Данчев

Владислав Граматик е най-видният представител на книжовния ни живот през XV в., и по-специално през втората му половина, когато грохотът на оръжията вече е отшумял и когато турските удари са насочени на запад от България. Макар досега да са писани редица статии и студии за живота и творчеството на Граматик, все още има много неразрешени или пък неправилно осветлени въпроси. От друга страна, всичко това не е събрано на едно място и по този начин образът на писателя не е очертан по-цялостно. При това положение налагаше се да се пристъпи към написването на по-цялостна студия, в която не само да се съберат разпръс натите в различните издания досегашни постижения на науката относно живота и книжовното наследство на Владислав Граматик, но и да се привлече нов материал, да се подложат на преоценка някои въпроси и т. н. В светлината на тези обстоятелства появата на труда на Георги Данчев е напълно оправдана.

В творческата биография на един критик не всяка от неговите книги може да го характеризира най-добре, да покаже найверните и силни страни на неговия талант. Самата негова творческа практика често пъти го изправя пред разрешаването на ли- тературни проблеми, не най-близки до виж дането и същността му. Нерядко можем да срещнем в краткия показалец за издадените книги от критика творби, които не носят доказателства за неговата прозорливост, показват как редица схващания и оценки са отречени от времето. И може би поради това, колко само значимо е за литературата и литературната критика появяването на цялостна книга, в която повечето от събраните в нея статии да имат „непроменлива" стойност, да ни очертават убедително и открояващо автора. Без да има изчерпващо значение за творческата дейност на Пенчо Данчев, неговата последна книга „Критика и естетика" е именно от тези произведения, които носят в значителна степен характерното за кри тическия му талант, вярно представят тър сенията му на буден и отзивчив критик, подчертават редица важни наблюдения за съвременния литературен процес. Още самото заглавие на книгата ни говори доста красноречиво както за нейното съдържание, така и за предпочитанията и насочеността на този автор. Пенчо Данчев твърде често разработва в своите ста тии проблемите на съвременната българ ска поезия. Неотдавна той публикува портрети на Иван Давидков и на Лиана Даскалова в „Литературен фронт", често участ вува в творчески дискусии и разговори. За него по-малко се отнася трайният уп рек към нашите видни критици, че са се откъснали от текущата литературна про- дукция и често са чужди на парливите ежед невни въпроси на литературната кухня". Пенчо Данчев обича да пише за поетите и поезията. Явно на него му допада чув ствителният отклик на поетовото сърце на действителността. Сам той като критик е отзивчив към възникващите проблеми от нашия литературен живот и не се откъсва от съвременната лирическа продукция. Свързаността на Пенчо Данчев с найновите явления на поезията си има определено подчертано обяснение. Тя е заложена в самата му критическа позиция на марксист. С верен партиен критерий мери той градусите на поетическите вълнения, търси будното гражданско съзнание и социалната характеристика на стиховете. В значителна степен се интересува от прог ресивно-гражданската насоченост в развитието на разглеждания автор. За подхода му към поезията говори и встъпителната статия на неговата книга: „Поезия на гражданския патос". Накратко критикът проследява характерните моменти в развитието на нашата поезия и главно ней ните наследствени черти. Макар и на места доста констативен, Пенчо Данчев прави вярна обобщена ха рактеристика на развитието на българската поезия. Той се стреми лаконично да под чертае онези разностранни богати и ярки линии на развитие, които най-силно доказват плодоносното свързване на творчеството с борбата, с живия живот, с дейст вителността. Него го привлича тая неотклонимост на нашата поезия от съдбата на народа и родната земя. Редица поколения поети са защищавали истински своя талант чрез вярната служба на общото дело, на върховния възход напред. И като излиза от тая обобщаваща мисъл за силния граждански патос на българската поезия, авторът на „Критика и естетика" разглежда творчеството на редица наши поети, за да докаже чрез силата на анализа и критическите наблюдения своята поезия и творческа теза, Показателни са поетите, привлекли неговото внимание: Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Веселин Ханчев, Веселин Андреев, Пеньо Пенев, Петър Караангов, Андрей Германов и Любомир Левчев. Безспорно това са имена, доказали творчес ките си заложби и защитили талантливо и умно своето призвание. Във възходяща та линия на приемственост и развитие кри тикът набелязва постепенно проблемите не само в индивидуалното творчество, но и на цялата поезия. Това е отличителна чер та на критиката на Пенчо Данчев. Той раз143 глежда събития и явления в тяхната единност и многоизмеримост, никога не откъс ва едно творчество или съдбата на даден творец от общия поток на движение. На него му е абсолютно чуждо артистичното самонаслаждение от литературния любимец, не обича да се самозатваря с предпочитаните избраници от писателския ко лектив". Неслучайно и Пенчо Данчев беше този критик, който се изправи с истинска острота и назидателност срещу някои кри тици от по-младото поколение, като не мо жа да възприеме техния артистизъм и кри тическо епикурейство.

Между специалистите по медиевистика няма разногласия, че възможно най-пълноценна, съобразена с фактите история на старобългарската литература ще бъде на писана едва тогава, когато станат известни текстовете и всичките им преписи и бъдат издадени възможно най-голям брой литературни и други произведения с обществено звучене от епохата на средновековието. Първите крачки по този колкото дълъг толкова и труден път в българското историческо литературознание е направил проф. И. Иванов със своя монумен тален компендиум „Български старини из Македония". Съществени приноси в тази насока имат Боню Ст. Ангелов с многобройните си публикации и с незавършената си засега поредица „Из старата българска, руска и сръбска литература" (1 част, 1958 и II част, 1967 г.) и К. М. Куев с книгата си „Черноризец Храбър“ от 1967 г., в която са събрани 73 преписа от Храбровото „Ска зание за писмената“. В тази важна редица вече заема свое място и колективният труд на П. Русев, Ив. Гълъбов, Г. Данчев и А. Давидов „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак". Осъществено главно от преподаватели във Великотърновския университет „Кирил и Методий", изданието е една щастливо замислена и реализирана идея, чрез „материализацията" на която по документален начин се подчертават ролята и значението на средновековно Търново в историята на българската култура и литература, а също така и на обществения живот през така драматичния за народа ни XIV в.

Новото академично издание на Словото е несъмнено ценен принос към по-широкото и по-задълбочено изучаване не само на една от първостепенните личности на православ ната и славянска култура, но и на цялата тъй важна за славистката, медиевистиката и балканистиката епоха. Но както и буквените знаци, измислени от мъдрия Кирил, са се нуждаели от изправяне, така и в това хубаво издание са се вмъкнали някои неточности, които трябва да се посочат с оглед на възможно най-голяма негова пригодност и стойност. Преди всичко трябва да подчертаем, че издателят се е опитал да даде изчерпателен коментар за библейските цитати, позовавания, съпоставки, личности и събития, осъ знавайки неговата необходимост, „като намаляха мъже, познавачи на закона" (31. 2), още повече, отколкото в началото на петнайсетия век. Ще се спрем само върху най-недопустимите грешки, които за жалост се намират в него. На с. 46 авторът пише какво е направил Птолемей „за да получи от юдеите само Стария завет и ше с тима добри преводачи", което е коментар на 30.5-8, където за броя на преводачите се говори съгласно с традицията следното: н посла шт которлагожд колена (а те са били 12) шесть вѣд шину въ 140 Конець н итчскын законь H AAНискын Азыкь, Това остава в пряка връзка с бел. 46 (с. 173), където пише за Септуагинта - превода на Седемдесетте, както сме свикнали да определяме броя на преводачите. Несполучлив е излязъл и коментарът на с. 26, където се споменава Птолемей като един от най-прославените библейски герои. В същия дух е направен преводът и на 30.5, че такива мъже като Птолемей са се появили извън Стария завет, но са били включени в Писанието, а това е погрешно. писаним прѣдаемн (прѣдаваемн) означава в случая тяхното свързване с Писанието (което може да означава и Петокнижие, и целия Стар завет, и цялата Библия, а не включването им в канона. По-долу се споменава за затваряне устата на безсрамните юдеи (срв. І Кор. 1, 22) и за отхвърляне мъдруванията на безумните елини (срв. Тит. 1, 10-11) и това за жалост може би се отнася несъмнено към превода на Седемдесетте, а не е защита на българския превод на свещените книги, както твърди авторът (с. 37). Има още няколко съмнителни места в превода на Словото. Най-сериозна е грешката при 7. 1-2, където незабелязването на псалмовия цитат (както и на редица други цитати и позовавания) е предизвикало лоша сегмен тация на текста и следователно лош превод. Изречението показа и себ Давыданстинстваша ко правединка тако финна про ЦЪЕТЕ (Пс. 91,13) ще рече горе-долу, че той (Евтимий) със себе си, със своя личен пример потвърди истината на Давидовите думи, че „праведникът разцъфтя сякаш финикова палма"; срв. още 59.4. От това е произлязла и грешката на с. 25. че „Евтимий се е показал истиногласен Давид“ - Евтимий е показал, че Давид е истиногласен; вж. и в речника с. 424. Да отминем редицата по-дребни грешки, не тъй важни за неподготвения читател, който все пак ще разбере например защо Йоан Крьстител се смята за старозаветен герой, макар че се споменава само в новозаветните книги (бел. 10, с. 129) и т. н., и да се спрем върху функцията на включваните библейски образи и цитати.

Никой клон на науката и всички науки, взети заедно, не могат да заменят обществе ната функция на изкуството - изследванията в живия, трепетния, уникалния свят на човешката душевност. И нейното пресъздаване в неповторими естетически ценности, които като никой плод на човешкото съ знание могат не само да изследват, да учат, да възпитават, но и да разтърсват човешката душа с радости и вълнения, които са и ще бъдат насъщна потребност на обществения човек - естетическите радости и вълнения. Понякога и един цитат само добре илюстрира и позицията на естета към социалния статут на изкуството в съвременния век, наричан често век на науката, и неговия патос в отстояването на тази позиция. В на уката, дори когато неин обект е изкуството, убеждават доводите на логиката, и емоциите тук са непризвани, даже да са подкрепени от темперамента на убежденията. И все пак в едно изследване, обърнато към по-широк кръг читателска маса, поне в известна степен присъствието им е неизбежно, тъй както е неизбежно отдаването дан на познавател ността и достъпността. Но и с тези отстъп ки, продиктувани от характера на изданието, П. Данчев ни поднася една съдържателна книга, третираща сложните взаимоотноше ния в релацията „изкуство -общество". Авторът отдавна разработва тази пробле матика и някои от становищата му, съвсем естествено, имат характер на доуточняване и теоретическо разгръщане на вече овладян естетически „терен". Такова е положението например с основния проблем на естетикатаза обекта на изкуството. Както еизвестно, във „Въпроси на марксистко-ленинската есте тика" (1961) той споделяше в общи линии те зата на съветския естет Буров, че специфичният обект на изкуството е човешкият живот, по-точно общественият човек в жи вото единство на общественото и личното, в онова единство, което му е присъщо по не говата обективна човешка същност; съще временно нашият естет се разграничава от съветския си колега по отношение на разглеж дането на човека като „абсолютен естетиче ски предмет" и изтъква важната роля на творческия субект. Към тази позиция по съ щество Данчев се придържа и в разглежда ната книга, като още по-настойчиво подчертава специфичната роля на твореца, неговата способност за художествено виждане и пре творяване на действителността. За да изясни идейно-възпитателната функция на изкуството в едноименната си статия (и в някои други), изследователят отново се връща към този проблем. Но понеже в „Критика и есте тика" (1972, 2 изд.) той вече е определил окончателно отношението си към природниците“ и обществениците“, тук се задоволява само с бегъл поглед върху този вече позаглъхнал спор и лаконично излага своето гледише с допълнението, че цялата действителност е предмет на изкуството, но в центъра му стои изображението на човешкия характер в „живата обществено-психологическа цялостност на неговото съществуване и действеност“. Това допълнение отразява вярно ориентацията на изобразителните изкуства, но поставя на заден план такова изкуство като музиката, при което на преден план е не изображението, а изразяването. Струва ми се, че терминът „изразяване" не може да бъде пренебрегнат при едно общо определение, без това да се отрази на пълнотата му; не се чувствува достатъчно осезателно в това определение и мястото на природата като обект на изку ството. Тук би могло да бъде направена и една съпоставка с буржоазната естетика, в която по този въпрос съществуват големи разногласия. От една страна, е логицизмът на съвре менния феноменологизъм с апелите му за „защита и прослава на рационализма "(М. Дюф-- рен), опитващ се волунтаристично да обедини в едно учен и мечтател, наука и поезия, образи структури, а, от друга - неотелогическите концепции за изкуството-религия" (Л. Флам) И на съвременния човек.

Активното участие на наши учени в дискусиите по проблемите на естетиката, както и собствените им разработки по ре дица основни въпроси на тази наука съз дадоха предпоставки за написване и на по-цялостни курсове на български по марксистко-ленинска естетика. Един такъв курс вече излезе от печат и е обект на рецензиране в настоящия преглед. Дори само като факт неговата поява е отрадна, защото свидетелствува за навлизането на българската естетическа наука в етапа на синтетичните изследвания, на обобщаване всичко онова ценно, което тя е достигнала в досегашния си развой и което несъмнено ще трасира пътя и към още по-голямо углъбяване в изследваната проблематика, ще и открие нови насоки за плодотворни научни дирения. Естествено е един систематичен курс по естетика да започва с предмета на тази наука. Авторът основателно отхвърля пре одоляното вече ограничение на този пред мет с изкуството и правомерно включва в него всички естетически явления, цялата естетическа дейност на човека. А що се касае до изкуството, изследователят също така основателно смята, че естетиката изследва не само него, а и предмета му, който невинаги има естетически характер. „Предметът, към който се насочва худож никът за целите на творчеството - пише Данчев, — понякога не само не е прекрасен, но е безобразен. Той добива естетическа значимост в резултат на художест вено-естетическата интерпретация. Мисля, че това е един много съществен момент, който заслужава да бъде подчертан, за да се внесе невинаги добре прокарваното разграничение между спецификата на предмета на естетиката на изкуството и предмета на естетиката на останалата човешка дейност и на природата. Естетикът вярно изтъква, че прекрасното е същностен белег на художестве ния образ и без него е немислимо естетическото въздействие на художественото произведение, но все пак смята, че с кра сотата не се изчерпват съдържателността, същността и цялостната функция на художествената творба. Той счита, че „с основание се говори за идеологическа и естетическа същност и функция на изкуството“. И макар че „в естетическия синтез на образа те носят отпечатъка на красотата", това според него не е достатъчно, „за да се приеме, че същността и функцията на изкуството са само естетически". Смятаме, че авторът би трябвало да прие ме по-критично тази погрешна, дуалистична теза, която хем сочи синтеза на естетическата и идеологическата функ ция на изкуството „в естетическия синтез на образа“, хем разграничава тези функ ции. Ако се върви по тази линия, би тряб вало да се посочат и други функции на художествената творба и на изкуството в ця лост - познавателната, възпитателната, хедоническата, но ако изключим всички тези функции от естетичното - какво би останало от него? Може би ще се възрази, че все пак идеологическата функция се обособява сред останалите и в определен смисъл им се противопоставя. Вярно е, че известно основание за това ни дават изобразителните изкуства (литература, жи вопис, скулптура, театър, кино), които по самата си природа са идеологически, когато говорим за предмета на естетиката обаче, ние не можем да не вземем пред вид всички изкуства, в това число и неизобразителните - музиката, танца, архитектурата, чието идеологическо въздействие е много по-опосредствувано. Но дори и при такова ярко идеологическо изкуство, каквото е литературата, идеоло гическата функция е само тогава художе ствена идеологическа функция, когато е съставка на естетическото съдържание и се проявява като специфична естетикоидеологическа функция, без да се откъсва и противопоставя на останалите функции на творбата.

Малката книжка „Чертите на гения" на Пенчо Данчев е ново и оригинално изследване на живота и творчеството на нашия голям поет и революционер. Авторът се е заел с трудна и отговорна задача - да внуши свое виждане за Христо Ботев, като, без да го откъсва от конкретната историческа действителност, го доближи до нас. Той отмята пластовете на познатите описания и анализи и го рисува колкото известен, толкова и нов. Приносният характер на книгата на П. Данчев може да се почувствува както в самата тема, означена в заглавието, така и в отделните глави, които не следват никакъв строго определен ред и носят понякога малко странни наслови, като например „Закономерностите на изключението", а композицията на места ни изненадва със своята особена непоследователност. По жанр книгата също е твърде „смесена“ - пате тично-реторичните и есеистичните похвати се редуват с философско-теоретични наблю дения и заключения. Тази всеобхватност и мащабност на изследването е безспорно едно богатство, продиктувано от многостранния характер на Ботевата личност. Пенчо Данчев не може и не желае да бъде спокоен пред особеностите на един от нашите най-ярки национални гении и затова в стила му неминуемо се долавя голямата му гражданска развълнуваност. Още в първата глава - „Обаянието и загадката на личността“, авторът успява да ни накара да почувствуваме огненото Дихание на гения. В подкрепа на своите мисли П. Данчев си служи с особен вид „документалност“. Той привежда в един сгъстен ритъм цитати от Ботеви писма и от негови статии, които помагат на читателя да надникне в особеностите на Боте вата личност, която е занимавала и ще занимава не едно поколение. Подчертано е историческото самочувствие на великия човек, то е наистина нещо особено самобитно, неповторимо и изключително, не би могло да се сравни със самочувствието на нито един от нашите революционери от онова време, то е ботевско. Само той е могъл да се слива така непосредствено с болките и копнежите на своя народ и същевременно да бъде начело, да се чувствува водач и трибун, да разбира и осъзнава своето водещо място и значение. Тези тънки нюанси при характеристиката на чертите на гения Пенчо Данчев е доловил и изя снил с особена любов и разбиране. Загадката около една такава личност като Ботев не ще престане никога да привлича, нейната примамливост и обаяние ще растат с времето. Заслугата на П. Данчев в случая е, че е успял да щрихира чертите на Ботев в движение, да оживи неговите думи и постъпки, да ни накара да го почувству ваме отново и да го разберем още по-добре, без да се изчерпва с това цялата загадъчност на неговия образ. Във втората глава „Закономерността на изключението" той е направил един инте ресен исторически разрез и е потърсил корените на Ботевата самобитност в неговото време. След като е обрисувал портрета на Ботев в началото, където е демонстрирал и някои външни негови особености, авторът смята за свой дълг да обясни историческата закономерност на този наш феномен. Прави впечатление, че тук Пенчо Данчев избира една реторична форма на изложение, която крие известни достойнства. Той задава редица въпроси, на които след това сам отговаря. Това диалектическо раздипляне на епохата на Ботев става на пръв поглед съвсем леко и есте ствено, но в същност показва дълбочината на марксическата постановка на въпроса. Стилът е особено раздвижен и темпераментен, показва вътрешна ангажираност и същевременно детайлно проникване в особеностите на онова време и неговите връзки с нашата съвременност. Един гений винаги има по-голяма близост с бъдещето и тъкмо това е подчертано от автора, който нарича Ботев „наш скъп съвременник". Пенчо Данчев обяснява с някаква 149 особена жар, че Ботев се е появил „тъкмо навреме, като не пропуска да го разграничи от цял рояк други книжовници, за които едно такова „тъкмо навреме" би било „още не навреме". Той разяснява великото предимство на гения на Ботев, който се появява не само „тъкмо навреме", но и в зората или в още тъмното утро на една художествена култура". Видени са обществените и историческите стимули за поя вата на изключителните фигури: „Тъкмо поради избраничеството си, тъкмо поради своята необикновеност те стават отдуш ници на акумулиращата енергия на историята, изпълнители на нейните неотменни повели" (с. 15). Заедно с общото при появата на гения Пенчо Данчев е потърсил и националните причини и закономерности за раждането на Ботев.

Сред съвременните български литературоведи Пенчо Данчев се откроява с разностранните си изследователски интереси. Изтъкнат представител на най-новата ни марксистко-ленинска естетика, той години наред бе неизменно в центъра и на текущия литературен живот - оперативен, взискателен и безкомпромисен, автор на поредица рецензии, статии и портрети за автори от различни творчески поколения, един от малцината, които следяха грижовно и с внимание талантливите усилия на най-младата поетическа смяна. Напоследък П. Данчев отново се насочва към проблемите на литературната история. Казвам - отново; защото трудовете му по естетика и многобройните му литературнокритически публикации бяха заличили като че ли спомена за първата му книга „Индивидуализъм в българската литература“ (1949). Някак самотни останаха в техния контекст и двете статии за Яворов, писани последователно през 1958 и 1963 г., и една друга, очертаваща особе ностите на Вапцаровата поезия (1951). Сега, когато П. Данчев отново се връща към слож ните, нерешени все още докрай въпроси на литературното наследство, тези ранни работи (а с тях и сб. „Съвременни български поети" (1951), в който се съдържаха някои преодолени Днес оценки за пролетарската поезия от 30-те години) добиват стойността на отправна точка и основа за съпоставка. Те маркират не просто индивидуалната еволюция на литературоведа П. Данчев, но в определена степен и дългия, нелек път на българската литературоведска наука. „Индивидуализъм в българската литера- тура" бе един от първите опити на следреволю ционната ни литературноисторическа и теоретическа мисъл да се огледа от позициите на Марксистко-ленинската естетика едно противо- речиво явление, каквото е наследството на кръга „Мисъл". В тази книга, воюваща срещу отклоненията от хуманизма и демократизма, бяха налице и белезите на сектантския подход към литературните явления, който заличаваше тяхната вътрешна сложност и на практика игно- рираше редица реални исторически ценности, създадени от буржоазната естетика и критика. Няколко години по-късно в споменатите ста тии за Яворов П. Данчев демонстрира едно ново, по-широко виждане за традицията. Анализът на Яворовото творчество беше решителна крачка напред в преодоляването на ограниченото догматично разбиране за литературното наследство. Поредицата литературноисторически изследвания, публикувани през последните три години, са ново доказателство за обогатяването на марксическата литературноизследователска методология, за утвърждаването на един социално-комплексен подход към изкуството на словото, за обновения поглед към националната ни поетическа традиция.

Научният труд за Димитър Кантакузин иде да изпълни признателния дълг на българската литературна история към един от видните средновековни дейци, чието творческо наследство оставя трайна следа не само в българската и сръбската литература, но и във византийската, руската и румънската културна история. Българският учен Георги Данчев полага многогодишни и последователни усилия да проучва старобългарската словесност от втората половина на XV в.: след издаденото обхватно изследване за делото на Владислав Граматик и защитената докторска дисертация върху посочения литературен период до читателите стигна и монографията за Димитър Кантакузин. Тя убедително отразява продължителните търсения на Г. Данчев в наши и чужди книгохранилища, библиотеки и музеи. Издирени са важни факти, които позволяват да се направят сериозни заключе ния за картината на книжовния процес през втората половина на XV в. В увода се извършва преглед на публикациите за Димитър Кантакузин. Изтъкват се първите издатели на някои Кантакузинови съчинения - А. Сатановски (1660) и Н. Рилски (1836), а също се припомнят заслугите на Дж. Даничич, П. А. Сирку, А. Т. Бычков, А. А. Титов, Хр. Лопарев. Същинският научен интерес към средновековния писател започва от началото на ХХ в. Посочват се приносите на Д. Маринов, Й. Иванов, В. Сл. Киселков, П. Динеков, Б. Ст. Ангелов, Д. Петканова-Тотева и други. Отделено е място и за проучванията в чужбина (В. Джорович, Дж. Сп. Радойичич, Дж. Трифунович, А.-Е. Тахиаос).

Седемдесетгодишнината от рождението на Никола Й. Вапцаров, която бе чествувана в края на 1979 г., се оказа мощен тласък в развитието на вапцароведението у нас (едва ли ще е пресилено твърдението, че в нашата литературна наука наред с ботевоведението, Явороведението, се оформя и обособен клон, свързан с изучаването на творчеството на Н. Й. Вапцаров). Невинаги, разбира се, юби лейните дати съвпадат със значителните от крития. Но очевидно в случая годишнината от рождението на поета-революционер отприщи назрялата необходимост да се види по новому поезията на Н. Й. Вапцаров; да се разкрие актуалният смисъл на голямото му новаторско дело да се изследва ролята му като важно звено в развитието на българската лирика, като творец, който самобитно продължава ботевско-яворовската пое тична традиция, свързвайки я с идейните завоевания на пролетарската литература от 30-те и 40-те години; да се навлезе по-задъл бочено и аналитично в съдържателните богатства и поетико-стиловите особености на Вапцаровата поезия и пр. и пр. Не на пос ледно място трябва да споменем и необходимостта да се противопоставим на опитите на някои чуждестранни, изследователи", които се опитват да отродят творчеството на Вапцаров от българската литература, да фалши фицират неговата национална принадлежност исамосъзнание и да използуват невежествено скальпените си открития" за националистически, шовинистични цели. Едва ли може да се измисли по-недостойно кошунство с паметта на големия поет-комунист, патриот и интернационалист! Разбира се, от научна глед на точка този въпрос изобщо не е дискусионен - твърде явна е неделимостта на Вапцаровото творчество от българската литературна традиция, твърде недвусмислени са думите на самия поет и свидетелствата на неговите близки. И неслучайно на Между народната научна конференция по случай 70-годишнината от рождението на Н. Й. Вапцаров учени от 27 страни изразиха преклонението си пред подвига на българския поет-революционер... Както се вижда, твърде широк е кръгът от проблеми, които бяха поставени - и донякъде решени - по новому в многобройните публикации в печата и отделните книги. Сред по-интересните от тях можем да отбележим Летопис за живота и творчеството на Н. Й. Вапцаров" от Б. Вапцарова, „Огнярятпоет" от В. Колевски, „Живот, по-хубав от песен" от Ст. Коларов: студиите на Д. Кирков, Р. Ликова, Р. Коларов и П. Велчев (сп. Литературна мисъл, кн. 7 и 8 от 1979 г.), поредицата публикации във в. „Литературен фронт" (вж. особено бр. 49 и 50 от 1979 г.), в юбилейния „Вапцаров лист" и др. Особено място заема тук книгата на Пенчо Данчев „Преди и след разстрела". Определено може да се каже, че това е най-цялостното изследване на жизнения и творческия път на Вапцаров, което обстойно проследява неговата биография и творческо развитие, за да се стигне до анализа на зрялата му поезия, извисила го до върховете не само на българската, но и на световната лирика. В този смисъл „Преди и след разстрела" е свое го рода обобщение на постиженията на българското вапцароведение, опит да се синтезира ценното в досегашното изследване на творчеството му и да се набележат нови пътища; да се видят в светлината на последните постижения на литературознанието ред проблеми, свързани с мястото на Вапцаров в нашата поетическа традиция, с творческото му развитие, с поетиката на лириката му и т. н.

Историко-литературните изследвания на проф. д-р Георги Данчев са естествено и непосредствено свързани с двадесетилетието, което вече има зад себе си Великотърновския университет (отначало педагогически инсти тут) „Братя Кирил и Методий". Отначало като асистент, а след това като титулярен преподаватет по средновековна българска литература Георги Данчев, така да се каже, по необходимост се налагаше да бъде най-вече историк на Търновската книжовна школа. И с течение на годините той наистина стана неин научен летописец. Заедно с редица други научни приноси в тази област на нашето ли тературно минало най-ново свидетелство за привързаността му към тази тематика е последната му книга със скромното заглавие Страници из историята на Търновската книжовна школа". Трудът е замислен и осъществен като равносметка на достигнатите от автора резултати най-вече около живота и творчеството на книжовника и писателя Владислав Граматик и на неговия съвременник и покровител, също книжовник и писател, пославянчения потомък на византийски аристократи Димитър Кантакузин. Тия двама толкова значителни творци наистина не са работили в Търново, но въпреки това са пряко свър зани с него, защото са продължители на ония тематични и художествени начала, които са характерни за творчеството на патриарх Евтимий и Григорий Цамблак. Достатъчно е да се припомни, че в сборниците на Владислав Граматик се намират редица съчинения на двамата именити търновци, а също така преписи на Пространното житие на Константин-Кирил Философ, което, както може да се съди от „История во кратце о болгарском народе словенском" на йеросхимонах Спиридон Габровски (издадена през 1900 г. от акад. В. Н. Златарски), патриарх Евтимий е приемал за достоверен историче ски извор.