Обречени

Сред съвременните български литературоведи Пенчо Данчев се откроява с разностранните си изследователски интереси. Изтъкнат представител на най-новата ни марксистко-ленинска естетика, той години наред бе неизменно в центъра и на текущия литературен живот - оперативен, взискателен и безкомпромисен, автор на поредица рецензии, статии и портрети за автори от различни творчески поколения, един от малцината, които следяха грижовно и с внимание талантливите усилия на най-младата поетическа смяна. Напоследък П. Данчев отново се насочва към проблемите на литературната история. Казвам - отново; защото трудовете му по естетика и многобройните му литературнокритически публикации бяха заличили като че ли спомена за първата му книга „Индивидуализъм в българската литература“ (1949). Някак самотни останаха в техния контекст и двете статии за Яворов, писани последователно през 1958 и 1963 г., и една друга, очертаваща особе ностите на Вапцаровата поезия (1951). Сега, когато П. Данчев отново се връща към слож ните, нерешени все още докрай въпроси на литературното наследство, тези ранни работи (а с тях и сб. „Съвременни български поети" (1951), в който се съдържаха някои преодолени Днес оценки за пролетарската поезия от 30-те години) добиват стойността на отправна точка и основа за съпоставка. Те маркират не просто индивидуалната еволюция на литературоведа П. Данчев, но в определена степен и дългия, нелек път на българската литературоведска наука. „Индивидуализъм в българската литера- тура" бе един от първите опити на следреволю ционната ни литературноисторическа и теоретическа мисъл да се огледа от позициите на Марксистко-ленинската естетика едно противо- речиво явление, каквото е наследството на кръга „Мисъл". В тази книга, воюваща срещу отклоненията от хуманизма и демократизма, бяха налице и белезите на сектантския подход към литературните явления, който заличаваше тяхната вътрешна сложност и на практика игно- рираше редица реални исторически ценности, създадени от буржоазната естетика и критика. Няколко години по-късно в споменатите ста тии за Яворов П. Данчев демонстрира едно ново, по-широко виждане за традицията. Анализът на Яворовото творчество беше решителна крачка напред в преодоляването на ограниченото догматично разбиране за литературното наследство. Поредицата литературноисторически изследвания, публикувани през последните три години, са ново доказателство за обогатяването на марксическата литературноизследователска методология, за утвърждаването на един социално-комплексен подход към изкуството на словото, за обновения поглед към националната ни поетическа традиция.