Паисий

Темата „Черноризец Храбър и Паисий Хилендарски - исторически и ли тературни аналогии" се налага както от необходимостта за проучване на домаш ните извори на първия български възрожденец при написване на неговата зна менита „История славянобългарска", така и като съществен момент от големия и важен научен проблем за връзките и приемствеността между Средновековие иВъзраждане, между стара и нова литература. Всепризнато е, че Паисий Хилен дарски е кръвно свързан с предшествуващата го литературна традиция, че един от най-мощните фактори за неговото формиране и израстване като родоначал ник на Българското възраждане и на новата българска литература е дълбокото му сродяване с най-добрите постижения на българския творчески гений през средните векове. Макар със своя историографски труд той да е изразител на ново световъзприемане и нова идейност, в него ясно се долавя присъствието на унаследеното от старобългарската литература като фактология, подход, от ношение, осмисляне, формални белези и т. н. За съзнателно търсената и грижливо осъществена връзка с книжовната про дукция на неговите предшественици свидетелствува самият Паисий Хилендар ски в нееднократните си признания: „Азь вьси монастири стогорские истражих, где имеють болгарски стари книги и црски превелегии, такожде по Болгара по много мѣста..."1 или „Въ наши рукописи много книги и превѣлегии тако бретает се испрво писано како и написа се и начала зде" (с. 61). Науката вече има сериозни успехи в проучването на домашните и чуждите литературни извори на Паисиевата история. В изследванията на редица учени се сочат конкретни текстови паралели между „История славянобългарска“ и използуваните от нейния автор български, латински, сръбски, руски, полски гръцки и други съчинения и се изнасят ценни наблюдения върху начините на заим ствуване и използуване на заетия градивен материал, върху творческото му ос мисляне и подчиняване на авторските задачи.

Понятен е интересът на паисиеведите да установят по-пълно кръга на пи смените източници, използувани от Паисий при създаването на „История сла вянобългарска“, посетените селища, установените или възможни негови кон такти с представителите на Българското възраждане, с изтъкнатите гръцки, сръбски, руски и други дейци от средата и началото на втората половина на XVIII в. Резултатите от изясняването на тези въпроси допълват картината за живота и творческата дейност на Паисий Хилендарски, за духовното и култур но-историческото състояние на епохата, за кръстосаното и взаимно влияние на културата на балканските и европейските народи в процеса на формирането на нациите в европейския Югоизток и по-специално на Балканския полуостров. Косвено те осветляват и проблема за социално-икономическите предпоставки политическите причини за възрожденските процеси и явления сред българи, гърци и сърби по това време. Влиянието на книжовните паметници върху първия наш възрожденски исто рик е сложно, многопосочно и противоречиво. Ако досега са установени над 50 източника на уникалната Паисиева творба, ясно е, че прочетените и въздей ствували върху съзнанието на нейния автор книги са стотици. Добре ориентиран в българската и чуждата историческа книжнина, Паисий създава национа лен критерий за оценка на книгата: страстна защита на правдивата и патриотич на, следователно полезна книга, и войнствуващо отхвърляне на онази чужда книжнина, която съдържа необосновани нападки и критерии към миналото, а чрез него - и към бъдещето на българския народ. Такава е оценката му и към авторите на книгите, с които се е запознал и от които е отбирал за „приствоку пяване" към своя труд. Книгите, колкото и да са важни за появата на „История славянобългарска", са само един от многото фактори, довели до това, че „Паисий пръв показа на българския народ как да се обособи, да се оформи, да се съзнае като нещо от делно от другите балкански етнични единици". Изхождайки от вярното си чув ство за закономерността на възрожденските прояви от българския XVIII в., още през 1912 г. проф. Иван Д. Шишманов подчерта: „Паисий е едно голямо звено в една дълга каузална верига, а не един случаен лост, един акцидент“ и че той ще ни стане по-близьк, когато престанем да го смятаме за явление, независимо от пространството и времето, за личност, чужда на колективността, над която неговият талант и някои благоприятни условия го издигнаха"

През 1963 и 1964 г. излязоха двете части на моята книга „Съвременници на Паисий", B която изнесох познатите ми тогава вести за наши книжовници от средата и втората половина на XVIII в., спрях се на ролята им в развитието на нашата литература, направих някои заклю чения от по-общ характер. Предмет на проучване бяха книжовниците: Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Янкул Хрельовски, Стоян Кованлъшки, Дойно Граматик, Йосиф Хилендарец, Партений Павлович, Милко Котленски, Памво Калоферски, Роман Габровски, Йоан Врачански, Поп Пунчо, Алекси Велкович - Попович. След излизането на книгата събирах нови ма териали за тези и за други книжовници от епохата. Тук искам да изнеса новите вести за някои от гореспоменатите Паисиеви съвременници. Новите материали по принцип не променят на шите представи за съответния книжовник, не променят общата оценка за него; те само обо гатяват знанията ни за него, увеличават броя на неговите ръкописи, които не излизат вън от кръга на досега познатите му книжовни прояви, разширяват знанията ни за времето на книжов. ните му занимания. Понякога сочат години, които уточняват моменти из биографията на да ден книжовник -например за Йосиф Брадати сега вече твърдо знаем, че през 1761 г. е жив