светлината

Едва напоследък, във връзка с XIII конгрес на Съюза на полските писатели, се разгърна широка и дълбоко принципна дискусия за състоянието и перспективите на полската литература. В атмосферата, в духа на заседанията на самия конгрес също се чувствуваше нещо ново - по-голяма принципност. Вниманието беше насочено преди всичко към възлови, централни проблеми, докато на предишните конгреси често се акцентираше върху второстепенни въпроси от тясно професионален характер. Дори и при най-добро желание за добросъвестно и обективно представяне на литературните факти човек не е застрахован от опасността да изпадне в едностранчиви оценки, тъй като в полската литература има такова разнообразие на творческите инди видуалности, а някои творци претърпяха такава еволюция, че информациите, а особено по-кратките, са доста трудни. Все пак някои явления са твърде очевидни. Ако се сравни литературата в Полша през последните шест-седем години с лите ратурата от предишния период, всеки непредубеден читател ще види, че по-новата литература стои на по-високо художествено ниво, характеризира се с дълбочина, богат ство и динамика. Развитието на отделните творчески индивидуалности стана много по-органическо, свободно и непринудено.

На 24 юни 1963 г. в Института за литература се състоя разширено заседание на научния съвет, на което бе обсъден доклад на ръководството на института във връзка с речта на др. Тодор Живков пред дейците на културата и изкуството. Докладът, изнесен от директора на инсти тута проф. Георги Цанев, подложи на анализ научно-изследователската работа на институтския колектив във връзка с основните задачи, набелязани в речта на първия секретар на ЦК на БКП. Бяха подложени на критика както работата на института като цяло, така и отделните грешки и увлечения в работата на научните сътрудници. Набелязаха се и перспективите за развитието на института, както и най-главните непосред ствени задачи, произтичащи от духа на партийните изисквания пред марксисткоЛенинското литературознание. По доклада се изказаха Георги Димов, Илия Конев, Христо Дудевски, Кръстьо Генов, Тончо Жечев, Ванда Смоховска, Иван Цветков, Георги Вълчев, Искра Панова, Стойко Божков, които изтъкнаха голямото значение на речта за развоя на нашето литературознание. Изказване направи и присъствуващият на събранието сътрудник на Отдела „Култура и изкуство" при ЦК на БКП др. Александър Дунчев.

Не зная сега дали е така, но едно време учениците от гимназиите имаха албуми, върху цветните подвързии на които беше отпечатано Poesie, или Pour souvenir, или просто Album, а вътре се мъдреха всякакъв род пожелания, мисли на големи хора, понякога преписани, без да е посочен авторът и направо подписани от някой, комуто са харесали; мъдреха се и стихотворения, най-често стихотворения в проза“ и какви ли не изповеди или пък само: „подписът ми скромен, имай го за спомен... Възпитаниците на Свищовската търговска гимназия бяха делови младежи. Сериозната практична работа, за която се подготвяха, ги предпазваше може би от сантименталните увлечения, присъщи на младостта им. Мнозина от тях, както се знае, между тях и синове на заможни родители, вече мислеха за несъвършенствата на общественото устройство, четяха социалистически книги и вестници, мечтаеха за бъдещето, подготвяха се за борбата, която предстоеше, за да се преустрои обществото. Николай Лилиев попадна в търговската гимназия случайно и по недоразумение, което остава съдбовно в живота му, защото е слаб да го отстрани, а то властно му се натрапва и по-късно. В Свищов той вече изпъква между съучениците си със своята склонност към поезията, те го помнят като рецитатор на Ботев и Полянов. Но той учи старателно уроците си и чете на български, руски и немски не само поезии, а и философска и политико-икономическа литература. Какво участие е вземал в препирните по тогавашните злободневни политически въпроси, особено по разногласията между тесни и широки социалисти, не можем да знаем. Какъвто е бил свит може и никак да не се е проявявал в тях. Но много показателно етова, че когато през януари 1903 г. неговият приятел и съученик Цоню Стоянов Герганов от Дряновското село Керека, му поднася своя албум с молба да напише нещо за спомен, Николай Михайлов не използува хубавата хартия, за да остави там някое свое произведение, нито преписа чужди стихове, а сподели мисли, които наистина го вълнуваха и които беше много уместно да изтъкне на един ученик, очевидно отдаден на подготовката си за стопанки деятел:

Неговите партийни и ремсови другари са сред нас. Те не само помнят „Васката“ от Хайредин, а дълбоко в сърцата си пазят неговия пример на беззаветно предан другар, на безкористен партиен боец, на страстен публицист и писател. Те са съхранили в паметта си светлината на неговия ярък образ и винаги ни сочат подвига му на гражданин, на революционер и художник. Винаги говорят за него с почит, с възхита, с преклонение. Но..... и с голяма болка. Те искрено съжаляват, че техният прекрасен другар в бой с врага оставя костите си край буйните води на Огоста и не успява да се разгърне като белетрист, въпреки безспорния му талант. Те скърбят за сърдечния ентусиат, за пламенния бонсист, за изобретателния нелегален деец, за организатора партизанското движение... Но те се и гордеят с него, защото еедин знаме носец на поколението, което днес оплодява литературата ни. на До него, в строя на безсмъртните се нареждат Цветан Спасов, Атанас Манчев, Христо Кърпачев, Кирил Маджаров, Христо Козлев, Иван Нивянин, Марко Ангелов, Тончо Стаевски и много други.

В националното самосъзнание на един народ съществуват възлови понятияобрази, в които е съсредоточена интелектуална и емоционална енергия, които като ядра привличат към себе си и напластяват около себе си сложен комплекс от мисли и чувства, имащи трайно, непреходно присъствие в националния психически портрет. Едно такова понятие-символ на българското национално самосъзнание и самочувствие е името на великия светогорски монах, написал преди повече от двеста и петдесет лета своята „История славянобългарска".ATANIOND Едно име сесе превръща в подобен символ постепенно и сложно както по рационален път, така и чрез силата на емоционалното внушение. В този смисъл незаменим е приносът на художествената творба със способността и да въздействува върху недосегаеми с други средства страни на човешката психика. Може с увереност да се каже, че поемата на Вазов „Паисий" е една от найранните и най-ярки срещи с автора на „История славянобългарска“, среща, която оформя в съзнанието на читателя за цял живот определен духовен и физически - с точност до конкретната поза - образ. Затова анализът на поемата едновременно с разкриване на художествената й структура може да разкрие онези черти (или част от тях), с които Паисий Хилендарски и делото му се утвърждават като елемент на народопсихологията. Още при първо четене поемата създава впечатление за монументалност, носи печата на тържествено-приповдигнатия „одически" стил, характерен изобщо за цикъла „Епопея на забравените" - с архаичния си лексикален пласт („мир", „звон“, „бран"), риторическите въпроси („Що драскаше той там, умислен, един?/ Житие ли ново, нов ли дамаскин"), дългите (шестостъпни хореични) стихове, с масивната си постройка (116 стиха), разчленена не на строфи, а на няколко големи части; с бавно разгъващите се периоди, сложно разклонения синтаксис („Нека всякой наш брат да чете, да помни, / че гърци са люде хитри, вероломни, / че сме ги блъскали... / и затуй не можат... / и че сме имали царства и столици, / и от нашта рода... / как свети Борис се покръсти в Преслава, / как е цар Асен...) и пр. Основен стилистичен белег на поемата е плеоназмът (многословието), който в структурно отношение се поддържа от паратаксиса - съчинителната връзка в най-общ композиционен смисъл, присъединяемостта (... +. .). Този белег на стила се определя от следните причини.

Съвсем нова, още миришеща на печатарско мастило книга, е издадена в Прага през пролетта на тази година - „Лев Николаевич Толстой, как го възприемах..." След многоточието следва дълъг списък от имена, който започва с името на Ленин: Луначарски, Горки, Ролан, Уелс, Томас Ман, Зегерс, Хемингуей, Ивашкевич, Талев, Моравия. Статии, изказвания, размисли. Работи на съветски изследователи. Чешки отзиви: от спомените на Зденек Нейедли за пътуването му в Ясна поляна до аналитическото есе на Александър Матушка, B в което се говори за съвременното значение на Толстой. Това е една от първите книги на Толстоевата юбилейна година, излязла чужбина. Книгата е направена добре: в нея може да се проследи как от десетилетие на десетилетие расте в нашия век световният авторитет на Толстой и с колко сериозна полемика е било съпроводено усвояването на уроците на руския писател. Когато човек чете пражкия сборник, се замисля как всяко ново литературно поколение намира в наследството на Толстой нещо особено привлекателно за себе си в светлината на своя опит. И Тук са тесни рамките на литературознанието. В крайна сметка става дума не само за процесите на влияние и творческо възприемане. По-уместно в слу чая е френското понятие presence - присъствие, участие, значимост. Присъст вието на Толстой в днешния живот на планетата не е винаги лесно уловимо ако изхождаш само от преките литературни отзвуци и търсиш признанието на бла годарните ученици, може дори да ти се стори, че Толстой с цели десетилетия изчезва от сцената на световното художествено развитие. Но това впечатление е само измамно и чисто външно. Днес, когато социализмът стана реалност на една трета от земното кълбо, когато социалистическото изкуство все повече се осъзнава като водеща художе ствена сила на съвременността, особено ясно изпъква правотата на известното Лениново предвиждане: само тогава ще бъде разбран Толстой в цялата грандиозност на своите съвършенства и своите противоречия, когато масите „си създадат човешки условия на живот и отхвърлят игото на помешчиците и капиталистите".

Да се даде преценка на едно преводно дело е начинание, обречено по начало на трудни решения. И то не защото историята и теорията на превода не предлагат достатъчно опорни точ ки за обоснован критически анализ, а поради друго, твърде специфично обстоятелство: каче ствата и недостатъците на един превод зависят в немалка степен от особеностите и значимостта на пресъздавания първообраз. И ако съмненията, които една автентична литературна творба буди, с годините сами се опровергават или доказват, то за нейния превод времето е винаги враг; колкото и да е съвършен за историческия етап на културно и езиково развитие, колкото и майсторски да претворява оригинала, един превод старее - редките изключения, например Луте ровият превод на Библията, идват сякаш да потвърдят това правило. Ето защо като временен посредник, като заменим медиум между духа на автора и една чуждоезикова читателска публика, преводачът се осъществява в своето творчество не толкова като писател, колкото като актьор-интерпретатор - неговото изкуство е това на превъплъщението. Затова определенията на Дидро за комедианта в прочутия му „Парадокс за актьора“ важат с пълна сила и за преводача: „Актьорът е също такъв майстор и творец, както и всички художници на словото, на звука, на четката. (...) Той е самостоятелен тълкувател на драмата, трагедията; в тях той привнася неща от себе си. На сцената той не е просто изпълнител, творец и оригинален създател. " ce Така че, от друга страна, сходството на преводаческия труд с този на писателя съвсем не изчерпва с еднаквостта на работния материал - словото. Художественият превод не е занаятско дело, а „произведение на духа" - така го окачествява конгресът на Международната феде рация на преводачите в Дубровник през 1963 г.3 - той представлява своеобразен „опит", критическо есе върху оригинала. Неслучайно латинското „interpretor" означава едновременно1. тълкувам, обяснявам - 2. превеждам - 3. оценявам, схващам, разбирам - 4. произнасям се. решавам. Та преводачът не възсъздава думи, словосъчетания и препинателни знаци (това може да извърши далеч по-ефективно всяка машина за превод!), а пресътворява цял един свят от идеи и образи, написва наново, с нови изразни средства една литературна творба, която носи всички белези на уникалност и неповторимост, понеже е резултат на житейския му и духовен опит, на неговата култура, интелигентност, чувствителност, умение, вкус - с една дума: на неговия талант. Тази е в същност причината, поради която на практика е невъзможно да възникнат два напълно еднакви превода на един и същ художествен текст. (Това проличава най-ясно при превода на поезия.) Нещо повече, колкото личността, индивидуалността, талантът на преводача са по-развити, по-многостранни, толкова и неговият превод ще бъде по-своеобразен, по-необик новен, по-изненадваш, но заедно с това художествено по-верен и по-значим, защото духът на първообраза ще бъде максимално разкрит, ще бъде освободен от духа на тълмача. В това Впрочем се заключава „парадоксът на преводача.…

Двадесет години разделят във времето появата на две от най-значителните произведения на литературната ни класика - поемите „Изворът на Белоногата" (1873) и „Ралица" (1893). Сравняването на тези творби е интересно от ня колко гледни точки: и на първо място, защото по възможно най-пряк начин свидетелствува за промените, настъпили през разделящия ги период в свето усещането и в мирогледното световъзприемане на българската интелигенция. И едновременно с това дава възможност да доловим отчетливо някои от найустойчивите, най-характерологичните доминанти в идейно-нравствената цен ностна система на нашите творци. Съпоставителният анализ на двете произве дения позволява да се надхвърлят рамките на тясно литературното изследване и да се направи крачка напред към свързването му с някои интересни проблеми от психологията на литературното творчество и от по-широката сфера на култу рологията. Кръвната връзка между авторите на поемите дава възможност пре делно директно да се проследят значението на традицията и влиянието на на стъпващите с новата епоха изменения в литературата ни от този период. Преди всичко се налага да фиксираме точно в литературноисторически аспект моментите, в които са създадени двете произведения. „Изворът на Бе лоногата" отразява особеностите от самия край на предосвобожденската епоха. Творбата съчетава в себе си два противоречиви момента: притеглянето индивидуалното поетическо съзнание от колективния фолклорен дух и едновре на менно с това центробежната сила към личностно творческо обособяване. Но двата елемента не се намират в открита борба - те, малко грубо, но най- образно казано, се преливат като скачени съдове до едно максимално ниво, отвъд което започват вече рушащите цялото противоречия. „Изворът на Белоногата" бележи онази граница в литературата ни, която е максимална за органичното отразяване на патриархалния начин на мислене и чувствуване. Противоречията в съзнанието на нейния автор са безспорни - те са и противоречия на обективния исторически момент, който малко преди Освобождението не е нито толкова наи вен, нито толкова патриархален, - но въпреки това творбата като цяло отразява един синтетичен, в най-дълбоката си същност хармоничен начин на светоусещане. През последното десетилетие на XIX в. в съзнанието на българската инте лигенция са настъпили дълбоки промени. Преди всичко се руши хармоничната монолитност на ренесансовото мислене.

Bulgarian literary critics of the 1930's century became the material basis of the article, where the analysis of the problems concentrating around certain concepts has been done. The texts in question are treated as the evidence of the new cultural identification formation in the time when Bulgaria regained its independence. The crisis and East vs West are the key concepts here, being stable and recursive, implying, as it seems, the dilemmas of the Bulgarian elite of that period. The quandaries concerning cultural choices of the first half of the 20th century are the common denominator for those concepts, although their genesis is of a more complicated character. The proposed use of sociological definitions as tools of analysis is caused by the character of the material in question. The key words from genre-homogeneous texts appear in similar contexts. They become inscribed into the wide background of Bulgarian choices and searches for national values, for which European culture conditions are the natural context.