символизъм

Все още една от най-неизследваните области на нашата литературна история остава символизмът. Причините за това са много и от най-различен характер. Буржоазната наука не може да обгърне това явление в перспектива и ретроспективно - на нея и липсваше историческата дистанция, а и самият и подход едва ли можеше да и осигури желания успех. B периода на култа към личността инерцията на грубо социологическото опростенческо мислене задълго задържа литературната ни наука в плен на постановката, чиято същина се свеждаше до твърдението, че символизмът е бил едно от идеологическите прикрития на реакционната буржоазия. Разбулваха се мними пороци, премълчаваха се действителни и неоспорими достойнства. И тъй като имаше време, когато разобличаването на открито реакционното в науката и изкуството се считаше едва ли не за остарял вкус, а стрелите в нашата критика се насочваха към „прикрития“ идеализъм, „прикрития" фидеизъм и т. н., тогава като че ли беше мода да се критикува и символизмът.

Необходимост за нашата литературна наука е съчетаването на социологическото, психологическото и естетико-философското начало в литературно-теоретическата проблематика, за да може да излезне тя от ролята на обикновен спътник на литературния процес и да заеме полагащото й се място на обобщаваща и насочваща сила. В този смисъл трябва да се осъдят рецидивите от публи цистиката и шаблона в литературно-теоретическата и критическа работа, да се изтъкне опасността от есеизма като научен подход и риска, с който са свързани съвременните формалистични и експериментаторски методи. Илюстрация на тези мисли, изказани от акад. Пантелей зарев в словото му пред Първия конгрес на българските писатели, е предложеният от него в кни гата му „Панорама на българската литература" теоретико-исторически модел на литературата ни отпреди Освобождението до Първата световна война. Чрез него той прави не само дълбоко обоснована характеристика на понятията национална съдба“ и „национален характер", както и на диалектическата им взаимовръзка и единство с литературата ни, но извежда и мисълта си за самобитността на историческото ни народностно битие и свързаната с него словесност. „Решаващото в нашето идейно битие - пише П. Зарев - не са били влиянията, сами по себе си силни и подбуждащи даже, а напорът на скритите сили, морални, психологически и социално-исторически. Зърното расте върху почвата си, черпи соковете си от нея, оставя плода си в нея. Такава е изначалната участ и на писателя. Закономерно народната ни съдба тежи върху него, даже и когато се начева откъсването от родовото, когато се зараждат вече контрастните на миналото явления и бушувашите сили на индивидуализма. Това тъкмо дава основанията и за една литературно-историческа логика, за една наци

През последните петнадесетина години интересът към българския символизъм неотклонно нарастваше. Появиха се ценни монографични изследвания, посветени на негови представители, както и няколко книги с документално-мемоарен характер. Съживяването на интереса към проблематиката на символизма беше продиктувано от обстоятелството, че в определен исторически период тълку ването на това литературно направление беше подчинено на предвзети тези, осъществяваше се схематично и едностранчиво. На практика това доведе до редица погрешни оценки, до легализиране на примитивната формула „дотолкова - доколкото“ и ликвидиране на същностно-специфичното за символизма като Литературно направление. Неговата „реабилитация" обаче не бива да се схваща като пълно, безусловно възприемане на символистичната философия и естетика. В този смисъл съвременният подход към символизма не е тотално отрицание на постигнатото от „догматичната“ критика, а освобождаване от всичко погреш но или грист растно, врастнало в нейните теоретически постановки. Днешната наша марксическа литературна история не може да не излиза от положе нието, че като естетическо явление символизмът е предпоставен от идеалистическа философска система и че в крайна сметка той е служил обективно и независимо от волята на адептите си на политическите въжделения на отределени реакционни сили. Но ръководейки се от подобен ориентир, нашата наука е задължена да се справи със значително по-сложни проблеми, отколкото преди 20 години. Първият етап от „реабилитацията“ на символизма е осъществен успешно - най-значителните му представители в нашата литература заеха местата си по достойнство, по талант, а не в резултат от натрапени схеми. Оттам нататък предстои по-трудното - събирането на достатъчно доказателствен материал за само битността на българския символизъм. Опора за подобна теза е общият развой на новата българска литература, както и известно закъс нение на родния символизъм в сравнение със западноевропейския. В пряка връзка C това стои и вы росът за необходимостта от разработка на общотеоретични проблеми на символизма, свързани с неговата философия и поетика.

Немислими са сериозните изследвания на литературата в определени периоди без предварително проучване на периодичния печат - вестниците и списанията - ефимерни по трайност и въздействие (а често и по време на излизане), но широкообхватни по обсег. Периодичият печат в своята специфика е не само материализирано свидетелство на литературното равнище, но и факт, който твърде активно му влияе. Колкото и да заслужава внимание твърдението, че истинската литература много често се създава встрани от пазарския шум на периодиката поради нейната профилираност, неудобен размер или пък художествено настойничество, показателно си остава поне в нашата литературна история, че огромният брой от значими творби достига за пръв път (цялостно или откъс лечно) до публиката чрез списанията и вестниците. Тая традиция, създадена от възрожденския печат, се утвърди след Освобождението и е много жизнена и досега. Началото на века е времето, в което българската литература се осъщест вява в една обстановка на пристрастни художествени идейни борби, далеч помногобройни от борбите в предходнте десетилетия и най-важното, далеч посложни. С 80-те години отминава идиличното време на тематичната двуполюсност (социалност - възрожденски патриотизъм), с 90-те - монополизиращата законодателност на кръга „Мисъл " и началото на века идва с един тематичен и стилов бунт срещу авторитетите, с едно многопосочно литературно търсене. Първото десетилетие на ХХ в. носи най-значителния за времето си опит за Модернизиране на българската поезия и проза, а по смелостта на осъществяването му, по сполучеността на художествените творби, родени от него, е връх новата ни литературна история. Четири литературни поколения се догонват B B началото на века, сблъскват се и се оплодяват различни художествени-идейни настройки: ветераните от 80-те години са достигнали вече върховете си, но все още са много активни - Вазов, Михайловски; последвалите ги сподвижници на „Мисъл" по това време са в зенита си; и след тях фалангата шумни младежи, дебютирали във втората половина на 90-те години - Елин Пелин, Антон Страшимиров, Цанко Церковски, Кирил Христов, Димитър Полянов, Пею Яворов. Всички те без изключение са преминали през социалистически увлечения, но малцина от тях им остават верни. Четвъртата вълна, вълната на най-младите, енай-еднородна идейно в на чалото и най-дръзка. Това са поетите, чиито първи стъпки започват със закваската на декаданса, отшумяващ вече в Европа, но ултрамодерен за нас. Най-ярки в тяхната атакуваща група са имената на Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, 5 Си. Литературна мисъл, кн. 5 65 Трифон Кунев - всички наченали литературната си дейност в годините на това първо десетилетие. Тяхната генерация се оглавява духовно от Яворов, преминал вече моста на декадентството, за да потърси по-пълноценен израз в средствата на една модерна поезия. По-голямата част от тях свързват своите първи публи кации със списанието на Павел Генадиев, Александър Балабанов и Симеон Радев „Художник“ и този факт (наред с още някои други прояви по неговите страници, които ще стане дума по-нататък) го прави извънредно интересен обект литературната история.

Сравнително проучване на българския символизъм и полския модернизъм досега не е било предприемано. От едно по-елементарно компаративно гле дище, което има пред вид контактните връзки между двете направления, то не би било и оправдано, защото ще разполага с твърде оскъден материал. В научния смисъл на думата конкретни взаимоотношения и контакти в това направление е трудно да се издирят, ако не се има пред вид личното познанство на Дора Габе и Боян Пенев с големия полски поет Ян Каспрович, станало причина за появата на първата преводна антология на полската поезия у нас още по времето на символизма. Но Д. Габе и Б. Пенев не са представители на българския символизъм независимо от обстоятелството, че са усетили въздействието на творческата му атмосфера и са общували с някои от най-видните му представители у нас. По-особен е случаят с Пшибишевски, който е един от най-четените автори у нас през първите две десетилетия на ХХ в. и без съмнение е съдействувал за утвърждаването на някои декадентски теми и мотиви и по-специално на „мизогинизма“ (женомразството) и вайнингеровско-стриндберговския мотив за извечната „война между половете". Трябва да се отбележи обаче, че в Бъл гария Пшибишевски е бил възприеман не като представител на полския модернизъм, а като един от водачите на европейското декадентство и причина за това не есамо обстоятелството, че той е пишел с еднаква лекота на полски и на немски, колкото декадентско-космополитичният B характер на неговата творe ческа програма и на произведенията му. Това не е възприемане на писателя криво огледало поради недостатъчна информация, по същия начин той бил приеман и от съвременниците си в Полша. Един от теоретиците на Млада Полша - Бжозовски, цени особено високо „релативизма, скептицизма и песимизма"1 на Пшибишевски, тълкувайки ги като най-силната в полската литература атака срещу всички идеалистически системи и мирогледи". Същият Бжозовски по-нататък заявява: „В своя скептицизъм Пшибишевски беше попоследователен дори от самия Ницше."3 Така или иначе полският писател прониква в България предимно по два пътя - чрез немски и особено чрез руски - и едва отпосле бива превеждан и на български от тези два езика. Независимо от обстоятелството, че днес творчеството на Пшибишевски има само историческо значение, неговото въздействие върху духовната атмосфера у нас в началото на века не бива да бъде подценявано и може да бъде обект 1 Literatura okresu Młodej Polski, I, 118. 2 Ibid. 3 Ibid., 119. 42 на специално изследване. (Аналогична е например кратката студия на хърватската литературоведка Невенка Кошутич-Брозович - „Станислав Пшибишевски и хърватският модернизъм“.) Като имаме пред вид обаче, че българският символизъм се реализира почти изключително в областта на лириката, а основните теми на полския писател не намират развитие в него, творчеството на Пшибишевски остава встрани от настоящата тема.

Проблемът за самобитността на българския символизъм, за мястото му в цялостния развой на родната литература, за необходимостта му в определен период, а така също и контактологичните и типологичните връзки на българските символисти със символизма на Франция, Германия, Русия и т. н. еотново актуален поради нуждата от съвре менната марксическа история на нашата литература. Разбира се, написването на такава история е огромна задача, която стои днес пред науката, но и опитът на Симеон Хаджи косев да навлезе в сложната проблематика на българския символизъм е действителен принос в тази насока. С. Хаджикосев е един от изявените наши критици. Едновременно с участието си в съвременния литературен живот той проявя ва постоянен интерес и към явленията на класическата и съвременната чужда литература, както и към историята на българската проза и поезия. Мисля, че две неща характеризират Хаджикосев като изследо вател: богата ерудиция, която му помага да борави с фактологическия материал и да оперира върху повече и разнообразни примери, и дълбочина на научното проникване. В своя труд Симеон Хаджикосев изследва българския символизъм в сравнителен план, за да изтъкне в детайли оригиналността на едно литературно явление, доскоро считано за привнесено. Авторът прави паралели не само по отношение на единството и различията в тематичните пред почитания, които в общи линии са изучени, но и в стилистиката и постиката на националните превъпл щения на символизма. Още тук изниква първата трудност, основаваща се на липсата на специални лингво стилистични изследвания както по отношение на символизма, така и върху другите литературни течения и направления в нашата ли тература. Що се отнася до разработването на проблемите на сравнителното литературознание, то резултатите са главно в проучването на взаимни контактологични връз ки, макар че напоследък и теоретичната ком паративистика получи развитие в някои трудове на акад. Пантелей Зарев, проф. Емил Георгиев, проф. Георги Димов и др. „Сравнителното литературознание - пише С. Хаджикосев в книгата си „Поезия, проза, критика" - е преди всичко методология, сигурен инструмент, който позволява строго научно реконструиране на особеностите на цял клас литератури (напр. славянски, романски, скандинавски, американски и т. н.) и фиксира мястото на всяка национална литература в системата на даден клас. Появата на сравнително изследване като ме тод в литературната критика и история е проява на зрелост както на съответната наука, така и на литературата, която тя представя и която е неин обект" (с. 17). Още тук, в статията си „Темата за мъртвия воин у Дебелянов и у Рембо", Хаджикосев приложи тези методологически принципи, доразвити в настоящата книга. Впрочем статията за Дебелянов и Рембо бе първата крачка към цялостното научно сравнително анализиране на българския и френския символизъм. Това от своя страна му даде възможност да оцени по достойнство в контекста на цялото лите ратурно направление от европейски мащаб художествените качества на поезията на Димчо Дебелянов. Разбира се, при сравнителното изследване критикът е застрашен от подценяване или необосновано надценяване на българското явление за сметка на чуждото по най-различни съображения и обстоятелства. Подходът на Хаджикосев обаче е чисто научен и не се влияе от стра нични емоционални фактори. Първата глава на книгата еизясняване на някои общи принципи, от които се е ръководил критикът в сравнителното изучаване на българския символизъм и европейския мо дернизъм. Българският символизъм при всичките си оригинални художествени постижения не успя да изгради стройна есте тико-теоретична система. Това е любопитен факт, който може би се обяснява все пак с външното влияние и със закъснялостта на българското явление по отношение на европейския процес. В такъв случай то не е чувствувало нужда от теоретическа обо сновка и защита като цяло, а по-скоро от утвърждаване на отделни негови предста вители.

Днес едва ли някой би се заел сериозно да твърди, че символизмът като литературно течение се породи и разви в европейските литератури без предшественици, в празно пространство. Един съвсем бегъл поглед назад във времето би ни открил предшествениците и философско-естетическите източници на онова литературно течение, което изживя своя разцвет в края на миналото и началото на настоящото столетие. PHTO GDGIHO HS THT Научната концепция на Ренан, продължена от Конт в позитивизма, е доминирала във френската мисъл през третата четвърт на XIX в. Когато след събитията от 1848 г. реторичният обществен романтизъм почва да звучи фалшиво, той предоставя на творческата интелигенция пример за формална издържаност, която е присъща на научния метод. ESH SE SERLOGEOR Поетите на Парнас Флобер и Бодлер - първите знаменосци на естетизма във френската литература — по един или друг начин изпитват неговото вли яние. Благодарение на позитивистичния климат последните се освобождават решително от надутата реторика. С тях се оформя един нов вкус, който е антипод на сантименталните излияния в романтичната поезия. Но те едновременно са и синове на романтичния век, неразделно свързани с рационализма и ирационализма. ОНВЕЖБО В 1836 г. Юго поета". Това поеOHT пише стихотворението „Ролята на е една тична реализация на авторовата теза, според която поетът, без да излиза на поетическата арена, трябва да стане водач на народите, вдъхновен от вечната истина да предизвестява бъдещето, и да не може да се отдаде на чистата поезия, защото неговото призвание според Юго е да служи на хората. Твърдение, което не намира обществен резонанс, още повече след събитията от 1848 г., когато мечтите за освобождение на народите са потъпкани в цяла Европа. Във Франция капиталистическата буржоазия закрепва властта си с военната диктатура на Наполеон III. Жрецът на свободата Виктор Юго е принуден да отиде в изгнание в чужбина, отдето продължава да стреля срещу узурпатора на републиканската власт. Но вече мнозина съзнават, че не вдъхно веният призив на поета предопределя събитията. Те са предопределени от грубата сила на тези, които притежават властта от едрата буржоазия. Обще ствено ангажираният романтизъм, преобладаващ във френската литература след Юлското въстание от 1830 г. и поражението на реставрацията с падането на Карл Х, няма вече предишната сила. 1848 г. бележи разочароващия завършек на илюзиите, подхранени от събитията от 1830 г.

Все още изследването на българския символизъм не е излязло отот сферата на предварителните проучвания. Постигнатото не е много дори с оглед емпиричното натрупване на изследователски материал. Даже в академичната история на българската литература символизмът е представен с монографични очерци за отделни негови представители, а общата му оценка е твърде бегла и в редица от ношения неточна. Нашата литературна наука все още не притежава една марксическа история на българския символизъм, в която обективно и точно, от съвременни позиции да се определя мястото на това направление в целокупния литературен процес. „История на българската литература" (1930) от Иван Радославов показва една хипертрофирана и невярна представа за процесите в новобългарската литература, продиктувана от мнимия авангардизъм на епигоните на символизма, считащи се за носители на художествения прогрес. Преди около половин век, когато времето на символизма беше вече безвъзвратно отминало, Ив. Радославов, един от теоретиците на направлението у нас, не виждаше реалните перспективи за развитието на българската поезия, свързани с т. нар. септемврийска поезия и с поезията около кръга на сп. „Стрелец“, и с учудваща непроницателност продължаваше да твърди, че бъдещето на символизма е все още пред него. На символизма той посвещава най-съществената част от своята „История. ..", където твърди: „Той (символизмът, б. м., С. Х.) упражни едно силно влияние не само върху литерату рата, но и другите отрасли на изкуството - в живописта и скулптурата и в областта на мисълта и идеите. С една дума, символизмът дойде да насити с изживявания и идеи духовния ни живот и да остави една богата традиция в изкуство и мисъл, която не може не само да се пренебрегва, но от която необходимо трябва да се изхожда по-нататък в развитието ни. Самата логика на литературно-историческия процес по категоричен начин опроверга критическите прогнози на Ив. Радославов. По странна ирония на съдбата теоретикът на символизма, който считаше, че символизмът се числи към оитературния авангард, се оказа в ариергарда му. Тази закостеняла упоритост в зтстояването на символизма, съюзена с подчертано тезисна полемичност, е халактерна и за краткия предговор на Ив. Радославов към поетическата антология РМлада България" (1922), съставена от него: „Българският символизъм, наистина, „атваря последната страница на нашата литературна история, въпреки всичкото трагикомично недоумение на неговите противници пред този исторически факт.

Проблемите на символистичната поетика не са разисквани досега задоволително в нашата научна литература. Трябва да се посочи преди всичко, че не съ ществува адекватен категориален апарат, който би позволил по-плътно прибли жаване към същностната специфика на явлението български символизъм. Досега пристъпването към многобройните и често пъти сложни явления, които го съставят, се е осъществявало предимно по линията на антитезата реализъм - антиреализъм с всичките потенциални и действителни рискове на социологиче ското опростителство. Дори когато се предпочита по-гъвкавата схема на преодоляване на символизма чрез устремяването на неговите творци към по-реалистична поетика под въздействие на обществено-историческите условия, опитът за негативното определяне на явлението (т. е. по пътя на отрицанието на това, което то не е) води до твърде смътни, неопределени и по същество оспорими изводи. Причината за това е преди всичко в липсата на яснота по смисъла и пълния обем на понятието „символизъм“ в нашата научна литература. Обикновено българските изследователи изхождат от твърде общи представи за същността на явлението символизъм, които прилагат към еволюцията на даден автор, минаващ за символист или минал през изкушенията на символизма. И досега в научната ни лите ратура няма нито един сериозен опит да се ограничи чрез дефиниция явлението символ, чрез което значително биха се подпомогнали усилията да се уточнят духовно-естетическите координати на явлението български символизъм.

През 1914 г. започва да излиза сп. „Звено", което има твърде краткотрайно съществование, но макар и в пет книжки, то изиграва решаваща роля в историята на символистическото движение у нас. „Звено“ напомня за френското списание „Льо симболист“ (1886), което излиза само в четири книжки непосредствено след публикуването на манифеста на Жан Мореас, но то има голяма заслуга за окончателното утвърждаване на термина символизъм“. Георги Цанев определя излизането на „Звено" като началото на втория етап от развитието на българския символизъм, етап, който започва от 1913 г., обхваща Първата световна война и годините непосредствено след нея. След Първата световна война символизмът има изцяло на свое разположение: „Везни“, което започва да излиза през 1919 г., „Хиперион" - през 1922. Ако през първия си етап той постепенно се оформява и воюва за признание - след смъртта на Пенчо Славейков (1912) и Яворов (1914), през Първата световна война и след нея Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Ем. Попдимитров, а по-късно Христо Ясенов са вече признати поети, а някои дори са смятани за видни представители на българската литература. "1 В мемоарната си книга „Път през годините" К. Константинов представя атмосферата, в която се ражда идеята за създаването на списание „Звено: неколцина млади поети и белетристи, които отначало посещават кафене „Средец“, а по-късно тяхното седалище става сладкарница „Цар Освободител“, се срещат, завързат приятелства, взаимно се информират върху проблемите на модерната европейска литература и заживяват с чувството, че са призвани да обновят бъл гарската литература. Те се обединяват в група, в която влизат Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, К. Константинов, Георги Райчев и Людмил Стоянов. Душата на този кръжец е Димитър Подвързачов, който си поставя за основна цел в живота да работи „за тях", да обедини младите талантливи поети, да им помогне да разкрият своите възможности, като им създаде трибуна, където да могат да покажат на какво са способни. Д. Подвързачов има не само прекрасен сатиричен талант, но и неизчерпаема организаторска енергия. Той притежава някаква централизираща сила, която неутрализира вътрешните противоречия на кръжеца, омекотява отношенията между младите поети, създава атмосфера на истинско приятелство и разбирателство. Писателите, които се групират около него, го срещат в различно време.

Между нашите символисти Н. Райнов влиза в литературния живот най-късно, след най-младия от тях - Хр. Ясенов. Ако Ясенов се наложи в 1911 г. в „Наш живот" на А. Страшимиров, Н. Райнов издава своята първа книга „Богомилски легенди" през 1912 г. с псевдоним Аноним, подобно на псевдонима на Е. Аненски „Ник-то". „Богомилски легенди", както и по-късно излезлите след войните (през 1918 г.) книги „Очите на Арабия“ и „Слънчеви приказки" разкриват една от особености те на част от българския символизъм и на символизма изобщо - неговата склон ност към екзотичното, отдалеченото по място и време, вкуса по далечното и не познатото, по странното и загадъчното; и тоя стремеж на символистите да уловят не точните контури на предмети и явления, на факти и събития, не пластиката реалната жизнена адекватност на образите, а красотата на неуловимото загадъчното, тайнствения допир на вечността с пищните форми и извивки живото битие, фантастиката на приказното и чудесното и нейното сплитане трайното в човешката душа, с магията на човешките страсти. на C Странно е при тая основна нагласа на творческото съзнание, при това съзнателно насочване на погледа зад видимостта на предметния свят, към сферата на духовното, разбирано чисто идеалистически, в духа на философията на Платон и неоплатонистите, да се изключва Н. Райнов от кръга на символистите. Творческите търсения на Н. Райнов са само едно ново доказателство за способността на символизма да взаимодействува с други модернистични и немодернистични течения и стилове - с романтизма и импресионизма, с реализма и с авангардните течения на ХХв. При Н. Райнов връзката с романтизма, примитивизма, експресионизма, стилизацията и декоративността в изкуството е особено жива. Неслучайно критиците навремето (Вл. Василев, В. Пундев и др.) го разглеждат кръга на останалите символисти, а Ив. Радославов го приема отначало като един от най-ярките символисти и го отхвърля като такъв, след като самият Н. Райнов се отказва от сътрудничество в „Хиперион" и преминава в „Златорог", като преди това участвува във „Везни" на Г Милев.

Безспорно и трайно е влиянието, което скандинавската литература е оказ вала върху духовния ни и литературен живот през първите десетилетия ХХ век. Нашата интелигенция носеше в себе си наред с класиците на руската и европейската литература, наред с имената на Горки и Смирненски и романтич ната атмосфера на Хамсун и Стриндберг, духовното бунтарство и неспокойствие на драмите на Ибсен; в душите ни пееха горите и ветровете на Селма Лагер- льоф; романът на Зудерман „Госпожа Грижа" асоциираше със заглавието стихотворението „Грижа" на Д. Дебелянов, а през суровите дни на войната Дебелянов сравняваше стиховете си и своята самотна орис със съдбата Нилс Люне на Якобсен. на на Големите обществени преломи, сблъсъкът на епохите създаваше в нашия Литературен живот жажда за нови духовни, идейни и художествени измерения, стремеж за изравняване с големите завоевания на европейската литература. Промяната на литературните конвенции изостряше вкуса към новото и непоз натото, станало основен принцип в естетиката на Бодлер и основоположниците на европейския символизъм. Това ново идваше с потребностите на личността от разширяване на духовните кръгозори, с необходимостта да намери своето място веред обществените и социалните катаклизми на обществото, да се обо соби спрямо буржоазно-еснафската действителност и общество, да извоюва своите духовни терени. на Художествените завоевания на българския символизъм са свързани със съществени трансформации както на художествените конвенции на времето, така и с редица основни промени в статута на личността. Борбата срещу натурализма и позитивизма, срещу миметичния модел и стремежът за създаване нов, креативен модел, с господство на личността, по законите на духовната художествената правда, с решителен превес на субекта над обекта - изменяше основите на художественото изображение. И Промени се конструкцията на поетичната личност, на лирическия субект. Трагично окъпана душевност, чувство за оковани полети и безплодни, обречени сражения се сблъскват в тая поезия и се конкретизират с едно ренесансово чув ство за възобновяване на духовните права на личността като форма на продъл жение на духовните устои и просветителско-демократичните, волево-целенасо- чени и по същество дълбоко жизнеутвърдителни индивидуалистични идеи на Пенчо Славейков. Проблемът за личността, за нейния бунт срещу установения модел на света, проблемът за духовната консолидация на личността спрямо обществото, спрямо законите на всемира и спрямо самата себе си е основен, най-общ проблем в символистичното творчество на Яворов, в поезията на Л. Стоянов и Т. 118 Траянов, в първите разкази на Н. Райнов. Проблемът за личността у Дебелянов заживява плътно със своите социални измерения. Търсенето на безличностни художествени форми е един сигнал в нашата символистична поезия, че и в най- дълбоко личните вълнения поетът достига до художествена обективизация, че в обвинителните корелати на своето „аз" той се стреми да издигне индивидуа листичното до по-общи духовни категории.