Евтимий

Между специалистите по медиевистика няма разногласия, че възможно най-пълноценна, съобразена с фактите история на старобългарската литература ще бъде на писана едва тогава, когато станат известни текстовете и всичките им преписи и бъдат издадени възможно най-голям брой литературни и други произведения с обществено звучене от епохата на средновековието. Първите крачки по този колкото дълъг толкова и труден път в българското историческо литературознание е направил проф. И. Иванов със своя монумен тален компендиум „Български старини из Македония". Съществени приноси в тази насока имат Боню Ст. Ангелов с многобройните си публикации и с незавършената си засега поредица „Из старата българска, руска и сръбска литература" (1 част, 1958 и II част, 1967 г.) и К. М. Куев с книгата си „Черноризец Храбър“ от 1967 г., в която са събрани 73 преписа от Храбровото „Ска зание за писмената“. В тази важна редица вече заема свое място и колективният труд на П. Русев, Ив. Гълъбов, Г. Данчев и А. Давидов „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак". Осъществено главно от преподаватели във Великотърновския университет „Кирил и Методий", изданието е една щастливо замислена и реализирана идея, чрез „материализацията" на която по документален начин се подчертават ролята и значението на средновековно Търново в историята на българската култура и литература, а също така и на обществения живот през така драматичния за народа ни XIV в.

Новото академично издание на Словото е несъмнено ценен принос към по-широкото и по-задълбочено изучаване не само на една от първостепенните личности на православ ната и славянска култура, но и на цялата тъй важна за славистката, медиевистиката и балканистиката епоха. Но както и буквените знаци, измислени от мъдрия Кирил, са се нуждаели от изправяне, така и в това хубаво издание са се вмъкнали някои неточности, които трябва да се посочат с оглед на възможно най-голяма негова пригодност и стойност. Преди всичко трябва да подчертаем, че издателят се е опитал да даде изчерпателен коментар за библейските цитати, позовавания, съпоставки, личности и събития, осъ знавайки неговата необходимост, „като намаляха мъже, познавачи на закона" (31. 2), още повече, отколкото в началото на петнайсетия век. Ще се спрем само върху най-недопустимите грешки, които за жалост се намират в него. На с. 46 авторът пише какво е направил Птолемей „за да получи от юдеите само Стария завет и ше с тима добри преводачи", което е коментар на 30.5-8, където за броя на преводачите се говори съгласно с традицията следното: н посла шт которлагожд колена (а те са били 12) шесть вѣд шину въ 140 Конець н итчскын законь H AAНискын Азыкь, Това остава в пряка връзка с бел. 46 (с. 173), където пише за Септуагинта - превода на Седемдесетте, както сме свикнали да определяме броя на преводачите. Несполучлив е излязъл и коментарът на с. 26, където се споменава Птолемей като един от най-прославените библейски герои. В същия дух е направен преводът и на 30.5, че такива мъже като Птолемей са се появили извън Стария завет, но са били включени в Писанието, а това е погрешно. писаним прѣдаемн (прѣдаваемн) означава в случая тяхното свързване с Писанието (което може да означава и Петокнижие, и целия Стар завет, и цялата Библия, а не включването им в канона. По-долу се споменава за затваряне устата на безсрамните юдеи (срв. І Кор. 1, 22) и за отхвърляне мъдруванията на безумните елини (срв. Тит. 1, 10-11) и това за жалост може би се отнася несъмнено към превода на Седемдесетте, а не е защита на българския превод на свещените книги, както твърди авторът (с. 37). Има още няколко съмнителни места в превода на Словото. Най-сериозна е грешката при 7. 1-2, където незабелязването на псалмовия цитат (както и на редица други цитати и позовавания) е предизвикало лоша сегмен тация на текста и следователно лош превод. Изречението показа и себ Давыданстинстваша ко правединка тако финна про ЦЪЕТЕ (Пс. 91,13) ще рече горе-долу, че той (Евтимий) със себе си, със своя личен пример потвърди истината на Давидовите думи, че „праведникът разцъфтя сякаш финикова палма"; срв. още 59.4. От това е произлязла и грешката на с. 25. че „Евтимий се е показал истиногласен Давид“ - Евтимий е показал, че Давид е истиногласен; вж. и в речника с. 424. Да отминем редицата по-дребни грешки, не тъй важни за неподготвения читател, който все пак ще разбере например защо Йоан Крьстител се смята за старозаветен герой, макар че се споменава само в новозаветните книги (бел. 10, с. 129) и т. н., и да се спрем върху функцията на включваните библейски образи и цитати.

Житейната биография за Иван Рилски е сигурно най-народностното произведение, завещано ни от последния търновски патриарх. В осенената с трагически предчувствия епоха като духовен водач на народа Евтимий търси положителни герои, които да бъдат пример за подража ние. 1 Те не могат да се открият в неуспешните за България исторически събития през XIV столетие, затова бележитият писател се опира на българския символ, свързан с името на Иван Рилски. Безусловното следване на светеца е неспокойната нишка, която изплита художествената творба. Политическите позиции, изразени в нея, подбуждат обединителните чувства на народа и най-вече на неговите държавници, които са длъжни да възправят българина в решителна битка за своето отечество. Житието е важен извор за литературно-естетическите възгледи на основателя и вдъхновителя на Търновската книжовна школа, в която „се развива съвършено ново отношение към думата, особено търсене на словесни дълбини". Едно конкретно изследване върху житиеписа за рилския подвижник ще хвърли светлина върху приносното участие на неговия автор в балканския и източнославянския литературен процес. От 1363 до 1371 г. Евтимий е във Византия. Там той задълбочава познанията си върху византийската и богослужебната литература, 3 овладява тайните на реторическото майсторство. Чрез съчиненията на Йосиф Ракендит, Михаил Псел и други теоретици бъдещият патриарх се докосва до откровенията на античните ритори. Освен нормативните постановки за художествената реч при изучаването на Евтимиевите произведения е важно и ритуалното им предназначение. Агиографските творби са написани за лично произнасяне в църква. Пълната им идейно-естетическа оценка трябва да обхване и тях ното функционално разположение по време на храмовия обред. Предметно-стенописният интериор, гласът на ритора, вокално-речитативната музика завладяват слушателя с внушителна празничност и загадъчност. Запалените лампади с тайнствената си светлина символизират стремлението нагоре към небесата, докато долу мирският свят тъне в сумрака на очакването да получи справедлива присъда, спасение и надежда за по-добър живот.

Всички изследователи на т. нар. „високи“ жанрове в старобългарската литература отбелязват, че агиографията и ораторската проза като жанрови явле ния не само се оказват изключително продуктивни, но са особено типични за средновековния тип художествено мислене. В тяхната структура се отразяват всички промени на естетическия вкус, а в съдържанието им се откриват ценни извори за историята на нашия народ. Като правило в центъра на интересите към агиографията стоят житийно-панегиричните творби на Евтимий Търновски. Те се изучават в най-различни аспекти - от строго езиковедски до теоретико-литературни. Въз основа на направените досега проучвания биха могли да се обобщят някои изводи за литературното дело на Евтимий, а също така да се поставят въпроси, които са разглеждани по-бегло или са засягани само периферно. Интересуващите ни въпроси по същество се отнасят към един проблем - какво е мястото на Евтимий като творец на агиографски произведения в историята на агиографския жанр. Какво ново внася той в житийната традиция и с какво се откроява сред съвременниците си така, че да заслужи онази оценка, която му дават неговите следовници: „По-добре слънцето да беше угаснало, отколкото да замлъкне Евтимиевият език.“ Всеизвестно е, че всеки творец отразява своята епоха или по-точно - нещо от духа на своята епоха. Това „нещо" може да бъде по-цялостно или тясно, да се докосва до същността или да „сече" перифериите, да маркира затихващи, кулминиращи или едва начеващи процеси. Ако трябва да характеризираме найобщо отношението на Евтимий към времето, коего го вмества хронологически, то той може да бъде определен като личност - аналог на своето време. Мястото на неговото дело в културното развитие е адекватно на мястото, което XIV в. заема в историята на Югоизточна Европа. Това последно в многовековната византийска цивилизация столетие обобщава нейните най-типични черти.