поетически

Знаем при какви обстоятелства и кога Никола Вапцаров пише своите две предсмъртни стихотворения: „Прощално", посветено на жена му, и „Борбата е безмилостно жестока". Поетът енаписал под тях датата 23 юли 1942 г. и часът - 14, сир. в самото навечерие на неговия разстрел. Неотразимо е вълнението, което ни обзема, когато четем тези две стихотворения от по две строфи: те звучат в сърцето и паметта ни, вибрират, сякаш всеки стих е струна, непрестанно трептяща под напора на едно чувство, неизмеримо по глъбината си, сублимация на един разтръсващ лиризъм. Може би преди Вапцаров само у Ботев - в неговото „На прощаване" - намираме такова драматично напрежение и чувствуваме такава покоряваща сила на лириче ската вълна.

Отношението на Пенчо Славейков към народното ни творчество не е от неизяснените и непознати въпроси на неговата мисъл и поезия. Още повече че той е от тези творци, които се насочват към фолклора на своя народ не само пряко - с личното си поетическо творчество, - но и чрез редица изказвания, статии, студии. Това улеснява изучаването на поставения проблем и до известна степен насочва неговото разрешение. Няма да се спирам на възгле дите на Пенчо Славейков за българското народно творчество, изказани теоретически, колкото на тези, които откриваме в творби като „Ралица“, „Чунар“, „Луд гидия“, „Неразделни“, „Лятна вечер "и много други, израсли под пря кото въздействие на народните творения или подхранени от тях. От друга страна, ще се постарая да проследя в каква зависимост се намират публицистичните изказвания на Пенчо Славейков за отношението между таланта на художника и таланта на народния певец; до каква степен е влиянието между тях; до каква степен тези изказвания стават принцип за личното му творчество.

Твърде оскъдни и несигурни са свидетелствата за Неофит Бозвели до времето, когато той, прехвърлил петдесетте, става централна фигура в началните прояви на борбата за църковна не зависимост. Наистина предположенията на изследователите посочват пътя за възвръщането на 138 някои пропаднали следи, но с тях не може да се надмогне неизвестността, обгърнала годините на израстване и духовно изграждане, на първи литературни опити и обществени прояви. Тази непълнота на познанията ни за Бозвели при един или друг повод възбужда съмнения и догад ки, затруднява цялостната му оценка като самобитен болгарский списател", води до почти условно разграничаване на отделни етапи в неговото творческо развитие. В своя аналитичен и задълбочен труд, пръв и засега единствен опит за цялостно предста вяне на Неофит Бозвели като обществен деец и творец, академик Михаил Арнаудов пише: За литературните опити на Неофит можем да говорим главно благодарение на крайно нещаст ните обстоятелства, които прекратяват на два пъти неговата обществена дейност. Принуден да прекара години наред в заточение, далеч от родината си и без възможност да общува с приятели и по-широк кръг сънародници... той заменя устната проповед с писмена, хваща перото, за да продължи чрез книгите си да буди духовете... Излиза, че именно годините на страдания и борби, на жарки страсти и шеметно прииждащи събития са начални за същинската творческа дейност на Неофит Бозвели, че литературните занимания го поглъщат всецяло едва от момента, когато загубва каквато и да било друга възможност за пряко участие в обществения кипеж. С това време би трябвало да се свърже и зараждането на диалогичната форма, подбудена както от множество сродни творби на балканските литератури, от необходимостта в условията на заточението да се контактува със сънародниците, така и от благоприятната обществено-психологичес ка атмосфера, съдействуваща за развитието и обособяването на такива произведения, които съ четават неусетно критиката на съвременността с литературата". Наистина има логика в тази мисъл - най-значителните произведения на възрожденеца са създадени именно в периода на неговите две заточения. Затова немалко изследователи споде лят становището на М. Арнаудов. Така според Ст. Таринска Бозвели се залавя за перото ед ва когато му е отнета възможността за непосредствено въздействие", според Р. Димчева „Неофит не би създал литературния диалог, ако заточението не го лишава от възможността да води устна полемика", а сред аргументите на Г. Танчев, обособил цял раздел за твореца от преходен тип или за писателя по неволя се изтъква обстоятелството, че в насочването на хилендарския монах към литературна дейност е имало момент на случайност