българския

В своето сравнително доста дълго раз- витие, от 1842 г., когато Ив. А. Богоров издава първата сбирка с български на- родни песни и пословици, българската фолклористика е постигнала значителни успехи не само по отношение на събирането и издаването на фолклорни мате риали, но също и на тяхното изследване. Една важна празнина обаче, която до скоро оставаше незапълнена в нея, беше отсъствието на по-значителни цялостни и обобщаващи трудове върху българ- ското писани народно поетично творчество, на- с необходимата научна задълбо ченост и компетентност. Прегледите, по132 местени в миналото предимно в някой помагала по българска литература, като напр. на Ал. Т. Балан в неговата „Бы гарска литература“ (1896) и др., твърже ценни за времето си, днес вече не могат да се използуват напълно поради често остарелите и преодолени в науката въз гледи, които се застъпват в тях, а също ипоради значително по-малкото количе ство материали, върху които са изградени Изтъкнатата празнина в нашата наука българското народно постично творчество беше до голяма степен запълнена пре изминалата 1959 г. с появата на два фот клористични труда с важно значение, именно „Българските народни песни" от проф. Й. Иванов (издание на Института за българска литература при Българската академия на науките) и „Български фолклор" от проф. П. Динеков. Книгата на проф. П. Динеков представя дял първи от цялостния му преглед върху българския фолклор, чийто втори дял предстои да излезе в близко бъдеще. В сравнение с направеното до днес в тая област тя представя твърде сериозен опит да се прецени българското поетично народно творчество от гледището на съвременната прогре сивна наука, като се разяснят и разкритикуват всички остарели пояснения и схващания въз основа главно на опита на съветската фолклористика, която авторът грижливо епроучил.

Димитър и Константин Миладинови, като учители, книжовници и обществени дейци, са първите поборници за съхраняване и укрепване на националното самосъзнание на населението от Македония, застрашено по време на турското владичество от асимилаторската настъпателност на фанариотите. Елинизаторската политика на гръцката патриаршия кара Д. Миладинов още през 1852 г., когато сам води училищното обучение на гръцки, да се обърне разтревожено до Александър Екзарх: „Шестте осмини почти на Македония, които се населяват от едноязични българи - му пише той - всички се учат на елинско писмо и от елините се наричат елини, освен на северните словене, които напредват на словенски (език)", 1 Затова след Кримската война, когато движе нието за политическото и духовното освобождение на българския народ навлиза в своя решителен етап, Миладинов става един от пионерите на националната пробуда на Македония. Като учител с активното съдействие на по-малкия си брат Константин, Райко Жинзифов и други свои ученици и последователи той пръв повежда борбата за въвеждането на низвергнатия от фанариотите български език в училището и църк вата, а с изключителната си активност против денационализаторските попълзновения на патриаршията се налага като всепризнат деец на българското възраждане. Ето защо, когато през януарските дни на 1862 г. от Цариград се понася вестта за мъче ническата смърт на двамата братя, тя обезпокоява сънародниците им от всички къ тове на България, а редица славянски периодични издания, оценявайки стойността на огромното им дело, популяризират широко техните имена. Получили солидно за времето си образование в гръцки учебни заведения, което Константин впоследствие обогатява във филологическия факултет в Москва, Миладинови прозорливо схващат ролята на културата за националното възраждане на всеки народ. Богатата литература на Гърция, отразила вълнуващо живота на древна Елада и разцвета на нейната циви лизация, не само че не смущава националното им съзнание, но ги кара да отправят поглед към запазените материални и духовни ценности на своя народ, за да документират чрез тях историческото му минало, устойчивостта на неговия бит и характер. И ако тогавашната българска книжнина, чието развитие беше възпрепятствувано от условията на политическото и духовно потисничество, можеше да отговори само отчасти на тази патриотична необходимост, в народното поетическо творчество Димитър Константин Миладинови откриха и миналото, и настоящето, и бъдещето на своя народ. Събирането на образци от фолклора и издаването им в сборника „Български на родни песни укрепи, обогати и възвиси тяхното патриотично и демократично дело.

Тя е толкова млада, че още се спори около името й. Но се стреми да върви в крак с всяка друга наука. Върху бю рата на хората, които се занимават с нея, стоят ръководства и справочници по ди ференциално смятане, висша математика, теория на информацията, психология физиология; картотеките им са пълни със статистически данни от масови тестове, фонотеките им гъмжат от записи, в лабо раториите им магнетофонът се измества от сложните апаратури на широкообхватните Звукови спектограми. Само за няколко го - дини тези хора извършиха огромна рабо та по разчистването на метафористиката в термините и представите, които са господ ствували досега в нашите познания за стиха: днес еустановено експериментал- но, че обективно ударената гласна не носи никакво ударение и обикновено най- Ударено се произнася не звукът, който ние чувствуваме ударен; че звуковият поток обективно е неделим и не се обособява нито в срички, нито в думи, че самият Звук не е еднороден, а представлява цял букет от звуци, в който никой още не може да установи точно как нашето ухо успява да разпознае това, което му трябва. Както виждате 150 - пълен хаос цари даже в нашите представи за физическата природа на стиха. Янакиев смело слага кръст на всичко, което е било досега, и предлага да се за почне от А и Б: пълно скъсване със се гашната метафористика в термините, при лагане на изключително научни методи, разчитане единствено на логиката, точ ните формулировки и боравене само с материални и ясно различими за всекиго съставки на стихосложението - ето прин ципите на Янакиев. Като истински човек на науката, той смята, че първата стъпка трябва да бъде абсолютно точна, макар и Малка и твърде далеч назад от онова, което интуитивните проблясъци на естети и кри тици досега са ни дали по пътя на проникване в дълбините на поетическите Тайни. Първата му крачка е да изучи - ако Може така да се каже - анатомията на стиха; да направи едно чисто структурално разглеждане на строежа на стихотворе нието, проучване на различните форми на ритъма и уточняване на термините, с които ще трябва да се назовават от тук нататък тези форми.

Стана вече изтъркана от употреба фраза всеобщата констатация, че най-важната, боевата разновидност на литературнокритическага мисъл - оперативната критика, живее анемичен живот, тъпче на едно място, не изпълнява на време и на нужната висота своите първостепенни задачи. Все повече и повече имена на критици, които до вчера участвуваха активно в литературния процес и според силите си подпомагаха възникването на нови творби и явления, днес се мяркат върху кориците на студии за отдавна утвърдени и всепризнати писатели, на изследвания за отшумели български и европейски течения. Полека-лека ние се изправяме пред обстоятелството - колкото интересно, толкова и показателно, - че вече разполагаме, да кажем, с една богато аргументирана, увлекателно написана книга за френския екзистенциализъм и съвременния западен ,, антироман", а в същото време, за излезлите през последните няколко години български романи почти липсват що-годе дълбоки, проникновени исмели проучвания. Ако примерно някой пожелае да се запознае с оценките на българската литературна критика за издадените през 1961 г. романи, той може да бъде сигурен, че няма да бъде особено затруднен откъм изобилие на мнения. Едно кратко отзивче за „Охридска пролет" на Д. Спространов в „Пламък", едно кратко отзивче за „Сказание за времето на Самуила" в „Литературни новини", две кратки, но верни и в Много отношения убедителни рецензии за „Мъртво вълнение" в „Лите ратурни новини“ и в „Септември“, може би още няколко полукритични, полурекламни бележки в периферните вестници и списания - и това е всичко! А именно през тая година излязоха романи, които заслужават сериозен, всестранен и умен разговор - понякога приятен, понякога горчив.

Българският периодичен печат, чието начало се слага преди 124 г. в град Смирна от Константин Фотинов с появата на проб ната книжка на сп. „Любословие", има важен дял в политическата, културната и литературната история на българския народ. Безпретенциозното начало в далечния и откъснат от народа ни малоазиат ски край с течение на годините запалва искрата на народната борба за повсеместна българска просвета, църковна автономия и политическа независимост. Бъл гарският периодичен печат преди Осво бождението е важен фактор за народностното осъзнаване на народа ни, за неговото сцепление в цялостна нация, за изявяване на народните идеали, в името на които се поема безпощадна борба. След Освобождението (1878-1885 г.) периодич 1 Георги Боршуков. История на българската журналистика. 1844-1877/1878-1885. София, 1965 г., стр. 578.8°. Изд. на Наука и изкуство. 149 ческия печат подпомага осъществяването на Съединението и закрепването на бъл гарската държава.

Бавно и трудно българският народ излиза из средновековния мрак на Отоманската империя, за да заживее в светлината на Новото време, обляла отдълго вече по-голямата част от Европейския континент. Разбира се, върху пътя на новото развитие го извеждат процесите, които се разгъват в собствените му недра. В условията на новото му историческо битие един след друг се появяват дейци, които творят новия му национален живот, новата му национална култура, новата му национална литература. Съществено значение за по-нататъшното му развитие има неговото включ ване в съвременния обществено-политически и културен живот на европейските народи. Особени заслуги за включването му в тоя живот имат видни предста вители на културния живот на родствените славянски народи. Имената на Вук Караджич, Константин Калайдович, Юрий Венелин, Павел Йосиф Шафарик са имена на откриватели на забравения в дебрите на Отоманската империя народ. Оживелите в в произведенията на ред славянски писатели български образи картини от българския живот и българското отечество го доближават до съз нанието и емоционалния мир на славянските народи, които ще заживеят с неговата участ, ще търсят начини да го подпомогнат, да го защитят, да го изведат из робската му неволя.

Необходимост за нашата литературна наука е съчетаването на социологическото, психологическото и естетико-философското начало в литературно-теоретическата проблематика, за да може да излезне тя от ролята на обикновен спътник на литературния процес и да заеме полагащото й се място на обобщаваща и насочваща сила. В този смисъл трябва да се осъдят рецидивите от публи цистиката и шаблона в литературно-теоретическата и критическа работа, да се изтъкне опасността от есеизма като научен подход и риска, с който са свързани съвременните формалистични и експериментаторски методи. Илюстрация на тези мисли, изказани от акад. Пантелей зарев в словото му пред Първия конгрес на българските писатели, е предложеният от него в кни гата му „Панорама на българската литература" теоретико-исторически модел на литературата ни отпреди Освобождението до Първата световна война. Чрез него той прави не само дълбоко обоснована характеристика на понятията национална съдба“ и „национален характер", както и на диалектическата им взаимовръзка и единство с литературата ни, но извежда и мисълта си за самобитността на историческото ни народностно битие и свързаната с него словесност. „Решаващото в нашето идейно битие - пише П. Зарев - не са били влиянията, сами по себе си силни и подбуждащи даже, а напорът на скритите сили, морални, психологически и социално-исторически. Зърното расте върху почвата си, черпи соковете си от нея, оставя плода си в нея. Такава е изначалната участ и на писателя. Закономерно народната ни съдба тежи върху него, даже и когато се начева откъсването от родовото, когато се зараждат вече контрастните на миналото явления и бушувашите сили на индивидуализма. Това тъкмо дава основанията и за една литературно-историческа логика, за една наци

През последните петнадесетина години интересът към българския символизъм неотклонно нарастваше. Появиха се ценни монографични изследвания, посветени на негови представители, както и няколко книги с документално-мемоарен характер. Съживяването на интереса към проблематиката на символизма беше продиктувано от обстоятелството, че в определен исторически период тълку ването на това литературно направление беше подчинено на предвзети тези, осъществяваше се схематично и едностранчиво. На практика това доведе до редица погрешни оценки, до легализиране на примитивната формула „дотолкова - доколкото“ и ликвидиране на същностно-специфичното за символизма като Литературно направление. Неговата „реабилитация" обаче не бива да се схваща като пълно, безусловно възприемане на символистичната философия и естетика. В този смисъл съвременният подход към символизма не е тотално отрицание на постигнатото от „догматичната“ критика, а освобождаване от всичко погреш но или грист растно, врастнало в нейните теоретически постановки. Днешната наша марксическа литературна история не може да не излиза от положе нието, че като естетическо явление символизмът е предпоставен от идеалистическа философска система и че в крайна сметка той е служил обективно и независимо от волята на адептите си на политическите въжделения на отределени реакционни сили. Но ръководейки се от подобен ориентир, нашата наука е задължена да се справи със значително по-сложни проблеми, отколкото преди 20 години. Първият етап от „реабилитацията“ на символизма е осъществен успешно - най-значителните му представители в нашата литература заеха местата си по достойнство, по талант, а не в резултат от натрапени схеми. Оттам нататък предстои по-трудното - събирането на достатъчно доказателствен материал за само битността на българския символизъм. Опора за подобна теза е общият развой на новата българска литература, както и известно закъс нение на родния символизъм в сравнение със западноевропейския. В пряка връзка C това стои и вы росът за необходимостта от разработка на общотеоретични проблеми на символизма, свързани с неговата философия и поетика.

От 10 до 12. XI. 1970 г. в София се състоя симпозиум по въпросите на българския фолклор, организиран от Института за литература, Института за етнография и Института за музика при БАН. В работата на симпозиума взеха участие фолклористи, етнографи, музиковеди и литературоведи от София, Велико Търново, Пловдив, Пазарджик, както и видни фолклористи от СССР, Чехословакия, Румъния. Бяха прочетени 44 доклада и научни съобщения, които засягаха различни аспекти на проучването на българския фолклор - методи на събиране и записване, проучване на творците и носителите, история и съвременно състояние на българската фолклористика, отношения между фолклор и литература, фолклор и музика, фолклор и обред и пр. Директорът на Института за литература проф. Стойко Божков откри с кратко слово пленарното заседание. Той говори за значението на народното творчество за националната ни култура и за отговорността на нашата наука за неговото събиране, описване и запазване. С подчертан интерес бе изслушан докладът на акад. Петър Динеков „Българската фолклористика след Втората световна война". Като направи обстоен преглед на наследството, което нашата марксистка фол клористика получи от миналото чрез делото на редица възторжени събирачи и на компетентни и добросъвестни учени, акад. П. Динеков набелязва основните етапи в развитието на тази наука след 9. ІХ. 1944 г.: изучаване на съвременния фолклор, проучване на творците и носителите на фолклора, изчерпателно събиране на юнашкия епос и хайдушките песни, проучвания върху отделни фолклорни жанрове, върху историята на българската фолклористика, на връзките между литература и фолклор, на художествения метод на фолклора и пр. Преценявайки постиженията на българската фолклористика, акад. П. Динеков изтъкна голямото значение на опита на съветската фолклористика в тази насока. В доклада бяха набелязани и ред важни и належащи въпроси, свързани с бъдещото и развитие: да се продължи изследването на българското народно творчество с оглед отражението на социалния живот и националната съдба във фолклора, на отношението между национално и интернационално, на ролята на фолклора в народния живот, на специ фични естетически и творчески проблеми. Беше подчертана неотложността на някои конкретни въпроси, като написване история на българската фолклористика, създаване на речник на българския фолклор и осо бено издаването на списание по въпро сите на българския фолклор. На състоянието на фолклорните проучвания у нас бяха посветени докладите на Райна Кацарова и Николай Кауфман „Развитие на българската музикална фолклористика" и на Христо Вакарелски „Бъл гарското народно изкуство - състояние и изследвания". Д-р В. Гашпарикова (ЧССР) информира симпозиума за съвременното състояние на фолклористиката в Словакия. В доклада на Кръстьо Генов „Проф. М. Арнаудов като фолклорист" бе дадена висока оценка на приноса на акад. Михаил Арнаудов за събирането и изслед ването на българския фолклор. Като живо доказателство за значението на проучванията на големия наш фолклорист бе и докладът на Георги Данчев, който изнесе сведения за организираната от ВПИ „Кирил и Методий" фолклорна експедиция в Еленско по следите на акад. М. Арнаудов и за интересните резултати от нея. С внимание и искрено вълнение бе изслушано обръще нието на акад. М. Арнаудов към симпозиума на тема „Из историята на българската фолклористика". Работата на симпозиума протече в две секции - поетически фолклор“ и „музи кален фолклор“. С оглед интересите на читателите ще се спрем предимно на онези Доклади, които разглеждат важни методо логически въпроси или разработват проблеми, свързани с отношенията между фол клор и литература. Всички доклади, изне сени на симпозиума, ще бъдат издадени в отделен том.

Сравнителните литературни проучвания позволяват, от една страна, се разкрият по-пълно и по-точно общите закономерности на литературния процес, а, от друга - да се установят с по-голяма определеност и обективност национално-специфичните черти на съпоставяните литератури. Твърде интересен и полезен материал в тази насока (макар и почти не използуван досега) предлага сравнителното проучване на българския и гръц кия романтизъм, изиграл толкова важна роля в историческото и литературното развитие на двата съседни народа. Преди всичко през периода, когато у тях се развива романтичното направление (през XVIII—XIX в.), българският гръцкият народ се намират при много родствени обществено-исторически условия и задачи. И у двата народа това направление никне и разцъфтява по силата на едни и същи и еднакво жизнени повели на историята, а именно - органическа връзка с процеса на формирането на гръцката и българската нация и в зависимост от съпровождащата този процес растяща с времето борба за национално освобождение (при това от един и същ иноземен поробител). Тази борба стои като исторически съдбоносна задача пред всички народни слоеве (с изключение на остатъците от феодално-аристократическата класа на някогашна Византия, т. нар. фанариоти, които чрез своята „мегали идея" преследват тясно егоистични класови цели, и на българските чорбаджии, които в голямото си мнозинство поддържат съглашателска политика спрямо завоевателите). По начало и по основа тя има общонароден, националноосвободителен характер. Оттук произтичат и редицата общи типологически компоненти в идейно-тематичния облик на романтизма в литературата на двата народа. B Изхождайки от реалните исторически факти, по-конкретно тук може да се направи такова общо разграничение между социалната структура на гръц кия и българския народ към края на XVIII и през първата половина на XIX в. Поради „привилегированото си положение в Османската империя гръц ката буржоазия и особено най-заможната нейна прослойка (включително 1 Напълно основателно съвременни гръцки литературни историци търсят изворите на романтизма у поети като Андреас Калвос преди всичко в патоса на националноосвободител ните борби на гръцкия народ през XVIII-XIX в. - Вж. К. . Anagas, Torogia s νεοελληνικῆς λογοτεχνίας, ᾿Αθῆναι, 1956, cτр. 221. 54 спадащата към нея интелигенция) се налага като хегемон в националноосвободителното движение на своя народ. Облагоприятствувана от това си положение, отначало гръцката буржоазия играе дори известна обединяваща и стимулираща роля в националноосвободителните движения на целия Балкански полуостров. Много показателен е фактът например, че в основаната през 1814 г. в Одеса революционна гръцка организация „Филики етерия“ участ вуват и мнозина видни български патриоти, че „българите съставлявали основният контингент на войските на етеристите във Влашко и Молдавия" под командуването на Александър Ипсиланти; 1 че гръцки и български патриоти се сражават рамо до рамо в сръбската националноосвободителна революция, както след това голям брой героични синове нана сръбския и българския народ вземат участие с оръжие в ръка за освобождението на гръцкия народ от османско робство. Най-сетне не без примера на „Филики етерия" в началото на 40-те години на миналия век патриархът на революционното националноосвободително движение в България Георги Раковски предприема първия си конкретен опит за освобождение на поробената си родина.

Сред българските народни приказки се откроява група сюжети, международни по разпространение, пародийни по характер, които заемат посредни ческо място по отношение на вълшебните, авантюрните и битовите приказки както откъм идейно съдържание, така и с оглед на естетическата им природа. При по-внимателно вглеждане в тях се открива нещо твърде интересно, нещо в повече в сравнение с обикновения хумор. Прозира своеобразен интелектуали зъм, който стихийно долавя и се старае да изрази диалектиката на света или по-точно на обществото, естествено на нивото на конкретни негови прояви. Често тези сюжети сполучливо осъществяват единството на скептичната мъд рост на основната идея с яснотата и остроумието на фабулното развитие и изис каността на сюжетното построение, стигаща на места до нови художествени открития. Един от сюжетите на тази група е отдавна известният и много проучван сюжет за Doktor Allwissend.1 Тук необходимостта ме заставя да предам с ня колко думи фабулата. Според най-стария български вариант една жена имала мъж пияница, който пропивал всичко, и тя едва изхранвала децата си. Като знаела, че царят убивал всички хекими, които не успявали да го излекуват, решила да се отърве от мъжа си, като го обявила за хекимин. Той обаче знаел, че царят бил болен от любов по една хубавица, и го излекувал, като наредил да се махне портретът и от стаята му. Станал пръв хекимин. Излекувал жената на един от царедворците, като подкупил един от слугите в болницата. Станал хекимин над хекимите. Царят на съседното царство се разболял от мерак по изгубения си пръстен. Мнимият доктор трябва да го излекува, т. е. да намери пръстена под страх от смъртно наказание. Решил да посветува" 40 дни при царя, преди да го убият, и поискал 40-дневен срок, като всеки ден му носят печено агънце и вино тригодишно. Всеки ден, като му носели яденето, казвал: „Останаха 39 още и т. н. Броял още колко дни му остава да живее. Слугите, които му при служвали, били откраднали пръстена и помислили, че брои крадците. Признали му и му го дали, а той казал на царя, че го с глътнало кученцето му и уж го извадил от него. Царят заповядал да избият всички други магьосници и хекими.

От 8 до 10. V. 1973 г. в Балчик се проведе Вторият национален симпозиум по пробле мите на българския фолклор и народните традиции, организиран от Института по фолклористика, Етнографския институт, Института за музикознание при БАН и Окръж ния съвет за изкуство и култура в гр. Тол бухин. В работата на симпозиума взеха участие фолклористи, етнографи и музиковеди от София, Велико Търново, Пловдив, Благоевград, както и видни фолклористи от СССР, Чехословакия, ГДР, Югославия. На заседанията присъствуваха и членовете на редколегията на международното реферативно списание „Демос". Бяха прочетени 26 доклада и научни съобщения, които за сягаха важни аспекти на проучването на българския фолклор - отношения между фолклор и научни традиции, фолклор и съвременна култура, методологически и ме тодически основи на регионалните проучвания на народната култура, съвременно състояние на традиционния фолклор и пр. Симпозиумът беше открит от ст. н. сътр. Стефана Стойкова, научен секретар на Инсти тута по фолклористика. В краткото си встъ пително слово проф. В. Хаджиниколов, директор на Етнографския институт, се спря на значението на народното изкуство и на народната култура, които със своите основни черти - демократизъм, патриотизъм, колективизъм, с високите си естетически достойнства влизат по право в съвре менната социологическа култура. Той изтъкна, че за да бъдат изпълнени отговорните задачи, които нашата съвременност поставя пред науката, е необходимо цялостно събиране и задълбочено проучване на фолклорните и етнографските материали. От името на окръжното ръководство и на трудещите се от Толбухински окръг първият заместник председател на ОНС Теменуга Янкова поздрави участниците в симпозиума и им пожела успешна и творческа работа. Темата „Фолклорът и народните традиции в Добруджа" обедини докладите от първи те две заседания. С интерес бе изслушан основ ният доклад „Фолклорът на Добруджа - специфика и общонационални черти" на 176 Д. Тодоров. В него бяха обобщени резул татите от работата на група фолклористи и етнографи, които през 1970-1971 г. пред приеха едно широко проучване на народната култура в тази област. Проследявайки исто рията на миграцията на населението, състава и характера на фолклорния репертоар на различните групи заселници, Д. Тодоров стига до извода, че Добруджа пази чертите на общобългарската фолклорна песенна кул тура, като спецификата се проявява предимно в ареала на разпространението и интензив ността на битуването на отделните мотиви. В останалите доклади бяха обстойно раз гледани различни аспекти от комплексната основна тема: съвременни проучвания на народната култура в Добруджа (Л. Дуков), характер на обичайната система (М. Васи лева), специфика на материалната култура (Г.Михайлова), музикален фолклор (Е. Стоин), музикален фолклор на бесарабските българи и на добруджанците (Н. Кауфман), народни танци в Добруджа (Р. Кацарова и А. Илиева) и пр. Всички доклади, изнесени на симпозиума, ще бъдат издадени в отделен том, поради което тук с оглед на интересите на читателите ще се спрем по-подробно на онези доклади, които разглеждат важни методологически въпроси или разработват проблеми, свързани с фолклора като словесно изкуство. Твърде полезен в методологическо от ношение доклад „Маркс и Енгелс за актуал ното значение на традиционната песен бе изнесен от Х. Щробах (ГДР). В него са събрани старателно и анализирани изказ ванията на класиците на марксизма.

Никъде задължителната взаимна обусловеност между големите исторически събития, литературните форми и жанрове не е така очевидна, както при романа, който, взет в по-широк план, е бил и си остава художествена летопис за обществените събития и обществените нрави. Във всички големи и самобитни национални литератури се забелязва вътрешна връзка и взаимна обусловеност между съдбоносните събития в живота на народите и разви тието на романа. Когато изследователите трябва да обяснят появата, въз раждането и обновяването на романа, дори когато трябва да изследват ред стилистични тънкости, неговото вътрешно напрежение и структура, те естествено опират до новите идеи и новото самочувствие на човека след епичните времена, след духовния преврат на Ренесанса, след английската буржоазна революция, след Френската революция, след Великата октомврийска революция. Същата закономерна, макар и дълбоко своеобразна връзка откриваме между развитието на българския роман с Освобождението, с Първата световна война и Септемврийското въстание у нас, най-после между Девети септември и нашия съвременен роман. Интимната и дълбока връзка на романа с повратните исторически събития егенетическа и неизтребима. Другата страна на същата взаимообвързаност откриваме между развитостта на обществените отношения и романа: най-общо силата и развитието на националния роман е в сложна и опосредствена зависимост от развитието на обществените отношения в нея. Така например патриархалността по начало е чужда на духа на романа, в нея още не се е зародил самият проблем за буржоазната проза на живота и донкихотските условия за нейното преодоляване. Но самият сблъсък на патриархалността с настъпващата от всички пори по-късно буржоазна проза в живота е вече типично романова тема, която крие неподози ран драматизъм и колизии (с разкриването им руският класически роман зае ведущо място в световната литература още във втората половина на ХІХ в.). При това спецификата на романа като жанр налага да се имат винаги пред вид двете страни на тази взаимна обусловеност и връзка с големите исторически събития: от една страна, назряването на повратното събитие в живота на народа дава най-обилната и благодатна почва за развитието на жанра; от друга страна, романът във всичките му форми е от най-адекватните литературни средства за осмисляне на станалото, той е най-пригоден измежду литературните родове и видове за изразяване критическото съзнание на епохата, за анализ на обществените и повратното историческо събитие.

В различните клонове на науката и във всекидневието се употребяват няколко термина, с които се обозначава философската категория време. Говори се за механическо и за астрономическо време, за субективно (индиви дуално човешко) и за обективно (обществено), за абсолютно и за относително време, за реално и за художествено съществуващо във въображението на писателя време. Отличието между тези формулировки е достъпно и ясно. Не бихме могли например да заменим механическото нито с астрономическото, нито със субективното или обективното време, защото то „съществува“ и „се възприема от човека върху основата на механическото движение на нещата“, което ще рече, че то е в онтогенетическа зависимост от реалността (материалността) на нещата в обективния свят, т. е. е тяхно качество. От друга страна пък, не можем да поставим знак за равенство между субективно и обективно време, както и между реално и художествено време, защото те представят различ ните форми, в които се проявява диалектическото развитие. Термините абсолютно и относително време имат също така своето специфично и обемащо съдържание, което открива в гносеологичен смисъл съществуването на мате рията и с това са по-близки до философията, отколкото до литературната тео рия, която борави предимно с частните принципи на времето така, както механическото време е приобщено изцяло към механиката. Именно поради това в изследването ще се използуват само следните термини: субективно и обективно, реално и художествено време. Субективното (индивидуално човешко) време отразява в себе си относителната продължителност на едно или друго свойство, качество или явление. Това е в същност обективно време, което се явява във формите на човешкото съ знание и има своя относително самостоятелна тоналност, емоционална интензивност и е контрапунктирано във философско-идейните търсения на личността. То не се подчинява на астрономическото време, а само на човешката душевност, като при това често пъти изпреварва или изостава от протичането на обективното време.

Руската литература доказва, че реализмът отразява не само съдържанието на реалистичния процес на живота, но и формите - обективни и субективни, в които този процес протича и се отразява в съзнанието. Ако примерно до реализма художествените методи се насочват към отделните страни от действителността, то на реалистичната литература бе съдено за първи път да обхване сложната, многообразна действителност. За реализма е свойствено комплексното обхващане на действителността. Малкото и голямото, низкото и възвишеното, героичното и комичното са еднакво равноправни като предмет на реалистичната литература. В тази литература всяко лице независимо от характера и социалното си положение, всяко събитие, било легендарно, било политическо или битово, може да се пресъздаде сериозно, проблемно и трагически. Най-силната, най-определяща черта на реалистичното мислене е неговата съвсем нова природа, узаконяваща народа и битието му като основен предмет на изображение. Този истински реализъм усвоява първият наш разказвач Каравелов. Но ще бъдем неточни, ако сведем всичко до влиянието, което изпитва Каравелов от руската литература, от революционно-демократичната критическа мисъл. Без да омаловажаваме значението на литературното въздействие, дошло от Русия, ние сме длъжни да припомним, че по Каравелово време най-сетне след дългото робство имаме домашна литературна традиция. 1762-ра е годината на появата на Славянобългарската история на Паисий и на раждането на новата ни литература. Един неизвестен, болен, едновременно злъчен и патетичен в любовта си към България монах, като се рови в старите хроники, дамаскините, в чуждите исторически съчинения и в книгите на актуалните за тогава европейски просветители, решава да излезе пред своя народ с една неголяма по обем книга, в която заговорва не само за историческото минало, за вредата от гърчеенето, но и в която чертае програма на национално свестяване и пробуждане по пътя на народностното опознаване. Дръзко и пламенно, с цялото си сърце, с цялата си душа, с цялото си същество Паисий зове простите орачи, сеячи и занаятчии да усетят себе си като хора, имащи свой род, родина и народ.

Интересът на големия чешки поет Витезслав Халек (един от водачите на т. „майева" литературна генерация) към българския народ е засвидетелствуван в неговите пъте писни фейлетони,Z cest: Do Carihradu a domu“, които започват да излизат на страниците на чешкия вестник „Narodni listy" от 1865 г. За съжаление при своето пътуване на юг той е възпре пятствуван да посети България, за да се запознае по-отблизо с народа ни, да види отвътре неговия живот, неговите героични усилия в борбата за национално самосъхранение. Впечатленията му са бегли, външни (от Дунава той наблюдава селцата по българския бряг), но запечатват с документална точност поразяващи картини от техния бит и дават повод на автора да изкаже дълбокото си съжаление, че не може да прекрачи прага на един народ, чиято съдба собствените му думи го е интересувала отдавна. В своето пътуване единственият пряк контакт с българи Халек има във Видин, който е на пътя му от Черна вода за Белград. По Дунава той пътува в една лодка с трима българи-хайдути, заловени и осъдени от турците. Няколкото реда, които описва тази среща, са проникнати със съчувствие и възхищение от твърдата стъпка и мълчаливото мъжество, което се чете в погледа на народните отмъстители. „От нашата лодка Турските войници изведоха трима оковани българи -хайдути от Балкана, с лица красиви, мъжествени и прями. Единият беше вече стар, другите двама - младежи. Ръцете и краката на клетниците бяха оковани със страшно големи окови... Погледът им беше твърд, упорит и когато крачеха към крепостта, крачеха, доколкото беше възможно с огромните тежки окови, мъже ствено и право. Попитах за тяхната участ; присъствуващите с бюрократично пренебрежение погледнаха на въпроса ми; все пак успях да узная, че са убивали турци от Балкана и са осъдени за това - единият на петнадесет години, а другите двама на пет години работа във видинската B крепост. " Истинското общуване на В. Халек с нашия народ обаче става посредством българската народна песен. Както е известно, още Челаковски помества в своя тритомен сборник „Сла вянски народни песни пет песни на нашия народ в превод и в оригинал, взети от „Додатька на Вук Караджич.

Все още изследването на българския символизъм не е излязло отот сферата на предварителните проучвания. Постигнатото не е много дори с оглед емпиричното натрупване на изследователски материал. Даже в академичната история на българската литература символизмът е представен с монографични очерци за отделни негови представители, а общата му оценка е твърде бегла и в редица от ношения неточна. Нашата литературна наука все още не притежава една марксическа история на българския символизъм, в която обективно и точно, от съвременни позиции да се определя мястото на това направление в целокупния литературен процес. „История на българската литература" (1930) от Иван Радославов показва една хипертрофирана и невярна представа за процесите в новобългарската литература, продиктувана от мнимия авангардизъм на епигоните на символизма, считащи се за носители на художествения прогрес. Преди около половин век, когато времето на символизма беше вече безвъзвратно отминало, Ив. Радославов, един от теоретиците на направлението у нас, не виждаше реалните перспективи за развитието на българската поезия, свързани с т. нар. септемврийска поезия и с поезията около кръга на сп. „Стрелец“, и с учудваща непроницателност продължаваше да твърди, че бъдещето на символизма е все още пред него. На символизма той посвещава най-съществената част от своята „История. ..", където твърди: „Той (символизмът, б. м., С. Х.) упражни едно силно влияние не само върху литерату рата, но и другите отрасли на изкуството - в живописта и скулптурата и в областта на мисълта и идеите. С една дума, символизмът дойде да насити с изживявания и идеи духовния ни живот и да остави една богата традиция в изкуство и мисъл, която не може не само да се пренебрегва, но от която необходимо трябва да се изхожда по-нататък в развитието ни. Самата логика на литературно-историческия процес по категоричен начин опроверга критическите прогнози на Ив. Радославов. По странна ирония на съдбата теоретикът на символизма, който считаше, че символизмът се числи към оитературния авангард, се оказа в ариергарда му. Тази закостеняла упоритост в зтстояването на символизма, съюзена с подчертано тезисна полемичност, е халактерна и за краткия предговор на Ив. Радославов към поетическата антология РМлада България" (1922), съставена от него: „Българският символизъм, наистина, „атваря последната страница на нашата литературна история, въпреки всичкото трагикомично недоумение на неговите противници пред този исторически факт.

През последните години нарасна интересът към особените въпроси, към diferencia specifica не само изобщо на художествената литература спрямо другите духовни дейности, а и вътре, в самата нея, със своеобразните и черти. От такъв характер е теоретико-историческият въпрос за полигенезиса на хумора в нашата литература през определено време. Този проблем - за полигенезис на хумора - е изключително важен, тъй като допринася да се разберат сложността и многостранността на художестве ната литература през определено време. Той обаче малко е занимавал изследо вателите на художественото творчество, макар че така или иначе е присъствувал във всяко литературно-историческо и художествено-критическо изследване. Науката за литературата и нейното действено приложение - литературната критика, не са могли да не се докоснат до него като потенциален проблем, съдържащ се и във всеки исторически отрязък от развоя на литературата, и даже във всяка по-значителна и сложна литературна творба. Той обаче специално не е проучван. За какво се касае? Става дума за многопроизходността на хумористичното отношение, за многопричинността на хумора, за различните богати и сложни подтици за оценка чрез него на живота и поведението на човека. Комичното е основната естетическа категория, без която е немислимо да се обясни художествената литература като сложен феномен. Драматизмът на всяка литературна творба - независимо от жанра и специфичните и особе ности, - нейното вътрешно напрежение до голяма степен зависят от присъ ствието на комизъм като система от въжделения и житейски постъпки. Противоположно на комичното разбиране на света е трагичното. Усещане и за комичното, и за трагичното получаваме при несъответствие между възвишени стремежи и действителност. Но разликата е в оценката на стремежа. При комичното човешкото въжделение става смешно. То не се самообезценява. При трагичното човешката личност се стреми към нещо надреално, благородно и пре красно, тя има необходимите заложби да се реализира в тези си въжделения, но някаква морална и социална сила и противостои. Така се нарушава хармонията, предизвиква се борба, остър вътрешен конфликт, възниква трагична колизия. Преградата може да бъде външна, идваща от обективната действителност, но тя винаги резонира в личността, извиква мъчителни, вътрешнодраматични напрежения, дава повод за силна изява на страсти, стремежи и чувства, които е невъзможно да се реализират.

Българският пътепис все Към него още не е станал предмет на дължимото внимание от страна на нашата наука. А той дава в литературата ни забележителни образци. Някои от тях се радват на същата известност и читателска любов като найизтъкнатите произведения на създателите си - например „До Чикаго и назад от Алеко Константинов. Други, като „Писма от Рим" на Константин Величков или „В страната на палмите“ от Страшимир Кринчев, споделят недооценяването на цялото творчество на авторите си. В отделни случаи пътеписите с известността си и с високата оценка, която им се дава, дори надминават, справедливо или не, белетристичните произведения на творците - Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев, пътеписите на Константин Константинов. Дори само тези факти показват, че независимо от подценяването от страна на изследователите жанрът е привлякъл вниманието на творците - разбира се, за различно време, с нееднакви амбиции и постижения. И при бегъл поглед върху българския пътепис от края на миналия и началото на нашия век 1 може да се установи колко близки и дори сходни задачи си поставят неговите създатели. В творбите си от този жанр те се придържат към една, нека бъде наречена така, информативно-патриотична тенденция. Както в пътуванията си се стремят да о позная т българската (или чуждата - в пътеписите за чужбина) земя, така в произведенията си целят да запознаят читателя с нея. В пътеписите за България непрестанното им желание еда засилят любовта на бъл гарина към отечеството. Направените в това отношение успоредици между Вазов и А. Константинов 2 може в значителна степен да се отнесат и за К. Величков, А. Страшимиров, Стр. Кринчев - едновременно пътешественици, художници И родолюбци. Техните произведения създават устойчива традиция в българския пътепис за много десетилетия. Патриотичните тежнения на тогавашния български пътеписец проличават и когато авторите се намират в чужбина. Описвайки близки и далечни страни, Вазов и А. Константинов винаги са с мисълта за родината. Както е отбелязвано, те навсякъде носят българската атмосфера. Тя се чувствува в сравненията между вени 1 В настоящата работа се имат пред вид пътеписи, оформени преди всичко като художест произведения. Извън обсега на изследването остават автори, чийто художествен интерес чов. отстъпва Те пред географския или историческия - като Павел Делирадев, Иван Велков, Васил Кън- заслужават отделно изследване, но с по-различна насока. Т. 2 Г. Цане в. Пътеписите на Вазов. Предговор към Събрани съчинения в 20 тома. 10. C., 1956, с. 10-11. с. 101.• П. Динеков. „Другата Америка" на Светослав Минков. - Златорог, г. ХХ, 1939 44 видяното в чужбина и припомненото в България, в мярката, с която преценяват нещата, и особено с ясното предназначение на произведенията им единствено за българския читател - само него авторите имат пред вид, само у него разчитат да предизвикат отклик, какъвто желаят. Неуморни пътешественици, жадни да опознаят широкия свят, те остават преди всичко българи и навсякъде подчертават това - пред Ниагара и Петербург, в Лондон и Рим.

Така си мисли Давил, френският консул, един от героите на романа „Травнишка хроника“. Седемгодишният му престой в Босна е кошмар, низ от страдания, самота и отчаяние. Давил няма сетива за тази действителност, разминава се с нея и не може да се съхрани от болките й. Травник е за него само „мътна, глупава игра на случайността, сред която трудно се живее“ (1, 331). Едно турско чираче се влюбва в щерката на австрийския консул. В унеса на мечтата си, на границата между сън и реалност, момчето пада жестоко от дървото, ототкъдето съзерцава танца на любимата девойка. Дефосе, помощникът на консула, се влюбва в девойка от Травник. В момента пред чувствения екстаз, пред пълното отдаване на чувствата, един жест на девойката (гъвкаво се освобож дава от прегръдката му, пада на колене и му се моли) разстройва не само красивия миг, но и отношенията им. Те не са възможни, нещо пречи да се осъществят. Нещо човешко, но неразумно. Още един пример. Ще посоча два епизода, които изглеждат случайни в сюжета и са съседно композирани. Младият търговски представител на Франция в Сараево разговаря с недоверчивия вече Давил. Това е сцена на френския ясен разум и на търговска отчетливост и деловитост. Веднага след нея идва епизодът (по-точно сцената) с тримата турци. Събитийно тя е случайна, сякаш е излишна. Мусо и неговите приятели седят на тревата, пият и мечтаят да пият непрекъснато и да си живеят така някъде между земята и небето. А един от тях иска Наполеон. лично да се пребори с Тези два епизода са силни композиционни единици. Te ca една от многобройните ерупции на романа „Травнишка хроника“, на неговата хроникална структура; ерупции, в които блясват полюсите на едно цяло, крайностите на един конфликт, отдалечените две точки на едно неразбиране.

През 1914 г. започва да излиза сп. „Звено", което има твърде краткотрайно съществование, но макар и в пет книжки, то изиграва решаваща роля в историята на символистическото движение у нас. „Звено“ напомня за френското списание „Льо симболист“ (1886), което излиза само в четири книжки непосредствено след публикуването на манифеста на Жан Мореас, но то има голяма заслуга за окончателното утвърждаване на термина символизъм“. Георги Цанев определя излизането на „Звено" като началото на втория етап от развитието на българския символизъм, етап, който започва от 1913 г., обхваща Първата световна война и годините непосредствено след нея. След Първата световна война символизмът има изцяло на свое разположение: „Везни“, което започва да излиза през 1919 г., „Хиперион" - през 1922. Ако през първия си етап той постепенно се оформява и воюва за признание - след смъртта на Пенчо Славейков (1912) и Яворов (1914), през Първата световна война и след нея Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Ем. Попдимитров, а по-късно Христо Ясенов са вече признати поети, а някои дори са смятани за видни представители на българската литература. "1 В мемоарната си книга „Път през годините" К. Константинов представя атмосферата, в която се ражда идеята за създаването на списание „Звено: неколцина млади поети и белетристи, които отначало посещават кафене „Средец“, а по-късно тяхното седалище става сладкарница „Цар Освободител“, се срещат, завързат приятелства, взаимно се информират върху проблемите на модерната европейска литература и заживяват с чувството, че са призвани да обновят бъл гарската литература. Те се обединяват в група, в която влизат Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, К. Константинов, Георги Райчев и Людмил Стоянов. Душата на този кръжец е Димитър Подвързачов, който си поставя за основна цел в живота да работи „за тях", да обедини младите талантливи поети, да им помогне да разкрият своите възможности, като им създаде трибуна, където да могат да покажат на какво са способни. Д. Подвързачов има не само прекрасен сатиричен талант, но и неизчерпаема организаторска енергия. Той притежава някаква централизираща сила, която неутрализира вътрешните противоречия на кръжеца, омекотява отношенията между младите поети, създава атмосфера на истинско приятелство и разбирателство. Писателите, които се групират около него, го срещат в различно време.

Едва ли има български писател, който да не се е изказвал пряко за българския народ или да не се е опитвал да въплъти една или друга негова черта в художествен образ. Тук ще се спра главно на преките народоведчески изказвания на някои наши писатели от Паисий до Антон Страшимиров. Още преди повече от два века в своята „История славяноболгарская" Паисий пише за характера и психологията на българина, като подчертава ярко неговите положителни черти, за да възрази на гръцкото високомерие спрямо българския народ. Според него българите са незлобливи и гостоприемни, милосърдни и справедливи и същевременно „страшни всему миру; мал народ, но непобедим". Те не били научени да се покоряват на своите царе, но били „свирепи, диви, безстрашни и силни на бран, люти като лъвове". Паисий изтъква специално и жилавостта на българите, тяхната устойчивост против чуждоземното иго - в толико страдание и насилие“, те „держат свою веру непременно". Тая жизнена упоритост, тая устойчивост срещу насилията и страданията се изтъкват по-късно и от други писатели като отличителна черта на българския национален характер. В духа на Паисиевия исторически романтизъм са и народоведческите наблю дения на Георги Раковски. Като изследва старината, фолклора и обичаите на българския народ, той намира всичко онова, което е отбелязал вече неговият учител в „История славяноболгарская", доказва го подробно и се опитва да го възпее в „Горски пътник". Към него прибавя още, че „българите живеят дружелюбно", че между тях владее дух на равенство и никакъв отличителен наслов за родопоколение не отдават никому си, само по-старите почитат и уважават". Това е намек за демократичността на българите, у които според Раковски и най-простият селянин, когато иде в града и се представи пред някой богат българин, отива със смелост и дързост като при равен съсед и брат". На научна основа иска да постави своите проучвания на българите Любен Каравелов. Той изхожда от факта, от наблюдението. Най-сигурни документи за него са народните обичаи и песни. Неговите наблюдения се отнасят повече до бита. Народни умотворения, предания, навици - ето кое го интересува. Как живее българинът в своя дом, как урежда къщата си, как води стопанството си, как се забавлява и т. н. - ето въпросите, които го занимават преди всичко. „Аз обичам народния живот с неговите песни и пословици - признава Каравелов в своя вестник „Свобода", - с неговите приказници и легенди и с неговите обреди и обичаи." Според него народните обичаи са свещени, защото благодарение на тях българският народ се езапазил от погърчване. Затова той ги изучава грижливо и от тях извежда психологическите особености на българското население.

Този пътепис на Алеко Константинов се радва на не така често срещаната за едно литературно произведение съдба - да бъде приет както от съвременниците, така и от следващите поколения възторжено; да бъде оценяван почти безкритично, без да се подлагат на съмнение отделни негови страни. Това отношение изпъква особено ярко на фона на споровете около следващата Алекова творба - Бай Ганьо", спорове, които поставиха под съмнение както творческите възможности на автора, така и художествената значимост на образа, а оттам и на произведението като цяло. Да не говорим за шумните възражения около същ ността на героя, около неговата социална, национална и психологическа характеристика, около художественото му единство и т. н. За „До Чикаго и назад" критиците, общо взето, са били единодушни - пътеписът отговаря на творческия маниер на писателя - писането из един дух под непосредствено впечатление" (П. Славейков), той е един от „упойно увлекателните бисери на Алековото перо" (А. Страшимиров), едно уверено написано и художествено конципирано творение" (Кръстев), „шедьовърът на Алеко" (Мих. Арнаудов), „образец на репортажна и туристическа белетристика“ (Г. Константинов), „, книга, написана не, а разказана сякаш на един дъх" (М. Николов) и т.н. Съвременните литературни историци категорично отбелязват, че в него ... ..e целият Алеко - тънкият наблюдател, остроумният хуморист, белетристът... поетът с възторг от природните картини, гражданинът със своите размишления и критични бележки" (Г. Цанев), че ..този ... Алеков пътепис е измежду класическите произведения в българската литература", че и досега в българската литература са малко произведенията, които съперничат на „До Чикаго и назад" (П. Зарев). В последно време във връзка със засиления интерес към проблемите на пъте писния жанр критиката се насочи и към по-специфични проблеми около „До Чи каго и назад" - поставя творбата в контекста на националната ни съдба, история и психология, разглежда я като израз на променено национално съзнание и стремеж към откриване на самите нас чрез другите, направи опит да намери връзката й както с възрожденската традиция, така и с пътеписите от новия век, да проникне по-детайлно в нейната поетика.

Когато преди 90 години през август 1891 г. на легендарния връх Бузлуджа се бяха събрали първите пионери на социалистическото движение, за да заложат организационните основи на партията на българския революционен пролетариат, Д. Благоев бе единодушно признат за неин ръководител. Със своята солидна марксическа подготовка и всестранна култура той мъдро и проникновено още там, на Бузлуджа, очертава непосредните и перспективни задачи на новата социалдемократическа партия - прераснала по-късно в комунистическа, - за да остане неин ръководител и идеолог до края на плодотворния си жизнен път. В продължение на повече от три десетилетия той обосновава обществено-политическите, философските, културно-историческите принципи на социалистиче ското движение, създава бележити трудове в различните области на обществознанието, сочи пътищата, по които ще се развива и съзрява социалистическата революция в нейната всеобхватност, в социално-икономическата и културнодуховната област. Пръв организатор и идеолог на българската работническа класа, той е тряб вало да разорава непокътнати целини, да преодолява много предубеждения, да разобличава и отблъсква противодействия от различни страни, за да подготви почвата и хвърли семето на социализма, на марксическото учение. Едно учение, което тепърва е трябвало да си пробива път, и то в страна, изостанала в своето обществено-икономическо развитие, в която младата буржоазия се е стремяла да утвърди своето господство във всички области на живота. Наред с другите форми на познание Д. Благоев твърде отрано е осъзнал и неизмеримо голямата роля на художественотворческата дейност, на литературата за формиране на ново мировъзрение, на хора с ново отношение към житейските проблеми. И се заема с рядка последователност и творчески размах, с научна вглъбеност и историческа далновидност да обосновава и утвърждава една нова литература и култура, насочени да революционизират съзнанието на обществото, да съдействуват за формиране на нови материалистически концепции относно социално-икономическите, философско-нравствените, художествените процеси и в национален, и в по-общ идеологически план. Затова Благоев днес живее в съзнанието на поколенията не само като практически организатор и ръководител на партията на българския революционен пролетариат, но и като проникновен автор на множество трудове по най-актуалните социално-икономически, обществено-политически, културно-исторически проблеми на времето.

Утвърждаването на романа с епически тип повествование като водещ жанр в художествената ни действителност през първите десетилетия на социалистическата революция е факт с богат културно-исторически и специфично литературоведски, жанрологичен смисъл. Опрян върху епическите върхове в националния ни исторически път, романът потвърди закономерното си възраждане в годи ни на мащабни революционни преобразования, при гранични общественополитически ситуации и активизиране на националното историческо мислене. Днес изследователите на българската повествователна традиция са единодушни в твърдението, че през 50-те години романът - като самостоятелна изобразително-изразна система - заживя пълноценно у нас: постигна мисловно-естетически обобщения, достойни за европейската реалистична романова класика, откри своя идейно-тематична сфера на изображение, свои структурни закономерности и не на последно място - обогати решително социалните си функции. Динамиката на обществените процеси обуслови интензивното развитие на литературен жанр, който поради присъщата си социална активност се превърна сам в ускорител-участник в тези процеси. Заслуга за това имат четирима създатели на епичната пластико-изобразителна романова поетика и стилистика У нас, четирима майстори на традиционния тип (в най-добрия смисъл на това понятие) социално-психологическо и историко-битово повествование: Димитър Талев, Димитър Димов, Георги Караславов и Емилиян Станев. Извървели различни пътища, съхранили своя логика на развитие и реализация, свой изразен индивидуален профил и тематични предпочитания, те се оказаха почти едновременно пред една и съща колкото естетиче ска, толкова и актуално-обществена, социална необходимост: със средствата на художествения синтез да се направи духовна равносметка на изминатия път и се определят координатите на настоящето. Бе настъпило време, когато революционните завоевания и социално-психологическите промени трябваше да бъдат осмис лени не само от гледна точка на съвременността и бъдещето, както най-често налагаха императивите на обществената практика, но и в перспективата на миналото, в мащабите на исторически значимото, унаследеното като национално ценностно завещание. В години на изграждаща се нов тип обществена организация, на революционни социално-психологически процеси и новаторство във всички сфери на общо * Доклад, изнесен на Първия международен конгрес по българистика. 3 националния бит и култура бе наложително да се възстанови увереността в съще ствуването на дълбоки исторически основания, далечни първопричини на ставащото. Бе необходимо да се актуализира съзнанието за исторически континюитет иприемственост, да се съчетаят поривите на революционната романтика с уро ците и съзерцанието на миналото.

През 90-те години на ХХ в. с творчеството на Вазов, А. Константинов К. Величков българският пътепис завоюва широки идейно-тематични и жанрово-стилистични територии. В този период вече можем да говорим за преодоляване на безкрило описваните пътувания „от-до" с тяхната приложнопознавателна насоченост; за отчетливо диференциране на жанра от мемоара, публицистичната статия и историко-географско-етнографския очерк. Ив. Вазов и Ал. Константинов категорично налагат авторовата личност в нейните емоционални и интелектуални измерения като централна ос на пътеписа, която превръща впечатленията от заобикалящата действителност в субективно изживяване. Разширяването на идейно-тематичните граници върви по две линии - от една страна, в пътеписа влизат като обекти Западна Европа, Аме рика, Балканите с разнообразието от проблеми на настоящето и миналото им, от друга - природата все повече се превръща в пълноценен обект на художествено изображение - извор на емоционални преживявания, подтик за размисъл, обобщения, аналогии. Публицистичните и познавателните моменти, кои то поддържат традицията на възрожденския пътепис, като изразяват гражданския патос, обществените стремления и личните преживявания, разширените културни хоризонти на творците все по-органично проникват в пътеписния разказ и наред със сюжетно-фабулните моменти саздават единния повествователен поток на творбата. Тези процеси, затвърдени във високохудожествени произведения, на първо място - „До Чикаго и назад“, „Писма от Рим", Вазовите „пътни бележки", налагат до края на XIX в. пътеписа като пълноценен художествен жанр и слагат солидна основа за развитието му през следващите десетилетия. Пътеписните творби от началото на ХХв. остават в повествователната традиция на 90-те г., що се отнася до такива елементи като ролята на творческото въображение и мястото му в композицията, отношението въображение-достоверност, проявите на авторовата личност. Но имаме основание да говорим за нови моменти в тях още в десетилетието преди войните. Имаме предвид идейно-тематичното обогатяване, което отразява новите обществено-политически настроения, духовната атмосфера, характерните идейни тенденции от началото на века. В това отношение особен интерес представлява пътеписът на Страшимир Кринчев „В страната на палмите" -- резултат от едно негово пътуване до Египет, издаден като № 5-8 на Евтина библиотека през 1910 г.

Названието „легенда" се появява още преди възникването на фолклористиката. То е латинско по произход и води началото си от книжовните традиции на средновековните манастири в Западна Европа. Според техните обичаи всеки ден в трапезарията на монасите бил прочитан поучителен разказ - житие на патрона на деня - апостол, светец, мъченик или отшелник. В празнични дни били четени и епизоди от живота на Христос, Дева Мария и др. Всяка лекция започвала с формулата „Hodie legenda est vita..."; „днес следва да се прочете житието...", от която по-късно се обособило и названието легенда“: „нещо което е предназначено да бъде прочетено". Разказите, четени в продължение на една година, образували специални сборници, някои от които станали много популярни и придобили широко разпространение. Най-известен сред тях е един сборник, съставен в края на XIII век и по-късно получил названието „Legenda aurea“ („Златна легенда“). Това название отразява вече съществуващата практика разказите, включвани в подобни сборници, да се наричат „легенди". Според Ю. Кшижановски то „представя думата „legenda" със значение на „legendarium", т. е. сбирка от легенди, ако, разбира се, „legenda" не е множе ственото число на съществителното от среден род legendum" - нещо, предназначено да бъде прочетено". При възникването си наименованието „легенда" означа ва разказ с религиозно съдържание, който се възприема като достоверен. С постепенното отпадане на строгата вяра в истинността на описваните събития той започва да се възприема повече откъм неговата художествена и поучителна страна, схваща се като иносказание“, като „притча". Сравнителните изследвания, започнали през миналия век, довеждат до осъзнаването на две важни обстоятелства: първо, че независимо от принадлежността им към религиозната книжнина, подобни повествования не винаги са в съответствие с канона, нито пък са исторически достоверни и корените им трябва да се търсят в апокрифите и фолклора; второ, че в основата им е фантастичното, чудесният елемент. Сред тях се откриват много „странствуващи" мотиви и сюжети, което доказва универсалното им разпространение и връзката им с устната традиция. Така се очертават основните характеристики на легендата, определящи нейното значение в съвремен ната фолклоръстика. Според дефиницията на Г. А. Левинтон „легендите.... 1 Krzyžanowski. Legend in literature and Folklore. - Fabula, 1967, Bd. 9, H. 1, р. 111. 85 като група фолклорни произведения се обединяват от наличието в тях на еле менти на чудесното, фантастичното, но възприемано като достоверно, станало на границата между историческото и митическото време или в историческото времеСледователно легендата е основана на измислицата и в нея преобладава фантастичният елемент. Център на нейното повествование е чудото. Разка зът се определя не от историческите факти, а от съхранените в традицията мотиви и сюжети. В този смисъл легендите са продукт на „фабулативното творчество, те съдържат повтарящи се фабули.

This paper aims to illustrate the functionality of the term "sites of memory" with reference to the study of two national canons with overlapping time-space continuum. I use the term as defined by A. Szpociсski (1986) but I give it a "territorial" dimension. By "sites of memory" I understand a past space-time continuum that embraces past events and their participants. Even in biblical times, places were named after events so to record for posterity their spiritual character (E. Dressler, 2003). The Akeda, or the offering of Isaac, took place on the Mount of "har-ha-Morija", which means "the Eternal One watches". Mount Morija, i.e. the site itself, is in this case treated as the witness of the event. The "sites of memory" analysed in this paper verbalise values that are treated by Bulgarian and Macedonian elites as an integral part of their identity. Owing to its connotations in both cultures, the concept of Macedonia determines the semantics of the image of Nikola Vapcarov, a poet belonging to both national canons. Vacparov as an image and symbol of the territory functions in both national circulations by token of his territorial association. Thus, the image of Vapcarov is a mythologem of Macedonia in two separate national canons, Macedonian and Bulgarian. An analysis of Vapcarov's poetry and his biography as part of the symbolic concept of Macedonia in both national cultures confirms at the same time the functionality of the term "sites of (collective) memory" with reference to phenomena, which emerge in the environment of cultural and ethnic contacts.

Палимпсест на българския модернизъм ("Kритическото наследство на българския модернизъм". Съставителство и редакция: Едвин Сугарев, Елка Димитрова, Цветанка Атанасова; Издателски център "Боян Пенев", С., 2009)