Русев

В редакцията се получи писмо от др. Пеньо Русев, в което се казва: Позволявам си да обърна внимание на следното: 1. Като разглежда разказа „Андрешко", на стр. 51 (кн. 5, 1960 на сп. „Литературна мисъл") М. Драгостинова пише, че в моята книга „Творчеството на Елин елин до Балканската война" се проявявала една методология, която търси да обвър же тясно образа с някакъв действителен прототип"; че според мене стихийният бунтар Андрешко е член на Земеделския съюз" и че проучвайки и наблюдавайки живота и дейността на тази организация, Елин Пелин е открил своя герой именно в нейните редове". Като ми натрапва и приписва всичко това, М. Драгостинова заключава: „Та кова автоматическо прилагане на историческите факти ще ни доведе до един напълно емпиричен подстъп към литературните явления“. В моята книга няма приписваните ми от М. Драгостинова изказвания. Обрат но, в нея аз пиша: въпросът дали Андрешко принадлежи към земеделците или со циалистите трябва да бъде отнесен в кръга на гаданията" (стр. 114-115). Нещо повече - аз твърдя, че „не е от значение" дали ще отнесемАндрешко към земеделците или социалистите от онова време.

Между специалистите по медиевистика няма разногласия, че възможно най-пълноценна, съобразена с фактите история на старобългарската литература ще бъде на писана едва тогава, когато станат известни текстовете и всичките им преписи и бъдат издадени възможно най-голям брой литературни и други произведения с обществено звучене от епохата на средновековието. Първите крачки по този колкото дълъг толкова и труден път в българското историческо литературознание е направил проф. И. Иванов със своя монумен тален компендиум „Български старини из Македония". Съществени приноси в тази насока имат Боню Ст. Ангелов с многобройните си публикации и с незавършената си засега поредица „Из старата българска, руска и сръбска литература" (1 част, 1958 и II част, 1967 г.) и К. М. Куев с книгата си „Черноризец Храбър“ от 1967 г., в която са събрани 73 преписа от Храбровото „Ска зание за писмената“. В тази важна редица вече заема свое място и колективният труд на П. Русев, Ив. Гълъбов, Г. Данчев и А. Давидов „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак". Осъществено главно от преподаватели във Великотърновския университет „Кирил и Методий", изданието е една щастливо замислена и реализирана идея, чрез „материализацията" на която по документален начин се подчертават ролята и значението на средновековно Търново в историята на българската култура и литература, а също така и на обществения живот през така драматичния за народа ни XIV в.

Новото академично издание на Словото е несъмнено ценен принос към по-широкото и по-задълбочено изучаване не само на една от първостепенните личности на православ ната и славянска култура, но и на цялата тъй важна за славистката, медиевистиката и балканистиката епоха. Но както и буквените знаци, измислени от мъдрия Кирил, са се нуждаели от изправяне, така и в това хубаво издание са се вмъкнали някои неточности, които трябва да се посочат с оглед на възможно най-голяма негова пригодност и стойност. Преди всичко трябва да подчертаем, че издателят се е опитал да даде изчерпателен коментар за библейските цитати, позовавания, съпоставки, личности и събития, осъ знавайки неговата необходимост, „като намаляха мъже, познавачи на закона" (31. 2), още повече, отколкото в началото на петнайсетия век. Ще се спрем само върху най-недопустимите грешки, които за жалост се намират в него. На с. 46 авторът пише какво е направил Птолемей „за да получи от юдеите само Стария завет и ше с тима добри преводачи", което е коментар на 30.5-8, където за броя на преводачите се говори съгласно с традицията следното: н посла шт которлагожд колена (а те са били 12) шесть вѣд шину въ 140 Конець н итчскын законь H AAНискын Азыкь, Това остава в пряка връзка с бел. 46 (с. 173), където пише за Септуагинта - превода на Седемдесетте, както сме свикнали да определяме броя на преводачите. Несполучлив е излязъл и коментарът на с. 26, където се споменава Птолемей като един от най-прославените библейски герои. В същия дух е направен преводът и на 30.5, че такива мъже като Птолемей са се появили извън Стария завет, но са били включени в Писанието, а това е погрешно. писаним прѣдаемн (прѣдаваемн) означава в случая тяхното свързване с Писанието (което може да означава и Петокнижие, и целия Стар завет, и цялата Библия, а не включването им в канона. По-долу се споменава за затваряне устата на безсрамните юдеи (срв. І Кор. 1, 22) и за отхвърляне мъдруванията на безумните елини (срв. Тит. 1, 10-11) и това за жалост може би се отнася несъмнено към превода на Седемдесетте, а не е защита на българския превод на свещените книги, както твърди авторът (с. 37). Има още няколко съмнителни места в превода на Словото. Най-сериозна е грешката при 7. 1-2, където незабелязването на псалмовия цитат (както и на редица други цитати и позовавания) е предизвикало лоша сегмен тация на текста и следователно лош превод. Изречението показа и себ Давыданстинстваша ко правединка тако финна про ЦЪЕТЕ (Пс. 91,13) ще рече горе-долу, че той (Евтимий) със себе си, със своя личен пример потвърди истината на Давидовите думи, че „праведникът разцъфтя сякаш финикова палма"; срв. още 59.4. От това е произлязла и грешката на с. 25. че „Евтимий се е показал истиногласен Давид“ - Евтимий е показал, че Давид е истиногласен; вж. и в речника с. 424. Да отминем редицата по-дребни грешки, не тъй важни за неподготвения читател, който все пак ще разбере например защо Йоан Крьстител се смята за старозаветен герой, макар че се споменава само в новозаветните книги (бел. 10, с. 129) и т. н., и да се спрем върху функцията на включваните библейски образи и цитати.

Проф. д-р Пеньо Русев работи на научното поприще цели 45 години. От първата си научна публикация през 1937 г. до сетния си дъх през 1982 г. той се труди активно и остави значително научноизследователско дело. То включва 260 заглавия на книги, монографии, студии, статии, рецензии, които могат да се систематизират в няколко направления: опе ративна критика, история и теория на литературата, сравнително литературознание, пси хология на художественото творчество и на художественото възприемане, теория на информацията. Във всяка една от тези сфери на науката проф. Русев прави свой съществен влог, отличаващ се с оригиналност и задълбо ченост. Многопосочността на неговите науч ни занимания не накърнява проникновеното третиране на изследваните от него проблеми. С еднаква вещина той работи и в областта на литературната история, и в областта на психологията на художественото творчество. Неговите най-значителни приноси са тъкмо в тези две области на науката. По-странични те му занимания с литературна критика и тео рия на информацията само допълват и обогатяват основните му научни трудове. Именно те го нареждат сред учените литературоведи, допринесли за развитието и издигането на българската литературна наука. Доминиращо направление в цялостната научноизследователска дейност на проф. П. Русев е историята на българската литература. Интересите и проучванията му в тази насока са не само най-дълготрайните, но и най-плодоносните, защото многовековното развитие на родната литература предоставя на учения многообразен материал за работа и възможност за широко разгръщане на науч ноизследователските способности. Литератур ната история отговаря в най-голяма степен на творческия натюрел на проф. Русев, тъй като у него преобладава подчертан стремеж към издирване, събиране и осмисляне на историко-литературните факти и явления, склон ност към интерпретацията им в тяхната вза имовръзка, способност да се видят и оценят те както в рамките на конкретните общественополитически и културно-исторически условия, 110 които са ги родили, така и в развитието на литературния процес през вековете. За лите ратурния историк П. Русев е характерно насочването предимно към непроучени или недостатъчно изследвани въпроси от историята на българската литература, към писатели и творби, които трасират пътя на нейното развитие. И още една присъща само нему чер та - широкия диапазон на историко-литературните му интереси и занимания. Той е от малцината наши учени, които с еднакъв успех изследват и старата, и новата българска литература. Трудно е да се каже кой от двата дяла в хилядолетното развитие на българската литература се радва на по-голямата му любов и предпочитания като изследвач. Важ ното е, че в разработването и на старобълга ристичните, и на новобългаристичните лите ратурни проблеми проф. Русев прави свой съществен принос, отличаващ се с оригиналност в подхода и трактовката на фактите и явленията, със задълбоченост и последователност на научните тези, с методологическа правомерност и принципна взискателност.