Талев

Димитър Талев остави крупно и зряло творчество. Той успя да затвори своя кръг от напрегнати художнически търсения и трагични национални прозрения, публикувайки малко преди смъртта си романа „Гласовете ви чувам" - четвър тата част на поредицата му, която започна да излиза през 1952 г. с „Железният светилник". И ако в романа за хаджи Серафимовата внука Султана, дръз нала да се ожени за селянина Стоян Глаушев, Димитър Талев нахвърля едри психографски щрихи към познатата ни картина на турското робство и на фанариотското духовно потисничество, то в „Гласовете ви чувам той вече разказва за внука на Султана Борис Милостивия, който напрегнато търси нови пътища за Организацията след Илинденската епопея. В нашата историческа проза мястото на Димитър Талев е особено, лично негово си, извоювано с безкрайно търпение, трудолюбие и с едно рядко напре жение на таланта, шибан непрекъснато от все нови и все по-амбициозни замисли. Обикновено днес, когато чуем неговото име, ние мислим най-напред - и с пра во! - за неговия шедьовър „Железният светилник“, за „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам". „Железният светилник" блести с особена сила в цялостното творчество на нашия автор и го изправя по-нататък, при написването на другите три книги от мащабно замислената поредица, пред проблема не само да следва педантич но своя замисъл, но и да не пада под нивото на своето крупно художническо за воевание. Задача с рядка трудност, като се има пред вид, че романът за Султана и Стоян Глаушев, за Лазар, Божана и Ния, за Рафе Клинче и Катерина, за Аврам Немтур, Наместника и Климент Бенков и за десетките други второстепенни герои, които дълго се помнят благодарение на рядката пластическа дарба Д. Талев, на умението му да въвежда на епизодичния герой с ярки, запомнящи се детайли, този роман впрочем има особено място не само в творчеството на неговия вдъхновен творец, но и в нашата проза, в нашата романистика по-конкретно. Но ако останем до тая дълбоко вярна и от никого може би неоспорвана констатация и не съумеем да дадем подобаващата се висока оценка на цялата четирилогия, на „Самуил“, на „Хилендарският монах" и на изящните къси разкази на Димитър Талев, така лаконични, белетристично плътни, сгъстени, без излишества и досадна описателност, с интригуваща, но умерена събитийност, която дава голям простор на характерите, ние ще объркаме критериите и стойностите, ще загубим представа за цялото, съзерцавайки само и единствено най-ослепителна та му част.

Димитър Талев е един от най-четените и любими наши писатели, признат класик на съвременната ни литература. Но за него все още няма цялостно монографично изследване, достойно за творческото му дело. Критикуван и отричан, признаван и възхваляван с право, той търпеливо чака своя проникновен изследовател. Не че за него не е писано досега достатъчно. Напротив. Почти всички позначителни наши литературни историци и критици са включвали творчеството му в своето полезрение. Преди двадесет години Б. Ничев написа първата и единствена досега книга за Д. Талев, включи го и в своите изследвания и наблюдения върху съвременния български роман. В началото на 60-те години и Т. Жечев се опита да намери ключ за за гадката на Димитър Талев" и и посвети вдъх новени страници. П. Зарев, Е. Карамфилов, Ст. Каролев, нека не изброявам всички - многократно се връщаха към това „несъвре менно изключение", както сполучливо се бе изразил Ем. Станев. В последно време задълбочени проучвания, най-вече върху ранния Талев, ни даде и М. Шишкова. Но остава винаги една празнина - липсата на пълно литературно-историческо изследване за писателя, който заедно с Д. Димов осъществи чудото на българския роман" през 50-те години у нас. (Не е ли парадоксално, че и за Д. Димов едва напоследък излезе книга от Л. Георгиева.) А Д. Талев бе продължил и художествено реализирал една от най-трайните теми в литературата ни, станала съдбовна за нея още веднага след Освобож дението - темата за Македония. Така в края на 90-те години от миналия век Антон Страшимиров написа потресаващи редове за „майката наша кървава македонска земя". Неговият малко известен днес очерк „Сила му е... турчин е" започва с една трагична картина: „Нашир и надлъж по поля и гори низ Битолско, Охридско и Ресенско пъплеха ден и нощ загнездилите се в сенките на Пе листер, Петрино и Бегла дивите арнаутски чети; като хищни птици се впущаха те по просторните наши поселища - поселища на трудолюбивия стопанин на широката хубава земя - впущаха се върху българина, върху осветения с най-чисти нрави семеен негов кът и - с диво злорадство оскверняваха чистото, погубваха невинното, ограб ваха свъртяното. След А. Страшимиров и други български творци от най-висок художнически ранг, като Ив. Вазов, П. К. Яворов, К. Христов, оплакаха съдбата на тази древна българска земя, възпяха нейните красоти. Д. Талев посвети целия си талант, целия си живот, всичката си творческа енергия на една тема - съдбата на българския народ в Македония. Той още на млади години бе дал свят обет пред себе си да напише нещо за Македония и остана верен на младежката си клетва. Излишно е да се разсъждава тук какви възможности разкрива пред литературния историк, пред народоведа и психолога творчеството на Д. Талев.

Не са малко класиците на българското художествено слово, които за наше национално щастие винаги са притежавали едно влечение към земята и народа си, една жажда да се слеят с пръстта, която ги е родила и откърмила за творчески подвизи, една мечта да кажат някога след изпълнение на дълга пред поколенията: този свят е и мой, по думите на акад. Георги Джагаров. Сред тях блести с особена, нека я наречем страдалческа, или носталгична, или дори трагична светлина името на Димитър Талев - последния наш класик от възрожденска типология. Той извая много образи - и сред тях властно сурово се налага Султана. Той разгледа много истини - и сред тях най-силно ни потресе истината за участта на македонските българи. Той подхвана много теми, мотиви, идеи, характерологични данни на Вазовата класика, но всички те се сливат като силни и напористи ручеи в един могъщ поток. Този поток - това е темата за Македония. Темата на Димитър Талев. Темата на всяко бъл гарско сърце, познало надежди и покруси след две национални катастрофи, познало илинденска и балканска (на войната!) героика, мразило със смъртна омраза експериментите“ на кобургите с нашите чаяния, отвращавало се от де магогията на мрачния български фашизъм с т. нар. „национални идеали". Оня фашизъм, който изтребваше прогресивните хора, без много-много да държи сметка за тяхната национална принадлежност - като по правило започваше с чедата на своя собствен народ: с Христо Кърпачев или Никола Вапцаров, Малчика или Антон Попов, с Цвятко Радойнов или Иван Козарев... В зигзагите на житейския и творческия път на Димитър Талев се оглежда с драмата на писател, който цял живот е пътувал към патриотическата идея, докато успее да я превъплъти в ярко светещи из мрачините на миналото, надарени с магическа привлекателност образи. Има ли нашенско сърце, което да не e трепвало от хубостта на Ния - въплътила у себе си хубостта на Преспа, на Македония, на българката от ония южни краища? Има ли българско сърце, което да не е бивало готово да изпълни докрай дълга си към род и родина, щувайки с незабравимите Глаушеви - Стоян, Лазар и Борис, с Райко Вардар- ски и войводата Велко? Има ли българска душа, която да не закопнее по тайнобствения свят на таланта, на изкуството, съпреживявайки драмата на Рафе Клин- че? (Четирилогията от романи „Железният светилник“, „Преспанските кам- бани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам"). Има ли наш съвременник в тия тре- вожни десетилетия на миграция и урбанизация, на движение от град на град, от селото към града, от провинцията към столицата, от полето към планината и по-често от планината към полето, който да не потръпне от страх пред укор ния поглед на Султана, заклела Лазар да пази тревясалите гробове на дедите, да се слее и той на свой ред със същата пръст, с която са се слели на времето си и те, да отстоява докрай заветите на родното място, да учи децата си, че ни18 кой не може да постигне обичта към България, ако не мине през обичта към родния край, към Преспа?