Пенчо

Пенчо Славейков е от онези автори, които в сравнение с предходниците си ни откриват съвършено нов поетичен мир. Той не е последовател на художествена школа, залязваща в своето развитие, а сам е пионер и вестител на оригинална насока в изкуството. Макар че с патриотичните, историческите и дори с интимните си творби напомня поезията преди него, той ни покорява с ново виждане, с нови представи за нрав ственост и любов към природата и човека. Читателят е привлечен от етичните му стремежи и въпреки чувството за противоречивост в неговите идеи скътва в сърцето си топла обич към поезията му. Ала дълго време прогресивната критика, сковавана от догматични гледища, тълкуваше неправилно наследството на Пенчо Славейков, свързваше го изцяло с реакционната идеология и с индивидуализма на Нитче. Тя не грешеше само в оценката на отделни творби - явление, напълно възможно. (Знае се, че дори големият критик Брандес сбърка сериозно, като нарече великолепната творба на Толстой „Война и мир" купчина хартия"). Литературната критика тълкуваше невярно личността на поета, идеалите му, неправилно оценяваше направлението, което той представлява. Постепенно настъпи разчупване на ледовете, отказахме се от гръмките и повърхностни отрицания, за да заживеем посвободно с очарованието на Славейковата личност и с красотата на поезията му.

Поетическото наследство на Пенчо Славейков е благодатна тема за изучаването на творческия процес. Да се изяснят психичните функции на Сла вейковата поетическа личност с оглед на художествен текст, писма, документи, спомени и т. н. - ето една основна проблема, която стои пред нашите литературоведи. Тези функции определят основните психични звена на неговата творческа система, те изясняват психомоториката на поета, неговата творческа психограма. Обяснението на поетическото дело на Славейков не може да се постигне само в рамките на най-общите констатации и със средствата на една терминология, в чиито основни езикови структури-определения в повечето случаи няма достатъчно научно съдържание. Творческата система на поета, обяснявана в редица студии и статии, се нуждае, според мен, от преразглеждане.

Интересите на големия наш поет и културен деятел Пенчо Славейков към Русия, руската литература и руската култура се появяват в най-ранните му години, а се задълбочават и развиват през целия му живот. В различно време и по различни поводи за отделни писатели, поети и литературни критици той дава не съвсем еднакви оценки, изказва дори противоречиви мисли. Но това е мимолетното, епизодичното в неговото творчество, в неговия живот. Характерно за цялото му творческо развитие, за литературно-естетическите му възгледи, за зрелия му художествен вкус и предпочитания енеговото разбиране и дълбоко убеждение, че руската литература е ведуща, че руските литератори изричат нови истини, че тяхното творчество е оригинално и неповторимо, че пътят към голямото изкуство води през руската литература. Пенчо Славейков получава правилна насока на интеесите си към руската литература най-напред от баща си, а после от други свои предше ственици литератори и поети: Каравелов, Ботев, Друмев, Вазов. Той расте и се оформя в първите години след Освобождението, когато у нас атмосферата е изпълнена с влиянието на Русия, влияние, представлявано в много отношения от прогресивно настроени руски специалисти и обществени дейци, на работа в България.

След като Стамболов идва на власт, изгоненият от политическата арена бивш шеф на правителството на либералите Петко Каравелов бил принуден да се занимава с културно-просветна дейност. Той основава в София дружество за разпространяване на полезни знания сред народа и за развитие на неговия вкус, което започва да издава в 1888 г. списание„Библиотека „Свети Климент“, наречено така в чест на най-стария просветител Климент Охридски. През периода на острия книжен глад в България и наводняването на книжния пазар с долнопробна литература списанието се стремяло да даде на широкия читател образцови произведения на световната литература. Преобладаващо място в списанието заемат руските писатели. Страниците му са изпъстрени с имената на Пушкин, Некрасов, Тургенев, Лермонтов, Толстой. Читателите се запознават с малко известни или съвсем неизвестни за тях автори: със стихотворенията на Батюшков, Колцов, Плешчеев, И. Козлов, с разказите на Шчедрин, Короленко, Гаршин, Каронин-Петропавловски. „Библиотека „Свети Климент“ съумява да стане проводник на руското обществено-литературно влияние в България по време на развил нялата се стамболовска реакция, когато официалният вестник „Свобода" води разюздана русофобска пропаганда и настоява да се подбира специална литература от западни автори за подрастващото поколение. Писателят-народник Т. Г. Влайков в спомените си за 80-те и 90-те години се отзовава за списанието като за много хубаво и ценно за вре мето си. "1

Още приживе Светослава Славейкова успя да издири и събере спомени от множество роднини, приятели, писатели, артисти и общественици, с които Пенчо Славейков е бил в контакт. Повечето от тия хора днес вече са покойници и техните спомени, които преди десет години ни изглеждаха недостатъчно интересни, днес далеч не отговарят на тогавашното ни виж дане. Напротив. Макар и написани не съвсем „литературно“, в тях живее духът на времето, те говорят с езика на епохата. Особено интересни са ония от тях, които засягат родната среда и атмосфера, в които е живял поетът, интересния образ на неговата майка - Ирина Славейкова, последните години от живота на баща му, къщата и всекидневието им в Трявна, Търново и София. Незаменимо е оставеното от Екатерина Каравелова, която характеризира майката на поета само с една дума - добра българка. И това наистина като че ли е най-типичното и качество. Във всичко тя е българка - и в гордото си търпение, и в упоритата си работоспособност, и в непреклонния си характер. За съжаление обаче спомените, които тук обнародваме от Каравелова, представляват само откъс-чернова от една нейна статия, предназдначена за сборника, който трябвало да излезе по случай 35-годишнината от смъртта на Пенчо Славейков. Сборникът не видял бял свят. Спомените пропаднали. След време, когато Светослава Славейкова посетила Каравелова с молба да и разкаже нещо от живота на нейната баба, тя, която вече била към края на живота си, отговорила: „Вече нищо не мога да си спомня, аз всичко написах тогава." Съобщаваме това, с надеждата, че все още е възможно спомените на Екатерина Каравелова да се открият случайно забравени в някой архив или редакция.

При първото ми посещение на Славейковия дом пред мене се изправи една ниска на ръст, пълна жена, много спретната, с кръгло лице, силно прошарени коси, низко чело. Строги кафяви очи ме загледаха, от малките уста се отронваха къси изречения. Тя не бе словоохотлива. Когато при първото отиване у Славейкови запитах Петко: „Каква е баба Славейкова?" Той отговори само: „Добра българка". „Добрата българка", жената на дядо Славейкова, малцина познаваха, още по-малко си даваха труд да разберат, какво се крие зад нейната затвореност и мълчание. Редко съм срещала работлива жена като нея. Утрото бе посветено на готвение, че Славейкови, начело с дедо, обичаха да си похапнат и си похапваха юнашки. По-вкусни госби, приготвени от майка Ирина и моята собствена майка, никога, нигде не съм яла в живота си. А била съм на богати трапези с най-изискани блюда, но нищо не ми се е услаждало като приготвеното от двете майки. Хеле, баниците! В „Кървава песен" Пенчовия старец Дивисил - по образ реч и мироглед поразително наумява дедо Славейкова, а баницата на гощавката в чест на Войводата е копирана от изделието на майка Ирина, че тя бе безподобна майсторица…

Слушал съм, че бащата на дядо Рачо е бил също бакърджия. Той обикалял селата да кърпи бакъри и водел със себе си и сина си Рачо. Когато по-късно синът дошел в Тър ново, бил е вече сирак - без баща и майка. Съзаклятниците на Велчовата Завера се събирали в къщата на Рачо Казанджията. В махалата вече почнало да се мълви за тези събрания. Баба Тодора викала на мъжа си: - Какво мислиш ти? Имаме толкова деца. Не се събирайте вече тука! Хората вече почват да говорят... Било неделя. Рачо Казанджията, заедно с жена си и децата били на черква. Дотичал слугата им, който дошел да им каже, че търсят съзаклятниците. Дядо Рачо яхва коня си и напуща града. По пътя той среща Велчо, който идвал към Търново от гайтанджийницата си при устието. Рачо му разправил, че ги търсят и го посъветвал да се върне, но Велчо казал: „Каквото ще да става, аз ще си отида в Търново" - и продължил пътя си.

Училището е било на мегданя, в същото здание сега е общината. Според както си спомня, Пенчо като дете бил малък на ръст и много палав. В Трявна живеели тогава само баба Иринка с Донка, Пенчо и Пенка, дядо Славейков бил в Цариград, а другите момчета Цариград и Русия. Баба Славейковица тогава била на средна възраст жена, хубава, Райков, с кърпа на главата, широки фистани и кожухче. Повечето била в къщата на баща си Иванчо Когато съседна до училището. На тяхната ограда имало врата направо за черковния двор. му ставали големият на син на даскал Петко се завръщал от Цариград, идвал в училището, всички крака, а даскалите го заобикаляли.

Пенчо Славейков е най-видният представител на българската балада от Освобождението до началото на днешния век. Над малкото и неизвестни поети, които се опитват да работят в тази област, той се извисява както броя на написаните балади, така също и с художествените им постижения. Трайният интерес към народното творчество - незаменима школа за развиване на естетическия вкус - който Пенчо Славейков запазва до края на живота си; революционните борби на народа ни, от които взема темите на много свои произведения; досегът му с европейската литература улесняват стремежа на Славейков да създаде поезия, достигнала световното равнище, без да бъде засегната при това националната и особеност. Този път на развитие се оказва извънредно плодотворен и оставя неповторимо своеобразие в баладите му.

Ранната смърт на Димчо Дебелянов (убит на 2 октомври 1916 г. при Демир Хисар през Първата световна война) не е преграда, за да няма той ясен поглед за поезия. Слана попарва младостта на нашия елегичен поет, но гласа на тая младост - и интимен, и искрен, и безутешен, и възторжен - ние чуваме в неговите песни. Звездата на тоя поет - ангел, изгонен от рая, изгрява на поетическия небосклон с много блясък. Тая звезда свети и сега и над лоб ното му място, и над нас, и над всички ония, които обичат поезия и не могат да живеят без нея.

Отношението на Пенчо Славейков към народното ни творчество не е от неизяснените и непознати въпроси на неговата мисъл и поезия. Още повече че той е от тези творци, които се насочват към фолклора на своя народ не само пряко - с личното си поетическо творчество, - но и чрез редица изказвания, статии, студии. Това улеснява изучаването на поставения проблем и до известна степен насочва неговото разрешение. Няма да се спирам на възгле дите на Пенчо Славейков за българското народно творчество, изказани теоретически, колкото на тези, които откриваме в творби като „Ралица“, „Чунар“, „Луд гидия“, „Неразделни“, „Лятна вечер "и много други, израсли под пря кото въздействие на народните творения или подхранени от тях. От друга страна, ще се постарая да проследя в каква зависимост се намират публицистичните изказвания на Пенчо Славейков за отношението между таланта на художника и таланта на народния певец; до каква степен е влиянието между тях; до каква степен тези изказвания стават принцип за личното му творчество.

Той отсъствува шест години от България, но неговото име през това време неизменно се появява по страниците на сп. „Мисъл“, „Българска сбирка", „Български преглед“ и в. „Знаме“. Така че за читателите той не е заминавал никъде. А все е продължавал да работи в стаичката отляво на джамлъка голямата къща на дяда Славейкова, стаичка, украсена с портретите на баща му, Пушкин, Толстой и любимата му сестра Пенка. Бюрото е заменено светла маса с извити крака, върху която стои свещта. Отрупана е с ръкописи и книги, а около нея са разположени креслата, дето той обича да почива, пушейки, или да пуши, мислейки. Работел обикновено нощем, когато всички в многолюдната къща заспивали. В стаята през деня било особено светло и топло, а книгите по масата и етажерката създавали усещане за уют. На обед звъ нецът събирал многобройната челяд на дядо Славейков за храна. В тишината на нощните часове Пенчо Славейков продължава делото, чието начало е поставил през последните години на престоя си в Германия - своята критическа дейност.

В творческата биография на един критик не всяка от неговите книги може да го характеризира най-добре, да покаже найверните и силни страни на неговия талант. Самата негова творческа практика често пъти го изправя пред разрешаването на ли- тературни проблеми, не най-близки до виж дането и същността му. Нерядко можем да срещнем в краткия показалец за издадените книги от критика творби, които не носят доказателства за неговата прозорливост, показват как редица схващания и оценки са отречени от времето. И може би поради това, колко само значимо е за литературата и литературната критика появяването на цялостна книга, в която повечето от събраните в нея статии да имат „непроменлива" стойност, да ни очертават убедително и открояващо автора. Без да има изчерпващо значение за творческата дейност на Пенчо Данчев, неговата последна книга „Критика и естетика" е именно от тези произведения, които носят в значителна степен характерното за кри тическия му талант, вярно представят тър сенията му на буден и отзивчив критик, подчертават редица важни наблюдения за съвременния литературен процес. Още самото заглавие на книгата ни говори доста красноречиво както за нейното съдържание, така и за предпочитанията и насочеността на този автор. Пенчо Данчев твърде често разработва в своите ста тии проблемите на съвременната българ ска поезия. Неотдавна той публикува портрети на Иван Давидков и на Лиана Даскалова в „Литературен фронт", често участ вува в творчески дискусии и разговори. За него по-малко се отнася трайният уп рек към нашите видни критици, че са се откъснали от текущата литературна про- дукция и често са чужди на парливите ежед невни въпроси на литературната кухня". Пенчо Данчев обича да пише за поетите и поезията. Явно на него му допада чув ствителният отклик на поетовото сърце на действителността. Сам той като критик е отзивчив към възникващите проблеми от нашия литературен живот и не се откъсва от съвременната лирическа продукция. Свързаността на Пенчо Данчев с найновите явления на поезията си има определено подчертано обяснение. Тя е заложена в самата му критическа позиция на марксист. С верен партиен критерий мери той градусите на поетическите вълнения, търси будното гражданско съзнание и социалната характеристика на стиховете. В значителна степен се интересува от прог ресивно-гражданската насоченост в развитието на разглеждания автор. За подхода му към поезията говори и встъпителната статия на неговата книга: „Поезия на гражданския патос". Накратко критикът проследява характерните моменти в развитието на нашата поезия и главно ней ните наследствени черти. Макар и на места доста констативен, Пенчо Данчев прави вярна обобщена ха рактеристика на развитието на българската поезия. Той се стреми лаконично да под чертае онези разностранни богати и ярки линии на развитие, които най-силно доказват плодоносното свързване на творчеството с борбата, с живия живот, с дейст вителността. Него го привлича тая неотклонимост на нашата поезия от съдбата на народа и родната земя. Редица поколения поети са защищавали истински своя талант чрез вярната служба на общото дело, на върховния възход напред. И като излиза от тая обобщаваща мисъл за силния граждански патос на българската поезия, авторът на „Критика и естетика" разглежда творчеството на редица наши поети, за да докаже чрез силата на анализа и критическите наблюдения своята поезия и творческа теза, Показателни са поетите, привлекли неговото внимание: Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Веселин Ханчев, Веселин Андреев, Пеньо Пенев, Петър Караангов, Андрей Германов и Любомир Левчев. Безспорно това са имена, доказали творчес ките си заложби и защитили талантливо и умно своето призвание. Във възходяща та линия на приемственост и развитие кри тикът набелязва постепенно проблемите не само в индивидуалното творчество, но и на цялата поезия. Това е отличителна чер та на критиката на Пенчо Данчев. Той раз143 глежда събития и явления в тяхната единност и многоизмеримост, никога не откъс ва едно творчество или съдбата на даден творец от общия поток на движение. На него му е абсолютно чуждо артистичното самонаслаждение от литературния любимец, не обича да се самозатваря с предпочитаните избраници от писателския ко лектив". Неслучайно и Пенчо Данчев беше този критик, който се изправи с истинска острота и назидателност срещу някои кри тици от по-младото поколение, като не мо жа да възприеме техния артистизъм и кри тическо епикурейство.

Сбъднал ли се е този сън на Олаф ван Гелдерн - Славейков, ние не знаем. Но животът му след смъртта прилича на земния - все тъй неспокоен и шумен. Ролята на този поет в историята на българската литература и култура е особена, съдбата му - също. Неговото име винаги е възбуждало духовете, предизвиквало е остри спорове - до последно време, когато бе окръжено с ореола на някакво мило, почти идилично, но неприличащо му и сигурно краткотрайно критическо единомислие. Няма друг български поет, за когото да са били изказани, изстрелвани толкова противоположни мнения и оценки. Видни писатели и критици, литературоведи и езиковеди, естетици и публицисти - д-р Кръстев, Людмил Стоянов, Боян Пенев, Стефан Младенов, Димо Кьорчев, Спиридон Казанджиев (да споменем само неколцина от това множество) - сякаш са се надпреварвали да се противопоставят един на друг в отношението си към Пенчо Славейков, да демонстрират различни тълкувания и преценки и когато не влизат в преки стълкновения. Един ще го нарече „велик художник - художник, какъвто българската литература досега не е виждала", ще съзре у него дори гениалност, друг ще заяви с мрачна злъч, че Пенчо Славейков издава признаците на дълбоко и и трагично безсилие", а трети ще „допълни“, че никой български писател „не e тъй слаб художник като него". У едного „Кървава песен" буди „чувство на съжаление за толкова голям труд, който е отишъл напразно", а за другиго една единствена глава от нея „струва колкото цялата българска литература след Освобождението“. Един язвително ще подхвърли, че езикът му е „измъчен до смърт, сякаш умишлено изтезаван за незнайна цел, пълен с варварска дисхармоничност“, друг възхитено ще го характеризира като „чуден“, „чарующ“, достоен само той да обезсмърти името му, а на трети и тези епитети ще му се сторят слаби, та ще назове Славейковия език „Вълшебен". Някои виждат в поезията и мирогледа на Пенчо Славейков едва ли не само мрак и безнадеждна меланхолия, а други - светло жизнелюбие и жизнерадост.

Никой клон на науката и всички науки, взети заедно, не могат да заменят обществе ната функция на изкуството - изследванията в живия, трепетния, уникалния свят на човешката душевност. И нейното пресъздаване в неповторими естетически ценности, които като никой плод на човешкото съ знание могат не само да изследват, да учат, да възпитават, но и да разтърсват човешката душа с радости и вълнения, които са и ще бъдат насъщна потребност на обществения човек - естетическите радости и вълнения. Понякога и един цитат само добре илюстрира и позицията на естета към социалния статут на изкуството в съвременния век, наричан често век на науката, и неговия патос в отстояването на тази позиция. В на уката, дори когато неин обект е изкуството, убеждават доводите на логиката, и емоциите тук са непризвани, даже да са подкрепени от темперамента на убежденията. И все пак в едно изследване, обърнато към по-широк кръг читателска маса, поне в известна степен присъствието им е неизбежно, тъй както е неизбежно отдаването дан на познавател ността и достъпността. Но и с тези отстъп ки, продиктувани от характера на изданието, П. Данчев ни поднася една съдържателна книга, третираща сложните взаимоотноше ния в релацията „изкуство -общество". Авторът отдавна разработва тази пробле матика и някои от становищата му, съвсем естествено, имат характер на доуточняване и теоретическо разгръщане на вече овладян естетически „терен". Такова е положението например с основния проблем на естетикатаза обекта на изкуството. Както еизвестно, във „Въпроси на марксистко-ленинската есте тика" (1961) той споделяше в общи линии те зата на съветския естет Буров, че специфичният обект на изкуството е човешкият живот, по-точно общественият човек в жи вото единство на общественото и личното, в онова единство, което му е присъщо по не говата обективна човешка същност; съще временно нашият естет се разграничава от съветския си колега по отношение на разглеж дането на човека като „абсолютен естетиче ски предмет" и изтъква важната роля на творческия субект. Към тази позиция по съ щество Данчев се придържа и в разглежда ната книга, като още по-настойчиво подчертава специфичната роля на твореца, неговата способност за художествено виждане и пре творяване на действителността. За да изясни идейно-възпитателната функция на изкуството в едноименната си статия (и в някои други), изследователят отново се връща към този проблем. Но понеже в „Критика и есте тика" (1972, 2 изд.) той вече е определил окончателно отношението си към природниците“ и обществениците“, тук се задоволява само с бегъл поглед върху този вече позаглъхнал спор и лаконично излага своето гледише с допълнението, че цялата действителност е предмет на изкуството, но в центъра му стои изображението на човешкия характер в „живата обществено-психологическа цялостност на неговото съществуване и действеност“. Това допълнение отразява вярно ориентацията на изобразителните изкуства, но поставя на заден план такова изкуство като музиката, при което на преден план е не изображението, а изразяването. Струва ми се, че терминът „изразяване" не може да бъде пренебрегнат при едно общо определение, без това да се отрази на пълнотата му; не се чувствува достатъчно осезателно в това определение и мястото на природата като обект на изку ството. Тук би могло да бъде направена и една съпоставка с буржоазната естетика, в която по този въпрос съществуват големи разногласия. От една страна, е логицизмът на съвре менния феноменологизъм с апелите му за „защита и прослава на рационализма "(М. Дюф-- рен), опитващ се волунтаристично да обедини в едно учен и мечтател, наука и поезия, образи структури, а, от друга - неотелогическите концепции за изкуството-религия" (Л. Флам) И на съвременния човек.

Активното участие на наши учени в дискусиите по проблемите на естетиката, както и собствените им разработки по ре дица основни въпроси на тази наука съз дадоха предпоставки за написване и на по-цялостни курсове на български по марксистко-ленинска естетика. Един такъв курс вече излезе от печат и е обект на рецензиране в настоящия преглед. Дори само като факт неговата поява е отрадна, защото свидетелствува за навлизането на българската естетическа наука в етапа на синтетичните изследвания, на обобщаване всичко онова ценно, което тя е достигнала в досегашния си развой и което несъмнено ще трасира пътя и към още по-голямо углъбяване в изследваната проблематика, ще и открие нови насоки за плодотворни научни дирения. Естествено е един систематичен курс по естетика да започва с предмета на тази наука. Авторът основателно отхвърля пре одоляното вече ограничение на този пред мет с изкуството и правомерно включва в него всички естетически явления, цялата естетическа дейност на човека. А що се касае до изкуството, изследователят също така основателно смята, че естетиката изследва не само него, а и предмета му, който невинаги има естетически характер. „Предметът, към който се насочва худож никът за целите на творчеството - пише Данчев, — понякога не само не е прекрасен, но е безобразен. Той добива естетическа значимост в резултат на художест вено-естетическата интерпретация. Мисля, че това е един много съществен момент, който заслужава да бъде подчертан, за да се внесе невинаги добре прокарваното разграничение между спецификата на предмета на естетиката на изкуството и предмета на естетиката на останалата човешка дейност и на природата. Естетикът вярно изтъква, че прекрасното е същностен белег на художестве ния образ и без него е немислимо естетическото въздействие на художественото произведение, но все пак смята, че с кра сотата не се изчерпват съдържателността, същността и цялостната функция на художествената творба. Той счита, че „с основание се говори за идеологическа и естетическа същност и функция на изкуството“. И макар че „в естетическия синтез на образа те носят отпечатъка на красотата", това според него не е достатъчно, „за да се приеме, че същността и функцията на изкуството са само естетически". Смятаме, че авторът би трябвало да прие ме по-критично тази погрешна, дуалистична теза, която хем сочи синтеза на естетическата и идеологическата функ ция на изкуството „в естетическия синтез на образа“, хем разграничава тези функ ции. Ако се върви по тази линия, би тряб вало да се посочат и други функции на художествената творба и на изкуството в ця лост - познавателната, възпитателната, хедоническата, но ако изключим всички тези функции от естетичното - какво би останало от него? Може би ще се възрази, че все пак идеологическата функция се обособява сред останалите и в определен смисъл им се противопоставя. Вярно е, че известно основание за това ни дават изобразителните изкуства (литература, жи вопис, скулптура, театър, кино), които по самата си природа са идеологически, когато говорим за предмета на естетиката обаче, ние не можем да не вземем пред вид всички изкуства, в това число и неизобразителните - музиката, танца, архитектурата, чието идеологическо въздействие е много по-опосредствувано. Но дори и при такова ярко идеологическо изкуство, каквото е литературата, идеоло гическата функция е само тогава художе ствена идеологическа функция, когато е съставка на естетическото съдържание и се проявява като специфична естетикоидеологическа функция, без да се откъсва и противопоставя на останалите функции на творбата.

Философските поеми на Пенчо Славейков определят относителните гра ници на един твърде интересен етап от неговото творческо развитие, който все още е недостатъчно проучен. Липсата на едно сравнително цялостно изследване още веднъж доказва, че преодоляването на вулгарно-социологическия подход към творчеството на Славейков и по-специално към философските му поеми се оказа сложен и продължителен процес. Красноречиво доказателство за това e отсъствието на поемите от редица очерци с обзорен характер. Отхвърляйки субективно-идеалистическите схващания на буржоазната литературна критика, някои наши литературоведи, особено в първото десе тилетие след 9 септември, не успяха да разкрият своеобразието на творби като „Cis moll", „Микел Анжело“, „Химни за смъртта на свръхчовека" и др. Едва в по-ново време се направиха сполучливи опити да се проникне в тяхната сложна идейно-художествена структура от позициите на марксическата литературна критика. В тази насока определено приносен характер имат някои работи на Пантелей Зарев, Стоян Каролев, Дмитрий Марков, Петър Динеков, Георги Цанев, Ганка Найденова и др., които съдържат ценни наблюдения и изводи по отделни проблеми на философските поеми. Тук на първо място трябва да изтъкнем заслугите на П. Зарев, който с широта и вярно критическо проникновение посочи обективното значение на поемите не само в цялостната система на Славейковото творчество, но и въобще в българската литературна история. Уверено може да се каже, че подходът на П. Зарев към философските поеми до голяма степен определи общата насока в малкото по-нататъшни разработки на този проблем. Ако сега имаме основание да говорим за едно ново, по-зряло отношение на литературната ни критика към художественото наследство на Пенчо Славейков, то това се дължи пред всичко на вещата изследователска работа на Стоян Каролев през последните няколко години. Още в 1972 г. той публикува уводната глава на обширното си монографично изследване за Пенчо Славейков.

Ha Георги Цанев днешната младеж Пенчо Славейков е известен главно от ученическите читанки и христоматии. Но в нашето културно развитие имаше период, когато той владееше умовете на младите хора и изобщо на ония, които се интересуват от художествена литература. Аз помня години, когато ние, младите хора тогава, четяхме усърдно епическите песни на Славейков и цитирахме стихове от тях не само в любовните, но и в приятелските си писма. Пенчо Славейков учеше младите поколения - пък и не само тях - на твърдост пред несгодите на живота, на преодоляване страданията, на възпитаване на волята за живот и подвиг. В българската литература има много автори, чието творчество е противоречиво. Най-типичните и, бих казал, най-сложните случаи са Стоян Михайловски, Антон Страшимиров и Пенчо Славейков. Между тях особено труден е слу чаят с Пенчо Славейков, тъй като той не само не се бои от противоречията, но, напротив - поиска да направи от тях основна линия на своето развитие, особен вид творческа добродетел - признава ги и дори се гордее с тях. „Пътят му е противоречив - пише той за себе си в очерка „Иво Доля", - защото той търси и пробива сам път и пъртина." И с това подчертава новаторския характер на своето творчество. „Образованите противоречат на другите, мъдрите - на себе си" - цитира Славейков един афоризъм на Уайлд - и продължава своята характеристика: „Да, той е променлив и противоречив като вихър: отдясно, отляво, отгоре и долу - отдето му падне, оттам тласка и сили да събаря." Пенчо Славейков се развива под въздействието на противоречиви фактори. Той се оформява - мирогледно и литературно - творчески - през двете последни десетилетия на миналия век. Баща му, видният ратник от времето на Възраждането, Петко Славейков е упорит борец някога против фанариоти и чорбаджии, а след Освобождението - против консерваторите, против всички опити за създаване на реакционни положения в Конституцията, против диктатурата на Батенберг и Стамболов, против беззаконията на властниците през 80-те и началото на 90-те години. Младият Пенчо Славейков е свидетел на всичко това. Той се ражда и отрасва в борческа семейна среда, близко до народа. И понеже през младините си есвидетел на политически терор, на беззакония и на безскрупулно, хищническо трупане на богатства, той се прониква от отвращение към кариеризма и жаждата за пари, към филистерите. „Обществено-политиче ската атмосфера през тия две последни десетилетия на миналия век оказва такова силно въздействие на оформяващия се Славейков и го предизвиква към отпор дотолкова, че по едно време, току-що привдигнал се от тежка болест, той „нахълтва цял в политиката" - по думите на Мара Белчева. Болестта, за която поменава Мара Белчева, е била наистина тежка и със сериозни последици. До края на живота си той ходил с бастун, трудно се движил 3 Литературна мисъл, кн. 4 33 и с мъка пишел. Но Славейков, който още в младини се отличавал с твърда воля. преодолява физическите си страдания. Когато говори за своята болест, която нарича „тригодишна треска“, той подчертава, че тя го е привикнала да насочи погледа си навътре, в душата. „Неволята си еневоля - пише той на едно място за себе си - и няма на тоя божи свят човек без каква да е неволя, но тя не е вгорчивяла усмивката на устата ми, ни помрачила моя поглед. И аз често деля мегдан със самата веселост. Той си остава жизнерадостен, утвърдител на живота и радостта в него. Нещо, за което има изобилни доказателства в на поезията му.

Това заглавие може да изненада. Първо - въпросът за влиянията днес вече не е на мода и някои, изпаднали в новата крайност, са дори склонни да признават само типологическите сходства, като забравят, че всеки голям творец се е влияел от други творци и че творчество без влияния не съществува. Те забравят и мъдрите думи на Белински, че прогресът на народа е народен дори и тогава, когато заема от други народи... Изненадващо може да бъде и това, че тук се говори за влияние на Словацки върху Славейков, а не на Мицкевич, както е станало вече обичайно. В нашето литературознание има редица изследвания - на Малчо Николов, Боян Пенев, Иван Леков, Петър Динеков, които разглеждат влиянието на поемата „Пан Тадеуш“ от Мицкевич върху „Кървава песен“. Съществен принос към този въпрос са и студиите на полските слависти Юзеф Магнушевски: „Пенчо Славейков и Мицкевич“ и Тереса Домбек-Виргова „Кървава пена сен" на фона на традициите на европейската епопея." Но за влиянието на Юлиуш Словацки върху епопеята на Пенчо Славейков досега не е писано. Нещо повече - както полският славист Владислав Бобек, така и Петър Динеков предполагат, че творчеството Словацки не е било познато на Славейков. Наистина Владислав Бобек в цитираната тук студия „Няколко бележки за символичното значение на главните образи в „Кървава песен" на П. Славейков" за пръв път долавя по-голямата близост на Славейков като творец със Словацки, отколкото с Мицкевич. Полският славист с право отбелязва, че героите „Кървава песен“ са „не толкова герои на една фабула, колкото персонажи на мисълта поета", а това е черта твърде характерна и за много творби на Словацки, докато у Мицке вич „всички герои живеят с живота на художествената действителност“. Бобек вижда някаква аналогия между разкриването на ролята на вожда на народа в „Кървава песен" B на ив последната и останала незавършена поема на Словацки „Крал Дух“. Но тази аналоИ гия е безспорно резултат на известни сходства в мирогледа на двамата поети и за някакво влияние тук не може да става дума. Толкова повече, че мистичната идея за един единствен крал-дух", който се превъплътява в редица полски крале, за да води полския на род към предопределената му цел, е съвсем чужда на Славейков. В „Кървава песен" педи ният“ и „очакваният се схваща по-скоро като еманация на българския национален гений. за която всички големи български водачи на народа и творци са само предтечи. Бобек сравнява и някои образи от поемата на Словацки „Анхели“ с образите от „Кър вава песен“.

Нашата литературна наука е положила твърде малко усилия да изясни линиите на приемственост, които характеризират взаимоотношенията между отделните поколения поети и белетристи в новата българска литература. Оттук и неуточнената картина на „домашните“ традиции, които участвуват в следващите етапи на литературния процес. Та зи констатация в по-малка степен се отнася за проучванията върху белетристиката. В изследванията на И. Панова, Т. Жечев, П. Зарев, Б. Ничев, С. Султанов, М. Василев, С. Янев се срещаме с настоятелния опит да бъдат анализирани моменти от въздействие то на Л. Каравелов, Ив. Вазов, Ал. Константинов, Елин Пелин, Й. Йовков върху по-сетнешните прояви на нашата проза. Но направеното е все още малко, недостатъчно да очертае пълнотата на взаимовръзките между отделните генерации в поезията и прозата. Ка то че ли повече усилия се влагат да се изследва въздействието на чуждите литератури вър ху българската, вместо да се осмисли и органичността на литературния развой с оглед на националната, вътрешноестетическата му приемственост. В тази насока за поезията на Димчо Дебелянов са се изказвали само по-общи конста тации - по-разгърнати и конкретни са те за контактите му с поезията на символизма. Посочвано е и въздействието на Пенчо Славейков. 1 Един обхватен поглед върху отноше нието на Д. Дебелянов към П. Славейков, към неговото творчество и неговата дейност разкрива плодотворна школовка. И още нещо - указва на един съществен фактор, който е бил преграда за задълбочаване на идейно-естетическите принципи на символизма при Формирането на поета Дебелянов. Представяйки определени нравствено-хуманистични тревоги и упования. Славейковата поезия в същност играе стимулираща роля за засилване на реалистичните, вътрешнопсихологически измерения на Дебеляновата поезия. До статъчно основание за това ни дава и само стихотворението „На Пенчо Славейков", четено на утрото в памет на Славейков, печатано в сборник, издаден по тоя повод. Анализът на творбата показва, че Дебелянов е вникнал в идейно-естетическата и нравственопсихологическата същност на Славейковото дело. Но тя е завършек на едно продължи телно и трайно общуване, израз ена осмислен професионален и лично-съкровен контакт с това творчество.

В неспокойната жизнена и творческа съдба на Пенчо Славейков Италия заема особено място. Там поетът прекарва последните месеци от своя живот, но този сравнително кратък период от време е изпълнен с толкова богато вътрешно съдържание, че заслужава сериозно и задълбочено проучване, каквото все още нямаме. Спомените Алекси на Мара Белчева, които наистина са твърде бегли, малката книжка на Бекяров,а десетина бележки и статии с репортажен характер - това е почти всичко, писано за пребиваването на Пенчо Славейков и Мара Белчева в Италия. Тук, разбира се, не влизат ре дица статии в италианския печат от 1912, 1937 и 1940 г., които засега са известни само на тесен кръг специалисти. Публикуването на писмата на Мара Белчева до Александър Паскалев, които днес се на мират в архива му, а е оправдано от факта, че те прибавят няколко нови щрихи към онова, което знаем за последните месеци от живота на Пенчо Славейков в Италия. Въпреки болестта и оскъ дицата, с които е трябвало да се бори, за да твори, поетът е работил непрекъснато, безпоща ден към себе си, преизпълнен с нови творчески планове. Писмата на Мара Белчева свидетелствуват, че до последния миг тя е била негова неразделна другарка. В същност три от тези писма са писани вече след смъртта на Славейков, по и в тях той продължава да живее, постигнал своя блян от „Псалом на поета“. Особен интерес в първото писмо представлява подробният план за двутомно издание на Славейковите критически очерци. Вероятно този план е диктуван на Мара Белчева от болния по това време поет. За съжаление последните две статии от проектирания първи том, за които се отбелязва, че са непечатани, не се намират между известните досега ръкописи на поета. Трудно е да се съди само по заглавието, но вероятно в споменатия „Очерк на европей ската и българска литературна скица" Славейков е разглеждал българската литература в кон текста на европейското литературно развитие. Откриването на ръкописа на другия очерк - „Ницше и една реч за Толстоя", може би ще ни позволи да привлечем нов доказателствен материал за своеобразието на Славейковото ницшеанство. Приживе Пенчо Славейков не е успял да осъществи така старателно замисленото издание на своите критически очерци. Довършването на „Кървава песен“ и някои поправки в антоло гията „На Острова на блажените“ изцяло са поглъщали неговото внимание. Освен това твърде възможно е Ал. Паскалев да е отказал под някакъв предлог да издаде очерците. Това предпо ложение намира до известна степен подкрепа в едно писмо на д-р К. Кръстев до Яворов от края на май 1912 г.:

В много свои стихотворения Пенчо Славейков разкрива с майсторството на проникновен творец своята неувяхваща любов към родината, към родната земя, към труженика от народа. В поезията му е изразена пълно неговата богата натура. Той не се задоволява с емпирично възприемане и предаване на външни събития; интересуват го философски проблеми, неразрешени много столетия. Поетът се вълнува от съдбата на човека, от неговата определеност в обществото, от полетите и паденията му. В стиховете му преобладава интелектуалното начало - така е и когато се говори за революционни борби, за патриотични чувства. Като в народното творчество образите, създадени от автора, са чисти и непосредствени. И най-сложните проблеми, трактуващи съдбата на народа, се предават със светли, жизнени нюанси, с колоритни художествени средства, с поетичен език - зву чен, твърд и плавен. В ред творби с особена обич и симпатия Пенчо Славейков претворява националноосвободителните борби на българския народ. За революционеритевъзрожденци той е изказвал гледище и е правел преценки, с които се омаловажава смисълът на тяхното дело или поне на някои страни от него. Тези преки изказвания са под влияние на книжни теории, които са далеч от жизненото и правдивото. В пълно противоречие с тях са конкретните художествени образи и обобщения на поета, който в сърцевината на своите преживявания еголям пат- - риот и хуманист, със светоусещане, сродно с народното чувствуване и оценяване - в най-добрите му проявления. В преките художествени изображения се разкрива най-искреното и интимно отношение на автора. То се оформя под влияние на спомените от детските години, на легендарните разкази за борците и на народното творчество. Поетът е обаян от красотата на народните песни, счита ги за връх на художественото съвършенство. С изключително възхищение той говори за хайдушките народни песни - най-хубавото, най-ценното, що е създал българинът". „От всяка такава песен лъхти благо чувство на човещина, дъха бодра воля, прозира енергия, жизнерадост. C Той се стреми да разбере душата, характера на своя народ, който обича трайно и дълбоко чувство. С вълнуваща хайдушка романтика, с дълбок вътрешен драматизъм са изпълнени трите малки песни на „Харамии“. От всеки стих прозира силна любов към народа, дълбоко съчувствие към неговите страдания, жажда за свобода и добруване. Картината на народната борба е предадена в правдивия и внушителен героизъм. Въпреки миньорното настроение, напълно съответствуващо на замисъла и на основните идеи, представените образи са величави и романтично извисени - показана е участта на „юнашки души“.

В статията си „Народните любовни песни" Славейков нарича любовта „божие безумие, което едничко влива капка сладост в горчивата чаша на живота и без което... земята не би била достойна да я грее слънцето" (т. V, с. 7). И превръща любовта в един от основните етични проблеми на творчеството си. Когато Славейков се явява на литературната сцена, нашата поезия има вече значително наследство, чиито най-добри образци и днес остават недостигнати. Но тази традиция е твърде едностранчива, единствена в сферата на националнопатриотичната и революционната линия. А малкото любовни стихове са твърде бледи, дори в основната си част направо безцветни. Анакреонтичните песни на Петко Р. Славейков до известна степен имат подражателски характер. Твърде сантиментални, на места те са пронизани от силно романтични или еротични нотки. Но независимо от съдържанието и същността си те изиграват патриотична роля, измествайки популярните гръцки любовни песни. Пенчо Славейков пише за тях: „За Славейкова дори и любовните песни... са оръжие в борбата за национално самосъзнание... И съдържанието им е тъй отвратително, че самият поет на старини, когато пробира песните си за крупно издание, без милост ги измита из тетрадките си, както вече отдавна ги е измел из паметта си" (т. V, с. 162). С изключение на тези работи на Петко Славейков любовта през възрожденската епоха не е самостоятелен проблем за поезията ни. „Изворът на Белоногата" Петко Славейков, „Пристанала“ и „До моето първо либе“ на Ботев не са любовни творби. В тях любовта е само един от мотивите, дори не централният, тясно пре плетен с патриотичната или революционна линия и средство за по-пълното им и всестранно изясняване. Вазовата сбирка „Майска китка" (1880) също има известни анакреонтични струи и издава външни влияния - преди всичко на Пушкин. През възрожденската епоха и първите десетилетия след Освобождението любовта като поетична тема не привлича сериозно авторите. на Литературно-психологическият процес на засилен интерес към човешката индивидуалност, започнал да се проявява в края на века, издига значението на любовната лирика в литературата ни. Не един път е изтъквано, че вниманието към любовната поезия се е изявило двустранно: и от поетите, и от критиката. Дори бихме могли да твърдим, че твърде големият брой любовни стихотворения, появили се по страниците на периодичния печат в края на миналия и началото на новия век, не са резултат изцяло на вътрешно спонтанна реакция на поетите, 126 1. Всички цитати са взети от Пенчо Славейков. - Събрани съчинения. С., БП, 1958. И а до известна степен е дирижиран от критиката. Преди всичко политиката на сп. „Мисъл“, което по това време е в центъра на литературния живот, импулсира толерира създаването на любовна поезия. Д-р Кръстев неколкократно се спира в статиите си на шокиращия въпрос за отсъствието на разгърнатата любовна тема в българската литература и подчертава, че точно тази линия би могла да внесе в поезията ни повече топлота и емоции, светлина. От 1899 г. в „Мисъл" редовно се публикуват любовни стихове в рубриката „Албум от лирически песни". Повечето от имената на авторите днес са неизвестни (Ив. Арнаудов, С. Петков, Н. Василев, А. Белковски и др.). Тук срещаме Ив. Ст. Андрейчин и Д. Подвързачов, които с цялостната си литературно-издателска дейност играят роля в културния ни живот и остават в историята на литературата ни, обаче любовните им стихове, печатани по това време в „Мисъл“, не се отличават от останалите. Но между авторите от рубриката ярко се открояват фигурите на П. К. Яворов Кирил Христов. Така че в цялостното оживление, което настъпва в областта на И любовната лирика, не може да не отбележим направляващата ръка на сп. „Мисъл“.

Малката книжка „Чертите на гения" на Пенчо Данчев е ново и оригинално изследване на живота и творчеството на нашия голям поет и революционер. Авторът се е заел с трудна и отговорна задача - да внуши свое виждане за Христо Ботев, като, без да го откъсва от конкретната историческа действителност, го доближи до нас. Той отмята пластовете на познатите описания и анализи и го рисува колкото известен, толкова и нов. Приносният характер на книгата на П. Данчев може да се почувствува както в самата тема, означена в заглавието, така и в отделните глави, които не следват никакъв строго определен ред и носят понякога малко странни наслови, като например „Закономерностите на изключението", а композицията на места ни изненадва със своята особена непоследователност. По жанр книгата също е твърде „смесена“ - пате тично-реторичните и есеистичните похвати се редуват с философско-теоретични наблю дения и заключения. Тази всеобхватност и мащабност на изследването е безспорно едно богатство, продиктувано от многостранния характер на Ботевата личност. Пенчо Данчев не може и не желае да бъде спокоен пред особеностите на един от нашите най-ярки национални гении и затова в стила му неминуемо се долавя голямата му гражданска развълнуваност. Още в първата глава - „Обаянието и загадката на личността“, авторът успява да ни накара да почувствуваме огненото Дихание на гения. В подкрепа на своите мисли П. Данчев си служи с особен вид „документалност“. Той привежда в един сгъстен ритъм цитати от Ботеви писма и от негови статии, които помагат на читателя да надникне в особеностите на Боте вата личност, която е занимавала и ще занимава не едно поколение. Подчертано е историческото самочувствие на великия човек, то е наистина нещо особено самобитно, неповторимо и изключително, не би могло да се сравни със самочувствието на нито един от нашите революционери от онова време, то е ботевско. Само той е могъл да се слива така непосредствено с болките и копнежите на своя народ и същевременно да бъде начело, да се чувствува водач и трибун, да разбира и осъзнава своето водещо място и значение. Тези тънки нюанси при характеристиката на чертите на гения Пенчо Данчев е доловил и изя снил с особена любов и разбиране. Загадката около една такава личност като Ботев не ще престане никога да привлича, нейната примамливост и обаяние ще растат с времето. Заслугата на П. Данчев в случая е, че е успял да щрихира чертите на Ботев в движение, да оживи неговите думи и постъпки, да ни накара да го почувству ваме отново и да го разберем още по-добре, без да се изчерпва с това цялата загадъчност на неговия образ. Във втората глава „Закономерността на изключението" той е направил един инте ресен исторически разрез и е потърсил корените на Ботевата самобитност в неговото време. След като е обрисувал портрета на Ботев в началото, където е демонстрирал и някои външни негови особености, авторът смята за свой дълг да обясни историческата закономерност на този наш феномен. Прави впечатление, че тук Пенчо Данчев избира една реторична форма на изложение, която крие известни достойнства. Той задава редица въпроси, на които след това сам отговаря. Това диалектическо раздипляне на епохата на Ботев става на пръв поглед съвсем леко и есте ствено, но в същност показва дълбочината на марксическата постановка на въпроса. Стилът е особено раздвижен и темпераментен, показва вътрешна ангажираност и същевременно детайлно проникване в особеностите на онова време и неговите връзки с нашата съвременност. Един гений винаги има по-голяма близост с бъдещето и тъкмо това е подчертано от автора, който нарича Ботев „наш скъп съвременник". Пенчо Данчев обяснява с някаква 149 особена жар, че Ботев се е появил „тъкмо навреме, като не пропуска да го разграничи от цял рояк други книжовници, за които едно такова „тъкмо навреме" би било „още не навреме". Той разяснява великото предимство на гения на Ботев, който се появява не само „тъкмо навреме", но и в зората или в още тъмното утро на една художествена култура". Видени са обществените и историческите стимули за поя вата на изключителните фигури: „Тъкмо поради избраничеството си, тъкмо поради своята необикновеност те стават отдуш ници на акумулиращата енергия на историята, изпълнители на нейните неотменни повели" (с. 15). Заедно с общото при появата на гения Пенчо Данчев е потърсил и националните причини и закономерности за раждането на Ботев.

Обикновено виждаме двамата Славейковци - баща и син — явление единствено в българската литература и рядко в световната - като антагонистични фигури не само защото са представители на две различни поколения, но и защото са представители на две различни епохи в развитието на българската литература и култура. И как може да не ги противопоставяме в мисълта си, когато, ако не друго, знаем с каква пламенна страст се е борил синът, за да може българският писател да надхвърли „опълченските“ кръгозори на нашата литература, с каква увереност в правотата на своята мисия е превъзпитавал новата българска интелигенция. Картината, разбира се, е по-сложна и аз мисля, че прилика помежду им има дори и там, където те като че ли най-много се различават - в творчеството си. Тя се изяснява не толкова, когато разглеждаме последователното им развитие, отколкото ако хвърлим „общ“ поглед, особено върху творчеството на Пенчо Славейков. Разбира се, този „общ поглед" трябва да се основава на вярното разбиране патоса на поета. Защото въпреки своите многобройни противоречия целият творчески мир на Пенчо Славейков е пронизан от един патос, към който всяко отделно произведение се отнася като част към цялото, като различен израз на главната идея - вярата в живота, идеята за хармония и красота, за свобода и самобитна национална култура, идеята за една нова, модерна българска литература. В една такава съпоставка между двамата писатели можем да наблюдаваме не само развитието на литературния процес и неговата приемствена връзка, но също някои важни моменти от историческата съдба на българската култура и формирането на българския национален характер. Колкото и обещаваща обаче да изглежда разработката на една такава тема, аз не бих могла да пристъпя към нея, ако не бяха публикуваните през последните години изследвания върху творчеството на Пенчо Славейков, по-специално сборникът, издаден по случай стогодишнината от рождението му, и особено книгата на Стоян Каролев, която, без да засяга пряко тази тема, ми даде ключа, посочи ми подхода за едно такова изследване.

Сред съвременните български литературоведи Пенчо Данчев се откроява с разностранните си изследователски интереси. Изтъкнат представител на най-новата ни марксистко-ленинска естетика, той години наред бе неизменно в центъра и на текущия литературен живот - оперативен, взискателен и безкомпромисен, автор на поредица рецензии, статии и портрети за автори от различни творчески поколения, един от малцината, които следяха грижовно и с внимание талантливите усилия на най-младата поетическа смяна. Напоследък П. Данчев отново се насочва към проблемите на литературната история. Казвам - отново; защото трудовете му по естетика и многобройните му литературнокритически публикации бяха заличили като че ли спомена за първата му книга „Индивидуализъм в българската литература“ (1949). Някак самотни останаха в техния контекст и двете статии за Яворов, писани последователно през 1958 и 1963 г., и една друга, очертаваща особе ностите на Вапцаровата поезия (1951). Сега, когато П. Данчев отново се връща към слож ните, нерешени все още докрай въпроси на литературното наследство, тези ранни работи (а с тях и сб. „Съвременни български поети" (1951), в който се съдържаха някои преодолени Днес оценки за пролетарската поезия от 30-те години) добиват стойността на отправна точка и основа за съпоставка. Те маркират не просто индивидуалната еволюция на литературоведа П. Данчев, но в определена степен и дългия, нелек път на българската литературоведска наука. „Индивидуализъм в българската литера- тура" бе един от първите опити на следреволю ционната ни литературноисторическа и теоретическа мисъл да се огледа от позициите на Марксистко-ленинската естетика едно противо- речиво явление, каквото е наследството на кръга „Мисъл". В тази книга, воюваща срещу отклоненията от хуманизма и демократизма, бяха налице и белезите на сектантския подход към литературните явления, който заличаваше тяхната вътрешна сложност и на практика игно- рираше редица реални исторически ценности, създадени от буржоазната естетика и критика. Няколко години по-късно в споменатите ста тии за Яворов П. Данчев демонстрира едно ново, по-широко виждане за традицията. Анализът на Яворовото творчество беше решителна крачка напред в преодоляването на ограниченото догматично разбиране за литературното наследство. Поредицата литературноисторически изследвания, публикувани през последните три години, са ново доказателство за обогатяването на марксическата литературноизследователска методология, за утвърждаването на един социално-комплексен подход към изкуството на словото, за обновения поглед към националната ни поетическа традиция.

Склонен към самовглъбяване, умозрителен, изгарян от порив да прозре в глъбината на интересуващите го явления, разкъсван от въпроси, от противоречията на отговорите, от върхови усилия за свое решение на редица проблеми, Славейков се осъществява като творец в размисъла и търси път да слее филосо фията с поезията. В това отношение творчеството на Ницше за него се превръща в образец. „Нитче създава жанр, обединяващ в себе си философски и художест вени задачи. Неговите съчинения се отнасят еднакво към философията и поетическото творчество. "1 Славейков също се стреми към произведения, в които изкуството и философията да са неотделимо преплетени. И действително създава такива творби - Сърце на сърцата“, „Микеланджело“, „Химни за смъртта на свръхчовека" и др. Но стремежът му е да наложи не само в личното си творчество, но и в цялата българска поезия философската линия като напълно самостоятелна. ни, Съвършено нова ли е тази насока в нашата литература? Не трябва да я раз глеждаме в конкретността на отделните проблеми и трактовката им, а в рамки те на общата тенденция - въвеждане на философските въпроси в поезията превръщането им в художествен център на определени произведения. Единични мотиви ще открием у отделни автори далеч преди Славейков, дори още в сред новековната книжнина. Във възрожденската епоха често се излиза извън строги те граници на конкретния адрес и се навлиза в сферата на общовалидните норми и закономерности, търси се обществено-философската същност на понятия като борба, свобода, робство, противоречия между поробени и поробители (Бо тев - Борба“, „Моята молитва"). По-късно Вазов в стихотворения като„Ве ликата мисъл“, „Керванът“, „Във Ватикан“, „Не се гаси туй, що не гасне се на сочва към същността на големите човешки идеали - свободата и прогреса. Ho във всички тези произведения поставеният въпрос няма чисто философски характер, а по-скоро революционен, обществено-социален или хуманистичен. При Стоян Михайловски и Пенчо Славейков вече забелязваме как философ ската проблемност в част от творчеството им не емимоходом засегната, не се внушава косвено като размисъл от цялостното въздействие на произведението, определя неговия облик и смисъл, съзнателно е търсена и изведена в центъра на авторското внимание. Тя не се налага като резултат на идейно-емоционално- то писано асимилиране на произведението, а обратно - имаме чувството, че то е на специално, за да се разгърнат и развият определени идеи, съществуваши извън конкретно-историческата действителност.

Седемдесетгодишнината от рождението на Никола Й. Вапцаров, която бе чествувана в края на 1979 г., се оказа мощен тласък в развитието на вапцароведението у нас (едва ли ще е пресилено твърдението, че в нашата литературна наука наред с ботевоведението, Явороведението, се оформя и обособен клон, свързан с изучаването на творчеството на Н. Й. Вапцаров). Невинаги, разбира се, юби лейните дати съвпадат със значителните от крития. Но очевидно в случая годишнината от рождението на поета-революционер отприщи назрялата необходимост да се види по новому поезията на Н. Й. Вапцаров; да се разкрие актуалният смисъл на голямото му новаторско дело да се изследва ролята му като важно звено в развитието на българската лирика, като творец, който самобитно продължава ботевско-яворовската пое тична традиция, свързвайки я с идейните завоевания на пролетарската литература от 30-те и 40-те години; да се навлезе по-задъл бочено и аналитично в съдържателните богатства и поетико-стиловите особености на Вапцаровата поезия и пр. и пр. Не на пос ледно място трябва да споменем и необходимостта да се противопоставим на опитите на някои чуждестранни, изследователи", които се опитват да отродят творчеството на Вапцаров от българската литература, да фалши фицират неговата национална принадлежност исамосъзнание и да използуват невежествено скальпените си открития" за националистически, шовинистични цели. Едва ли може да се измисли по-недостойно кошунство с паметта на големия поет-комунист, патриот и интернационалист! Разбира се, от научна глед на точка този въпрос изобщо не е дискусионен - твърде явна е неделимостта на Вапцаровото творчество от българската литературна традиция, твърде недвусмислени са думите на самия поет и свидетелствата на неговите близки. И неслучайно на Между народната научна конференция по случай 70-годишнината от рождението на Н. Й. Вапцаров учени от 27 страни изразиха преклонението си пред подвига на българския поет-революционер... Както се вижда, твърде широк е кръгът от проблеми, които бяха поставени - и донякъде решени - по новому в многобройните публикации в печата и отделните книги. Сред по-интересните от тях можем да отбележим Летопис за живота и творчеството на Н. Й. Вапцаров" от Б. Вапцарова, „Огнярятпоет" от В. Колевски, „Живот, по-хубав от песен" от Ст. Коларов: студиите на Д. Кирков, Р. Ликова, Р. Коларов и П. Велчев (сп. Литературна мисъл, кн. 7 и 8 от 1979 г.), поредицата публикации във в. „Литературен фронт" (вж. особено бр. 49 и 50 от 1979 г.), в юбилейния „Вапцаров лист" и др. Особено място заема тук книгата на Пенчо Данчев „Преди и след разстрела". Определено може да се каже, че това е най-цялостното изследване на жизнения и творческия път на Вапцаров, което обстойно проследява неговата биография и творческо развитие, за да се стигне до анализа на зрялата му поезия, извисила го до върховете не само на българската, но и на световната лирика. В този смисъл „Преди и след разстрела" е свое го рода обобщение на постиженията на българското вапцароведение, опит да се синтезира ценното в досегашното изследване на творчеството му и да се набележат нови пътища; да се видят в светлината на последните постижения на литературознанието ред проблеми, свързани с мястото на Вапцаров в нашата поетическа традиция, с творческото му развитие, с поетиката на лириката му и т. н.

В архива на БАН се стапн на съхраняват интересни материали, документиращи различните на идеята относно създаване антологията „На острова на блажените" от Пенчо Славейков. Намерението за представяне на собствени творби като творчество на различни личности зрее дълго у поета. То се реализира на различни етапи в някои цикли и стихосбирки - издадени или запазени в ръкопис. Намира интересно отражение и в различните списъци на имената творците от антологията и произведенията им. Славейков нееднократно е преработвал поетич ната част на книгата, размествал е творбите. Някои заглавия, включени в „На острова...", могат да се видят реализирани още в края на XIX в. в неизлязлата стихосбирка „Балкански сонети" или писани и печатани по-късно. Тези факти говорят за по-специалното отношение на Пенчо Сла вейков към новата му книга -старите творби са били подлагани на щателен подбор и преработка, а, от друга страна, доказват още веднъж продължителия период от време, в който Славейков е живял с мисълта за подобна книга, доизяснявал е и едооформял концепциите си за нея. Впрочем в „Бегли спомени“ Мара Белчева пише как непосредствено преди смъртта си поетът най-много е ценял „На острова...“ и „Кървава песен", постоянно ги е препрочитал, обмислял нови издания и преработки. Пак там другарката на поета изнася и такъв факт - биографиите" на творците от антологията били написани „на един дъх", без поправки, в изключително кратък срок. Нямаме причини да се съмняваме в достоверността на изнесеното или в искреността на Мара Белчева, но все пак смятаме, че казаното се отнася за н я к о и биографии". Към подобни мисли ни насочват споменатите ръкописи в АБАН. Действително, някои от очерците, запазени в коректури, почти нямат поправки в сравнение с публикуваните в антологията. Други, една част от които предлагаме на читателите, илюстрират начални етапи на идеята за антологията, отразяват различни варианти, имат множество поправки. Като казваме „начални етапи", нямаме пред вид наброски с конспективен характер или очерци без особени качества, за да бъдат включени книгата в това си състояние. Напротив! Както се надяваме, специалистите сами ще се убедят безспорния, завършен" вид на машинописите. Те са интересни със своя цялостен вариантен характер. В сравнение с познатите ни от антологията „биографии" тези се отличават В B сюжетно", макар защищаваните тенденции да не излизат от контекста на книгата. В архива са запазени няколко „кратки биографии", както са наречени от самия Славейков. От това бихме могли да изходим, че авторът е имал идея за известна двудялба на 125 преводните пости" - такива, представени с кратки, и такива, представени с по-цялостни очерци. От запазените кратки биографии" предлагаме тази на Боре Вихор, който е отбелязан на нея с инициалите А. Б. Другите впоследствие са разширени и публикувани във вида, в който са ни познати днес. В биографията на Боре Вихор, освен някои съществени различия в сюжета, прави впечатле ние идеята Славейков да включи в антологията и преводна творба - На бесилката" от Фр. Вийон. Историята на този превод е интересна и твърде показателна. Първоначално авторът е имал идеята да публикува в „На острова..." цикъл преводи. Кои са били тези преводи и били ли са направени - не може да се твърди със сигурност, тъй като в плановете на поета открихме само споменатата балада. Явно е обаче желанието един от творците на Острова да бъде представен и като преводач - по такъв начин да се изтъкне още едно от разнородните проявле ния на самия Славейков. Какви са подбудите, които го принуждават да се откаже от тази си идея, също е трудно да се каже. Вероятно е изиграл роля фактът, че на практика би се осъществил пре вод от превода - нещо неособено уместно. Така или иначе с цикъла преводи е трябвало да бъде представен Марко Туле. (Авторът като именно означение не се реализира в книгата.) Заглавието на преведената балада е „Песен на обесените", а, както личи от биографията на Боре Вихор, последният вариант на заглавието гласи „На бесилото“. Това е и първият превод на Франсоа Вийон у нас, по-специално на известната му, Балада на обесените".

С тази своя мисъл Пенчо Славейков посочи, че в поетическото си дело се ръководи от Молиеровото правило да взема своето „добро“, където го намери, и да се учи от опита на световните творци. Днес литературните изследвачи са направили немалко, за да проучат връзките на поета с чуждите - западни и руски - дейци на културата. Но проблемите, свързани с отношението на Славейков към руската литература, могат да бъдат обогатени с още редица конкретни моменти, сред които особено място заема творчеството на класика на руската литература и първи национален поет Александър Сергеевич Пушкин. С художествения свят на Пушкин, това хармонично единство от богатствата на живота, Пенчо Славейков се запознава най-напред от книгите и разказите на баща си, за когото великият поет „мил... бе от брат по-много“, от декламациите на Петко Каравелов чрез литературните „облози" с Алеко Константинов. Даже в Германия, в годините на учение в Лайпциг, Славейков вижда как прочу тият естет Й. Фолкелт използува всяка възможност, за да се опре на Пушкиновото творчество, особено след нашумелите преводи в три тома, които е направил Фридрих Боденщет и които оставят дълбока следа в немската литература от втората половина на миналия век. Славейков общува с поетическия гений на Русия до края на земните си дни.

Синтезиран израз на чувствата, мислите и отношението му става прочутата му „Реч, произ несена на протестационното събрание против славянския събор, свикано в Народния дом в София на 20 юни 1910 година". В тази реч Пенчо Славейков е не само културтрегер и литератор, но блестящ оратор с ярък полемичен талант, с убедителна пропагандаторска позиция и едновременно с това гъвкав и далновиден политик и великолепен психолог. Именно тук Славейков определя истин ската същност на многовековните братски връзки между българи и руси, посочва мащабите на техните измерения в съвременната епоха, предрича устойчивото в бъдещото им развитие: „Русия ни освободи политически. Това и децата знаят. Но Русия ни освободи и умът; ней преди всичко дължим и оная малка култура, която ние засега имаме и която е най-хубавия залог за културата на духът в нашия по-нататъшен живот и развитие. "2 Забележителното в тези отношения, забеле жителното в освободителната мисия на Русия Славейков вижда не само в политическото осво бождение, а преди всичко по посока осъзнаването на българина като човек и творец. Това му дава правото да определи в такава светлина и своето литературно дело: „Моите поетически чувства и интереси са закърмени най-напред от руските художници на словото. Онова, което аз изпървом съм възприемал от тях инстинктивно - диренето на човека дори и в звера - вече като възмогнат, аз го влагам съзнателно за основа на своите творения. "3 Пенчо Славейков отчита, че българската култура трябва и ще заинтересува най-напред руското общество, че по силата на генетическото и духовното родство то ще иска да узнае най-напред за живота на еднородния си по-малък славянски брат. Славейков посочва, че от Русия ще дойде и първата подкрепа за литературния дух на млада България. Той не се излъгва и пример за това е съдбата на неговото творчество в културния живот на нашите освободители. Какво място заема и как се оценява творчеството на Пенчо Славейков в специално-научните и популяризаторски трудове на руските и съветските наблюдатели и специалисти по българска култура, какво обратно въздействие върху нашата литература в определен период от развитието на руско-българските литературни взаи моотношения има тяхното мнение - в такъв аспект настоящото изследване предлага хронологично наблюдение над причините, пътищата и облика на материалите, които представят Славейков като носител на българската култура от първите му прониквания в Русия до присъствието му в съ ветския културен живот в наши дни.

The paper traces three directions chosen by the author to examine the problematic relation between Pencho Slaveykov and Hristo Botev. From the viewpoint of literary history this is the first critical survey of the poet-revolutionary; furthermore, it embodies wide interpretative options - from the realistic presentation of the person and his works, to the individualistic and semantic-modernistic. That is why the author includes all existing facts preserved in Slaveykov's archive that document a certain attitude or intentions. The archive consists of notes, opinions, particular statements and plans of including Botev and his works in critical texts, as well as art projects. This whole complex is even more needed, since it corrects the prejudice established in the scholarly practice against the examined relations.

The reception of Pentcho Slaveikov in Italy The last part of Pentcho Slaveikov's full with many obstacles life and art passed completely in Italy. Putting his works in the cultural context of that time, the article explores italian interest in them - critical articles and translations, lectures and celebrations. Del' Agatha describes the contributions of prominent italian slavists - Enrico Damiani, Etore Lo Gato, Luigi Slavini, Ricardo Picchio and others. Bulgarian participation in different kind of events in honour to Pentcho Slaveikov is also in focus.