XVII

В областта на теоретическото литературознание за научни открития се говори рядко. Едва ли съществува друго поле на хуманитарни проучвания, където така трудно се стига до категорични сполуки. Удостоени при това и с обществено признание. Не мисля обаче, че се отклонявам от истината, като определям основните из- следвания на акад. Д. С. Лихачов върху старата руска култура и литература като поредица от постижения, равнозначни на забележителни открития, набелязали възлови моменти в оформянето и развитието на цяло ме тодологическо направление в съвременната литературна медиевистика. Нека припомня, че и най-подробното разкриване на художествените качества на средновековната литература, които я представят като исторически определен вид словесно творчество, не би могло да я изравни естетически с художествената литература на новото време. По две причини - защото тя е творение на отдавна превъзмогнато творческо съзнание и защото е невъзможно пълното възвръщане към него, мисловното и емоционалното изживяване на действителността от неговите духовно-оценъчни позиции. Но в известен смисъл, в известни граници всяка подобна характеристика, реабилитира" средновековната литература пред съвременния читател, като я осмисля и тъл кува в светлината на собствените и изобразителни достойнства, опровергава наслоените предубеждения и дава ключ за тайните на нейната поетика. И когато бъде сполучливо въведен сред тях, макар и да не попада под неотразимото им влияние и да не става съучастник в авторовите емоции, съ временникът непременно осъзнава, че се намира в пределите на художествен свят, чиито естетически закони трябва да се зачитат.

Напоследък съветските литературоведимедиевисти и особено ленинградският колектив в Пушкинския дом при АН на СССР, възглавяван от акад. Д. С. Лихачов, развиват широка изследователска дейност. Публи куван бе колективният труд по история на жанровете в староруската литература, книгата на Д. С. Лихачов „Развитие на руската литература", на Л. А. Дмитриев „Житийните повести на руския Север като литературни паметници през XIII-XVII в. Подготвят се за печат и други книги - на Я. С. Лурье за летописите и на Л. А. Творогов за хронографа. Към талантливите ленинградски учениЛитературоведи принадлежи и А. Мих. Панченко, известен с книгата „Чешко-руските литературни връзки през XVII в. Той под готви и издаде текстове на руските поети през XVII в. „Руската силабическа поезия през XVII—XVIII в." под общата редакция на В. П. Адрианова-Перетц (Л., 1970). На VII конгрес на славистите във Варшава изнесе интересен доклад - Славянските връзки и националните традиции в руската литература на границата между XVII и XVIII в. Всичко това показва, че А. М. Панченко е сериозен славист-медиевист, който не само анализира закономерностите в развитието на литературния процес в средновековната руска литература, но го разкрива и оценява в общославянски план. В новия си труд А. М. Панченко изследва един от сложните периоди от развитието на руската литература - XVII в., век на прелом, на преход от старата, църковна книжнина към литературата на новото време, към новите литературни жанрове. В центъра на неговото изследване е последната тре тина на века, епоха на първото оформено направление в руската литература барокът. Още в увода Панченко засяга един от най-спорните въпроси в староруската ли тература. По стара традиция, пише той, руската литература до „Смутното време се смята за изключително прозаическа. Периодически възобновяваните опити да се обори тази постановка, да се намери в писмеността за бележим слой метрически организирани паметници се подклаждат от изказаното или премълчано убеждение, че отсъствието на развита книжна поезия намалява стойността на националната култура и снижава нейната абсолютна ценност. Тази научно несъстоя телна предпоставка се дължи на естествения за руската наука от ново време европоцентризъм: ако някое свойствено на Западна Европа явление ечуждо за Русия, следва, че е на лице още един признак за прословутата руска изостаналост" (с. 3). Така още в нача лото Панченко застава в защита на националните особености на руската литература, на нейната национална неповтоРимост. Като обяснява развитието на жанровете в староруската литература, Панченко въз приема концепцията на Д. С. Лихачов за сим биозата между писмената литература и фол клора. „Приблизителната схема на словесната култура от периода на възникването и първоначалното разпространение на хри стиянството има следните очертания: писмеността в началото е служила предимно за култови цели или на държавните (кня жески) и делови нужди, а поетичното чувство" на руския народ било задоволявано от фолклора" (с. 3); творци и изпълнители на народната поезия той вижда изключително в смешниците (скоморохи). Струва ни се обаче, че кръгът на стихотворците е бил значително по-широк.

В началото на 1980 г. студентите от специалността руски език и литература на педагогическите вузове в СССР получиха прекрасен учебник - „История русской литературы X-XVII веков" под редакцията на акад. Д. С. Лихачов, който е и един от авторите на учебника. Това сериозно, дълбоко научно и заедно с това напълно достъпно за студентското съзнание учебно пособие безусловно ще намери най-топъл прием и сред преподавателите по руска литература в университетите и педагогическите вузове в България. При това именно сред преподавате лите по руска класическа и руска съветска 160 Литература, а не само по староруска литератфра, защото на авторите на горепосочения учебник, опиращи се на двете основни положения на В. И. Ленин в учението му за културното наследство, се еудало убедително и Всестранно да покажат значението на староруската литература. А значението на староруската литература, както се отбелязва в предговора към учебника, се състои преди всичко в това, че тя ни помага да разберем достиженията на великата руска литература от XIX и ХХ в. В староруската литература се намират изворите на високата гражданстве ност и идейност на руската литература от новото време. Старата руска литература предава на руската литература от новото и найновото време своята висока идейност, огромния си художествен опит, гъвкавостта и богатството на литературния език, на образната система" (с. 4). Обхващайки огромен (и по продължителност във времето, и в количествено-жанрово отношение) материал - първата глава започва с разглеждане на въпроса за възникването на староруската литература, последната завършва с изследване на стила барок в руската литература от XVII в. - авторите са съумели да избягнат наглед непреодолимите за дадения род пособие мозаичност и претрупаност. Като разглеждат сложния процес на формирането на старата руска литература, те нито за минута не забравят за главното - за нейното своеобразие. Литературата е необходима със ставна част от историята на страната. Руската Литература още от времето на своето за раждане се формира като литература, съ ществуваща не за себе си, а за обществото. Учебникът „История русской литературы ХXVII веков" убедително прокарва и доказва мисълта, че „своеобразието на старата руска Литература не е само в характера на отделните и произведения, но и в особения път на нейното развитие - път, свързан най-тясно с руската история, отговарящ на потребностите на руската действителност. Старата руска литература винаги е била пропита от широките обществени проблеми на своето време" (с. 459). Както отбелязват авторите на учебника, староруският писател още през ХI в. възприема своя труд като труд в служба на родната страна. Староруската литература винаги се еотличавала с особена сериозност, опитвала се е да отговаря на главните въ проси на живота, зовяла е към преобразования в него, имала е различни, но винаги високи идеали. Всички руски писатели високо оценяват писателската служба. „Всеки от тях - както пише в предговора акад. Д. С. Лихачов - е в някаква степен пророк-изобли чител, а някои са просветители, разпространители на знания, тълкуватели на действи телността, участници в гражданския живот на страната" (с. 7).

Едно от най-интересните явления в развитието на българската култура през XVII—XVIII в. е литературата на българите-католици. Сравнително ограниче на по обем и без пряко влияние върху цялостния литературен процес, тя е съ щевременно един важен симптом за пътищата на българското духовно развитие в навечерието на Възраждането. Чрез католическата литература се извър шва по думите на П. Динеков първият по-значителен „пробив към европейския свят" [9, 15], появяват се барокови елементи в развитието на българската литература и изобщо се прави опит за излизане от рамките на културата на средновековната гръко-славянска общност и за приобщаване към европейското литературно развитие. Поради това изследването на българо-католическата литература е от значение не само за изясняване на собственото и развитие и на отношението й към цялостния литературен процес в България през XVII—XVIII в., но и за очертаване на основните развойни тенденции на българската литература при прехода от Средновековието към новото време. До XVII в. българската литература е средновековна по тип. При своето възникване през IX в. тя възприема ред елементи, характерни за византийския културен модел, в който важна съставка е трансформационно усвоената антична традиция и непрекъснатият интерес към античността - разбира се, в рамките на приемливото за източнохристиянската доктрина. На това се дължат и редица хуманистични елементи в литературата на Симеоновия Златен век, както и рационалистическите проблясъци в знанието от това време. През втората половина на XIV в. българската литература достига върха на своето средновековно развитие. Разцветът на феодалната култура от онова време е свързан както с относително пълното развитие на феодалните отношения в България през XIIIXIV в., така и със състоянието на византийско-славянската културна общност, която през XIV и началото на XV в. се изявява в най-чистия си вид [срв. 4, II, 271]. Най-ярка проява на тази кулминационна точка в развитието на българската средновековна литература е дейността на Евтимиевата школа, разпростряла се и извън пределите на България.

Динамичният духовен живот в Ловеч и Ловешки окръг днес се подхранва от корените на древна и богата традиция, чиято поява и развитие били обусловени от редица социално-икономически и културно-политически предпоставки. Селището било обявено за митрополитско седалище още през време на Втората българска държава (1186—1393). В Палаузовия препис на Бориловия синодик се споменават петима ловешки владици: Лонгин, Мелетий, Киприан, Симеон I и Симеон II. Започнало усилено строителство на църкви, манастири и скитове. Тяхната богослужебна практика наложила откриването и поддържането на скрипториуми и художе ствени ателиета. Не е случаен фактът, че именно от Ловеч произхожда първата подписана икона в нашето изкуство - „Старозаветна Троица" на Недялко Зограф от 1598 г. (ЦИАМ, № 3332). Най-ранният известен писмен паметник, свързан с града, е Ловчанският сборник, който бил създаден от калиграфа Пахомий в чест на местния деспот Иван Александър. Предполага се, че бил преписан в манастира „Св. Георги“ в укрепената част на града. За terminus post quem на кодекса служи датата 1331 г., когато ловешкият владетел бил избран за цар на българите. През 1392 г. книгата била пренесена на север от тримата български монаси Софроний, Пимен и Силуан, които основали манастира Нямцу в Молдова. Руският професор Яцимирски закупил този сборник от старообредци-липовани във Вилков и изложил съдържанието му в труда си „Из славянских рукописей. Тексты и заметки“ (М., 1898, с. 93-151). Вероятно в Ловеч през XIV в. бил сътворен споменатият Палаузов препис на Бориловия синодик от 1211 г.5 Това ценно произве дение (НБКМ, № 289) допълва липсите в същинския Борилов синодик, писан в Търново при Иван Шишман. За съжаление епохата на Второто българско царство не е завещала повече факти за състоянието на духовния живот в Ловеч.