Резюме
През 1974 г. върху страниците на сп. „Литературна мисъл“ се осъществи дискусия по проблемите на съвременното българско литературознание, възникнала при разглеждането на сборника „Диви разкази" от Николай Хайтов. В кн. 2, 3 и 6 на нашето списание бяха поместени статии от Никола Георгиев, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Ванда Смоховска-Петрова, Искра Панова, Цанко Младенов, Владимир Несторов, Атанас Натев и Огнян Сапарев. Даде се място на всички постъпили в редакцията материали и по този начин се осигури трибуна на литературоведите, които желаеха да споделят свои мисли за пътищата и перспективите на лите ратурната наука. Част от застъпените становища са полярни и непримирими. Привържениците на точните методи отхвърлят всеки друг подход като ненаучен и смятат себе си за единствени представители на научната критика. Авторите с школовка и нагласа, която ги сродява повече с изкуството, са срещу всеки опит да се пренебрегне ролята на вкуса, на индивидуалните предпочитания и фактори, на стиловото изящество в критиката, съчетано със зачитане на социалната и историческа детерминираност на изкуството. Струва ни се, че крайностите в двете гледища са неприемливи с тоталното си пренебрежение едно към друго. Би трябвало да се търси синтез между точност на анализа и артистичност на стила, без това да води до терминологичен хаос. Самото понятие „анализ" е далеч по-широкообхватно, отколкото го схващат някои млади критици. То включва не само различните нива на текста, но и цял комплекс от фактори. Аналитичността съвсем не е монопол на структуралния подход. Ако многостранният синтез е трудно достъпен за една творческа личност, богатството на стилове в нашата съвременна критика го осъществява с общи усилия. Докато съзнава своите качества и преимущества при анализа до определено равнище, структурно-системният подход е полезен и приемлив. Но в практиката на някои западни тео ретици се прояви амбицията за издигането на този метод едва ли не до обема на мироглед, на всепоглъщаща система. Подобна самомнителност е безпочвена и в началото на 70-те години това стана ясно дори във Франция, където структурализмът като течение бе завоювал значителни позиции. Отливът от интереса към него вече е забележим и, струва ни се, че не бива със закъснение да се приема една отшумяла мода. Но у нас в същност няма категорични застъп ници на структурализма като културно-философско направление. В известни граници не трябва да се изоставят откритията на структурно-системния подход като частен литературоведски метод. Постиженията на редица автори от 20-те години насам в чужбина и у нас доказват ефективността и теоретическата плодотворност на този подход. Дележът на „научна критика“ и „импресионистична критика" се прави с явното намере ние всеки друг подход извън структуралния да бъде обявен за „ненаучен". У нас също има подобни опити, при които се използуват варианти, синоними - аналитична“, „артистична", есеистична" и т.н. критика. Не липсват и амбиции да се отрекат възможностите на различните методи, свързани помежду си: психобиографичен, социално-историчен, анализът да се ограничи в текста. Пренебрегва се и народоведският подход в литературознанието.