Цамблак

Досега в нашата научна литература Похвалното слово на Киевския ислед това и Всерусийски митрополит Киприан (1376—1406) от неговия по-млад съвременник и сродник, търновеца Григорий Цамблак не е подлагано на по-обстоен литературен анализ. Обаче всички изследователи, които в една или друга степен са се занимавали с него, отбелязват, че тази творба на Цамблак е едно от твърде интересните произведения на старата ни книжина. Така например Боню Ст. Ангелов, който неотдавна напечата отново Словото, изтъква, че прави това, защото по негова преценка Цамблаковата прослава на Киприан обладава „голяма литературна и историческа стойност". Проф. Петър Динеков, като прави обща преценка на Словото намира, че то - както и останалите творби на Цамблак - е един ярък манифест на неговата голяма литературна дарба, особено що се отнася до изобразяването на масови сцени; един такъв момент е посре щането на Киприан в Търново през 1379 година. При обрисовката на този празник. за търновци, Цамблак бил успял да предаде вълненията на тъл пата (и) да обагри емоционално си". Разказа

В историята на нашата стара литература има още подробности да се изясняват, някои предишни установки да се подхвърлят на преоценка, чувствува се голяма нужда от издирване и публикуване на нови материали за отделни писатели или периоди. Но когато се пристъпва към преоценка на предишни схващания, нужно е аргументацията да е поцялостна и по-убедителна, за да не се внасят ненужни или преждевременни смущения в хода на нашата литературна история, която има да решава толкова важни задачи, да изяснява по-пълно съдържанието, проблематиката и значението на старата българска литература.

В науката е вече утвърдено мнението, че автор на ченика ішанна новаго, иже въ Белград, в мачнешаго са е Григорий Цамблак.1 Но позната практика е в старите литератури авторът на житие на даден светец да напише още служба за него и похвално слово. Разбира се, това невинаги става и невинаги е задължително. Според мене има известно основание да се мисли, че Григорий Цамблак е автор и на една служба в чест на прославения румънски светец Йоан Нови (Акермански, Сучавски). За наличие на служба на светеца се говори в науката, но тя не се свързва твърдо с името на нашия пи сател. В капиталния труд на А. И. Яцимирски само е казано : „Около того же времени (1534 г. - Б. А.) неизвестным лицом составлена служба Йоанну Новому и проложное житие также повторявшие целиком выражения из „Мучения" Цамблака и бравшие факты за из него же. Служба пока не издана и известна по трем рукописям молдавского проис хождения. 2 Две години по-късно той е склонен да приеме румънския монах Теодосий автор на службата, който е написал и похвално слово за Йоан Нови. Яцимирски пише: „Можно думать, что Теодосию принадлежит и служба Йоанна Нового вместе с проложным житием, так как в рукописях до 1534 года нам встретилась только молитва ему. 3 Яцимирски знае службата по три ръкописа: ръкопис от 1574 г., № 81 от сбирката на Ундолски (МоскваГБЛ); ръкопис от ХVII в., съхраняван в Академичната библиотека - Ленинград, № 25 от сбирката на самия Яцимирски; ръкопис от 1655 г. на Базилианския манастир в Сучава. И след като посочва руски преписи на канона за сучавския мъченик (стр. LXXII-LXXIII), Яцимирски още веднъж обобщава: „Но приписывать составление службы Григорию Цамблаку (срв. Н. Дурново „Русская беседа“, 1895, 1, стр. 151), повторяем, у нас нет никаких оснований. Если в каноннике XVI и XVII вв. собр. В. Ундольского № 104, л. 378 краегранесіе въ богородичнахъ и дает имя какого-то „Григоріе", то идентичность последнего с Цамблаком доказать трудно. Можно допустить, пожалуй, что ему принадлежат стихи" Иоанну (Нач. Новоявленный мученикъ, блаженне Гоанне и т. д....; но отсуствие рукописей с полной службой до 1534 года - факт, много говорящий в пользу нашего предположения" (стр. LXXIII).

Между специалистите по медиевистика няма разногласия, че възможно най-пълноценна, съобразена с фактите история на старобългарската литература ще бъде на писана едва тогава, когато станат известни текстовете и всичките им преписи и бъдат издадени възможно най-голям брой литературни и други произведения с обществено звучене от епохата на средновековието. Първите крачки по този колкото дълъг толкова и труден път в българското историческо литературознание е направил проф. И. Иванов със своя монумен тален компендиум „Български старини из Македония". Съществени приноси в тази насока имат Боню Ст. Ангелов с многобройните си публикации и с незавършената си засега поредица „Из старата българска, руска и сръбска литература" (1 част, 1958 и II част, 1967 г.) и К. М. Куев с книгата си „Черноризец Храбър“ от 1967 г., в която са събрани 73 преписа от Храбровото „Ска зание за писмената“. В тази важна редица вече заема свое място и колективният труд на П. Русев, Ив. Гълъбов, Г. Данчев и А. Давидов „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак". Осъществено главно от преподаватели във Великотърновския университет „Кирил и Методий", изданието е една щастливо замислена и реализирана идея, чрез „материализацията" на която по документален начин се подчертават ролята и значението на средновековно Търново в историята на българската култура и литература, а също така и на обществения живот през така драматичния за народа ни XIV в.

Новото академично издание на Словото е несъмнено ценен принос към по-широкото и по-задълбочено изучаване не само на една от първостепенните личности на православ ната и славянска култура, но и на цялата тъй важна за славистката, медиевистиката и балканистиката епоха. Но както и буквените знаци, измислени от мъдрия Кирил, са се нуждаели от изправяне, така и в това хубаво издание са се вмъкнали някои неточности, които трябва да се посочат с оглед на възможно най-голяма негова пригодност и стойност. Преди всичко трябва да подчертаем, че издателят се е опитал да даде изчерпателен коментар за библейските цитати, позовавания, съпоставки, личности и събития, осъ знавайки неговата необходимост, „като намаляха мъже, познавачи на закона" (31. 2), още повече, отколкото в началото на петнайсетия век. Ще се спрем само върху най-недопустимите грешки, които за жалост се намират в него. На с. 46 авторът пише какво е направил Птолемей „за да получи от юдеите само Стария завет и ше с тима добри преводачи", което е коментар на 30.5-8, където за броя на преводачите се говори съгласно с традицията следното: н посла шт которлагожд колена (а те са били 12) шесть вѣд шину въ 140 Конець н итчскын законь H AAНискын Азыкь, Това остава в пряка връзка с бел. 46 (с. 173), където пише за Септуагинта - превода на Седемдесетте, както сме свикнали да определяме броя на преводачите. Несполучлив е излязъл и коментарът на с. 26, където се споменава Птолемей като един от най-прославените библейски герои. В същия дух е направен преводът и на 30.5, че такива мъже като Птолемей са се появили извън Стария завет, но са били включени в Писанието, а това е погрешно. писаним прѣдаемн (прѣдаваемн) означава в случая тяхното свързване с Писанието (което може да означава и Петокнижие, и целия Стар завет, и цялата Библия, а не включването им в канона. По-долу се споменава за затваряне устата на безсрамните юдеи (срв. І Кор. 1, 22) и за отхвърляне мъдруванията на безумните елини (срв. Тит. 1, 10-11) и това за жалост може би се отнася несъмнено към превода на Седемдесетте, а не е защита на българския превод на свещените книги, както твърди авторът (с. 37). Има още няколко съмнителни места в превода на Словото. Най-сериозна е грешката при 7. 1-2, където незабелязването на псалмовия цитат (както и на редица други цитати и позовавания) е предизвикало лоша сегмен тация на текста и следователно лош превод. Изречението показа и себ Давыданстинстваша ко правединка тако финна про ЦЪЕТЕ (Пс. 91,13) ще рече горе-долу, че той (Евтимий) със себе си, със своя личен пример потвърди истината на Давидовите думи, че „праведникът разцъфтя сякаш финикова палма"; срв. още 59.4. От това е произлязла и грешката на с. 25. че „Евтимий се е показал истиногласен Давид“ - Евтимий е показал, че Давид е истиногласен; вж. и в речника с. 424. Да отминем редицата по-дребни грешки, не тъй важни за неподготвения читател, който все пак ще разбере например защо Йоан Крьстител се смята за старозаветен герой, макар че се споменава само в новозаветните книги (бел. 10, с. 129) и т. н., и да се спрем върху функцията на включваните библейски образи и цитати.

От произведенията на бележития български писател Григорий Цамблак, писани в Русия, които отчасти засягат и руската действителност (затова трябва да се разглеждат като творби на старобългарската, и на староруската литература), челно място заема „Похвално слово за Киприан". Това извънредно интересно произведение досега не епреведено на новобългарски език, не е подлагано на обстоен литературен анализ и затова не е познато на по-широк кръг читатели и даже специалисти. Това налага то да бъде разгледано и оценено от повече страни, да бъде подложено на пълен литературно-исторически анализ, за да се видят неговите художествени достойнства и да се определи мястото му и ролята му в литературните връзки между българи и руси в края на XIV и началото на XV в. Един от многото въпроси, които поставя това Цамблаково произведение за разрешение пред литературната история, въпросът за времето и мястото на неговото създаване. e Забележителното произведение e на Григорий Цамблак „Похвално слово за Киприан познато на науката днес само по един препис в сборник от XVI в., № 235 (384) на бившата Московска синодална библиотека в руска редакция. Сега се съхранява в Государственный исторический музей - Москва. В сборника са поместени от л. 1 до л. 245 двадесет и едно Цамблакови произведения, затова той има заглавие: „Григорна Цамблака слова". Интерес представлява литературното обкръжение на този единствен препис на творбата. Тя е поместена като двадесет и първо поред произведение (л. 236 - л. 245) след деветнадесет църковнопоучителни беседи на Цамблак и неговото „Мъчение на Йоан Нови Бялградски", всички познати и по десетки други преписи. Или в целия сборник от народностно определените в тематично отношение Цамблакови произведения са поместени само „Мъчението на Йоан Нови Бялградски" и похвалата му за Киприан. Любопитно е, че в оглавлението на Великите чети-минеи на Макарий Цамблаковото слово за Киприан е отбелязано в края на юлския том, в който са поместени 18 произведения на Григорий Цамблак под заглавие „Книга Григорна Цамблака". Това слово е отбелязано като двадесет и първо поред. По всичко изглежда на митрополит Макарий и сътрудниците му е бил познат Синодалният сборник № 235 (384), в който „Похвално слово за Киприана също е на двадесет и първо място. Във ВМЧ, пазени в ГИМ, собр. Синодалное, № 996, от 1552 г под. 31 юли на л. 827 е отбелязано ка. Слово надгробное Кіпріано мнтрополитор. МACTO Наше обо и сте намъ пострадатн". За съжаление това е само в оглавлението. В самия том словото не е поместено по необясними причини. Поместени са само 18 Цамблакови произведения.

Всепризнато е, че най-талантливият ученик на Евтимий Търновски, негов достоен приемник и следовник на традициите на Търновската книжовна школа, Григорий Цамблак. Този изумително енергичен човек, отличен дипломат и бележит писател развива многостранна обществена и литературна дейност на те риторията на различни страни - България, Византия, Сърбия, Румъния, Русия - създава произведения с българска, сръбска, румънска и руска тематика. Той е живата връзка между българи, сърби, румънци и руси в края на XIV и началото на XV в. Със своята свободолюбива мисъл, енергичност, нескован и непреклонен от църковните догми дух, с огромната си ерудиция, с дипломатическите си способности, с плодовитото си перо Григорий Цамблак далеч не отговаря на днешните представи за средновековна личност. Вече шест века неговата извънредно интересна, бурна житейска съдба и литературно дело занимават писатели и учени. От произведенията на Григорий Цамблак, писани в Русия, челно място заема „Похвално слово за Киприан“. Досега тази интересна творба не е преведена на новобългарски език и не е подлагана на обстоен историко-литературен анализ. Прегледът на научната литература, на който тук нямам възможност да се спи рам, показва, че в продължение на 150 години след откриването му това Цамблаково произведение буди интерес както у български, така и у редица руски и други учени. С любопитните си и ценни вести, които съдържа, то еизползувано неведнъж за потвърждаване или опровергаване на една или друга теза в медиевистиката. В повечето случаи обаче то е разглеждано едностранчиво, само като извор на исторически сведения. Това налага то да се подложи на обстоен историколитературен анализ, за да се видят неговите идейно-художествени достойнства ида се определи мястото и ролята му в литературните връзки между българи и руси в края на XIV и началото на XV в. „Похвално слово за Киприан" от Григорий Цамблак е познато на науката днес само по един препис в сборник от XVI в., №235 (384) на бившата Московска синодална библиотека в руска редакция. Сега се съхранява в Държавния исторически музей (ГИМ) - Москва. В сборника са поместени от л. 1 до л. 245 двадесет и едно Цамблакови произведения, затова той има заглавие: „Григорія Цамблака слова". Интерес представлява литературното обкръжение на този единствен препис на творбата. Тя е поместена като двадесет и първо поред произведение (л.236 - 245) след деветнадесет църковнопоучителни беседи на Цамблак

Докато в книгохранилищата на Съветския съюз са запазени ръкописите на Цамблак, у нас в Германия е съхранен неговият образ, предизвикал очарование и вдъхновение у художниците на баварската школа. Освен образа, визуално, неговото присъствие, неговият патриотичен български дух е предизвикал и възхищението на немските хронисти, които са описали подробно неговото импозантно посрещане от папа Мартин V и крал Сигизмунд на 19 февруари 1418 г., както и литургията в Констанц, което говори, че той е бил също една централна църковна и политическа фигура на Вселенския събор. Докладът ми е изграден върху новооткрити или малко използувани и неизследвани досега извори за Григорий Цамблак и неговата мисия на Вселенския събор в Констанц. Констанцкият всемирен събор се явява като едно от най-големите и найзначими събития на късното Средновековие. Всички политически и църковни проблеми е трябвало да намерят на събора своето мащабно решение. Един така продължителен на години събор (1414-1418 г) е дал възможност за небивал дотогава и след това съвместен живот на учени от различни нации, факултети, остроумни хуманисти, литературни и църковни експерти, поети..., за което свидетелствуват многобройни писмени документи. Така ние научаваме от старите немски хроники за атмосферата на града, за красивите архитектурни сгради, за живота по време на четиригодишния Вселенски събор. Политически погледнато, Констанц е бил имперски град - т. е. самостоятелен град-държава в империята, който еимал свои закони, монети, водел войни, сключвал държавни договори и бил вплетен в една гъста мрежа от външнополитически и стопански интереси. Икономически градът е бил търговски център благодарение на доброто му разположение на Боденското езеро, което благоприятствувало на далечната търговия да се реализира по най-краткия път през удобните проходи на Алпите, по реката Рейн и нагоре. В центъра на града се намирала катедралата, в която се е състоял Вселенският събор. Тя се извисява и днес близо до брега на езерото. До нея са били разположени жилищата на епископите и палатата, която притежавали за жилище папа Йоан ХХIII и след това папа Мартин V. От източната страна на катедралата се намирал т. нар. „кауфхаус“ (търговски дом) - който съще ствува и днес. В него кардиналите се събирали при избор на нов папа. Освен това в града и околността се намирали няколко мъжки и женски манастири.