Библиографски раздел

Въпросът за художествения метод на Димитър Полянов

Free access
Статия пдф
768
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Между големите проблеми, които стоят пред нашата литературна наука днес, особено важно място заема проблемът за зараждането, формирането и развитието на социалистическия реализъм в българската литература. И това е напълно естествено. Защото с разрешаването на този проблем е тясно свързано по-нататъшното развитие на цялото ни съвре менно литературно изкуство. Ето защо вече ред години литературни теоретици, критици и историци отделят специално внимание на този проблем. И не случайно техните усилия все по-определено се насочват към изясняване същността на художествените методи, с които си служат пролетарскореволюционните поети и писатели - тъкмо там, гдето се крие самата сърцевина на проблема. За овладяване на тази трудна област в една или друга степен допринасят работите на Георги Бакалов, Тодор Павлов, Пантелей Зарев, на съветските литературоведи Дмитрий Марков, Ни колай Кравцов и др. Преди всичко в нашата и съветската литературна наука и критика няма спор по въпроса, че у нас методът на социалистическия реализъм се формира в резултат на определено социално-историческо, идейно-политическо и литературно развитие - в неразривна връзка с растежа на класовото съзнание и борби на българския пролетариат под ръководството на комунистическата партия, под влияние на Великата октомврий ска социалистическа революция и на младата съветска литература (в началото - главно от творчеството на Максим Горки). Като пионери на пролетарско-революционната литература в България се налагат Димитър Благоев - в областта на теорията и критиката, Димитър Полянов и Георги Кирков - в областта на лиричната поезия и белетристиката. В историко-литературно отношение Полянов и Кирков стоят в най-близка родствено-генетическа връзка със социално-революционните традиции, установени в българската литература от Любен Каравелов и Христо Ботев, както и с критическия реализъм на Алеко Константинов и Стоян Михайловски. С творческата си дейност Димитър Благоев, Димитър Полянов и Георги Кирков дават облика на първия - пропаганден" - етап от развоя на нашата пролетарско-революционна литература (до края на Първата световна война). Поезията на Христо Смирненски ознаменува нейния втори етап - с проявление на социалистическия реализъм като нов метод в националната ни литература.

Библиографски раздел

Димитър Благоев. Борец срещу идеалистическо-формалистическата естетика и критика

Free access
Статия пдф
1049
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Димитър Благоев принадлежи към онези творчески личности, за делото на които си припомваме не само при кръгли годишнини и чествувания. При всичките огромни завоевания на съвременната мисъл различните области на човешкото знание традициите и заветите на тези бележити личности запазват цялата си жизненост и непреходна значимост. Поколения от различни епохи се обръщат към тяхното дело, за да черпят знания и мъдрост, поука и вдъхновение в усилията си да осъще ствят високи обществени и културни идеали. Затова такива исторически личности са не само наши учители, дали в ръцете ни верен компас за ориентиране в сложните житейски проблеми, но и живи наши съвременници, подсказващи ни насоката към големите истини.

Библиографски раздел

Димитър Димов

Free access
Статия пдф
1064
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Всеки личен контакт, който съм имал с Димитър Димов, е извиквал у мене усещането, че целият му живот еедно постоянно раздвоение между логиката и въображението, между науката и призванието му на художник. Едновременно професор по ветеринарна анатомия и писател, той като че няма друга всеотдайност, освен размерния, методичен труд на учения. Понякога съм се учудвал на логиката на разсъжденията му, лишени от спонтанността, характерна за някои други писатели, които познавам, и в съ щото време на неговите тънки наблюдения върху нравите и човешките слабости, проникновението му в диалектиката на човешката душевност, на привързаността му към ярките, колоритни характери, при една лична скромност и строгост към себе си
    Ключови думи

Библиографски раздел

Комунистите в творчеството на Димитър Димов

Free access
Статия пдф
1190
  • Summary/Abstract
    Резюме
    По единодушното мнение на критиката Димитър Димов не успя да изгради един антиподен свят на „Никотиана", да изобрази героичното и светлото начало на нашето време, което да противопостави на тъмните сили на буржоазния свят. Образите на работници и комунисти в неговия за бележителен роман „Тютюн" с малки изключения далеч отстъпват по яркост и жизненост на другите образи от романа. Сама по себе си тази несполука е едно нерадостно явление в нашата литература, но тя е твърде крас норечива и поучителна, съдържа твърде интересни проблеми, за да я отминем лесно, да я регистрираме само, без да се помъчим да я изследваме и обясним, да открием заложените в нея загадки и истини, да разкрием истинскато и значение за нашата литература. Защото често пъти неуспехите на таланта се оказват по-плодотворни и по-ценни за историята от всеки посредствен успех. Те ни доближават до повече истини, разкриват пред нас по-дълбоко и по-интересно картината на света, в тях има повече живот, повече драматизъм и сила, отколкото във всички средни „постиже ния“, във всяка бездарна праволинейност и безгрешност. Или, ако перифразираме едно изречение на Гизо, можем да кажем, че талантът се ползува от тая прекрасна и заслужена привилегия неговите заблуждения да оплождат истините.

Спомени

Библиографски раздел

Срещи и разговори с Димитър Полянов

Free access
Статия пдф
1344
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Още голобрад гимназист от провинцията, когато и разстояние, и обстоятелства ме деляха от онези необикновени хора, които пишат книги и по онова време бяха за мене един вид не постижими човешки същества, аз имах случайната привилегия да срещна Димитър Полянов и в продължение близо на половин час да разговарям с него. Така че той епървият писател, с когото съмьм установил някакъв непосредствен контакт. Нещо повече, ако не смятам, че две години преди това в Ракитово мои познати ми бяха посочили отдалече младия тогава К. Кон стантинов, бих могъл да кажа, че той е първият писател, когото изобщо съм виждал. Аз обаче бих желал да се върна малко назад и да започна своя разказ с една друга среща - срещата не с човека, а с автора и редактора, която стана много по-рано и без която втората едва ли някога би се състояла.

Библиографски раздел

Идеи и образи в ранните разкази на Димитър Талев

Free access
Статия пдф
1374
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Години наред по силата на обясними причини нашата литературна наука осветлява твърде неравномерно творческия и жизнен път на писателя Дими тър Талев. Разделен от синора на историческите събития през 1944-1945 го дина, този път предлага разнороден в идейно-емоционално отношение, художествено неравностоен и нееднакво благодарен материал за проучване на автора. Зрялото творчество на Д. Талев, което привлича с истинско изобилие от идейно-естетически проблеми, обществени и жизнени конфликти, от човешки образи и мотиви, съвсем оправдано е в центъра на най-значителните досегашни проучвания върху литературното дело на писателя. Вниманието на изследователите на Д. Талев и днес продължава да бъде насочено към голямото идейно-художествено богатство на четиритомната историческа епопея, произведение, което си осигури неприкосновено място в сърцето на всеки българин, а за автора извоюва име на неоспорим майстор на битово-историческо повествование. Преди да се проследи цялостното творческо развитие на писателя, преди да се очертае детайлно неговият облик, бе наложително да се вникне в красотата и силата на онази поредица от романи, която спе чели на автора необикновена популярност и признание. Актуалността на тази задача и за в бъдеще е несъмнена.

Библиографски раздел

Димитър Димов

Free access
Статия пдф
1385
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Боя се от ония другари, които, щом почнат да пишат или говорят, виждат само ясната схема на външния свят и отбягват враждебно лабиринта на душата." Така се изповядва пред нас героят-разказвач на незавършения, наскоро обнародван роман „Ахилесова пета". В тези думи, както и в цялата първа глава - един своеобразен размисъл, едно философско-психологическо есе долавяме ясно собствения глас и поглед на писателя, на Димитър Димов. „Нима - пита по-нататък разказвачът-комунист - богатството, разнообразието, тънкостта и дълбочината на мислите и чувствата, които необятната сложност и красота на външния свят събуждат у нас, са някаква ерес?" Не, разбира се. Та нали тъкмо от това богатство на душата извират почините на материалния и духовния труд.... Нали тъкмо в него се крият възможностите на новия човек, който строи социализма!" Великото в душата на съвременния човек не е в някаква стоманена (според известния израз) монолитност и твърдост, в липсата на недостатъци и противоречия. То идва не от някакво еснафско приличие" в морала му, а от смелостта, с която се изправя пред истината, от героичната твърдост, с която преодолява трудностите около себе си и в себе си". Ето защо не трябва да прикриваме слабостите му, пороците му, не трябва да украсяваме с дрънкулки" характера му.
    Ключови думи

Библиографски раздел

Наблюдения върху разказите и пътеписите на Димитър Димов

Free access
Статия пдф
1694
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Разказите и пътеписите на Димитър Димов почти не са привличали вниманието на литературните ни изследователи. Това е лесно обяснимо. Те са малко на брой (четири разказа и пет пътеписа), а и не могат да се сравняват с романите на писателя - неговия капитален влог в българската литература. Все пак те има с какво да събудят интереса ни. Димов пише разкази и пътеписи дълго време - от първите си стъпки като писател почти до пълното си творческо съзряване. Това говори за устойчиво, макар и рядко проявяващо се предразположение към двата жанра. От друга страна - и това е особено важно за литературоведа, - в тях се разкриват интересни авторски черти, които могат да допълнят творческия лик на писателя. Подчертавано е (в работите на Стоян Каролев, Тончо Жечев), че Димов е субективен творец, чието присъствие силно се чувствува в повествованието. Същевременно при него стремежът към авторска дискретност е подчертан - той не се вмесва пряко в белетристичното изложение, винаги говори чрез ге роите си, приютен зад условността на създадените образи. Затова въпросът за авторското присъствие в произведенията на Димитър Димов възниква напълно естествено. Важните наблюдения, направени досега в споменатите изследвания, изясняват основни пунктове от този проблем. В настоящите бележки се набе лязват някои моменти от субективната писателска природа на Димов с оглед проявленията и в разказа и пътеписа. Известно е, че в пътеписите значителен е делът на достоверността, която измества художествената измислица. Обикновено в тях авторът говори от свое име. Така е във всички Димови пътеписи. В тях на места се създава дори впечатление за беседа, водена с читателя. не Но присъствието на автора не се ограничава само дотук. То е осезаемо и по друг начин. Например природните картини привличат вниманието само с красотата на изобразените обекти. Важен момент в тях е самото съзер цание, в което се сливат чувствуването на духа на нещата и способността да се проникне по мисловен път в тяхната същност. Южната прелест на гръц кото море събужда рой мисли за древността и за някогашните хора, „необятният и тъжен" пейзаж на Кастилия се свързва веднага с фанатичния пламък на идеите, родени и защищавани в нея, баската природа вдъхва настроение, което обяснява психологията на хората, израснали в тази област на Испания. Авторската емоционалност, раздвижена от внушителността на видяното, свой ред придава на изображението нещо от собственото си богатство.

Библиографски раздел

Естетика на модерното изкуство от Димитър Аврамов

Free access
Статия пдф
1704
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Като изключим няколко по-големи и ня колко фрагментарни (при това що-годе прием ливи!) публикации, през последните чети ринадесет години нашата наука неизменно оставаше длъжница на модерното изкуство, на неговата проблематика. С книгата „Естетика на модерното изку ство" на Димитър Аврамов не просто се за пълва една празнина", както гласи обичай ният израз, но се и разкрива истината за поучителната трагедия на модерното изкуство. В такъв смисъл, перифразирайки Хегеловата оценка за Кантовото определение на прекрас ното, без ни най-малко опасения от преуве личаване, можем да кажем, че „Естетика на модерного изкуство“ еразумна дума в нашата наука по отношение на един явно безплоден в теорията си, но доказано интересен в практиката си естетически феномен. За разлика от мнозина непоследователни дори в своята, общо взето, последователна повърхностност автори, които изпитват непоносимо силна интелектуална перисталтика още при споменаването на понятието модерно изкуство", Д. Аврамов тръгва търпеливо от корените на „голямото зло“, проследява неговото във висша степен сложно и противоречиво развитие, за да стигне чак до годините на неговия апогей, до изследване причините за неговото триумфиращо шествие из залите на най-известните световни галерии и музеи. На базата на голямо количество „суров" материал - архиви, картини, научни пуб ликации, мемоари и пр. - Аврамов съумява успешно да докаже подчертано опозиционния характер на тезата „изкуство за изкуството по отношение на буржоазното общество - дълбоко чуждо, по известните думи на Маркс, на всяка поезия, на всяко изкуство. От тази богата книга става ясно и за найпримитивно мислещите умове, които с наивен възторг на откриватели-домоседи спекулират с термините „модерно изкуство“, „изкуство за изкуството“ и „модернизъм" и пр., че тео рията „изкуство за изкуството" е в същност астрономически далеч от предписваните и подозрителни симпатии към буржоазията; става достатъчно ясно, че тая теория не е при умица на буржоазните апологети, а една безкрайно комплицирана и в известен смисъл - неотменима тенденция в развитието на изкуството при капитализма; че „изкуство за изкуството не е реакция на буржоазията срещу народа и неговите творци, а обратно - реакция на излезлите от народа творци, насочена срещу буржоазното рутинерство, самодоволство, баналност, липса на вкус. В книгата на Аврамов е изяснена както ролята на прогресивните художници - начинате ли на нови изразни средства и възможности, така и атрибутивната враждебност на буржоазните интереси и буржоазната духовна ограниченост към всеки порив на свободното или политически неизгодно ангажирано изкуство. Драматичната съдба на модерното изкуство Тъкмо и затова е драматична, защото в стре межа си да се дистанцира от буржоазния сладникав вкус, от умъртвяващите изисквания на силните на деня, от ненавистното общество на преяждащите, то страда, лута се, греши, увлича се в най-безплодни експерименти - за да стигне накрая до своето самоизчерпва не, до самоотрицанието си, до окончателната си и безвъзвратна гибел. И когато художни ците-бунтари (нека не се забрави пасивността на техния „бунт") вече гинат от отчаяние, глад, мизерия и самота, буржоазните „ценители" някак отведнъж ги забелязват, почват да ги хвалят, да купуват произведенията им, да спекулират с изкуството им, да трупат капитали от трагедията им... „Противно е да видиш велики хора, почитани от фарисеи!" - бе забелязал някога Ницше. И наистина - каква по-жестока участ - хулените, отхвърляните, презираните творци попадат един ден в любвеобилните обятия на закъснели меце нати, на лицемерни еснафи, на естетствува щи сноби! И колко жалко, ако теоретикът-марксист няма поглед и сърце за всичко това, ако той се надява, че ще може да отмени присъдата на една историческа несправедливост, служейки си с. . . друга такава! Логичен и убедителен, мъдър и спокоен, авторът съумява да постави нещата на законните им места, да създаде книга, в която вси чко е подчинено на една цел, където маловажният аргумент съжителствува с важния авторски контрааргумент, където въздаването на справедливост е колкото научен, толкова и личен морален дълг. Воден от верния си усет и от голямата си ерудиция, авторът успя ва да защити своя основен тезис, а именно: „Модерното изкуство, разгледано в рамките на неговата класическа история, е изкуство на бунта, на опозицията, на протеста" (стр. 429). Той успява да докаже състоятелността и правомерността и на друг един извод, на пръв поглед като че ли недопустим от марксическа гледна точка - всеки елементарен паралел между наука и изкуство, между философия и литература и т. н. довежда до гру би теоретически грешки и недоразумения. Тук естествено ни най-малко не става дума за някаква тотална автономия на изкуството от философията, от науката изобщо. Всяко абсолютизиране - твърди авторът - на врежда тежко на науката, докато в изкуството нещата стоят твърде по-различно: там всяко нарушаване „хармонията" между логично и нелогично, между сетивно и рационално и т. н. не само че не вреди на изкуството, но в известен смисъл е даже неизчерпаем резерв за... неговото обновление.

Библиографски раздел

Срещи и разговори с Димитър Димов. Ч. I.

Free access
Статия пдф
1744
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Нашето приятелство започна някак неочаквано: с една случайна среща сред общи познати и с нещо, което не става всеки ден - с дарствен надпис върху новоизлязла книга. Затрупана от притока на нови впечатления, сре щата лесно можеше да се забрави, но надписът, скрепен с подпис и дата върху книга, която наскоро след това стана литературно събитие на годината, дойде просто да запечата в съзнанието ми станалото. Затова всеки път оттогава, когато видя този текст, великодушно пощаден от времето, случката възкръсва пред очите ми като жива. Така че напук на моята несигурна памет и днес, след толкова години, мога да я възстановя с най-големи подробности, като да е станала вчера. Беше в края на месец ноември 1945 г. - няколко дни след първите за конодателни избори. Един следобед, в очакване на някакъв приятел, с когото щяхме да ходим у общи познати, бях заел свободна маса в кафе-сладкарница „Цар Освободител“, недалече от входната врата, и четях вестник „Работническо дело", който сутринта не бях успял да прегледам. Като прекосих на бърже следизборното възвание на Отечествения фронт, разгласено предната вечер по радиото, по стар навик започнах бавно да оглеждам първата страница. И вниманието ми неочаквано беше привлечено от едно по-особено заглавие: изказвания на български интелектуалци за изборите - избори, които западните сили направиха опит да отложат, а опозицията бойкотира и обяви за порочни. Прочетох заглавието и полюбопитствувах да видя най-напред кои бяха интервюираните лица. След това бавно зашарих с поглед по дребно набраните колони, като се спирах главно на известните имена. И дали защото бях успял вече да го обявя за свой художник, дали поради някаква друга причина - не мога да кажа, - зачетох текста на Кирил Цонев. Но още на първото изречение вратата пред мене широко се разтвори и в заведението влязоха неколцина приятели начело с Ангел Тодоров, последвани от непознат човек, висок на ръст, както ми се стори, с очила и вързоп книги на ръка. Влязоха, спряха за миг и понеже нямаше свободни места, след въпрос към мене от разстояние и отговор на него повече с мимика, отколкото с думи, се насочиха към моята маса. Пръв, като да имаше съзнание за своето старшинство, напред излезе и спря Ангел Тодоров. И с вид на човек, който изпълнява някакъв протоколен обряд, попита и като разбра, че не се познавахме, представи ме на непознатия, чието име, то се знае, не можах да разбера. После привлече към себе си един от столовете и с кръгово движение на ръката даде знак на другите да седнат. Както става обикновено в такива случаи, настъпи момент на мълчаливо изчакване, когато контактът още не е създаден и човек не знае с какво да за почне. Затова не толкова от интерес към онова, което бях прекъснал, колкото от желание да избягна неудобството, върнах се към вестника и заговорих за публикуваните изявления. И вече не наум, а гласно зачетох интервюто на Кирил Цонев.

Библиографски раздел

Срещи и разговори с Димитър Димов. Ч. II.

Free access
Статия пдф
1759
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На какво е разчитал Димов - не знам, но надеждите му, че скоро ще се върне в София и ще намери отново своята литературна среда, не се оправдаха. Сигурно е щял да вземе за лоша шега, ако му беше казал някой, че трябваше да остане в Пловдив не само до есента, както пише в писмата си, а доста есени след това. Но тъкмо така и стана. Същевременно обаче наложи се и аз да отсъству вам няколко години подред - не само от София, а и от страната. Така че нашите пътища се разделиха за доста продължително време. С какво се занимаваше Димов, как вървяха неговите литературни работи - не ми беше известно и ня маше как да узная. И едвам от разприте около романа „, Тютюн“, за които научих от редакционната статия на „Работническо дело", разбрах, че се беше родила творбата, чието духовно зачатие беше започнало някога пред очите ми. Но поради отдалечеността от страната нямах подръка книгата, а и да я имах, не разполагах с необходимото време, за да я прочета и се включа, макар и мълчаливо, в диалога. Трябваше да изтече още една година, да навляза в коловоза на нашите литературни събития, за да се върна към нея в един момент, когато беше станала най-четения роман в България и можеше да се намери случайно, и то на висока цена, само в антикварните книжарници. Както се вижда, обстоятелствата се бяха пошегували с мене още един път и още веднъж, сега вече не по моя вина, се бях намерил отново в опашката на литературните събития. Но закъснението и този път имаше своята добра страна - че можех да съдя за книгата и за делото на писателя, без да плащам дан на разразилите се страсти. Да съдя, а и да разговарям със самия автор, с когото обстоятелствата ни бяха сближили отново. Както по-рано, и сега ние се виждахме с Димов главно в литературните сре дища - на първо място в Руския клуб и Клуба на журналистите, където той обикновено вечеряше. Това бяха твърде чести, но същевременно и малко безлични срещи, защото ставаха повечето пъти случайно и почти при един и същи „мизансцен". Затова навярно те са оставили слаба следа в съзнанието ми и аз не смятам за необходимо да се връщам към тях. За разлика от по-рано обаче сега ние имахме случай да се срещаме и у наши приятели, далеч от шума и суетата на публичните места - в обстановка на задушевност, която предразполага към откровен разговор. Не случайно паметта ми е задържала някои от тези срещи и особено две от тях - една у Александър Поплилов и друга в ателието на Ваня Дечева (за която впрочем имам запазена и паметна бележка). И ги е задържала сигурно не само за това, че ги свързвам с някои интересни за мене литературни въпроси, още и поради причини от по-друго естество: защото ми разкриха някои малко известни страни от характера на Димов.

Библиографски раздел

Писма на Димитър Димов

Free access
Статия пдф
1778
  • Summary/Abstract
    Резюме
    От кореспонденцията на Димитър Димов с Борис Койчев са запазени 30 писма на Д. Димов и 10 писма на Б. Койчев. Повечето от писмата на Д. Димов са датирани от него. На 15-ото писмо е поставена датата на пощенското клеймо. Първото писмо е върху пощенска картичка, чийто печат е нечет лив. Мястото му в поредицата определяме, като се ръководим от началото на писмо № 2. Писма № 2, 10, 12, 14, 15 са написани с молив, всички останали - с мастило. Правописът на писмата е запазен без изменения. Не е отбелязана само употребата на „Ђ”, „А“, „ъ“ и „ “ в края на думите. Голямата част от поясненията към писмата са дадени от проф. Б. Койчев. Петнадесет от писмата на Д. Димов са отпечатани в 15-а книжка на сп. „Пламък“, 1971 г. Тъй като в техните текстове са направени някои редакторски намеси, които могат да въведат изследователя в заблуждение, за научна работа трябва да се ползуват оригиналите, които се съхраняват в къща-музей „Д. Димов“.
    Ключови думи

Библиографски раздел

Стихията на анализатора. Поглед към ранното творчество на Димитър Димов

Free access
Статия пдф
1798
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Димитър Димов започва с разкази. Макар да излизат след романа „Поручик Бенц“, те са писани преди това и отразяват най-ранния етап от развитието на писателя. За тия свои два разказа („Севастопол, 1913 год.“ и „Карнавал"), явили се през 1940 и 1942 г. във в. „Литературен глас“, Димитър Димов не обичаше да си спомня другояче освен със снизхождение. От висо тата на „Тютюн“ и дори на „Осъдени души" те изглеждат наивни и сантиментално простодушни. В тях нищо не подсказва за бъдещото развитие на таланта освен може би само едно - и в двата разказа вниманието на белетриста е концентрирано около образа на една силна и обаятелна жена, жена-фатум. Тя покорява всичко наоколо си с неотразимия си чар, но е белязана да стане жертва - в първия случай на международния шпионаж, а във втория - на коварна и неизлечима болест. „Тия прокълнати жени - говори Виктор Ефимич, от чието име се води разказът „Севастопол, 1913 год." — съдържат елемент на опасност, зад който стои смъртта, а понякога ми се струва, че лю бовта и смъртта са две сили, които внезапно се екзалтират . . . Това са думи и убеждения и на самия автор. И в двата си разказа (а понататък и в трите си романа, и във всичките си драми) той ще се среща с подобни прокълнати и опасни жени, ще се интересува от постоянната взаимна екзалтация на любовта и смъртта. Теренът на проявление ще бъде различен - много често чужд (Крим в първия разказ, германски, австрийски френски офицери в първия му роман, Испания в „Осъдени души“ и в разказа „Задушна нощ в Севиля", Чили в разказа „Анатомът да Коста“ и отново Испания в „Почивка в Арко Ирис"), по-рядко български (в „Тютюн“ и в разказа „Карнавал“). Но обстановката е без значение за катастрофичното избухване на страстите, тъй като фаталното и предопределеното у тия жени стои над националната им принадлежност. И Прави впечатление как още от първите си плахи литературни опити и до последните си творби писателят методически, с лабораторно усърдие извършва опити над сроден естетически материал. „Една авантюристка, една шпионка" стои в центъра на разказа му „Севастопол, 1913 год." (В друга една публи кация от 1942 г. разказът се нарича „Шпионката“.) Това е една богата германка с финес, култура, интелигентност, говори няколко езика, много млада, много красива. Ето как я описва офицерът от бившата руска разузнавателна служба: „Представи си едно тънко, бледорусо създание с нежен профил и зе3 сe лени очи. Бялата вечерна рокля придаваше на красотата и една прозрачност, един особен, седефен чар" (Д. Димов, Събрани съчинения, т. І, стр. 214). Същевременно това е и една самка, един вампир", която не би могла да задоволи с плебейски труд в някоя кантора“. Не, тя играе по-голяма игра, това нежно и ефирно създание играе на гоненица със смъртта и затова в кабинетите на врага се постановява то да бъде унищожено. Остава неизвестно „кой мрачен жребий бе тикнал това разкошно създание в ноктите на шпионажа", където играта е между мъже, то значи - на живот и смърт. Епилогът на всяка шпионска кариера е застрелването - пише авторът - и още от началото не крие финала на творбата си, но добавя, че опасната игра осигурява възможности за бляскав и елегантен живот. Така и неговата неназована героиня (тя няма име, тя е просто шпионката) ще изживее своята сетна авантюра с поручика, който е натоварен с мисията да я обезвреди и ликви дира. С живописни детайли е възпроизведена взаимната симулация на чув ства, появата на интимна близост, прерязвана всеки път от съзнанието за дълга. Дори когато двамата стават любовници и зората ги заварва прегърнати, „дори когато телата им замират в спазмите на любовта“, германката и руснакът продължават да си остават врагове, не забравят за строгите правила на играта. „Какво върховно напрежение на ума и волята изискваха тия преструвки, тая безчовечна игра между две същества, които можеха да се обичат наистина, ако не обичаха по-силно родините си!" - отбелязва авторът. Тук за първи път се прокрадва един плах протест срещу войната. Плах, за щото друга една война, още по-изтребителна, бушува по времето, когато излиза разказът, и всичко трябва да се завоалира добре, да не подразни цензурата. Все пак, когато определяме основната идейна ориентация на автора по тази най-ранна негова проява, не можем да не се спрем над два парадоксални факта. Красивата и умна германка бива унищожена от агентите на френското разузнаване в Париж в сътрудничество с руски офицери от разузнаването. А разказът се печата през 1940 г. във в. „Литературен глас“, известен с франкофилската си насоченост. Две години по-късно, през 1942 г., в най-мрачното време на фашизма, разказът бива препечатан в русофилския в. „Мир“. Оче видно за редакторите на двата вестника не е бил без значение фактът, че един млад автор разкрива обезвредяването на агент от германското разузнаване. Ако се пренесем във времето, когато тевтонските пълчища бяха плъзнали по цяла Европа и прегазваха всичко пред себе си, ще схванем най-добре и тънката игра на автора и редакторите с тъпите царски цензори ..

Библиографски раздел

Димитър Димов и Достоевски

Free access
Статия пдф
1857
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Димитър Димов се формира като личност, а по-късно и като писател през 30-те и 40-те години на нашия век, когато българската литература е имала Ботев и Вазов, П. Славейков и Яворов, Елин Пелин и Йовков, т.е. утвърдила е своите реалистични и хуманистични традиции, с които всеки начеващ и млад творец не е могъл да не се съобразява. Съобразявал се е и Димов. И все пак творчеството на този наш именит писател до голяма степен е едно отклонение от магистралния път на неговите предшественици. То по-скоро е свързано със световни естетически школи, отколкото с родните ни традиции. С основание П. Зарев пише, че „въображението" на Димов го издига „до висината на художестве ното мечтание, прави го изящно, с оттенък на международна философска поетичност. И светът на автора се оказва богат, с повече нюанси, отколкото този на нашата традиционна литература. Той е сякаш в едно състояние на интелектуална и художествена приповдигнатост. Подчертано интелектуален писател, не чужд на националния ни дух и съдба, Димов изведе нашата литература на новите пьтища на световната литература. Не е случайно това, че последният му роман „Тютюн“, който му донесе не само голямата слава на творец, но и големите огорчения, не беше отначало приет от литературната ни критика. И причината не е само в това, че критиката по онова време беше сковача от догматизма и робуваше на определи схеми, но и в това, че пред нея заставаше за оценка нещо непознато, надмогнало традициите на родното ни словесно изкуство. И тя се оказа неподготвена да го възприеме и оцени по достойнство. Българската литература преди Димов не познаваше герои и ситуации като неговите. Не само „Поручик Бенц“, но и „Осъдени души“ стоят извън главното течение на нашата литература със своята тематика, герои и психологизъм. Бъл гарската литература преди Димов в най-добрите си образци беше социално-битова, но не и социално-психологическа. Тя се вълнуваше от националната и социалната съдба на българина и българския народ и всичко извън тези предели и беше до голяма степен чуждо. Димов разчупи старите понятия за човека, обхвана го с целия негов микрокосмос. Той потърси и видя в личността трайните инеизменни противоречия между разума и интуицията, между тялото и духа, между природата и интелекта. Всичко това му даде възможност да отрази жи вота на човека от свой, димовски ъгъл - с цялата му душевна и чувствена слож ност и противоречивост. Това го доближи, направи го родствен на такива големи ясновидци на човешката душа като Толстой и Достоевски. От Толстой и Достоевски Димов се еучил да търси общозначимите измерения на човека и неговата духовна нравствена и психологическа същност. „Пред нашите писатели крити1 П. Зарев, Преобразена литература, БП, С., 1969, стр. 231. 3 Сп. Литературна мисъл, ки. 5 33 прически реалисти - ще цитираме пак Зарев - Димов притежава едно голямо пре димство - културата. Той е по-образован от тях. Той ес по-развити литературни представи, резултат от цялостния му духовен напредък. Неговият ум не е кован към едно само явление - социално-класовите конфликти. Той изследва философията на своите герои, вглежда се проницателно в психологическата сложност на техните изживявания. Нему вече не са достатъчни бедни селяни или страдащи от гнета на бедността интелигенти, за да надникне в гибелните и противоречия на века."1 Образите, светът на Димов са негово откритие.
    Ключови думи

Библиографски раздел

Защитена кандидатска дисертация „В идейния и художествен свят на ранния Димитър Талев” от Магдалена Шишкова.

Free access
Статия пдф
1870
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 29. VI.1972 г. в Института за литература при БАН се състоя публична защита на дисертацията на редовната аспирантка Магдалена Иванова Шишкова на тема: „В идейния и художествен свят на ранния Дими тър Талев" за присъждане на научна степен ,,кандидат на филологическите науки На защитата присъствуваха членовете на Научния съвет при Института за литература, научни сътрудници от Института за литература и Института по балканистика, преподаватели от СУ „Кл. Охридски", редактори от издателство „Български писател", синът на писателя Братислав Талев, граждани. Научният ръководител проф. Ефрем Ка ранфилов сподели своите впечатления за дисертационния труд и за цялостната работа на Шишкова. Той подчерта, че избра ната тема се натъква на следните сериозни трудности: проследяването на процеса на израстването на един среден" писател до равнището на виден представител на нашата култура е проблем, отговорен и задължаваш. В съвременната научноизследователска литература - продължи той - липсват каквито и да е опити за осветляване дейността на Талев преди Девети септември, а онова, което е писано тогава, не е издържано от Марксистко-ленинска гледна точка. Дисертантката е проявила голяма самостоятелност, тъй като разгледаният период предлага важни политически проблеми и изисква задълбочен анализ на идейните заблуди и слабости на писателя, налага основно проучване на сво люцията на мирогледа и метода му, която закономерно го довежда до ония художе 149 ствени висоти, приобщили го към най-значителните достижения на съвременния литературен процес. Особено изпитание представлява и македонският въпрос - изключи телно сложен в политически, обществен и идеологически аспект. Според проф. Каранфилов преодоляването на тези сериозни трудности изисква голяма нравствена смелост и дисертантката я е проявила.

Преглед

Библиографски раздел

Димитър Димов от Пантелей Зарев

Free access
Статия пдф
1901
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Очеркът на акад. Пантелей Зарев „Дими тър Димов" има освен историко-литературна и една морална стойност. Извън тоя очерк П. Зарев не е издавал отделно портрети на други автори, които разглежда в своя капитален труд „Панорама на българската лите- ратура". Изключението, което сега прави с Димитър Димов, идва не само да подчертае значението, което известният наш литературен историк отдава на Д. Димов, но и да изпълни един граждански и литературно-критически дълг. Естествено това не е само жест на куртоазия към паметта на най-големия наш социалистически прозаик, опит за изчистване на критическата съвест, но и научната необходимост да се изправи и преодолее някогашната грешка, да се извлекат всички поуки от една литературно-критическа катастрофа, произтичаща от стесненото, догматично гле дище за литературните явления. Именно един такъв историко-литературен и научен катарзис е сигурен белег за преодоляването на някогашните заблуди. Сам акад. Пантелей Зарев като един от най-активните участници в литературния процес след Априлския пленум е дал своя немалък принос за освобождаване на българската литературоведческа мисъл от догматичните наслоения. Неговите теоретични и историко-литературни трудове спомагаха за разрушаване на предвзетите, схоластични представи за литературния процес и литературните явления, за конкретизиране подхода към литературата, за творческото маркси ческо усвояване на съвременната социалистическа литература и културата на миналото. Затова за никого не е изненада тоя очерк за Д. Димов, където П. Зарев около 20 години след първото издание на „Тютюн“ поставя на разглеждане цялото творчество на Д. Димов вече от едни нови творчески позиции, обогатен от опита на собственото си творческо развитие и от развитието на цялата наша литературоведческа мисъл. По отношение мястото и значението на Д. Димов в нашата културна история П. Зарев няма колебания. Още с първите редове на своя очерк той заявява: „Димитър Димов е от големите изключения в нашата литера136 тура. Такъв всеобхватен талант като неговия може да се мери само с връхните ни величини." Нещо повече, той смята, че Д. Димов „може спокойно да се постави на везните на световната литература“. „Един голям писа тел, един художествен прорицател, който поради личния си подход към човека напомня най-големите майстори - Гогол и Достоев ски, Балзак и Мопасан, Дикенс и Голзуърди. Тези квалификации могат да се сторят на някого твърде рисковани и хлъзгави. Но те имат своето основание. На Д. Димов не му провървя в нашата критика. След неговата смърт, когато творчеството му е предмет на литературната история, мисля, все още малко е направено за неговото проучване, за разкриване на цялото му художествено и мисловно богатство. Особено малко е направено при определяне координатите на Д. Димовото творчество в историята на националната ни проза. Шокът, който нашата критика получи с „Тютюн“ и неговата оценка, дълго време караше критиците да пристъпват към това произведение като към минирано поле. Около десет години след излизането на тоя роман за него почти не се пишеше. По-късно в нашето литературно развитие се наложиха повече късите жанрове, което още повече откло няваше вниманието ни от романа. Затова, смятам, днес е наложително едно ново прочитане на Д. Димовите романи. Те ще ни разкрият големи богатства на мисълта и въображението; ще ни покажат новаторския характер на това творчество; ще ни разкрият етапа, който започва с Д. Димов в развитието на българския роман.

Спомени, материали

Библиографски раздел

Димитър Талев сред народа. 75 години от рождението на писателя

Free access
Статия пдф
1965
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През петдесетте години романите на Димитър Талев нашумяха толкова много, че нямаше читалище или културно-масова организация, която да не поиска среща с него. Спомням си всички приятни и неприятни неща, свързани с тези продължителни пътувания, особено тежки през зимата. С Талев посетихме десетки градове на страната, много строителни обекти, военни поделения, учебни заведения... Това бяха срещите на писателя с народа, който навсякъде го приемаше с подчертана обич, непринудено изявена към българския творец, обогатил нацио налната литература с високоталантливо написани книги. Читателите говореха за него с дъл боко преклонение. Неговото появяване из улиците на града събираше погледите на минува чите. Пътуванията на Димитър Талев се превръщаха в народна манифестация, на която му устройваха необичайни посрещания. Хората изразяваха към него уважение и почит - и всичко това ставаше естествено, непринудено, че и най-големият дипломат би завидял на огромната му популярност сред народа. Присъствувал съм на обсъждания на творчеството и на други наши писатели, но мога да кажа, че такива обсъждания като на Димитър Талев бяха наистина изключително явление за даден град и селище. за Неговото присъствие се превръщаше в празник на българската литература. През тези години Талев не отказа никому да се среща с него (когато редица писатели смятаха това загубено време и отбягваха читателите си). Той го възприемаше като свой граждански, писа телски и човешки дълг. Като същински възрожденец от отколешна героична епоха той ходеше из народа, пренебрегнал личните си интереси, и винаги помнеше откъде е тръгнал и как е постигнал това - говореше за неразривната връзка на писателя с народа. А здравето му се вло шаваше. След тежката операция от язва той трябваше да спазва лекарски режим на диетично редовно хранене, каквито при пътуванията не можеха да се постигнат. И се връщаше уморен, съсипан, боледуваше и пак тръгваше на път, убеден, че върши полезна родолюбива дейност. В такива моменти той често повтаряще Паисиевия призив: „В ползу народу!" И го произна И сяше с интонация, с дълбоко патриотично чувство. - Тези свещени слова на Хилендареца са съхранили цялата философия на българската нация. Не са скучен лозунг, както мислят някои, написани са с огън и с огън трябва да се произнасят, със свалена шапка и поклон да направиш пред народа... Има ли нещо по-свято, по-възвишено да се трудиш за полза на родината си? Това е вечното, безсмъртното... В такива минути лицето му придобиваше лъчезарно изражение, родено от преголямата му обич към българския народ. Рядко съм виждал по-безкористна, по-дълбока и всеотдайна любов на писател към хората като Талевата, имаше в него нещо здраво българско, народностно На 15 април 1958 г. сутринта рано отивам на гарата да запазя три места. Предния ден Талев ми обади, че жена му ще пътува с нас. Тя идваше, когато предприемахме по-дълги пъ тувания. Много се безпокоя да не ги изпусна в навалицата. В осем без десет Талеви се задават аз изтичвам да ги посрещна. Той е винаги точен, акуратен, с прецизност се отнася към всяка своя работа.

Библиографски раздел

Ботевата балада „Хаджи Димитър” (Опит за разбор)

Free access
Статия пдф
2053
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Жив е той, жив е!" - с тези думи започва най-величествената българска песен за борбата между робството и волния полет, между смъртта и духовното безсмъртие. Нахлули отривисто в първия стих, двукратно наблягащи върху „жив е“, те сякаш бързат да пресекат и отхвърлят някакво предварително негласно твърдение „той умря, той е мъртъв“. „Жив е той, жив е" категорично натъртва първото полустишие и замира в паузата на края на изречението и извивката на стиховата цезура... Но ето че след широкия юначно епичен жест „там на балкана" предварителното негласно твърдение открито заговорва за себе си - и заговорва с жестока точност и безпощадна сила: жив той, но е потънал в кърви, жив е, но лежи и пъшка, юнак в младост и мъжка сила е той, но и с дълбока на гърди рана. Първоначалното категорично наблягане жив е той" рязко се сблъсква със своето мъчително отрицание, което колкото му противоречи, толкова и подчертава безпрекословната му увере ност - жив е. Животът и смъртта, победата и поражението сплитат ръце още в първите стихове на баладата и още оттук тласкат развитието й в две противоположни и все пак непрекъснато кръстосващи се насоки, в един мъчителен ивсе пак просветлено разрешен възел. Разрешение, незабележимо подготвяно още от композицията на началната строфа: мотивът на живота, силата и мла достта обхваща в пръстен строфичното начало и завършек и стяга вътре в себе си мотива на гибелта, слабостта и поражението: Жив е той, жив е! Там на балкана потънал в кърви, лежи и пъшка юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка. Как се развива по-нататък този двубой върху ръба между живота и смъртта? От множеството измерения на неговия развой особено показателно и смислово наситено е измерението във времето. Баладата започва с дневна картина и минава през жаркото, изпълнено с робски труд пладне, когато слънцето, сякаш спряло хода си, лее огън от небосвода. Шестата от общо дванадесетте строфи обобщава тази дневна картина („Денем му сянка пази орлица") и точно в композиционната си половина творбата преминава в прохладната, волна, дъхаща и бунтовност, и нежност нощ. Идва свечеряването („Настане вечер, месец изгрее“) и балканът потъва в красотата и силата на своята хайдушка омая. А времето продължава своя ход и в срещуположната точка на пладнето с неговия жар, жестоко прозрачна яснота и тъжни робини в нощ 115 ната прохлада пристъпват чудните, бели и волни самодиви. След грижите им за юнака те литват в небесата и летят „дорде осъмнат". А след това - след това денят отново се връща: „Но съмна вече.“ Така заедно с времето и твор бата се връща в своята начална точка, там, откъдето е започнала!

Библиографски раздел

Поетическата полемичност на Димитър Методиев

Free access
Статия пдф
2072
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Признавам: този автор често ме е дразнил с поетическите си предизвикателства, но въпреки това не съм престанал да го чета. Трудно ми е да си обясня защо е така, навярно защото всеки път ме води едно любопитство: в острите му често пресипнали строфи винаги очаквам да намеря нещо извънстандартно първично, нещо откровено и дори дързостно, поднесено без съображения уговорки, директно и направо, с резки черно-бели тонове. Сред заливащата тривиалност в съвременната лирика стиховете на Димитър Методиев се отличават с буйство и жизненост, с ненадейни обрати на мисълта, с главоломни скокове на чувството. Постепенно се очертава една авторова индивидуалност диалектическа динамичност на възприятия и реакции, болезнено чувствителна към съвременните веяния, нервно откликваща на всяко събитие още докато буизчаквателност шуват страстите около него, чужда на всяка C и предпазливост. Този поет е направо на „ти“ с народа си, той така се и обръща към него: „мой народе“, без да страда от излишни скрупули, че може да бъде обвинен във фамилиарничене, без да си дава сметка, че друг един поет едва в предсмъртния си час намери кураж да каже: „....ще бъдем пак със теб, народе мой, защото те обичахме“. Димитър Методиев не общува с читателя, а с множеството, не пише стихове за нощно четене и наслада, а призиви към колектива. Много пъти лириката му се среща обръщението „Хора“, подобно на Пеньо Пенев той разговаря с България, с планетата, със света. Сигурно има нещо много съ ществено да им каже, навярно е и така. По-право на него всеки път му се струва, че щом като е взел перото, ще говори за важни и големи неща, ще излее силни и огнени чувства - на любов или на омраза. Ето неговото верую:

Реплика

Библиографски раздел

За първите разкази на Димитър Димов

Free access
Статия пдф
2095
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В творческото развитие на Димитър Димов се очертават няколко етапа, които са представени от романите „Поручик Бенц“, „Осъдени души“, „Тютюн“, „Ахилесова пета“. В „Поручик Бенц“ авторът се интересува от човека сам за себе си, а социалните явления и политически събития са използувани предимно като своеобразна декорация. „Осъдени души" разкрива едно ново авторско вни мание, изострено за големите обществено-исторически и политически процеси и техните причини. Социалната окраска тук е само допълнение, продиктувано от острите обществени сътресения в Испания, в Европа и у нас по времето, когато се създава произведението. В „Тютюн" Димитър Димов вече стои на марксистко-ленински идейни позиции и прави обект на своето художе ствено изображение най-актуални национални и общочовешки проблеми. С романа „Ахилесова пета“ писателят се заема, ръководен от живо чувство за гражданска отговорност. С него той се готви да вземе участие в разрешаването на големи болни въпроси, родени от един нов етап на нашето обществено развитие. Същевременно, макар и ясно обособени, тези периоди от творческото развитие на Димитър Димов са най-тясно свързани помежду си, представля ват един постепенен преход от чистия интерес към човека и неговата сложна духовна същност към големите обществени сили и движения, които я определят. Неговите последователно появяващи се творби бележат непрекъснато възхождащия път на художествената му и философска мисъл. По този път няма отстъпления и несполуки. Той се характеризира с непрестанно обогатяване на ума, с нови завоевания на духа, с новаторски търсения и открития - плод на неотслабващо творческо напрежение. Всеки нов момент в развитието на писателя е постижение за цялата ни литература. Ако трябва да говорим за ранното творчество на Димитър Димов, безспорно тук ще отнесем романа „Поручик Бенц“, разказите „Севастопол, 1913 г.“ и „Карнавал“, както и пътеписа „Субтропични брегове“ - създадени през един период от около десет години. През 1972 г. в кн. 2 на сп. „Литературна мисъл“ се появи статията на Любен Георгиев „Стихията на анализатора. Поглед към ранното творчество, на Димитър Димов“. Тази статия авторът е поместил на челно място и в кни гата си „Критически претворения“. С., БП, 1974 г.

Материали, научни съобщения

Библиографски раздел

Неизвестен сценарий на Димитър Димов

Free access
Статия пдф
2166
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През месец май 1970 г. др. Стефан Топалджиков, съученик на Димитър Димов от Първа мъжка гимназия, подари на музей „Димитър Димов" един неизвестен ръкопис на писателя, който представлява опит да бъде създаден сценарий за игрален филм. Ръкопи сът обхваща четиридесет машинописни листа, изписани с мастило от двете страни с едрия, наклонен наляво характерен почерк на Димитър Димов. Произведението не е озаглавено. Уводните четири-пет страници очевидно са написани и прибавени допълнително. Следо вателно ретроспекцията като сюжетна рамка е хрумване на автора, споходило го в прог. цеса на работата. Според Стефан Топалджиков сценарият е работен вероятно в началото на 1945 Замисълът се е родил така. След Девети септември 1944 г. Топалджиков започва работа като режисьор в младата българска кинематография. При една среща с Димитър Димов паскоро след завръщането му от Испания се ражда идеята Димов да напише сценарий, по който Топалджиков ще направи филм. Вероятно са разсъждавали върху съдържанието му, защото Ст. Топалджиков си спомня, че тогава именно говорил на Димитър Димов за своя баща генерал Никола Топалджиков - началник-щаб на армията по време на Стамболийски, изчезнал безследно след атентата през 1925 г. Разказал му как го взели от къщи и го интернирали в Кюстендил. После бил обявен за безследно изчезнал. Семейството живее дълго с надеждата, че той може да се върне. По време на една ученическа екскурзия Ст. Топалджиков се припознал на кея в Будапеща в един човек, изтичал след него, но се оказало, че това не е баща му. Много по-късно научили, че бил изведен и за стрелян някъде в полето. Разговаряли също така и за студентската стачка през 1931 г., насочена срещу Ал. Цанков, в която Ст. Топалджиков участвувал като бонсист, и сбиването, станало в Юридическия факултет. Тези разкази очевидно са изиграли своята роля при раждането на замисъла. От своя съученик Димитър Димов получил и някои предварителни обяснения за техниката на киносценария. за В кипящите следдеветосептемврийски години Димитър Димов правилно е участ вувал и разбирал задачата, която се изправя пред него. И той се опитва да създаде литературна основа за филм за своята съвременност, като се насочва към най-значителните обществено-политически събития от близкото минало - атентата в църквата „Света Неделя" и последиците от него, нелегалната борба и партизанското движение, победата на Девети септември. Но Димитър Димов няма солидни непосредствени наблюдения и впе чатления от изобразяваната действителност. Жизненият материал, легнал в основата на сценария, не е пряко свързан с биографията на автора. Той е само атмосферата на неговата епоха, чието проникновено идейно осмисляне тепърва ще се превърне в първосте пенна задача за писателя. В такъв смисъл този ръкопис е още един документ, който освет лява въпроса за идейното развитие на своя създател.

Научни съобщения, спомени

Библиографски раздел

За драмата „Хаджи Димитър” на Любен Каравелов

Free access
Статия пдф
2185

Библиографски раздел

Поетът Димитър Кантакузин

Free access
Статия пдф
2288
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сред създателите на старобългарската литература се срещат писатели, които имат подчертан емоционално-лиричен подход при осъществяване на творческите си замисли. Независимо от жанра, в чиято област те творят, неза висимо от това, дали създават произведения в мерена или в немерена реч, тяхната метафорично-образна мисъл документира по безспорен начин поетич ното им дарование. Това се потвърждава преди всичко от онези прозаични старобългарски произведения, в които съществуват отделни откъси, звучащи като вълнуващи стихотворения в проза. Но през Средновековието мнозина талантливи творци на художественото слово посвещават силите си и на хим ничната поезия. Те създават творби, които, макар и с други жанрови особености, са наситени с характерната за стихотворните произведения емоционална атмосфера. С ярко изразено образно мислене и лирическо отношение към литературните си герои и изобразяваните събития се проявява и видният наш писател през XV в. Димитър Кантакузин. Неговият метафорично-емоционален стил го характеризира като надарен поет, който умее да изрази искрено и внушително преживяните чувства. Чрез майсторски овладяната художествена фраза той успява да внуши на своите читатели и слушатели настроенията си, да ги накара да почувствуват и изживеят същите вълнения. Поетическата дарба на Димитър Кантакузин се разкрива най-ярко в сти хотворното му произведение „Молитва към Богородица“. С учудващо умение той успява да изплете дълга поредица от еднакви по строеж строфи, обединени от обща идея, наситени с характерното за поета настроение на униние и отчаяние, на тъга и мрачна безперспективност. Тази Кантакузинова творба, наричана от почти всички изследвачи стихотворение, съдържа и някои особе ности, които я приближават до лиричната поема. Може би поради това обстоя телство в едно от най-добрите съвременни изследвания за Димитър Кантакузин Донка Петканова-Тотева я нарича и стихотворение, и поема. Тя говори за „основните настроения в стихотворението", но споменава също така, че .. ... в творческото съзнание на Димитър Кантакузин узрява една скръбна поема". Макар и мимоходом, „поема" я нарича и Л. Захариев: „... неговото стихотворение (по-точно поема) предизвиква и значителен съвременен инте рес". Ако се вгледаме внимателно в тази Кантакузинова творба, виждаме, 1 Донка Петканова - Тотева. Димитър Кантакузин - жизнена съдба и поетическо откровение. Старобългарска литература, изследвания и материали, кн. 1. C., 1971, с. 251-252. • Луко Захариев. Грешният Қантакузин и Франсоа Вийон. Литературни бдения. С., 1975, с. 20. 59 че нейният сравнително голям обем за едно стихотворение, обхващащ 308 стиха, композиционният и строеж, както и емоционалният й тон я характеризират като една наченка на лиричната поема в южнославянските литератури. Безспорно истинските образци на поемата се появяват и у нас, и у Сърбия едва през епохата на Ренесанса. Без да коригира вече утвърденото становище в нашето литературоведение относно появата на този литературен жанр, Қантакузиновата „Молитва към Богородица“ свидетелствува за една ранна проява на някои от жанровите белези на лиричната поема.

Библиографски раздел

Силата и красотата на женските образи у Димитър Талев

Free access
Статия пдф
2431
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Тетралогията на Димитър Талев, която започва със „Железният светилник“ и завършва с „Гласовете ви чувам, е едно от най-любимите литературни произведения в България. За съжаление тя все още не е достъпна за широката читателска публика в чужбина, за което толкова повече трябва да се съжалява, тъй като тя може да служи като ценно въведение в опознаването на българския национален характер. Много е писано върху този роман-епопея, обаче възможностите да се осве тлят различни страни на съдържанието и стила му далеч не са изчерпани. За женските образи на Д. Талев е писано подробно в труда на Магдалена Шишкова „Идеи и образи в ранните разкази на Димитър Талев" и са казани интересни мисли, намерили оценка и в настоящата работа. Но, което най-много ме интересува в случая, е необикновеното значение, което имат женските образи у Д. Талев в цялостното му творчество, в цялостната му писателска перспектива. Докато мъжете се изявяват в сферата на действието, тласкат напред развитието и се борят и умират за съществованието си или за запазване на своето национално съзнание, животът на женските образи у Д. Талев се отразява до голяма степен в етична плоскост, в сферата на душевните борби и конфликти. И докато подробностите от героичната борба избледняват в съзна нието на читателя, женските образи се открояват с неизменна сила на фона на произведенията: Султана и Ния, Катерина, Дона, Ангелика и много други женски образи, които, макар и нахвърляни само с няколко щрихи, носят индивидуални черти, които им придават значение и ценност. Според мен не би съответствувало на съдържанието на Талевата тетралогия да говорим за „галерия от образи" - толкова силно е взаимопроникването между човек, природа и история както в малкото, така и в голямото, в ежедневието и в големите събития. Ако се извадят от тази общност, образите ще загубят своята пластичност и сила - това ограничение важи и за моята статия.

Библиографски раздел

Димитър Димов - години на учение (Начално образование, прогимназия, гимназия)

Free access
Статия пдф
2518
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Димитър Димов е роден в Ловеч. Но той е едва на година и половина, когато семейството му напуща града и нищо по-нататък в неговия житейски път не го свързва с родното му място. Люлка на детството му стават Дупница (сега Ст. Ди митров) и Дупнишкият край, където се корени родът на неговата майка. Тук за пръв път той прекрачва и прага на родното училище. В първо, второ и трето отде ление Димов учи в т. нар. дядо Андоново училище. То се помещавало в богатата за времето къща на дядо Андон, която заемала средата на площадчето пред се гашната сграда на противопожарната охрана и се намирала недалеч от жилището на Харизанови. 2 В много добре уредения и опасан с висока ограда двор-градина растели редки сортове овощни дървета - дядо Андон бил възпитаник на Садовското училище. Оскъдни са конкретните данни, с които разполагаме за ранното детство на писателя. Но те все пак са в състояние да очертаят духовната атмосфера, в която за почва изграждането на неговата личност и която съпътствува целия по-нататъшен живот на човека и твореца Димитър Димов. Първият учител на бъдещия писател е Димитър Павлов. Неговата колежка Елена Коларова разказва: „Димитър Димов беше кротко, възпитано и културно дете. За него Д. Павлов казваше, че е много силен ученик и ако има възможност, и седем би му писал." Това изявление едва ли е направено под влияние на признанието, с което днес се ползува Димитър Димов. Отглеждан в културно и амби циозно семейство, малкият Мишо не може да не еправел впечатление в детската среда на работническия градец. В същност своето детство тук той прекарва твърде самотно, с малко лични по-близки познанства и почти лишен от колективни момчешки игри и буйства. Поставен в такава изолация и естествено, и принудително - по силата на своя социален произход и възпитание, по волята на една зорко бдяща над зравето, живота и духовното му развитие майка, поради вътрешни импулси и влечения, крехка физика и лошо зрение - Димитър Димов отрано сродява с книгата, създава си свой собствен духовен свят, в който неусетно кълнят първите стремежи и амбиции. Тази ранна зрелост влиза в конфликт с влеченията на детството и препятствува неговото пълно и дълбоко изживяване. И това е може би едно от първите стълкновения в неговия вътрешен мир, който ще става все повече и повече арена на противоречия, сблъсъци и конфликти.

Библиографски раздел

Димитър Димов - години на учение. Университет

Free access
Статия пдф
2619
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През есента на 1928 г. Димитър Димов става студент във Ветеринарномедицинския факултет. Съучениците му били изненадани. Едни от тях очаквали той да запише химия и до днес изказват предположение, че за това не му е достигнал за класиране бальт на дипломата - през 1928 г. химиците влезли в университета с най-висок успех. Други били учудени поради обстоятелството, че ветеринарномедицинското образование на времето не било на уважение в средите, към които се числят Димов и неговите съкласници. Тази специалност се свързвала с идеали и обществени пориви, нехарактерни за тези обществени кръгове. Към нея се ориентирали предимно синове на бедни родители - селяни, дребни еснафи, чиновници, учители. На запитванията на приятеля си Борис Койчев, защо не е записал хуманна медицина, Димов дава немного убедителни отговори: не искал да тежи като студент много години на втория си баща (а продължителността на следването в хуманна медицина у нас било само с един семестър повече в сравнение с ветеринарна медицина), имал намерение да замине за Аржентина (това той есподелял и с други свои приятели и близки), където тази специалност ще му даде най-добра възможност за препитание. В тия обяснения очевидно се преплитат болезнената чувствителност на сирака, който изпитва някакво неудобство под семейния покрив, с романтично-приключенческите увлечения, родени от съответно четиво и стимулирани от ограниченията, които му налагат лошото зрение и майчи ният контрол. Според някои негови съученици през училищните си години Димов проявява известна неуравновесеност на характера - лесно става жертва на различни, често съвсем неподходящи пристрастия. Така въпреки късогледството си и свързаната с него несръчност той по едно време се запалва" да става каубой. Вече естудент във втори или трети курс, когато учудва своя аси стент д-р Христо Русев с признанието, че мечтае да отиде в Аржентина, в Гран Чако, да живее като ловец, и то предимно на ягуари. „Аз съпоставях това - пише в спомените си, които се пазят в музея на Димитър Димов, д-р Русев - с неговото късогледство и със спортната му И да неподготвеност, но това не го смущаваше никак. Той продължаваше да изучава испански, пуши и да пие силно кафе." Много е вероятно към увлечението на Димитър Димов по Аржентина по-късно по Испания да имат отношение „Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев, излизали продължително в Литературен глас" през 1930 и 1931 г. и събудили голям интерес сред нашата интелигенция. През 1929 г. испанското списание „Гасета летерария" отпечатва отговора на Борис Шивачев на френския писател Анри дьо Монтерлан, който предизвиква възхищението на испанската прогресивна общественост от големите познания за вековната испанска история и култура на един българин, обявил се в защита на испанския народ. В кръ говете на българската интелигенция се знае за личната кореспонденция на Б. Шивачев с Унамуно, известен като проникновен тълкувател на любимия роман на нашия писател - „Дон Кихот". В своите спомени за Д. Димов проф. Ал. Тошков сочи пътеписа на Б. Шивачев като едно от произведенията на българската литература, занимавало бъдещия писател през неговите студентски го дини. Той споменава и творчеството на испанските писатели като интригуващо Димитър Димов четиво. Сред тях се откроявали Бл. Ибанес и някои модерни съвременни творци. Проф. Койчев, който за пръв път научава от Димов за желанието му да живее в Аржентина във връзка с един разговор за неговото постъпване във Ветеринарномедицинския факултет, обаче предупреждава, че на тези факти не трябва да се гледа с увеличително стъкло. Аржентина екриела някаква съблазън за Димитър Димов, но не чак толкова силна и определена. Първопричината той да се ориентира към ветеринарната медицина трябва да се търси другаде. Някои смятат, че бальт в хуманна медицина се е оказал недостъпен за него. Но една справка показа, че със своята диплома Димов е можел спокойно да влезе в тази специалност. Не е представлявало за него за труднение и изискването да държи през лятото на 1928 г. приравнителен изпит по латински език.

Библиографски раздел

КЪМ ПОРТРЕТА НА ИЛИНДЕНСКИЯ ЛЕТОПИСЕЦ

Free access
Статия пдф
2632
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В началото на 50-те години, наситени с революционен устрем и движение, светлината на „Железният светилник" проникна неусетно в ускорените ни делници. Тя дойде - търсена и необходима - заедно с порива към хармония и задушевност, с жаждата за стабилни духовни ориентири и упования, с нуждата от историческа перспектива и осъзната приемственост в историческия процес. Дойде, за да припомни съкровената ни обвързаност с понятията „род“, „родина", „роден край“, „дом“ и „потекло". Опорни моменти на българското възрожденско национално съзнание, тези понятия отново подсещаха както за своята историч ност, така и за правото си на съвременно художествено битие. С просветителски патос и синовна влюбеност един писател ни връщаше към патриотичното въодушевление и безкористната саможертва на ранните радетели на Българския ренесанс. Един заслушан в старинното народно сладкодумие летописец изписваше родословното дърво на Глаушевци и декора на Преспа. Повеждаше ни към огъня на Султаниното огнище, към образа на любовта и жизнелюбието, оживял върху дървения иконостас на Рафе Клинче, потопяваше ни в атмосфера на патриархална идиличност и стародавен консерватизъм, приобщаваше ни към възрожденската окриленост на духа и кръстните земни мъки на разкрепостяващата се ренесансова личност. „Железният светилник" възстанови интимната ни връзка с миналото. Напомни за необходимостта да му принадлежим, да се вглеждаме в него, за да уловим и осмислим реалната идейно-етична съизмеримост на протичащото и исторически изживяното време, на нетленното в спомена, в историческата памет и духовното съдържание на настъпващите дни. В литературния живот тази книга бе симптоматично събитие: акт на творческата независимост, тя бе сред първите и най-талантливи предизвикателства спрямо скрижалите на догматичното художествено мислене. За Димитър Талев „Железният светилник“ се превърна в съдбоносна легитимация за зряло епическо дарование, овладян и мъдър патриотизъм, за завидна пластико-изобразителна вещина. В гражданско-творческата му биография тя бележеше върхов момент на духовна концентрация, отразяваше неистово усилие за самоизява и самоутвърждаване със средствата на художе ственото слово, за утвърждаване на идеи, теми и образи, десетилетия носени като скъпо лично достояние, изстрадани в обществена изолация и артистично самозабвение. „Железният светилник“ потвърди известната истина, че шедьоври в литературата се създават мъчително, че нерядко носят белезите на драматично единоборство с жизнените обстоятелства, на дългоочакван катарзис.
    Ключови думи

Научни съобщения, спомени

Библиографски раздел

Ведбал и Димитър Подвързачов

Free access
Статия пдф
2639
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Когато през април 1961 г., в разгара на Първата световна война, след близо седемгодиш но прекъсване „Българан“ отново започва да излиза, между неговите най-активни сътрудници с и Ведбал, който само след година ще бъде вече Христо Смирненски. Още във втория брой на списанието се появяват неговите стихотворения „Марш на столичани“ и „Защо е мъжът", а в „Поща"-та на бр. 10 от 1 юли 1916 г. вече четем: „Ведбал. Срещнете се с нашия редактор В бр. 19 отново го редакцията. 1 По канят да намине към Райко Алексиев) това време редактор на „Българан“ (заедно с Александър Божинов и е Димитър Подвързачов, който завежда и „Поща"-та. Явно, той бързо е успял да оцени проя вения вече импровизаторски талант на хумориста Ведбал. Години по-късно Александър Жендов ще пише в спомените си за Смирненски: „... тоя дребен, мургав младеж, почти наш връстник, беше вече един от първите сътрудници на голя мото списание „Българан", чиито колони бяха непостижима мечта за младите хумористи. Сам Некий Нагел (Димитър Подвързачов) бе пожелал да се срещне лично с Ведбала, определил му беше дори и редовен хонорар, а Некий Нагел значеше тогава много в нашия ху мор. Ние ревнувахме Христо от „Българан“, особено след като по настояване на Подвързачова псевдонима Ведбал бе запазен само за „Българан“, а в „Смях и сълзи" Христовите работи се подписваха с други псевдоними. "2 Неотдавна, когато отново прехвърлях Подвързачовия архив, попаднах на един негов бележник от 1916 г. Между наброските на разни стихотворения, мисли и парадокси там той с акуратния си красив почерк е записал: „На Ведбал съм дал на 3. IX - 30." Малко по-долу: „На Ведбал в началото на юни - 30." Има нещо символично в това, че именно Димитър Подвързачов - „бащата на литературното поколение, което дойде след Пенчо Славейков, духовният брат на Дебелянов, Лилиев, Георги Райчев, Константин Константинов, е подкрепил и първите стъпки на хумориста Вед бал в „Българан". На пръв поглед двамата са толкова различни в творческия си темперамент и в идейните си позиции, че трудно може да се открие какво ги сближава. Но така е само на повърхността. Ако се взрем по-дълбоко, ще открием, че в някои отношения творчеството на Ведбал се роде това на Димитър Подвързачов. C Мнозина литератори са проследявали пътя на Смирненски от „К во да е“ до „Червен смях", неведнъж е изтъквано, че хуморът и сатирата заемат изключително място в неговата толкова кратка творческа биография. На пръсти се броят обаче опитите те да се видят в кон текста на дотогавашната хумористично-сатирична традиция у нас, за да се открои още по-ярко спецификата им.

Библиографски раздел

„Димитър Димов. Литературно-критичени нарис” от В. А. Захаржевская

Free access
Статия пдф
2775
  • Summary/Abstract
    Резюме
    С всяка година все повече се разширяват, задълбочават и утвърждават плодотворните връзки на двете литератури, отразили найярко метода на социалистическия реализъм - съветската и българската. Все по-голям става интересът на литературнокритическата мисъл на всяка от тези страни към литературното наследство, към творческата лаборатория на другата братска страна. Съветската литературна критика отделя особено внимание на проблемите, свързани с изграждането и развитието на метода на социалистическия реализъм в България, на художествените за воевания на този метод, въплътени в творчеството на най-изтъкнатите негови български представители. Ярък пример на такъв интерес и внимание е литературнокритическият очерк на украинската изследователка Виктория Александровна Захаржевска „Димитър Димов", излязъл миналата година. Както е отбелязано в кратката анотация, в представе ната монография „се проследява творческият път на известния български писател от ХХ в. - прозаик, драматург, есеист, автор на широко известния роман „Тютюн“, проследява се еволюцията на неговите литературно-есте тически възгледи, завършила с овладяването на метода на социалистическия реализъм. Въз основа на идейно-естетическия анализ на Димитър Димовите произведения и разглеж дането на тяхната жанрово-стилова структура изследователката разкрива не само качествената величина на неговото майсторство, но и динамиката в развитието на целия след военен литературен процес в България. "1 Най-зрелите в идейно и художествено отношение произведения на Димитър Димов (романите „Осъдени души“ и „Тютюн", пиесата „Почивка в Арко Ирис") още приживе на писателя прекрачиха пределите на неговата родина и влязоха в съкровищницата на световната литература. Неговото творчество е широко известно на съветския читател и зрител. Но за съжаление, както отбелязва и самата изследователка, „освен неголямата монография-есе на българския литературовед П. Зарев „Димитър Димов" все още няма друго сериозно изследване на творчеството на този известен писател нито в Съветски съюз, нито в България. В много статии, в кои то се анализират неговите произведения, става главно дума за романа „ Тютюн", по-спе циално за неговите „Осъдени души", а проблемът за положителния герой и досега все още не е изследван". 2 Монографията на В. А. 1 Цит. книга, с. 2. 2 Пак там, с. 8-9. 162 Захаржевска е продиктувана от желанието да бъде запълнен този досаден пропуск.

Библиографски раздел

Непубликувани писма на Димитър Подвързачов до Николай Лилиев

Free access
Статия пдф
2802
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Предлагаме на съда на читателите необикновени писма - фигурата на Димитър Подвързачов винаги е оставала в сянката на изключителните му приятели Димчо Дебелянов и Николай Лилиев. А те, неговите приятели, многократно признават, че му дължат много, че магнетичното въздействие на неговата духовност им е давала сили, че богатата му култура и умението му да поддържа приятелство или просто да живее истински ги е подкрепяло в тежки минути. Писмата на Подвързачов до Лилиев ще ни помогнат да проникнем във вътрешния свят на твореца, да видим неговото обкръжение в интимен план, да усетим тревожния пулс на епохата, в която живее. Благодарение на достигналите до нас епистоларни шедьоври (а читателите ще се убедят, че някои от тези свръхискрени изповеди са епистоларни бисери, каквито в бедната откъм документални свидетелства българска литература има малко) ние може би ще за почнем да гледаме с по-други очи позабравеното дело на този организатор на „идеалната поетическа комуна“, който почти никога не се сеща за себе си, който пилее щедро своя талант в съвети, който живее за приятелите си. От писмата към нас отправя своите съкровени мисли един страстно обичащ живота човек, който изпада в смъртна тъга далеч от приятелите си, който винаги и навсякъде живее в света на изкуството, на поезията, но осъзнавайки отровната атмосфера на чуждото за изкуството общество, със сдържана ирония изповядва своята донкихотовска мисия. Възхищава ни уме нието му да надмогва трудностите, да се смее лукаво над себе си и изтръпваме пред мъката му, когато, измъчен до крайност от своето канцеларско ежедневие, изплаква: „аз не виждам никъде смисъл, цел, право за съществуване, не виждам защо трябва непременно да се живее... Особен смисъл има за нас писмото от 11. ІІІ. 1906 - то звучи като неповторимо верен портрет на поколението, към което принадлежи Подвързачов. „Ние сме хора с отровна под кваса..." - казва той и от неговата пространна изповед, посветена на мъката по изгубеното, на страшното съзнание за разминаването с истинските житейски идеали, за сетен път се убеждаваме в изключителната духовна чистота на това поколение, навлизаме в дълбоките причини на неговата все още не докрай разкрита в критическата литература трагедия.

Библиографски раздел

„Димитър Кантакузин” от Георги Данчев

Free access
Статия пдф
2807
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Научният труд за Димитър Кантакузин иде да изпълни признателния дълг на българската литературна история към един от видните средновековни дейци, чието творческо наследство оставя трайна следа не само в българската и сръбската литература, но и във византийската, руската и румънската културна история. Българският учен Георги Данчев полага многогодишни и последователни усилия да проучва старобългарската словесност от втората половина на XV в.: след издаденото обхватно изследване за делото на Владислав Граматик и защитената докторска дисертация върху посочения литературен период до читателите стигна и монографията за Димитър Кантакузин. Тя убедително отразява продължителните търсения на Г. Данчев в наши и чужди книгохранилища, библиотеки и музеи. Издирени са важни факти, които позволяват да се направят сериозни заключе ния за картината на книжовния процес през втората половина на XV в. В увода се извършва преглед на публикациите за Димитър Кантакузин. Изтъкват се първите издатели на някои Кантакузинови съчинения - А. Сатановски (1660) и Н. Рилски (1836), а също се припомнят заслугите на Дж. Даничич, П. А. Сирку, А. Т. Бычков, А. А. Титов, Хр. Лопарев. Същинският научен интерес към средновековния писател започва от началото на ХХ в. Посочват се приносите на Д. Маринов, Й. Иванов, В. Сл. Киселков, П. Динеков, Б. Ст. Ангелов, Д. Петканова-Тотева и други. Отделено е място и за проучванията в чужбина (В. Джорович, Дж. Сп. Радойичич, Дж. Трифунович, А.-Е. Тахиаос).

Библиографски раздел

„Димитър Методиев” от Наташа Манолова

Free access
Статия пдф
2841
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В литературнокритическия очерк на Наташа Манолова за Димитър Методиев в еди надесет кратки глави без педантичност, а с документална достоверност и критическо проникновение са проследени всички по-важни стъпки на поета - от най-ранните до послед ните му днешни творчески прояви. Наред със стриктния анализ на творческото дело на поета-гражданин, наред с интересните факти и оценки съзираме темпераментното присъствие и на самата авторка. Напоследък Наташа Манолова започна да отпришва стихията на своя разказ за онези дръзки, радостни и неповторими младежки впечатления, свързани със следването и в Москва, които са останали запечатани в сърцето и за цял живот и не е възможно да не бъдат споде лени. И плод на тази невъзможност" е кни гата и за Д. Методиев, тя окриля критическите и наблюдения, дава и кураж и сила да възпроизведе поета такъв, какъвто е и какъвто го познава... Личното доближаване до тво реца не пречи, а подпомага в случая авторката в детайлното проследяване на жизне ната и поетична биография на Д. Методиев. Пред читателя се разгръщат емоционално заредени кадри от богатия жизнен и творчески път на именития поет, при което не е трудно да съзрем голямата професионална вещина на критическото вникване и същевре менно богатия запас от живо поднесен доку ментален материал. Уловила поета в неговото непрестанно движение, Н. Манолова смело и точно определя отделните мигове на лиричните му превъплъщения. Ценно качество на сравнително краткия литературнокритически очерк е тясното свързване на Методиевата поезия с особеностите на литературния климат у нас и в СССР за един почти тридесетилетен период. Книгата на Манолова е снабдена с подробни бележки, допълне ния, библиография и снимков материал, което заедно със стройното изложение създава пълнота, прегледност и сериозен приносен характер на очерка. В главите „Такъв, какъвто го познавам...", „Дружното семейство на беловския селянин Мито Ристов“ и „В редиците на РМС" пред читателя изпъква физическият и духовният образ на „ранния" Методиев, семейната среда, революционната му активна ремсова дей ност, както и партизанските дни и нощи в хайдушкия балкан. Живата картина на онова борческо, незабравимо време е възкресена и с някои спомени на съпартизани на Методиев: ,, За наша радост новият партизанин от Белово Димитър Методиев излезе поет... Методиев беше толкова рус, че косата му изглеждаше бя ла. Очите му мигаха неспокойно...(с.39-40, цитатът е от книгата на Атанас Семерджиев „За да има живот"). Този силно изстрадан, славен отрязък от време е оставил траен отпечатък върху целия по-сетнешен път на поета и комуниста. Авторката на очерка, без да се впуска в излишни подробности, е изяснила истинските корени на нестихващата младежка Дръзновеност в поетическото верую на Мето диев.

Библиографски раздел

Из разговорите ми с проф. Димитър Михалчев

Free access
Статия пдф
3040
  • Summary/Abstract
    Резюме
    ....Чета „Немили-недраги" на Вазов. Чета и „На прощаване" на Ботев. И все ми се струва, че Вазов е взел заглавието на своята повест от Ботев: Да ходим, да се скитаме немили, клети, недраги! Вазов маха клети и остава „Немили-недраги". Може да е случайна тази инвенция. Може Вазов въобще да не е знаел за Ботевото стихотворение. Но презумпцията си остава. ....Искам да ви кажа, Топалов, че имаме нужда от много - много антологии. България има само две сериозни антологии. И двете излязоха през времето на Стамболийски, през времето на Стоян Омарчевски. Той бе министър на просвещението тогава - говоря за 1921-1923 г. Едната антология надали се продава вече. Отдавна е свършена - за поезията, а другата - за белетристиката. И Стоян Омарчевски не разбираше от литература. Но разбираше народната психология. А това е най-важното за един политик. Да разбира психологията на народа си. Българската литература трябва да се представи на света с няколко най-изтъкнати поети. той ги представи. Възложи на няколко писатели да подготвят сборниците и те излязоха. Отпечатаха ги на хубава хартия. Добре. Но това не стига. Всеки писател даде свой ръкопис, да се види почеркът му. Това е много хубаво. Да познаваш почерка на човека. И по почерка да съдиш за характера. Аз обаче съдя за хората по лицата. По очите. По държанието. Не искам да се хваля, но познавам човека от пръв поглед. Ще добавя - и никога не съм се излъгал от първото си впечатление. Никога. Като видях Христина Морфова за пръв път, разбрах, че е чудна жена, чудна душа, чудна певица. Нищо, че бе малко по-пълна. По-големият орган дава по-хубави звуци. Говоря за черковните органи... Христина Морфова имаше най8 Литературна мисъл, кн. 5 113 сърдечния глас и най-миловидното лице. Тази жена не можеше да бъде злобна, завистлива, жестока. Това бе инструмент, създаден за музика, както Горки казва, че един негов познат, поет, бил орган, създаден за поезия... Орган ли, инструмент ли, не помня добре. Прочетете го и ще го видите. Горки е най-големият портретист на света. Той бие всички - с десет-двайсет страници обрисува Толстой така, че и сега го виждам такъв, какъвто ни го показва Горки, седнал на брега на морето, гледа вълните, полубог... Та, мисълта ми е, трябват ни ей такива антологии, каквито направи някога Омарчевски – големи.

90 години от основаването на БКП

Библиографски раздел

Основателят на партията на българския революционен пролетариат Димитър Благоев - родоначалник и на българската марксическа литературна теория и критика

Free access
Статия пдф
3046
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Когато преди 90 години през август 1891 г. на легендарния връх Бузлуджа се бяха събрали първите пионери на социалистическото движение, за да заложат организационните основи на партията на българския революционен пролетариат, Д. Благоев бе единодушно признат за неин ръководител. Със своята солидна марксическа подготовка и всестранна култура той мъдро и проникновено още там, на Бузлуджа, очертава непосредните и перспективни задачи на новата социалдемократическа партия - прераснала по-късно в комунистическа, - за да остане неин ръководител и идеолог до края на плодотворния си жизнен път. В продължение на повече от три десетилетия той обосновава обществено-политическите, философските, културно-историческите принципи на социалистиче ското движение, създава бележити трудове в различните области на обществознанието, сочи пътищата, по които ще се развива и съзрява социалистическата революция в нейната всеобхватност, в социално-икономическата и културнодуховната област. Пръв организатор и идеолог на българската работническа класа, той е тряб вало да разорава непокътнати целини, да преодолява много предубеждения, да разобличава и отблъсква противодействия от различни страни, за да подготви почвата и хвърли семето на социализма, на марксическото учение. Едно учение, което тепърва е трябвало да си пробива път, и то в страна, изостанала в своето обществено-икономическо развитие, в която младата буржоазия се е стремяла да утвърди своето господство във всички области на живота. Наред с другите форми на познание Д. Благоев твърде отрано е осъзнал и неизмеримо голямата роля на художественотворческата дейност, на литературата за формиране на ново мировъзрение, на хора с ново отношение към житейските проблеми. И се заема с рядка последователност и творчески размах, с научна вглъбеност и историческа далновидност да обосновава и утвърждава една нова литература и култура, насочени да революционизират съзнанието на обществото, да съдействуват за формиране на нови материалистически концепции относно социално-икономическите, философско-нравствените, художествените процеси и в национален, и в по-общ идеологически план. Затова Благоев днес живее в съзнанието на поколенията не само като практически организатор и ръководител на партията на българския революционен пролетариат, но и като проникновен автор на множество трудове по най-актуалните социално-икономически, обществено-политически, културно-исторически проблеми на времето.

1300 години българска държава

Библиографски раздел

Революционно-освободителните борби на българския народ, отразени в тетралогията на Димитър Талев

Free access
Статия пдф
3093
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Утвърждаването на романа с епически тип повествование като водещ жанр в художествената ни действителност през първите десетилетия на социалистическата революция е факт с богат културно-исторически и специфично литературоведски, жанрологичен смисъл. Опрян върху епическите върхове в националния ни исторически път, романът потвърди закономерното си възраждане в годи ни на мащабни революционни преобразования, при гранични общественополитически ситуации и активизиране на националното историческо мислене. Днес изследователите на българската повествователна традиция са единодушни в твърдението, че през 50-те години романът - като самостоятелна изобразително-изразна система - заживя пълноценно у нас: постигна мисловно-естетически обобщения, достойни за европейската реалистична романова класика, откри своя идейно-тематична сфера на изображение, свои структурни закономерности и не на последно място - обогати решително социалните си функции. Динамиката на обществените процеси обуслови интензивното развитие на литературен жанр, който поради присъщата си социална активност се превърна сам в ускорител-участник в тези процеси. Заслуга за това имат четирима създатели на епичната пластико-изобразителна романова поетика и стилистика У нас, четирима майстори на традиционния тип (в най-добрия смисъл на това понятие) социално-психологическо и историко-битово повествование: Димитър Талев, Димитър Димов, Георги Караславов и Емилиян Станев. Извървели различни пътища, съхранили своя логика на развитие и реализация, свой изразен индивидуален профил и тематични предпочитания, те се оказаха почти едновременно пред една и съща колкото естетиче ска, толкова и актуално-обществена, социална необходимост: със средствата на художествения синтез да се направи духовна равносметка на изминатия път и се определят координатите на настоящето. Бе настъпило време, когато революционните завоевания и социално-психологическите промени трябваше да бъдат осмис лени не само от гледна точка на съвременността и бъдещето, както най-често налагаха императивите на обществената практика, но и в перспективата на миналото, в мащабите на исторически значимото, унаследеното като национално ценностно завещание. В години на изграждаща се нов тип обществена организация, на революционни социално-психологически процеси и новаторство във всички сфери на общо * Доклад, изнесен на Първия международен конгрес по българистика. 3 националния бит и култура бе наложително да се възстанови увереността в съще ствуването на дълбоки исторически основания, далечни първопричини на ставащото. Бе необходимо да се актуализира съзнанието за исторически континюитет иприемственост, да се съчетаят поривите на революционната романтика с уро ците и съзерцанието на миналото.

Библиографски раздел

Димитър Благоев за руската литература

Free access
Статия пдф
3099
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В своята биографична книга „Кратки бележки из моя живот" Д. Благоев сочи руското революционно движение като един от решаващите фактори, кои то му дават възможност да изработи у себе си обществен и естетически идеал. Благодарение на студентските организации в Петроград, пише той, аз можах да си поставя правилно оня въпрос, с който като ученик от Габровската гимназия измъчвах по-възрастните ученици и себе си, а именно, защо трябва да се знае, да се чете? Той сега се бе превърнал в един много по-правилен и по-дълбок въпрос, който гласеше: какъв е смисълът на живота, или - за какво има смисъл да живее човек? На тоя въпрос изглеждаше, че ще ми даде отговор историята на руското революционно движение." За цял живот Благоев запазва в сърцето си дълбока любов към Русия, към руските революционери, към руската литература. Своя жизнен път, своята обществена дейност той започва като учител по руски език и литература. През 1896 г., в предговора към своето „Ръководство по руски език", той заявява: „Оригиналната руска литература се отличава с такива високи достойнства, кои то обръщат днес вниманието на цял образован свят." През същата година в спор Д. Т. Страшимиров Благоев доказва необходимостта от изучаването в средните училища на българската и руската литература като главен фактор за идейно-естетическото възпитание на учениците Руската литература се отличава с такива оригинални, характерни, самостоятелни произведения, които рядко ще срещнете в другите литератури. Високите достойнства на руската литература c днес се признават от всички знаменити европейски литератури." По това време Д. Благоев е вече оформен социалист-марксист. Десетилетие преди това за създаването на първата марксическа група в Русия, която издава и първия социалдемократически вестник „Рабочий", той е изгонен от царските жандарми от великата руска страна. B Основател на партията на българските комунисти, един от най-видните дей ци на международното работническо движение на своето време, Благоев вижда пропагандирането на марксическите идеи, в подготовката на трудещите се за пролетарската революция, в тържеството на комунистическия идеал смисъла на своя живот, на живота на всички честни и прогресивни хора от епохата. В тази светлина той определя и задачите на новата пролетарска литература: „И тази лирика именно е оня лост, който създава моралната сила на работните маси и нейните борци; създава силната любов и благородна омраза", които раждат фанатизма на социалистическите борци. Тази лирика и изобщо тази художе ствена литература у нас се и заражда; на нея принадлежи бъдещето."

Мотивът Ботевата балада Хаджи Димитър, отразен в творчеството на Теодор Траянов, Гео Милев и Николай Хрелков

Free access
Статия пдф
3134
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Поезията на Христо Ботев е неизчерпаем източник на вдъхновение за много творци в българската литература. Традицията на Христо Ботев и нейното обновление намират израз най-вече в идейно-художественото развитие на романтическата героика. В основата на тази традиция лежи баладата „Хаджи Ди- митър". 1 И В настоящата статия от поетическото наследство на Т. Траянов, Г. Милев Н. Хрелков се разглеждат произведения с баладичен характер или такива, включващи в структурата си баладични елементи, тъй като те дават възможност за най-ярки паралели с баладата „Хаджи Димитър" в творчеството на поетите от първите десетилетия на ХХ в. Целта на статията е да проследи приемствеността в литературното реали зиране на героичното и трагичното и влиянието на тази приемственост върху развитието на баладичния жанр. Написани през различни исторически периоди, поетическите произведения на Т. Траянов, Г. Милев и Н. Хрелков използуват по различен начин мотива на „Хаджи Димитър" в интерпретацията на героичното и трагичното. Особеното в развитието на мотива на Ботевата балада у тези автори се състои в това, че той се изгражда и осъществява в реалистическа тенденция, вложена в оптимистическата Ботева концепция за революционната борба. Т. Траянов, Г. Милев и Н. Хрелков използуват мотива на „Хаджи Димитър", като създават произведения с високохудожествена стойност.


Библиографски раздел

Димитър Талев

Free access
Статия пдф
3136
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Димитър Талев остави крупно и зряло творчество. Той успя да затвори своя кръг от напрегнати художнически търсения и трагични национални прозрения, публикувайки малко преди смъртта си романа „Гласовете ви чувам" - четвър тата част на поредицата му, която започна да излиза през 1952 г. с „Железният светилник". И ако в романа за хаджи Серафимовата внука Султана, дръз нала да се ожени за селянина Стоян Глаушев, Димитър Талев нахвърля едри психографски щрихи към познатата ни картина на турското робство и на фанариотското духовно потисничество, то в „Гласовете ви чувам той вече разказва за внука на Султана Борис Милостивия, който напрегнато търси нови пътища за Организацията след Илинденската епопея. В нашата историческа проза мястото на Димитър Талев е особено, лично негово си, извоювано с безкрайно търпение, трудолюбие и с едно рядко напре жение на таланта, шибан непрекъснато от все нови и все по-амбициозни замисли. Обикновено днес, когато чуем неговото име, ние мислим най-напред - и с пра во! - за неговия шедьовър „Железният светилник“, за „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам". „Железният светилник" блести с особена сила в цялостното творчество на нашия автор и го изправя по-нататък, при написването на другите три книги от мащабно замислената поредица, пред проблема не само да следва педантич но своя замисъл, но и да не пада под нивото на своето крупно художническо за воевание. Задача с рядка трудност, като се има пред вид, че романът за Султана и Стоян Глаушев, за Лазар, Божана и Ния, за Рафе Клинче и Катерина, за Аврам Немтур, Наместника и Климент Бенков и за десетките други второстепенни герои, които дълго се помнят благодарение на рядката пластическа дарба Д. Талев, на умението му да въвежда на епизодичния герой с ярки, запомнящи се детайли, този роман впрочем има особено място не само в творчеството на неговия вдъхновен творец, но и в нашата проза, в нашата романистика по-конкретно. Но ако останем до тая дълбоко вярна и от никого може би неоспорвана констатация и не съумеем да дадем подобаващата се висока оценка на цялата четирилогия, на „Самуил“, на „Хилендарският монах" и на изящните къси разкази на Димитър Талев, така лаконични, белетристично плътни, сгъстени, без излишества и досадна описателност, с интригуваща, но умерена събитийност, която дава голям простор на характерите, ние ще объркаме критериите и стойностите, ще загубим представа за цялото, съзерцавайки само и единствено най-ослепителна та му част.

    Ключови думи

Библиографски раздел

Анализи от Димитър Кирков

Free access
Статия пдф
3177
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Когато взех в ръце книгата на Димитър Кирков, тя не бе вече съвсем нова за мене. Бях чел отделните анализи за романите на Генчо Стоев „Цената на златото“ и „Завръ щане, за новелата на Дико Фучеджиев „Дървото на греха" и за повестта на Павел Вежинов „Бариерата", които предварително се поя виха по страниците на столичните литературни списания. Бях споделил с колеги, пък и с автора силното въздействие на тези майсторски написани литературоведски текстове. Толкова по-голям оставаше интересът ми към начина, по който те са свързани в книгата, към авторовата концепция, която очаквах да открия в обобщителна статия. Още преди година Кирков ми беше загатнал за някакво свое оригинално решение, но все пак композицията на книгата ме изненада, дори в известен смисъл ме завари неподгот вен. Толкова сме привикнали към стандартното изложение на теоретичните статии, че когато открием нестандартно по форма извеж дане на критическите идеи, в първия момент като че ли изпитваме съпротивление. Възмож ни и необходими ли са тези диалози между автора на анализите и неговия изобретателен опонент инж. Б. С. - питах се аз, - и още, не олекотяват ли те научната стойност на книгата, не разрушават ли концентрацията на мислите ни? Наистина опасността от злополучен резул тат при подобен експеримент е огромна, но Димитър Кирков решително е спечелил. Именно благодарение на спойката между анализите и диалозите той е успял да създаде забележителна литературоведска книга с висо ка научна и продължавам мисълта си без колебание - художествена стойност. И така критикът полага на бюрото си три свои любими книги, при това книги с неоспорим принос в националния литературен процес, и започва следствие". Да, нека не се боим от съдебния термин, анализът е истинско следствие, при което разпръснатите факти трябва да се подредят и да се открие скритият им за простото око смисъл, тайният им език. за да излязат наяве механизмите на деянието", за да се изследват подбудите на извърши теля и да се реставрират тъмните ъгли в картината, която да засвети с автентичен блясък. 142 Знаем колко пагубно за крайния резултат е „дирижираното следствие", когато предубеде ният следовател наглася фактите спрямо своята презумпция, но пък известна ни е и благотворната роля на интуицията на профе сионалиста. При анализа действуват същите закони: колкото катастрофална би била идея та критикът да доказва предварително формулираната си теза, толкова благотворно ще е доверието в интуитивното усещане. Интелектуалният подтик не е достатъчен, за да се захванеш с анализ на литературна творба - както въобще при допира с изку ството и тук уравновесяването между интелектуалното и емоционалното начало е първостепенно изискване. Автора на творбата, коя то се заемаш да изследваш, трябва вече да чувствуваш като свой духовен спътник, като съприказчик. Неговите идеи властно трябва да са заели мястото си в твоя емоционален и духовен свят и да се езавързал диалог, в който ти да отстояваш и да решаваш свои първостепенни екзистенциални проблеми. За щото какъв е смисълът иначе да търсиш в текста абстрактни идеи, с които нищо да не те свързва, защо ти е детайлното разкриване на образите на герои, чиято нравствена и идейна позиция ти е безразлична. Анализът на литературната творба се превръща в изпо вед на твореца, който открива своите и на ближните си мъчителни въпроси, пренесени в изведената с блясък художествена идея.

    Ключови думи

Библиографски раздел

Димитър Подвързачов в моите спомени

Free access
Статия пдф
3208
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Да възкресяваш спомени и да даваш оценка и характеристика за човек като Димитър Пол вързачов е не само трудно, но и рисковано. Подвързачов е необозрима и колоритна личност, а всяка оценка е строго лична и следователно непълна. При това от нашата първа среща изтекла пълни 50 години, а това значи - половин век! Много впечатления са затлачени от времето, много случаи - поизлинели. И все пак трайни са останали в съзнанието както образът на човека, тъй и миговете от преживяното под една стряха. Нашата дружба с бай Митьо - така гальовно се обръщахме към него всички - започва (в редакцията на в. „Заря“, където работех и аз като начеващ репортер Мога да кажа: там се опознахме и сближихме. Това еначалото на 30-те години — 1930-1931 г. Ние вече познавахме Хамлет, принц Датски - както подписваше своите писания Димитър Под вързачов, - от неговите фейлетони, игростишия, драски и шарки, от афоризмите и басните други закачки и миниатюри. Радвахме се, че идва при нас и ще работим задружно. А и той боде доволен, може би защото има постоянна щатна работа, а се оказа, че познава и някои от нас с които е работил другаде. Сега Дим. Подвързачов идваше като втори гл. редактор -редуваа се с Кръстьо Станчев, известен журналист, племенник на съветския държавник Кръстьо Раков ски от Котел. Вестник „Заря" се издаваше от издателя на в. „Утро“ и „Дневник“, а редакцията се нам раше на бул. Дондуков, където сега се помещават „Профиздат“ и редакцията на в. „Тру Редакцията на „Заря", това беше една единствена стая на втория етаж в дъното на двора, широка като хамбар, с две дълги маси - едната за главния редактор и другата - същински тез хлебарница, край която седяхме ние, репортерите, за да пишем своите информации, събиран през деня. Дотук се стигаше по едно разкрибуцано дървено стълбище, което дъхтеше на гнил 146 а край него се намираше общата тоалетна. В такава атмосфера трябваше да дишаме до полунощ, а при дежуруване - и до разсъмване.


Библиографски раздел

Димитър Талев от Александър Спиридонов

Free access
Статия пдф
3277
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Димитър Талев е един от най-четените и любими наши писатели, признат класик на съвременната ни литература. Но за него все още няма цялостно монографично изследване, достойно за творческото му дело. Критикуван и отричан, признаван и възхваляван с право, той търпеливо чака своя проникновен изследовател. Не че за него не е писано досега достатъчно. Напротив. Почти всички позначителни наши литературни историци и критици са включвали творчеството му в своето полезрение. Преди двадесет години Б. Ничев написа първата и единствена досега книга за Д. Талев, включи го и в своите изследвания и наблюдения върху съвременния български роман. В началото на 60-те години и Т. Жечев се опита да намери ключ за за гадката на Димитър Талев" и и посвети вдъх новени страници. П. Зарев, Е. Карамфилов, Ст. Каролев, нека не изброявам всички - многократно се връщаха към това „несъвре менно изключение", както сполучливо се бе изразил Ем. Станев. В последно време задълбочени проучвания, най-вече върху ранния Талев, ни даде и М. Шишкова. Но остава винаги една празнина - липсата на пълно литературно-историческо изследване за писателя, който заедно с Д. Димов осъществи чудото на българския роман" през 50-те години у нас. (Не е ли парадоксално, че и за Д. Димов едва напоследък излезе книга от Л. Георгиева.) А Д. Талев бе продължил и художествено реализирал една от най-трайните теми в литературата ни, станала съдбовна за нея още веднага след Освобож дението - темата за Македония. Така в края на 90-те години от миналия век Антон Страшимиров написа потресаващи редове за „майката наша кървава македонска земя". Неговият малко известен днес очерк „Сила му е... турчин е" започва с една трагична картина: „Нашир и надлъж по поля и гори низ Битолско, Охридско и Ресенско пъплеха ден и нощ загнездилите се в сенките на Пе листер, Петрино и Бегла дивите арнаутски чети; като хищни птици се впущаха те по просторните наши поселища - поселища на трудолюбивия стопанин на широката хубава земя - впущаха се върху българина, върху осветения с най-чисти нрави семеен негов кът и - с диво злорадство оскверняваха чистото, погубваха невинното, ограб ваха свъртяното. След А. Страшимиров и други български творци от най-висок художнически ранг, като Ив. Вазов, П. К. Яворов, К. Христов, оплакаха съдбата на тази древна българска земя, възпяха нейните красоти. Д. Талев посвети целия си талант, целия си живот, всичката си творческа енергия на една тема - съдбата на българския народ в Македония. Той още на млади години бе дал свят обет пред себе си да напише нещо за Македония и остана верен на младежката си клетва. Излишно е да се разсъждава тук какви възможности разкрива пред литературния историк, пред народоведа и психолога творчеството на Д. Талев.


Профили

Библиографски раздел

Димитър Методиев

Free access
Статия пдф
3284
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В развитието на повечето поети се наблюдава една своеобразна законо- мерност: те обикновено започват с лирика и впоследствие преминават към разните епически жанрове или към драматургията. Поетите сякаш по правило изхождат от лирическата субективност, от единичното, индивидуално преживя ване, тръгват, тъй да се каже, „отвътре и вървят „навън" - към цялата заоби каляща ги действителност и към нейното все по-обхватно изобразяване. В съ временната българска литература едно от редките (да не кажа единствено) изключения от това правило е творчеството на Димитър Методиев. За него изходна точка бе именно епичното начало, което по-нататък се разви към все по-задушевни лирични изповеди. Дебютната му стихосбирка „На щурм!" (1945) днес е интересна повече със своето заглавие, което се оказа не просто една фраза, взета набързо от кипящата, богата на лозунги атмосфера на месеците непосредствено след 9. ІХ. 1944 г., но запечата като във формула една от съществените черти на Методиевата поезия: нейния борчески, атакуващ патос. И в същност не книгата „На щурм!", а романът „Димитровско племе" (1951) беше оня щурм, с който Д. Методиев нахлу в нашата литература и завоюва вниманието на публиката. И многозначителен е фактът, че един автор, когото днес ценим сякаш повече като лирик, се изявява най-напред в трудната и не така често срещана у нас форма на романа в стихове. Характерно е и нещо друго. През 50-те години, когато в България е, тъй да се каже, на мода" да се рисува класовата борба с помощта на често пъти книжни образи, Д. Методиев си поставя една наглед скромна, но в същност много по-реална и по-близка на сърцето му задача: да изобрази посредством живи образи на хора израстването и възмъжаването на едно поколение възпитани от БКП революционери в периода между двете световни войни. Успехът на автора се дължи преди всичко на това, че той добре познава това борческо поколение, защото сам е част от него. Познава в детайли и събитията, които се развиват в родния му Беловски край. Романът като литературна форма - това е преживяна история. И Д. Методиев още от първите страници на „Димитровско племе" ни потапя в интимната атмосфера на неща, които не само е видял и почувствувал, но за които е слушал и легенди, и семейни предания:

    Ключови думи

Библиографски раздел

Кога и защо Димитър Хоматиан е написал Краткото житие на Климент Охридски?

Free access
Статия пдф
3331
  • Summary/Abstract
    Резюме

    След изказаните противоречиви схващания относно авторството на Пространното и Краткото житие на ученика и продължителя на Кирило-Методи евото дело и „първи епископ на български език" Климент Охридски А. Воронов установи, че първото е творба на архиепископа на цяла България Теофилакт Охридски (1085-1108), а Йордан Иванов, открил Зографския старобългарски превод на второто, доказа, че то е написано от Димитър Хоматиан, заемал престола на същата архиепископия от 1216 докъм 1234 г. Както издателите на различните версии и преписи на Краткото житие (наречено от В. А. Билбасов Le- genda Ochridica), така и историците на Охридската патриаршия-архиепископия Х. Гелцер и Иван Снегаров, пък и другите автори обаче оставяха без отговор интересните въпроси: кога и защо е било съставено то? Едва напоследък Емил Георгиев се спря на тези проблеми и отнесе написването на житието към 1220 г., като го свърза с един апогей на Димитър Хоматианови усилия да наложи възглавяваната от него Охридска архиепископия като ръководен орган на църковния и духовен живот в България по това време. 1 e В същата статия Ем. Георгиев отхвърля предположението на Ив. Снегаров, че изразът „пастно бльгальскы", срещан само в старобългарския текст на житието, се отнасял до Климент Охридски, и съвсем правилно смята, че това титул към „Димитане“. Той се обосновава на употребата от Хоматиан на сьшото звание Ἐк Δημητρίου ποιμενάρχου Βουλγάρων - Β eтиристишиетопосвещение върху сребърната рамка на иконата на св. Богородица, която днес се пази в охридската черква „Св. Богородица - св. Климент".


Научни съобщения. Документи

Библиографски раздел

Димитър Димов и Градината на мъките от Октав Мирабо

Free access
Статия пдф
3334
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Въпросът за литературния вкус и предпочитания, за познавани и обичани автори, за изпи тани влияния и мястото им в творческия процес на Димитър Димов не е изследван цялостно и задълбочено. Настоящата статия представлява опит да се хвърли светлина върху този проблем. Широко известно е вече, че романът на Октав Мирбо „Градината на мъките“ е произвел върху Димитър Димов поразително впечатление, което го владее дълбоко и трайно. За това раз казват в своите спомени близките на писателя. „Много пъти ми е говорил за книгата на Октав Мирбо „Градината на мъките" - твърди проф. Борис Койчев. - Показваше, че му е направила извънредно силно впечатление. Като че ли тази книга го беше заинтересувала повече от всички други." „Още когато се запознахме с него, едно от първите неща, които ми каза, беше: „Чели ли сте „Градината на мъките" от Октав Мирбо? За тази книга говореше с някакво особено въоду шевление" - допълва Нели Доспевска. И в първите му разговори с Лена Левчева, повече 15 години по-късно, отново се появява „Градината на мъките“, която и дава да прочете и за която и говори продължително и с увлечение. С конкретно позоваване на това произведение се срещаме в незавършения неозаглавен роман на Димитър Димов: „За Червенко нямаше нищо по-страшно от концерт. Той предпочиташе да го умъртвят, както в градината на мъките, със звук на биеща камбана, отколкото да слуша два часа виене на цигулки." OT Според Л. Левчева Димов се е запознал с тази творба на 26-годишна възраст. Това твър дение съвпада със спомените на Б. Койчев, че разговорите му с Димов на тази тема могат да се отнесат към тяхното студентство, а и към следващите години, в които той не е получил още признание на писател. Френският романист и драматург Октав Мирбо (1850-1917) става широко популярен у нас в началото на ХХ в. От 1905 до 1928 г. той е издаван близо 20 пъти. Негови произведения се появяват почти ежегодно, рядко с по-големи интервали, като най-наситен е периодът 1909-1919 г. Интересът към този автор може да се обясни с голямата популярност, която той придобива в Русия в края на XIX и началото на ХХ в. - през 1908-1911 г. в Москва е отпечатано пълно събрание на съчиненията му в 10 т., М. Горки дава висока оценка на комедията му „Les affaires sout les affaires" (преведена у нас под заглавие „Интересът преди всичко"), която се счита за връх в неговото творчество. О. Мирбо става известен и като защитник на Драйфус, присъеди нявайки се към Емил Зола. По това време, през 90-те години на XIX в., се наблюдава демокра тизиране на неговия мироглед, засилват се контактите му с прогресивната интелигенция. На демократичните обществени кръгове творчеството на Мирбо импонира с изобличителния си и бунтарски патос. След 1897 г. обаче антибуржоазните мотиви в него остават на заден план. Господствуващо място заемат натурализмът, еротиката, душевната патология, проявени като тенденция още у ранния Мирбо. Към началото на този втори момент в творческото развитие на автора се отнася романът „Градината на мъките“ (1899). На български език той се появява две издания - през 1911 и вероятно през 1918 или 1919 г., т. е. в десетилетието, което бележи най-високата точка на интереса към Мирбо в България.


Димитър Талев, Илинден и след това

Free access
Статия пдф
3440
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Не са малко класиците на българското художествено слово, които за наше национално щастие винаги са притежавали едно влечение към земята и народа си, една жажда да се слеят с пръстта, която ги е родила и откърмила за творчески подвизи, една мечта да кажат някога след изпълнение на дълга пред поколенията: този свят е и мой, по думите на акад. Георги Джагаров. Сред тях блести с особена, нека я наречем страдалческа, или носталгична, или дори трагична светлина името на Димитър Талев - последния наш класик от възрожденска типология. Той извая много образи - и сред тях властно сурово се налага Султана. Той разгледа много истини - и сред тях най-силно ни потресе истината за участта на македонските българи. Той подхвана много теми, мотиви, идеи, характерологични данни на Вазовата класика, но всички те се сливат като силни и напористи ручеи в един могъщ поток. Този поток - това е темата за Македония. Темата на Димитър Талев. Темата на всяко бъл гарско сърце, познало надежди и покруси след две национални катастрофи, познало илинденска и балканска (на войната!) героика, мразило със смъртна омраза експериментите“ на кобургите с нашите чаяния, отвращавало се от де магогията на мрачния български фашизъм с т. нар. „национални идеали". Оня фашизъм, който изтребваше прогресивните хора, без много-много да държи сметка за тяхната национална принадлежност - като по правило започваше с чедата на своя собствен народ: с Христо Кърпачев или Никола Вапцаров, Малчика или Антон Попов, с Цвятко Радойнов или Иван Козарев... В зигзагите на житейския и творческия път на Димитър Талев се оглежда с драмата на писател, който цял живот е пътувал към патриотическата идея, докато успее да я превъплъти в ярко светещи из мрачините на миналото, надарени с магическа привлекателност образи. Има ли нашенско сърце, което да не e трепвало от хубостта на Ния - въплътила у себе си хубостта на Преспа, на Македония, на българката от ония южни краища? Има ли българско сърце, което да не е бивало готово да изпълни докрай дълга си към род и родина, щувайки с незабравимите Глаушеви - Стоян, Лазар и Борис, с Райко Вардар- ски и войводата Велко? Има ли българска душа, която да не закопнее по тайнобствения свят на таланта, на изкуството, съпреживявайки драмата на Рафе Клин- че? (Четирилогията от романи „Железният светилник“, „Преспанските кам- бани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам"). Има ли наш съвременник в тия тре- вожни десетилетия на миграция и урбанизация, на движение от град на град, от селото към града, от провинцията към столицата, от полето към планината и по-често от планината към полето, който да не потръпне от страх пред укор ния поглед на Султана, заклела Лазар да пази тревясалите гробове на дедите, да се слее и той на свой ред със същата пръст, с която са се слели на времето си и те, да отстоява докрай заветите на родното място, да учи децата си, че ни18 кой не може да постигне обичта към България, ако не мине през обичта към родния край, към Преспа?


Статии

Библиографски раздел

Димитър Димов в своите герои от Тютюн

Free access
Статия пдф
3456
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Автобиографичният момент в творчеството на писателя е широко разпространено явление, продукт на основната специфика на литературата - да отразява живота. То винаги е привличало вниманието от позициите на различни интереси. Обикновеният читател се интригува от вълшебството на претворяването. Изсле дователят търси в него отговори на многобройни въпроси, централно място сред които заема взаимозависимостта автор - герой. При Димитър Димов този проблем има своето характерно присъствие. Той е налице във всичките му романизавършени или незавършени, в някои от разказите и драмите му. В Тютюн" се налагат съпоставките Димов - Борис, Димов - Ирина, Димов - Павел и др. Разбира се, в никой пункт от един подобен паралел не бива да се допуска пълно покритие между автор и герой. Такъв буквализъм би означавал най-грубо опростителство. Става дума за далечни изходни пунктове, за подобни, но не идентични процеси, за характеристиката на творческото пре създаване. Нито за минута не бива да се забравя, че оперираме с неповторимото битие и духовна мащабност на различни човешки същности. И тъкмо поради това изследването неизбежно очертава едно постоянно сближаване и разда лечаване между тях. Описанието на живота в малкото провинциално работническо градче на първите страници на романа много осезателно се свързва с две писма, изпратени от Димитър Димов до Борис Койчев от Кюстендил през 1929 г. В тях откриваме атмосфера, бит, традиции, социален и политически климат, който дълги години писателят е носил у себе си, за да ги превърне в художествена действителност в романа „Тютюн". И още нещо е поело път от тези писма към художествената творба - една неудовлетвореност, един поглед за нещата отгоре, едно чувство на отчужденост и самота, една устременост към други жизнени сфери. С тези черти на подателя на двете писма тясно се преплита въвеждащата характеристика на Борис Морев. И той е саможив младеж", вглъбен в себе си, откъснат от околната среда и равнодушен към нея. И той си е избрал свой въображаем свят и се е насочил към него с книга в ръка упорито до фанатизъм. И той притежава зорко око, остра и гъвкава мисъл. И той като своя създател не предизвиква интереса на момичетата, а сам по природа е нито развратник, нито отшелник. И той е строг ценител на времето.

Към 40-годишнината от социалистическата революция в България

Наблюдения върху творчеството на Димитър Вълев

Free access
Статия пдф
3493
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Още с първите си сборници разкази „Покрайнини“ и „Ние, величествата" Димитър Вълев представи в оформен, цялостен вид своеобразието на творческото си виждане. Двете книги откриха и предпочитаната територия на писателя - селото, което познаваше много добре, бе живял там и го носеше като нещо съкровено у себе си. Те ни дават и една точна представа за творческата амбиция на Вълев да напише хроника на своето време", в която да се долавят извивките на изменящия се живот, да се усетят топлите багри на Юга, където „небето потъва дълбоко и се разтваря в сини вирове, а по платното през ментовите ниви бягат безплодни пътища и се спират в едно бозово петно - село Армудово". Усетът към невидимото в личността, способността да затваря в една или друга сентенция особеностите на своите герои успешно насочват художестве ното изложение към точната психологическа оценка за света и за хората, за сьбитията и за индивидуалните човешки състояния. Затова присъствието на постоянен персонаж - стария Постолов, секретаря Сашко, старшината Яшов и др. - в двете книги ерезултат не само от стремежа на Вълев към единство на художествената действителност, към обемност на внушението, но най-вече от спецификата на творческата, идейно-художествена задача - да се уловят основните посоки на скритото дълбоко във всекидневието на селското битие историческо движение, неизменното и постоянно изменящото се, стабилността на социално-политическото и нравствено-психологическото. Това впрочем опре деля и силно изразения психологически характер на неговото повествование, амбицията да се търсят полюсните състояния както в света на отделната личност, така и в отношенията й с другите. Една трудна задача, която Вълев съ умява да реши благодарение на овладяната диалектика на смешното и тъжното: неговите герои се смеят над себе си, но и не забравят да преценят недостатьците на другите и не бягат от директния сблъсък с тях. Вълев обаче не се увлича по оригиналните обрати на комичното, не се стреми да изненада читателя с остроумието си; неговата творческа цел е друга: в тази именно съвместимост на смешното и на тъжното да открие критичната самопреценка на героя, която се разгръща като активно отношение към света.

Писма

Библиографски раздел

Писма на Димитър Подвързачов до Николай Лилиев

Free access
Статия пдф
3621
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ти си извършил една славна работа, като си се сумясал пръв да изоставиш „Вие“, „Господин" и пр. Без да съм нито по произход, нито по наклонности някакъв салонен манекен, аз, кой знае как, съм дълбоко възприел тези студено официални обноски и трудно напускам пръв това „Вие", преди да се сближа с човека, и навярно с тебе бих карал същата комедия, а то е на истина комедия!

Статии

Библиографски раздел

Книжовникът и преводачът Димитър Т. Душанов

Free access
Статия пдф
3680
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Димитър Т. Душанов (1837-1904) е един от скромните, редови труженици на книжовното поле от втората половина на ХІХ в. Той не създава произве дения, които да грабват умовете и сърцата на съвременници и потомци, името му се среща рядко в изследванията на литературните историци. Същевременно животът и делото на Душанов доста точно представят възможностите и стре межите на масовия тип интелигенти, изнесли на плещите си последните десе тилетия на робството и културния градеж от първите години на свободата. Роден в Казанлък, Душанов тръгва по познатия път - учи и учителствува в родния си град, продължава образованието си в Одрин, а след това и в прочутата гръцка Велика школа в Цариград. Тук той подготвя и първия си книжовен труд - Прикаската на Авраама, евреинът Тенедский" (Цариградски вестник, г. IV, бр. 278-279, 26 май-2 юни 1856). Това е преводна творба, взета вероятно от гръцката преса и имаща може би френски произход. Любо питната, дори пикантна „алжирска" история, преведена не много сръчно, по-скоро биографичен, отколкото творчески акт на деветнадесетгодишния младеж, който по това време е принуден да напусне училище поради липса на средства. e И За дълги години Душанов посяга към перото, само за да води търговските книги на своите работодатели в Цариград, Галац и Тулча или за да се обърне към своите близки и приятели, между които е и Г. С. Раковски, който дори възнамерява да го направи свой спомощник" в издаването на „Дунавски лебед". Поради разклатеното си здраве Душанов се прибира в Казанлък навлиза в учителското поприще, донесло му много успехи и огорчения, включва се и в борбата с униатите. За няколко години (1864-1867) учителствува Карнобат и отново е в родния си град, където свързва живота си с калоферската учителка, сръбкиня по произход, Рахил Барак (1844-1888) и двамата поемат задружно общия си път в учителското и книжовното поприще.

Преглед

Библиографски раздел

Шарл Бодлер от Димитър Аврамов

Free access
Статия пдф
3723
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Прочетох тази книга на един дъх, тя ме развълнува силно. Колко размисъл предизвика у мен споделеното от Димитър Авра мов! Нарочно употребих думата споделено", Въпреки че става дума за научен труд. Но аз наистина възприех написаното като изповед, изпълнена с толкова любов и преклонение. Бодлер може да бъде разгледан по един или друг начин, това го разбираме и от заглавията на многобройните изследвания, на които се позовава Аврамов. Но ако искаме да схванем необичайното и сложното у поета, ако пристъпим към личността на Бодлер, без да робуваме на едностранчиви тези, не можем да бъдем безстрастни. Покъртени от трагичното в неговата съдба, омагьосани от мрачната, но заредена с изстрадан хуманизъм поезия на Бодлер, ние ще го почувствуваме като близък и скъп човек. А за такива хора трябва да се пише с топлота, изповедно, с много обич, въпреки възраженията и несъ гласията, които ще предизвикат у нас някои техни постъпки, мисли и възгледи. Книгата е писана в продължение на години. Д. Аврамов споменава как е възникнал у него замисълът, как е издирвал местата, свързани с живота на Бодлер. Часове наред той е прекарвал в Лувъра, изправен пред любимите картини на поета. Тези съкровени преживявания са допринесли доста за необикновената въздейственост на книгата. Но всеки ще се досети и за многобройните трудности, които авторът на „Шарл Бодлер" е трябвало да преодолее. Литературата за пое та е необозрима, да се намерят едва ли не всичките изследвания, появили се досега, е подвиг. Мнозина от тях принадлежат на авторитетни имена, сред които се откроява отчетливо името и на Жан-Пол Сартр. Необходими са творческо дръзновение и завидно самочувствие, една предварителна увереност в собствените сили, за да се опиташ на свой ред да напишеш книга за Бодлер. Излишно е да казвам, че Аврамов се е справил отлично със задачата си. Както е известно, Бодлер е превеждан за първи път у нас в края на миналото столетие. Оттогава насам интересът към неговото творчество никога не е спадал, но по-същественото е да припомним, че авторът на „Цветя на злото е повлиял на редица български поети. Още в своето въведение Аврамов посочва конкретни примери, които разкриват въздействие то на Бодлер, изпитано от Яворов и Димитър Бояджиев, от Николай Лилиев и Атанас Дал чев. Многозначителен е фактът, че Теодор Траянов отрежда и за Бодлер специално мя сто в своя „Пантеон". Аврамов не пропуска да спомене и за Александър Вутимски, за когото Бодлер е бил повече от любим поет. Който е запознат в подробности с трагичната участ на Вутимски, знае добре, че Рембо и Бодлер са имената, произнасяни от болния поет твърде често. Вижда се, че Бодлер, който непрекъснато е превеждан в целия свят, и в България има завидна посмъртна участ. Ето защо книгата за него трябваше да се появи. Хубаво е, че я написа един от най-талантли вите ни изкуствоведи и художествени критици, човек, който познава не от вчера литерату рата и културата на Франция. С този труд се отдава дължимото на поета, който близо сто години живее в съзнанието на българската интелигенция.
    Ключови думи

Научни съобщения

Библиографски раздел

Чуждестранната художествена мисъл в творческия кръгозор на Димитър Димов

Free access
Статия пдф
3828
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Проблемът за литературните влечения и предпочитания на Димитър Димов не може да се разглежда откъснато от процеса на общокултурните му интереси и научни занимания. При него това е мощен единен поток, в който естетическите принципи са неделими от научните и философските концепции преплитат се най-тясно с тях, взаимно се обуславят, търпят съвместно развитие. При това става дума за напълно съзнателно, принципно отношение на писателяучен към художественото творчество. И то е оповестявано от него многократно и последователно В своята статия изповед „Пътят на писателя", свързана с постъпването му в редовете на БКП през 1946 г., той пише: „Писателят е същество, което вижда с ума и сърцето си, за да отрази света в огледалото на своята творческа самобитност. Умът му дава верните контури на света, а сърцето ги изпълва с багри. Но за да вижда вярно, за да казва истината и да вълнува, а не само да забавлява, той трябва да обладава колективния опит на човешката мисъл, натру пана през вековете. Той ще се запознае основно с природните науки, които ще го насочат към диалектиката и към върховете, които тя достига у Хегел, Маркс и Ленин. Така той ще се освободи от страха пред отмъстителния християнски бог, от заблудите на философията и легендите на историята. Така светът ще престане да му се струва отчайващ куп от атоми, веред които вил нее случаят, или въплъщение на абсурдно духовно начало, което никой не е почувствувал сериозно, а още по-малко доказал. Тогава мисълта му ще стане смела и ясна, а сърцето му ще се изпълни с великата човешка гордост на Максим Горки. Тогава той ще види величествената па норама на материалното битие и закономерностите, които движат развитието му, ще разбере пътя на човечеството, ще почувствува по-дълбоко и ще отрази по-реално красотата на природа та, силата на любовта и драматичните гърчове на отделния човек и обществото." В заключителното си слово при обсъждането на романа „Тютюн" в СБП през месец март 1952 г. авторът заявява: „Аз смятам, че това, което съм придобил от четенето нана философска и научна съветска литература (разбира се, това важи не само за съветската литература - б. м. Е. И.),ми е помогнало неизмеримо за написването на „Тютюн". Но аз не мога да се впускам в този страничен въпрос, който работниците от литературния фронт изобщо подценяват, като ме съветват да напусна университета." Тези разсъждения Димитър Димов доразвива и защищава блестящо своето становище в широко известното писмо до съветския литератор Дмитрий Мар ков от 10. VII. 1960 г.

Научни съобщения

Библиографски раздел

Димитър Благоев, списание Ново време и студентският протест от април 1900 г. (Две неизвестни писма на Дядото)

Free access
Статия пдф
3859
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Димитър Благоев, както е известно, се установява в Пловдив през 1894 г. и прекарва в този град една значителна и плодотворна част от своя живот. Там пише редица от най-забележи телните си съчинения и два пъти е избиран за народен представител. Там, по поръчение на ЦК на БРСДП, в началото на 1897 г. той започва да издава списание „Ново време - месечен ретичен орган на партията. Това става причина правителството на народняците да го уволни службата му на учител по руски език в Пловдивската мъжка гимназия. Благоев обаче заедно семейството си остава в Пловдив до края на 1902 г., а „Ново време" не спира да излиза остро да критикува политиката на буржоазните кабинети. От 1903 г. до смъртта си Дядото жи вее в София и редактираното от него списание продължава да се издава там чак до 1923 г., ко гато е спряно от деветоюнската власт след Септемврийското въстание. със Днес, когато се навършват 130 години от рождението на Димитър Благоев (1856-1924), имама още един повод да се върнем към неговата дейност на редактор и народен трибун - въз основа на нов документален материал. Неотдавна в нашия семеен архив се намериха две неизвестни писма на Благоев до дядо ми по майчина линия Никола Василев (1874-1930). Датиращи от прехода между ХІХ и ХХ век, те хвърлят допълнителна светлина върху пловдивския период от живота на основоположника на научния социализъм у нас. От тях научаваме любопитни детайли около списването на „Ново време", поддържането на рубриките в него, тежките материални условия, при които се печати списанието и т. н. Ясно личи също така отношението на Д. Благоев към една революционна проява на българското студентство през онази далечна епоха... Но нека най-напред да дам кратки биографични данни за човека, комуто са адресирани двете новооткрити Благоеви писма, и да кажа няколко предварителни думи за неговите лични и делови контакти с редактора на „Ново време". Никола Василев Апостолов е роден в гр. Пловдив четири години преди освобождението на Был гария от османско иго. Първите му трайни спомени са зверствата на отстъпващите башибозуци черкези и триумфалното влизане в града на руските войски. Родителите му се развеждат рано. Останал при майка си, която се омъжва повторно, той още в детска възраст е принуден да ра боти като чирак, а по-късно, бидейки гимназист, дава уроци на други ученици, за да си изкарва хляба. С цената на големи усилия и материални лишения завършва основно, а през 1895 г. и средно образование в родния си град. Като ученик в гимназията овладява много добре руски и френски език. Чете с увлечение руска художествена и научна литература, а също така списания и книги, раз пространяващи социалистическите идеи. Пряк ученик е на създателя на българската стенография Ан тон Безеншек, който преподава тази дисциплина в Пловдив. (През 1893 г. е отличен с медал и гра мота, носеща личния подпис на Безеншек). След завършване на гимназията работи една година като първоначален учител в Пловдив.

Преглед

Библиографски раздел

Безпощадният мечтател. Страници за Димитър Подвързачов от Вихрен Чернокожев

Free access
Статия пдф
3922
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Страници за Димитър Подвързачов" - зад това пределно скромно подзаглавие се крие сериозно и вдъхновено написано монографично изследване за поета, сатирика и преводача, за духовния наставник на едно литературно поколение. За Бащата на онази творческа генерация, която идва като смяна на четиримата от „Мисъл", и има определяща роля в българската литература в продължение на близо 20 години (от средата на първото до средата на третото десетилетие на нашия век), досега знаехме изключително от спомените на признателните му съвременници и съратници. За литературната критика и за литературната история Димитър Подвързачов бе обречен 168 писател от забравата, да се пребори с предубежде нията, напластени около неговото литературно наследство, да „разплете възлите на неговата жи тейска и литературна биография", да намери точното му място в развоя на българската литература да отсее непреходното в неговото творчество, да очертае ролята му в българската култура и най-после да сглоби" единния и неразчленим образ на човека и твореца Под вързачов - с тези трудни задачи се е нагърбил младият литературовед Вихрен Чернокожев. И веднага държа да отбележа -неговият дългогодишен труд е увенчан с успех. Димитър Подвързачов найсетне е намерил" своя критик. Запълнено е едно от „белите полета" в историята на следосвобожден ската ни литература. Широката читателска аудитория вече има в ръцете си вещо и живо написана книга за безпощадния мечтател", за поета сатирик. В случая далеч не е само дума за едно пионерско начинание. И ако В. Чернокожев заслужава поздравления, те съвсем не са мотивирани от обичайното в подобни ситуации снизхождение към първооткривателството. Към написването на тази книга Чернокожев е пристъпил след дълга, изклю чително добросъвестна предварителна работа по издирване на нови източници; проучил е архива на Подвързачов, където е попаднал на редица непубли кувани творби, анкетирал е негови близки и съратници. След това шрих след щрих, мазка след мазка той внимателно и постепенно изгражда пред нас сложния и противоречив образ на човека и твореца Подвързачов. Чернокожев не се интересува от пикантните подробности, от сензационните разголвания на творческата личност, с каквито подобен род книги често изобилствуват. В своите „страници" авторът навсякъде е запазил почтителна дистанция спрямо своя герой". Но това съвсем не е дистанцията на студения аналитик (друга крайност при литературнокритическите очерци и моногра фии). Дистанцията на Чернокожев е дистанция на влюбен, който се бои да не би прекалената интимност да развенчае ореола около предмета на неговите чувства. Книгата на В. Чернокожев за Подвързачов е написана с нескрита любов - и в това е едно от най-големите и достойнства. Но като се е предпазил от нелепата дегероиза ция, авторът същевременно е избегнал и излиш ното героизиране, прекаленото пристрастяване към обекта на изследването. В резултат пред нас е темпераментно написан, но добре балансиран текст с трезва преценка за действителната стойност на литературните явления

Библиографски раздел

Към генеалогия на сецесиона: диалогът "Угасна слънце" - "Хаджи Димитър": ерос и хронос

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The cardinal ambition of the text is to investigate the genetic commitment of the Modernism, and in particular of the Sezession poetics, with deep archetypical structures. The key role of Romanticism in this genealogy has been elucidated in detail, i.e. the transformation of myth folklore codes into literary ones. The problem is examined through a comparative reading of two poems, emblematic of Bulgarian poetry whose intertextual connection was established long ago - the romantic ballad "Hadji Dimitar" (1873) by the poet-revolutionary Hristo Botev and the poem "The Sun Dies Out" (1905), a sezession work by the most eminent representative of the early Modernism in Bulgaria Peyo Yavorov. The text studies the way in which Yavorov inherited and transformed not only the model of Botev, but - through it - the universal archaic archetype of the sacrificial heroic death in the middle of a monumental natural-cosmic chronotop. Beyond this archetype, the research restores the hidden presence of a second, more primitive one - about the battle of the hero against the chthonic female monster. In this way the "female" sex of the sezession Мonster in poem "The Sun Dies Out" has been determined, and its origin postulated through the folklore figure of the "samodiva" (wood nymph) in "Hadji Dimitar". Some other problems are examined in parallel. The manifested "political modernity" of the national Romanticism in Botev is pointed out, his engagement with the actuality, with the topical and concrete conditions of the national Renaissance, as well as the "mental modernity" of Yavorov's secession, which manifests itself, on the contrary, through a refusal of an external engagement with the political. This "mental modernity" has inherited,on another level, the absolute universalism of the archaic archetype. In such a way is substantiated the thesis of the regressive nature of the Modernism and the deeper "primitivism" of the modernist Yavorov in comparison with the romanticist Botev. This subject is situated in another, more particular, interpretative prospect. Through it has been traced - in a poetic-biographical aspect - the self-mythological potency of both poetic models - Botev's and Yavorov's.

Библиографски раздел

Романите на Димитър Димов - стратегии на прочита

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    This research focuses on the covers of Dimov's novels published as separate volumes. The main emphasis is on giving answers to several fundamental questions. First, how covers interpret Dimov's works; second, how they evoke certain readers' attitudes to the novels; and third, what trend in the interaction of cover and text proper can be observed when comparing early editions of Dimov's novels and later ones.