, психография на твореца, белетризирана биография с елементи на литерату рен анализ или нещо друго? Ако се излиза от най-груб практицизъм, жанрово-съдържателното пожелание в случая би било - да се обеме цялото творчество на представения писател, като се обобщят известните оценки за характера, значимостта и мястото на това творчество в литературния процес. Естестве ният въпрос как ще стане това съдържа десетки конкретни възражения срещу материализирането на пожеланието - от обема на творчеството (за някои автори определените страници няма да стигнат и за анотации на произведенията им) до отсъствуващата досе гашна оценка на критика и най-вече на литературния историк. Всичко това определя сякаш друг път - изследваният автор да подскаже" на изследователя начина на предста вянето си. Така е и станало в поредицата през последните две-три години. Изпреварвайки анализа, ще кажем, че всичките очерци имат своите достойнства, та когато стане дума за някои несъвършенства, тя - думата - е доброжелателна и в името на тези достойнства. Успехът на авторите на очерците започва още от селективния подход към сътвореното и преживяното от писателите, осъществен в различна степен спрямо цялостния обем, но почти винаги сполучливо за изследването. Единствен Иван Сестримски е бил пощаден от тази, все пак и малко неприятна критиче ска операция", заради малкото по количе ство Нешо Бончево литературно наследство и краткото му битие. Почти в сходни ситуации Кръстьо Генов и Константин Еленков - в океана от статии, книги, преводи, а и от интересни биографични подробности на техните" Михаил Арнаудов и Георги Бакалов - са взели различни, даже противоположни реше ния. Кр. Генов е вкарал биографията в някол ко странички, нещо повече, приел е, че съз даденото от М. Арнаудов е единствената му и истинска биография, и се е постарал да обхване в цялост книжовното му наследство. Едва ли само добросъвестността движи Кр. Генов в избора му, ала и най-вече това, че респектиращият ръст на учения М. Арнаудов се откроява не само с постиженията, но и с впечатляващия обем на научните занимания и продукция. К. Еленков пък е извлякъл от цялата многостранна творческа личност Бакалов само критика. Ето какви теми той според собственото му признание съзнателно е изоставил: „Бакалов - редактор; Бакалов - меценат и закрилник на литературните творци; Бакалов - изследвачът на Възраждането; Бакаловите преводи и речници; Бакалов и руската литература; Бакалов и СССР", които - всяка една от тях - са тема за отделно изследване, за отделна кни га“. Обяснимо е споходилото К. Еленков току преди завършването на книгата „чувство за незавършеност и още повече - за необ хватност“. Но и неговият избор е логично следствие от нещо - за Г. Бакалов има вече книги, които не трябва да бъдат повтаряни; Бакаловият критически лик се нуждае от реставрация, за да се премахнат наслоилите се от предишните литературни поколения пре силени представи за „догматика“ и „смешния отрицател". Това е станало всъщност и една от задачите на К. Еленков.

Ранните творчески прояви на Ангел Каралийчев и по-конкретно неговата първа печатана творба в свободен стих „Орелът" (в сп. „Ученическа мисъл", кн. І, 1919 г.) е предмет на критичес ки преценки както от неговите връстници, така и от по-сетнешните изследователи на цялостното му литературно развитие. За своите първи литературни стъпки той в повечето случаи получава ласкави отзиви, обграден е с внимание и очакване. Списание „Ученическа мисъл“, където се появява първото му стихотворение, излиза под редакцията на гимназиалните учители Хр. Стоянов и С. Ганев в Русе в смутните години след националната катастрофа от загубата във войните. При разглеждане творчеството на Ангел Каралийчев във връзка с отпечатването на „Оре лът" се отминава една критична бележка, публикувана в списание „Ученическа мисъл през 1919 г. в кн. 2 и 3, с. 60. Това непретенциозно критическо мнение е първото утвърждаване на неговите творчески опити, а не както се отбелязва от някои негови изследователи: „През 1921 г. ...К. Друмев, ученик от десети клас, от Стара Загора, публикува отзив за „Орелът" и това е първата по-обширна преценка за младия автор" (С. Коларов. А. Каралийчев. Критически очерк. С., 1976, с. 9). Веднага след публикуването на „Орелът" в следващия брой на сп. „Ученическа мисъл се появява споменатата кратка по обем критическа бележка, написана от ученик от Търновската гимназия без подпис. Анонимността ни дава основание да предположим, че това е някой от познатите или близки на Каралийчев другари. От тази бележка се ражда и първият спор в творческото утвърждаване на поета, тъй като в края и редакторите на списанието поместват и своето мне ние. То е противоположно в критическите оценки и говори недвусмислено, че те вярно са доловили дарованието на бъдещия именит творец, загатнато в не толкова издържана, но привлека телна юношеска изповед. Още с публикацията на стихотворението, в няколко реда под него, редакционният комитет изразява оценката и положителното си мнение: „Б. Ред. К. Зад тия бели волни стихове се крие една буйна юношеска фантазия. На хубавата работа не и липсва дълбок смисъл и силно чувство." Ето част и от критичната бележка на съученика на А. Каралийчев, която се отнася най-вече към употребяваните езикови средства: „В първия брой на списанието бяха напечатани стихове на една буйна душа от нашите гимназисти."

Сред нашата обогатена и разнообразна литера турнокритическа и литературоведческа продукция, наброяваща над 60 заглавия годишно, новата книга на един от най-активните ни литературни критици се откроява със своеобразния си замисъл, който е израз на напрегнато внимание към въз лови проблеми на съвременната литература. И не само с него - критически сборници от подобен тип, събрали отрицателните" рецензии и критическите статии на даден автор, рядко се появяват. Те все още се смятат за донякъде необичайни, Тихомълком са недолюбвани. В този аспект близко сродна по насоченост и осъществяване беше книгата на Михаил Василев „Критически стрели", издадена от същото издателство през 1978 г. „Критически прицели" от Симеон Хаджикосев е ново доказателство за порастващия дух на полемичност и критицизъм в нашия литературен живот, за широките възможности все по-пълно и категорично да се отстоява комунистическата правда в литературата. „Днес повече от всякога имаме нужда от честна и нелицеприятна литературна критика, която да не замазва" и подправя реалната картина на нашата съвременна лите ратура, да навлиза в същността на процесите и явленията, без да се бои от реакцията на честолюбиви автори, които се чувствуват засегнати от една или друга конкретна оценка" (с. 5), основателно пише Хаджикосев в кратките преди словни редове, наблягайки на очевидния факт, че много по-съществено и важно е да бъде посочена и разкритикувана една тревожна тен денция в литературата, отколкото да бъде осъ дена една слаба творба" (с. 6). И добавя: В този смисъл отрицателната" рецензия неизбежно прераства в проблемна статия, в която се критикуват погрешни насоки и тенденции. Но истинската проблемна статия (...) е винаги и конкретна, тя не осъжда погрешните насоки изобщо" (с. 6). Знаем, че истина изобщо не съществува, истината винаги е конкретна. Затова в спор с времето може да влезе само конкретната критическа оценка, ярко и талантливо изразяваща литературната и човешката позиция на автора критик. Сякаш неусетно се налага впечатлението, че убедителни, категорични изяви в развитието към дух на критичност имат - дори и да е малко парадоксално това!- не толкова онези литературни специалисти, които познаваме само като оперативни пера, обвързани по-тясно с делника на работните литературни площадки в съюзните издания, а тези, за които като че ли оперативността е по-малко присъща, представите лите на нашата „академична и университетска" критика, които създават не само изследвания с по-фундаментален характер, клонящи към литературноисторическия поглед и теоретичното обобщение, а се обръщат и към най-новото и найспорното в живия литературен процес, към явле ния и тенденции, които все още се зараждат и понякога бързо отшумяват.

The paper traces three directions chosen by the author to examine the problematic relation between Pencho Slaveykov and Hristo Botev. From the viewpoint of literary history this is the first critical survey of the poet-revolutionary; furthermore, it embodies wide interpretative options - from the realistic presentation of the person and his works, to the individualistic and semantic-modernistic. That is why the author includes all existing facts preserved in Slaveykov's archive that document a certain attitude or intentions. The archive consists of notes, opinions, particular statements and plans of including Botev and his works in critical texts, as well as art projects. This whole complex is even more needed, since it corrects the prejudice established in the scholarly practice against the examined relations.