Бодлер

През 1967 г. по случай стогодишнината от смъртта на Бодлер се състоя в Ница международен научен колоквиум върху неговото творчество с участието на видни бодлероведи. Един от тях - американецът Т. В. Банди, док ладва върху необикновената популярност на гениалния френски поет и критик извън границите на родината му чрез интегрални или частични преводи. Заключе нието, че никой друг модерен поет не е бил по-универсално приет, че никой друг не е бил превеждан на толкова езици и в толкова страни", бе подкрепено от дълъг списък, в който фигурираха (вън от Америка и Азия) почти всички европейски страни: тук бяха и Унгария, и Чехословакия, и Румъния, и Югославия, и Гърция, и Турция, посочваха се дори издания на „идиш" и на есперанто. Само България не бе спомената. Очевидно Банди не е знаел, че още през 1912 г. у нас излизат изцяло Малки поеми в проза, преведени от Иван Радославов (второ издание - 1921 г.), а до 1930 г. (когато ги издава в отделна сбирка) Георги Михайлов с превъзходна интуиция е превел вече 53 (близо половината) стихотво рения от Цветя на злото. Така двете най-значителни художествени произведения на Бодлер отдавна са станали достояние на българската публика. Безспорно интересът към тях (от страна на преводачи и читатели) е получил на времето силни импулси от широката вълна на индивидуализъм и символизъм в българската литература, надигнала се високо преди и след Първата световна война. И понеже Бодлер е бил считан за техен апостол, нищо чудно, че присъствието му в нашата култура предизвиква гореща полемика. Полемика, струва ми се, основана до голяма степен на недоразумения, защото се води в името на една абсурдна алтернатива: „За или против Бодлер", което ще рече, съобразно със смисъла, влаган от спорещите - За или против реализма“, „За или против декадентството". Причисляван с безрезервна и следователно несправедлива категоричност към антиреализма и декадентството, Бодлер естествено е бивал отричан или наймалкото гледан с подозрение от всички, които са ратували за едно изкуство, близко до народните маси, отразяващо техните настроения, домогвания и борби. Привидни основания за такова отношение не са липсвали: авторът на Цветя на 122 1 W. T. Bandy L'Universalité de Baudelaire, Actes du colloque de Nice, 1968, р. 30. злото и на Малки поеми в проза още приживе е шокирал своите читатели и преди всичко конвенционално мислещата критика с един демонстративен сатанизъм, с болезнени образи и интонации, с пози на аристократизъм, богоборчески скепсис, некромания и дори перверзност. При появяването на Цветя на злото един от официалните литературни критици пише във Фигаро (15 юли 1857): „Има моменти, когато човек се съмнява в душевното състояние на господин Бодлер, но има и такива, когато съвсем не се съмнява: в повечето случаи се сблъскваме с монотонно и предумишлено повторение на едни и същи думи, на едни и същи мисли. Отвратителното тук съжителствува с долното; отблъскващото се свързва с вонящото. Никога не сме виждали да се хапе и мачка толкова плът в толкова малко страници; никога не сме присъствували на подобно шествие от демони, изроди, дяволи, котки и червеи. Тази книга е една болница, открита за всички безумства и за всички пороци... И ако човек е в състояние да разбере, че на двадесет години въображението на един поет може да се увлича от подобни сюжети, нищо не оправдава оня, който, надхвърлил тридесетте, публикува книга с такива уродства.

Поезията на парнасците е изкуство на пластичното изящество, на хармонично конструираната строфика, на визуалното съвършенство. Но това е и поезия разсъдъчна, описателна, предметна. Тя е еднообразна като тематика, образност, поетика: Красотата, Изкуството, Красотата на изкуството, преклонение пред гръцките богове и герои, увековечени в скулптурите на Фидий и Пракси тел. Ако искаме да я охарактеризираме с най-точната дума, тази дума несъм нено ще бъде естетизъм. И елитарност. Елитарността характеризира литературата в епохи субективни, епохи, в които като правило личността противостои на обществото. Но по-често творецът се задоволява само с презрение към тълпата" - оная самодоволна буржоазна „публика", която трупа капитали, но, от друга страна, е особено ревнива към „творческите странности" на художниците и има претенциите на арбитър към техните произведения. Дилемата: творец - общество принадлежеше на романтизма, тя бе негова. Поради обществената апатия на парнасците, поради емоционалната „неутралност" на тяхното творчество дори и там, където се явява (в поезията на Теодор дьо Банвил, на Льоконт дьо Лил), тя не акцентува върху неравноправното положение на твореца в буржоазното общество, не засяга онези социални и психологически механизми, които са причина за неговата самота, за едно почти тотално неразбиране от страна на заобикалящите го. Хладната увереност на парнасците беше реакция на екзалтираната чувстви телност и разточителната емоционалност на романтиците. Но ако в това отношение парнасизмът бе отрицание на романтизма, то той също подготви своето отрицание в лицето на символизма (някои най-ярки представители на сим волизма - Верлен например - минаха през парнаската школа). Символизмът, който се зароди почти паралелно с парнасизма, имаше много по-дълготраен живот. Нещо повече. Въпреки че родината му е Франция, той стана общоевропейско явление - появиха се и други национални школи на символизма Русия, в Полша и с основание може да се твърди, че символизмът стана наймогъщото и най-изявеното течение на модернизма.

Стражите отвеждат убиеца на мястото, където трябва да бъде екзекутиран. За простолюдието той не е нищо друго освен убиец. Образованият човек, напротив, иска да узнае от какво семейство е престъпникът, как е бил възпитаван, дали при някоя дребна простъпка не ебил наказан прекалено строго и затова се еозлобил към хората, кои са мо тивите, които са го довели до деянието, с една дума, как се е формирала неговата ду шевност и цялото богатство от определения, които я характеризират. Мисленето на необ разования човек, което вижда в убиеца единствено абстракцията, че еубиец, и чрез това просто качество заличава всичко останало, което характеризира неговата човешка същност, е абстрактно. Мисленето на образования човек, което се стреми да схване цялото душевно богатство дори на престъпника, напротив, е конкретно. Приведох тези мисли от статията на Хегел „Кой мисли абстрактно?", защото ми се струва, че Шарл Бодлер, родоначалникът на семейството на прокълнатите поети“, заклеймяван и отхвърлян до неотдавна като „декадент", е бил (и не само той, разбира се) третиран така абстрактно, както убиецът, за когото току-що стана дума в Хегеловия пример. Без да се оспорва, че Бодлер е деканент, достатъчно еда се помисли малко, за да се дойде до извода, че щом дори човешката същност на убиеца не може да се сведе единствено до абстракцията, че е убиец, а е нещо много по-широко и богато, още по-малко творческото дело на един крупен създател на духовни ценности може да се резюмира в едно абстрактно определение и захвърли в коша за смет.

През последните двадесетина години възникна едно ново направление B българското литературознание, което бихме могли да наречем с имволи стика. Не че преди това не е имало изследвания по въпросите на символизма у нас. За съжаление те бяха белязани с печата на предпоставени тези и социологическо опростителство, поради което това изключително сложно литературно направление беше окачествявано като упадъчно, реакционно и т. н. Утвърждаването на българската символистика е свързано с качествено нов подход към символизма, при който акцентът се полага не върху дека дентските черти на това литературно направление, а върху специфичната му модификация на българска почва, правеща от него неповторимо явление и в европейски мащаб. Наред с интересни изследвания върху естетиката и поетиката на българския символизъм у нас се появиха и много монографии, посветени на творчеството на изтъкнати поети, представители на направлението. Особено голям интерес предизвиква напоследък поезията на Т. Траянов, която цели десетилетия беше заобикаляна или получаваше тенденциозно осветление. Интересът към творческото дело на П. Яворов никога не е секвал. Той е един от най-изследваните и дискутираните български поети. Несъмнена теоретическа трудност представя обстоятелството, че Яворов никога не се е назовавал символист и се е отграничавал от новото литературно направление, възникнало у нас след 1905 г. От друга страна, Яворовият модернизъм не буди съмнение, особено през т. нар. в тори творчески период на поета. Заслуга на българската символистика е, че намери приемлива характеристика за Яворовия модернизъм, обявявайки го за „предтеча" на символистите, както Бодлер е предтеча на френския символизъм, а Вл. Соловьов - на руския. Тази постановка несъмнено изтъква на преден план въпроса за типологическото сходство на Яворовата и Бодлеровата поезия. Но освен типологическа близост, продиктувана от сходни културно-исторически процеси, налице са и контактологически въздействия, непроучени докрай от българското литературознание. Нашата символистика не отрече постановката за двата периода в творчеството на поета. Различията между първия и втория Яворов „маниер" са твърде съществени, за да могат да бъдат пренебрегнати или омаловажени. След крушението на национално-патриотичните идеали на поета през 1903 г. той се ориентира към индивидуализма и идеалистическата естетика на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, към чийто идейно-творчески кръг принадлежи още отпреди началото на столетието. Това е и времето, когато Яворов се запознава пообстойно с поезията на европейския модернизъм и символизъм,

Прочетох тази книга на един дъх, тя ме развълнува силно. Колко размисъл предизвика у мен споделеното от Димитър Авра мов! Нарочно употребих думата споделено", Въпреки че става дума за научен труд. Но аз наистина възприех написаното като изповед, изпълнена с толкова любов и преклонение. Бодлер може да бъде разгледан по един или друг начин, това го разбираме и от заглавията на многобройните изследвания, на които се позовава Аврамов. Но ако искаме да схванем необичайното и сложното у поета, ако пристъпим към личността на Бодлер, без да робуваме на едностранчиви тези, не можем да бъдем безстрастни. Покъртени от трагичното в неговата съдба, омагьосани от мрачната, но заредена с изстрадан хуманизъм поезия на Бодлер, ние ще го почувствуваме като близък и скъп човек. А за такива хора трябва да се пише с топлота, изповедно, с много обич, въпреки възраженията и несъ гласията, които ще предизвикат у нас някои техни постъпки, мисли и възгледи. Книгата е писана в продължение на години. Д. Аврамов споменава как е възникнал у него замисълът, как е издирвал местата, свързани с живота на Бодлер. Часове наред той е прекарвал в Лувъра, изправен пред любимите картини на поета. Тези съкровени преживявания са допринесли доста за необикновената въздейственост на книгата. Но всеки ще се досети и за многобройните трудности, които авторът на „Шарл Бодлер" е трябвало да преодолее. Литературата за пое та е необозрима, да се намерят едва ли не всичките изследвания, появили се досега, е подвиг. Мнозина от тях принадлежат на авторитетни имена, сред които се откроява отчетливо името и на Жан-Пол Сартр. Необходими са творческо дръзновение и завидно самочувствие, една предварителна увереност в собствените сили, за да се опиташ на свой ред да напишеш книга за Бодлер. Излишно е да казвам, че Аврамов се е справил отлично със задачата си. Както е известно, Бодлер е превеждан за първи път у нас в края на миналото столетие. Оттогава насам интересът към неговото творчество никога не е спадал, но по-същественото е да припомним, че авторът на „Цветя на злото е повлиял на редица български поети. Още в своето въведение Аврамов посочва конкретни примери, които разкриват въздействие то на Бодлер, изпитано от Яворов и Димитър Бояджиев, от Николай Лилиев и Атанас Дал чев. Многозначителен е фактът, че Теодор Траянов отрежда и за Бодлер специално мя сто в своя „Пантеон". Аврамов не пропуска да спомене и за Александър Вутимски, за когото Бодлер е бил повече от любим поет. Който е запознат в подробности с трагичната участ на Вутимски, знае добре, че Рембо и Бодлер са имената, произнасяни от болния поет твърде често. Вижда се, че Бодлер, който непрекъснато е превеждан в целия свят, и в България има завидна посмъртна участ. Ето защо книгата за него трябваше да се появи. Хубаво е, че я написа един от най-талантли вите ни изкуствоведи и художествени критици, човек, който познава не от вчера литерату рата и културата на Франция. С този труд се отдава дължимото на поета, който близо сто години живее в съзнанието на българската интелигенция.

Бодлер е на върха на славата. голяма Томчето стойност „ветя от на злото“, което не съдържа и триста страници, има за всеки начетен човек по- много далеч по-известни и по-обширни творби. То е преведено на повечето евро- пейски историята езици; това е факт, върху който ще се спра след малко, защото друг подобен пример липсва в на френската литература. Френските поети обикновено са слабо познати и слабо ценени в чужбина. Отдава се предпочитание на прозата; но поетичната ни мощ получава трудно и оскъдно признание. Порядъкът и своеобразната строгост, които властвуват в нашия език от XVII век насам, постоянното ударение, строгите правила на личения, стихосложението ни, вкусът ни към опростяване и непосредствена яснота на изказа, страхът ни от преуве които биха ни направили смешни, своеобразният изказен свян, склонността ни към абстрактно мислене, са ни довели до сътворяване на поезия, доста различна от тази на другите народи, която в по- вечето стъпен. случаи те не могат да възприемат. Лафонтен изглежда блудкав за чужденците. Расин им е недо Мелодичността му е прекалено тънка, рисунъкът прекалено изчистен, словото му - прекалено изи като скано роден. и изпъстрено с нюанси, за да не остави безразлични всички тези, които не познават нашия език Самият Виктор Юго е познат извън Франция единствено с романите си. Но с Бодлер френската поезия накрая прекрачва националните си граници. Четат го из целия свят: поезията му се налага като олицетворение на модерното светоусещане: тя поражда подражатели и оказва плодотворно влияние върху много умове. Хора като Суинбърн, д'Анунцио, Стефан Георге свидетелствуват по блестящ начин за Бодлеровото влияние навън. Мога следователно да кажа, че има между нашите поети и много по-сложни и много по-нада рени от Бодлер, но нито един не е по-значителен от него. На какво се дължи това негово особено значение? Как една толкова особена, толкова далеч от всичко общопоприето личност като Бодлер, е могла да окаже такова широко влияние? Това огромно посмъртно внимание, тази духовна плодовитост, тази слава, достигнала до най- високата си точка, без съмнение се дължат не само на неговата самостойност като поет, но и на изключителни обстоятелства. Изключително е наистина съчетанието на критичен ум и поетична дарба. Бодлер дължи на това рядко срещано съчетание едно съдбоносно откритие. Той по рождение притежава ше в еднаква степен чувственост и прецизност; у него имаше чувствителност, която го подтикваше към най-изтънчени търсения по отношение на формата; но без съмнение тази дарба не би направила от него повече от един съперник на Готие, или някой отличен сподвижник на парнасистите, ако не бе имал шанса благодарение на своя буден ум да открие в творбите на Едгар По цял един нов интелектуален свят. Демонът на прозорливостта, геният на аналатичността, изобретателят на най-новите и най-привлекател ните съчетания на логиката с въображението, на мистицизма със смятането, психологът на изключителното, литературният инженер, който стигна до дълбините на изкуството, използувайки всички негови възмо ности, ето какво видя той у Едгар По и всичко това го заплени. Толкова оригинални виждания и изключителни обещания го очароваха. От всичко това дарбата му се видоизмени, съдбата му като по чудо претърпя обрат. Ще се върна след малко към последиците от чудесния контакт между тези два ума. Но сега трябва да разгледам още едно значително обстоятелство при формирането на Бодлер. Когато достига зрелостта си, романтизмът е в своя апогей; едно бляскаво поколение владее лите ратурната империя: Ламартин, Юго, Мюсе, Вини са в този момент първомайсторите. Нека се поставим на мястото на младеж, който през 1840 г. достига възраст да пропише. Той е закърмен с тези, които инстинктът постоянно го подтиква да унищожи.