Submitted on

200-годишнината на „История славеноболгарская”

Библиографски раздел
200-годишнината на „История славяноболгарская”

Българската литература по времето на Паисий

Free access
Статия пдф
900
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Историята на Паисий Хилендарски ярко се откройва в развитието на нашата ли тература, тя чертае нови тенденции в културния и политическия живот на българския народ, оказва силно влияние върху съвременници и потомци. „История славяноболгарская" възпламенява душата на българина, пробужда и раздвижва у него народностно съзнание, кара го да възмечтае по-светло бъдеще. Тази велика обновителна роля на Паисий епричина за големия научен интерес към него, благодарение на който са изяс нени важни въпроси из живота и творчеството му. Но въпреки голямата научна литература върху Паисий, все още остават някои въпроси за доизясняване, а други се нуждаят от нова разработка. Твърде интересен въпрос за нашата историческа наука е да се види състоянието на българската литература по времето на Паисий - негови предходници, съвременници и последователи. Писаното по този въпрос има най-общ характер; то обикновено се изразява с мисълта, че Паисий показва някаква приемственост спрямо своите предходници, черпи едни или други вести за български светци по техни жития, писани и преписвани по-рано. Това наистина е така, но то не изчерпва проблема. Българската литература преди и след Паисий не се състои само от анонимни творби, а е дело на много книжов ници, част от които са оставили имената си. Следователно, за да изпъкне по-релефно образът на Паисий като писател, за да се очертае по-пълно значението на историята му, нужно е неговото дело да бъде очертано на по-широк исторически фон. Досега усилията на научните работници бяха насочени към главните представители на българската литература - Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, или пък към съчиненията с историческа тематика (йеросхимонах Спиридон, Зографска история). Познатите днес материали позволяват да се коригира непълно представяната картина на българската литература през XVIII в., да се попълни тя с нови писатели и произве дения. Делото на тези книжовници се свързва с делото на Паисий, което обстоятелство има важно значение за нашето литературно развитие. Паисий е здраво свързан с българската литература преди и след него; от предишните книжовници и съчинения той ревностно черпи знания, които грижовно преработва и предава на своите съвременници последователи. Чрез делото на тези книжовници ние добиваме много по-пълна картина за състоянието на нашата тогавашна литература, за културните интереси на бъл гарина, изобщо за духовния живот на народа. Разбира се, делото на тези книжовници не може да се сравнява по значение с делото на Паисий или на Софроний, но чрез творчеството си те допринасят за тяхното идейно оформяне, а също допринасят за активи зиране на духовния живот у нас.
Submitted on

Орлин Василев на 60 години

Библиографски раздел
Орлин Василев на 60 години

С тревожния пулс на времето

Free access
Статия пдф
1118
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Близо четири десетилетия българският читател общува с художествените образи и с поетическата мъдрост на писателя Орлин Василев. И вся кога се е срещал с неспокойния и търсещ гражданин, с мислещия и отривист поет на човешката правда - с остра реакция и жива импулсивност - с развълнувания и увличащ художник, пробвал почти всички литературни жанрове... Той ще опита в късия разказ да се вслуша съвсем отблизо в пулса на „простите сърца“ и да чуе по-добре повелителния и властен „глас народен", ще напише повести и романи за хайдушкото минало и за още погероичното настоящо житие-битие на народа; ще заклейми жестокия „огнен обръч“ на фашизма и ще утвърди въоръжената „съпротива" и красотата на „бялата пътека“ на народната борба, по която трудовият човек, в жестока класова битка, с цената на много жертви, се добра до щастливия бряг на свободата, задълго ще се задържи в плен до върховете на родната драматургия, за да я оплоди със своята „тревога“, „любов“ и „щастие". ..
    Ключови думи
    тревожния, пулс, времето
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Талантът и времето. Томас Ман: „Доктор Фаустус”

Free access
Статия пдф
1241
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Преди двадесет години през лятото на 1947 г. едно швейцарско издателство публикува романа на Томас Ман „Доктор Фаустус“. Сега вече не беше необходима преценката на онзи нещастен, болен евреин, критика Самуел Люблински. Около петдесет години преди това именно той беше направил една прогноза за „Буденброкови“, която времето напълно потвърди: с годините значението на тази книга ще расте и тя ще се чете от още много поколения. Авторът на „Доктор Фаустус“ беше вече всеизвестен писател, влязъл в литературната класика на ХХ в. - той не се нуждаеше от окуражителни слова, казани някога на младия и неизвестен автор на „Буденброкови“. Но тъкмо затова личната и писателската отговорност на Томас Ман ставаше много по-голяма - целият литературен свят щеше да се взре в романа на 72-годишния прославен писател. Може би „Доктор Фаустус“ щеше да остане неговия последен роман, равносметка на един дълъг и богат граждански и литературен живот. За такова внимание от страна на литературния свят имаше твърде много основания извън славата, извън литературната репутация на художника. „Доктор Фаустус" не беше нито замислен, нито осъществен като е д и н роман, като е дин от многото романи. Още преди недвусмислените признания на самия писател литературната публика предусети, че това е роман за епохата под формата на история на мъчителния и греховен живот на художника, че в него има много от умонастроенията на автора, че това е откровена авторска изповед. После дойдоха и признанията. „Доктор Фаустус“ е първото голямо творческо начинание на писателя, което му е било ясно до подробностите още от самото начало, чиито духовни и физически измерения той предварително е виждал не в магически кристал“, а ясно като на длан. И може би не толкова за това, че 68-годишният житейски и близо 50-годиш ният писателски опит даваха своите плодове - пълното покритие на творческия замисъл с творческия резултат - а по-скоро, защото, както сам признава, никой от своите измислени герои (може би само с изключение на Хано Буденброк) Томас Ман не е обичал така искрено, така дълбоко и така страдалчески, както е обичал своя доктор Фаустус, своя Адриан Леверкюн. Обичал го е така, както човек обича себе си и онези, в които вижда себе си. Като измисленият му биограф Серенус Цайтблом той го обгради със своята тревожна любов - от годините на надменното уче ничество до изпълнението на дяволското проклятие.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Сгъстяване на времето в литературата и изкуството

Free access
Статия пдф
1697
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В изграждащата се система на марксистко-ленинската естетика непре станно се запълват празните места, останали от нерешените или неизяснените напълно въпроси около процеса на художественото творчество. Един от тези въпроси, които отварят място за научно изследване, е въпросът за спецификата на времето, в което се развиват художествените образи. За това разви тие може да става дума не само в областта на поезията, както е смятал Лесинг, които но дори и в областта на живописта и другите изобразителни изкуства, са заставени от техниката на средствата, с които разполагат, да предават само един момент от течащо време - изкуствата, които според Лесинг остават и трябва да остават в света на пространствените изменения. Фактът, че тези изкуства, каквито са например изобразителните изкуства, могат да създават образи на живи същества - същества, които живеят и които в тези образи изглеждат като живи, показва, че и те отразяват течението на времето, защото животът винаги протича чрез събитията, които го запълват. Тези образи в изобразителните изкуства следователно съдържат указания не само за момента, който е технически отразен, но и за моментите, респективно периодите, които го предхождат, както и тези, които ще настъпят. Бюстовете на Удон, както изтъква Роден, дори произвеждат впечатление, като че са глави от мемоарни записки, а картината на Йохансон „На стария уралски завод“, както бе изтък нато от художествената критика, отразява една цяла настъпваща епоха. Времето, в което се развиват образите на изкуството, както бе изтъкнал още Белински, изобщо включват в съкратен вид представата ни за течащото време. В един роман или една повест например могат да се включат събития, които в действителния живот биха обхванали няколко месеца или години, а събитията протичат в съзнанието на възприемащия съответното произведе ние в няколко часа или няколко дни. Но Белински разглежда това съкращаване на времето в произведенията на изкуството само във връзка с художествената идея, която ръководи автора в процеса на неговото творчество, като изтъква, че авторът изпуща всичко, което не се отнася към нея, колкото и интересно и да е то, ако се разглежда вън от творбата. Тази правилна мисъл на Белински не изчерпва въпроса за спецификата на времето в творбите на изкуството, защото за съкращаване на времето може да става дума в процеса на научното изследване, което има за обект живота на обществото. Ученият може да си постави за цел да изследва само известна страна от развитието на живота в дадено общество и в този случай той изпуща всичко, което не се отнася до тази страна.
Submitted on

100 години от рождението на Георги Бакалов

Библиографски раздел
100 години от рождението на Георги Бакалов

С ритъма на времето

Free access
Статия пдф
1976
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Георги Бакалов е едно от най-забележителните явления в историята на на шата култура след Освобождението. Надарен с неизчерпаеми сили и изключителна работоспособност, той се увличаше в много области на обществения и култу рен живот. В нашето съзнание обаче неговото име есвързано най-вече с литературата и преди всичко с критиката. Но тоя критик, роден в Стара Загора, града на поетите, извършваше всичко, до което се докоснеше, с вдъхновението на поет. Социалистически деец-просветител, забележителен, неуморим пропагандатор на марксизма, издател и преводач, публицист и литературен критик, редактор на вестници и списания, организатор на литературни начинания - Георги Бакалов остави трайни следи във всички тия дейности, които най-често извърш ваше едновременно. Човек с колосална енергия и огромна ерудиция, с темперамент на борец и с воля за творчество, оптимист и ентусиаст. В моята повече от половинвековна дейност съм работил и съм имал близки връзки с мнозина, но не познавам човек ангажиран така страстно в толкова области на общественополитическия и културен живот като Георги Бакалов. Само преводите му ако вземем, ще получим учудваща бройка. В спомените си за него Христо Радевски съобщава: „В дългото - при ония условия - траурно шествие неговият съгражданин и личен приятел Николай Лилиев бил казал: - Много от тия, които сега изпращат покойника (на погребението имаше и идейни противници на Бакалов), не го признаваха приживе. Но съмнявам се колцина от тях са прочели толкова книги, колкото той е превел." Аз съм чувал, че тая фраза принадлежи на Димитър Подвързачов, друг негов съгражданин. Но който и да е- това твърдение говори за впечатлението, което е правила безпримерната преводаческа дейност на Бакалов. От „Жълтурката и Кълвача" и „Майка" на Горки до Гьотевия „Фауст“ (в проза) и от „Комунистическият манифест" и Марксовия „Капитал" (т. 1) до „Произход на видовете" от Дарвин - такъв е широкият диапазон на неговите преводи - всички свързани с прогре сивното материално и духовно развитие на обществото. Голяма част от тях са номера на многобройните библиотеки, тъй характерни за издателя Бакалов. Предназначението на всички тия преводи, както и на оригиналните му трудове, беше пробуждане класовото самосъзнание на работническата класа, издигане нейното културно равнище. На неговите преводи дължат много за своето обществено, литературно и общокултурно възпитание учащите се и цялата наша интелигенция.
    Ключови думи
    ритъма, времето
Submitted on

Научни съобщения

Библиографски раздел
Научни съобщения

Неизвестен летописен разказ от времето на Иван Асен II

Free access
Статия пдф
2014
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В старите балкански литератури са широко разпространени редица произведения, които е намерил художествена интерпретация култът към светицата Петка (Параскева) Епи ватска, наричана още Нова, Търновска, Белградска или Сръбска, Яшка. Нейните мощи, отнети от латинците и донесени в Търново след знаменитата клокотнишка победа на Иван Асен II, подир падането на Търново под ударите на турците последователно биват пренасяни и престояват за различни периоди от време във Видин, Белград и Цариград, докато най-сетне се озовават в Яш. Несъмнено това е една от съществените причини за популяризирането и развитието на нейния култ сред балканските народи, както и за възникването на значителен цикъл от произведения, принадлежащи към такива продуктивни жанрове на средновековните литератури от източноправославен тип като житийния жанр и химнографията. Около произве денията, съставящи този цикъл, е възникнала богата литература, но все още не са намерили задоволително решение отделни възлови моменти от началната история на цикъла сред южните славяни. В коя година са пренесени мощите от Каликратия в Търново и дали преди това събитие са били преведени на старобългарски някакви произведения за Петка Епиватска ? Кога и колко произведения са били преведени в България ? Кой и къде е направил преводите? Дали само еднаквото име е довело до това странно смесване и взаимно проникване, което наблюдаваме в литературните произведения и иконографията на Петка Епиватска и другите две светици със същото име или това е последица от съвсем друга причина ? Нова светлина върху набелязаните въпроси хвърля една неизвестна доскоро в науката творба на непознат старобългарски книжовник от тридесетте години на XIII в., която носи белезите на друг обикнат от старобългарските писатели жанр - летописния разказ. Централно място в този разказ е отредено на пренасянето мощите на светицата в Търново. Заедно с това неизвестният автор съобщава важни сведения за направен от него превод на произведения от гръцки език, с които се поставя началото на агиографско-химнографския цикъл за Петка Епиватска в старата българска и изобщо в старите славянски литератури. От изключителна важност са и съобщените от автора сведения за първия търновски патриарх Йоаким, които допълват изгубената част от единствения намерен досега препис на житието му и дават възможност да се разбере смисълът на едно неясно място в известния от Бориловия синодик Разказ за възобновяването на българската патриаршия в 1235 г. Ценен заради фактическото си съдържание като исторически извор, Летописният разказ същевременно е Оригинално произведение на старата ни литература, което обогатява представата за книжовния живот в Търново през тридесетте години на XIII в. Публикуването му е наложително.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Поезия на времето и осъзнатия риск (М. Берберов)

Free access
Статия пдф
2147
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В последните стихосбирки на Михаил Берберов е забележимо целенасочено разширяване на диапазона в лирическото превъплъщение. Но дори в артистичността на превъплъщенията се откроява определен акцент - стремеж към разкриване основата, първооблика на нещата. Богатството, неспокойствието и дълбочината на човешката мисъл ги превръщат в един непрекъснато „менящ се образ" (търсенията на поета в тази насока напълно се покриват с мнението на Айнщайн, поставено като мото на стихосбирката „Морето се завръща"). Това творческо ориентиране към „началото“, към „същността“, характерно още за неговите първи книги, за Михаил Берберов не е връщане назад. Мисълта му не познава влеченията по обратни пътища, поетът създава нови координати, в които автор и читател се устремяват към търсените истини: „посоката в дълбочина. През всичко, което ме отделя от същината ми - ще мина. Ставам точен, защото се докосвам до началото." „Началото" - това е смисълът на творческите му усилия. Стремежът на поета към началото, към първо облика на нещата не е стремеж към установяване на застинала, непроменима константа. Те се оказват опорните точки към същността на измерението, което включва раждането и смъртта. И ако между тях е „заключено" протичането на човешкото битие, М. Берберов ще се докосне не до неговите видими прояви, а ще загребе в други пластове, в „подмолите“ (често срещан израз в поезията му) на душата, където бушуват първични, изначални страсти и непримирени стихии на характера. В същото това битие светлите стремежи могат да изведат духа над делничното и грубото, могат да се откроят истинските стойности или разумът, отчаяно мятайки се, още по-трайно ще бъде обсебен от „карнавала" на мъчителните спомени. Защото във всяка своя книга поетът ще ни показва, без да спестява истините, неизбежните бездни и висини пред човешкото познание. И все пак М. Берберов не е поет на стихиите, на необузданите колизии в живота. Рационалната нагласа на автора го насочва към същността на явле нията. Но от стиховете му не е изтръгнато жилото на оная светла и неумолима тъга, която винаги съпътствува умните очи и щедрите сърца. Сега, след като познавам цялостното развитие на този поет, ми е още потрудно да определя импулсите на непрекъснато нарастващия интерес към своеоб разните му поетически търсения. В първата книга на М. Берберов „Внук на кавалджии" (1958) ни покорява едно особено чувство - респект пред оная младост, която може да превърне болката или огорчението си в дълбоко осъзнато и функционално отрицание на несъвършенството. Защото няма по-висша цел в младостта от щастието, от красотата - от „радостта“, както най-често тук ги нарича поетът:
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Времето и неговите „метаморфози” в българския роман между двете световни войни

Free access
Статия пдф
2164
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В различните клонове на науката и във всекидневието се употребяват няколко термина, с които се обозначава философската категория време. Говори се за механическо и за астрономическо време, за субективно (индиви дуално човешко) и за обективно (обществено), за абсолютно и за относително време, за реално и за художествено съществуващо във въображението на писателя време. Отличието между тези формулировки е достъпно и ясно. Не бихме могли например да заменим механическото нито с астрономическото, нито със субективното или обективното време, защото то „съществува“ и „се възприема от човека върху основата на механическото движение на нещата“, което ще рече, че то е в онтогенетическа зависимост от реалността (материалността) на нещата в обективния свят, т. е. е тяхно качество. От друга страна пък, не можем да поставим знак за равенство между субективно и обективно време, както и между реално и художествено време, защото те представят различ ните форми, в които се проявява диалектическото развитие. Термините абсолютно и относително време имат също така своето специфично и обемащо съдържание, което открива в гносеологичен смисъл съществуването на мате рията и с това са по-близки до философията, отколкото до литературната тео рия, която борави предимно с частните принципи на времето така, както механическото време е приобщено изцяло към механиката. Именно поради това в изследването ще се използуват само следните термини: субективно и обективно, реално и художествено време. Субективното (индивидуално човешко) време отразява в себе си относителната продължителност на едно или друго свойство, качество или явление. Това е в същност обективно време, което се явява във формите на човешкото съ знание и има своя относително самостоятелна тоналност, емоционална интензивност и е контрапунктирано във философско-идейните търсения на личността. То не се подчинява на астрономическото време, а само на човешката душевност, като при това често пъти изпреварва или изостава от протичането на обективното време.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Мъдростта на времето

Free access
Статия пдф
2714
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Нашето време е белязано със знака на равносметката. Причина за това е може би бурно протичащото двадесето столетие - никога в историята не са се редували така бързо крахът и разцветът, войната и мирът, никога в толкова кратки срокове не са се осъществявали така полюсни по своята същност съби тия. Така в рамките само на един човешки живот биха могли да се вместят съ бития, които да имат съдбовен, епохален смисъл в историята на човечеството. И затова интересът към мемоарите и дневниците на изтъкнати държавници и полководци е не по-малък от любопитството към писателските спомени и биографии. Изкуството на държавника и политика в изграждането на историята има твърде много общи черти с изкуството на художника и твореца в създаването на един друг свят. Затова интересът към личния живот на такива хора е интерес към историята на човешкия дух, към силата и възможностите на проявленията му... Спомените на Л. И. Брежнев оформят един своеобразен триптих: войната, мира, земята. Получило се е така, че авторът на „Малката земя“, „Възраж дане“ и „Целина" е осъществил забележително по своята хармония и смисъл триединство - пълководеца, политика, държавния и стопанския ръководител. Това триединство се вижда особено ясно още в самия замисъл - да се разкрие в цялата му красота и величие обикновеният съветски човек: на бойното и на мирното поле. Най-хуманните и най-мирни идеи на света трябваше да минат през огъня на най-страшната война, която човечеството помни. И от този огън, от битката със смъртта да бъдат изнесени чисти знамето на мира и живота. И в трите книги на този удивителен документален триптих се утвърждава истината за новия, социалистически човек, човека, който успя да узакони правдата на най-светлия идеал като своя правда и да воюва за тази правда неотстъпно и неуморно повече от половин век. Този Човек умее да защищава идеала, с който е свързан кръвно, независимо дали това ще е Москва или Ленинград, Малката земя или целината. B географския смисъл Малката земя не съществува..." Тия думи на автора изведнъж добиват метафоричен смисъл - Малката земя в ония години, това е онази плоскост, онова пространство, което всеки съветски гражданин е пренесъл в най-съкровения дял на сърцето. Родината не е географско понятие. В съдбовни мигове това понятие придобива изключително поетичен смисъл. Ето така във време на война един „каменист къс суша, притиснат до водата“, с „дължина по фронта шест километра, ширина - едва четири и половина километра" може да получи неочаквано висока цена, да стане символ на родината. В такива мигове „безценни стават храбростта, предаността, инициативата на всеки командир и политработник, на всеки войник и матрос“
    Ключови думи
    мъдростта, времето
Submitted on

130 години от рождението на Иван Вазов

Библиографски раздел
130 години от рождението на Иван Вазов

„Моралната карта” на времето

Free access
Статия пдф
2891
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Вероятно когато Вазов е написал за няколко дни „Михалаки чорбаджи“ в Русе по поръчка на губернатора Акимов за една увеселителна вечеринка в 1878 г., не е могъл да си представи, че тази сценка заедно с „Руска“ ще сложат началото на българския репертоар в нашия театър след Освобождението. „В „Михалаки" всичко е фикция" - пише Вазов. Но в тази малка комедия определено се чув ствуват обстановката и настроенията в медения месец на следосвобожденска България. Усеща се по ведрото настроение, с което е подигран чорбаджията, по лекотата, с която се постига планът на Стоянович, даже по песните на слугата Петко, който като Ковиел в „Буржоата-благородник" (Молиер) с немного мъки надхитря богатия и самовлюбен глупак. Нашият Журден обаче не е пластичен образ, а персонаж, който носи етикета „чорбаджия". Но тук дори името Михалаки не е избрано случайно. Познаваме го от „Сцена из живота на нашите чорбаджии" (1864) на Любен Каравелов, от фейлетоните на Ботев, където името Михалаки евече нарицателно. Само че при Вазов той няма тази тежест и саркастична окраска. Вазовият Михалаки е дори жалък. Той толкова не може да се ориентира в събитията, че се оставя да го излъжат като хлапе. В този смисъл Вазов изразява една истина, макар и по елементарен начин - старите чорбаджии в новата ни действителност могат да бъдат само смешни и лъгани. В „Михалаки" според Милена Цанева - има „ясна сатирична идея“. Изследователката подчертава, че в образа на Михалаки са съсредоточени такива главни характеризиращи черти като „туркофилство, консерватизъм и сребролюбие". Вазов е толкова свързан с традицията на възрожденската ни комедия не само като идея, но и като форма, че още при отваряне на завесата не може да се въздържи от една ремарка, позната като задължителна на всяка българска комедия, написана до този момент. В описанията на обстановката, в която се развива дей ствието, винаги присъствуват миндер, възглавници и един седнал по турски чорбаджия, който държи чибук в ръка. Единственото, което Вазов си позволява като разлика, за да намекне, че времето се е променило, е това, че Михалаки не е с фес, а е облечен във „френски дрехи". Героят се разхожда из стаята, тананика си, пуши и даже се прозява. За да ни го представи и да разкрие мислите му, Вазов го кара да се оглежда в едно огле дало и да разговаря сам със себе си". На началния монолог на главния герой Вазов държи много. Особено в първите си комедии. Бихме могли да го наречем аналитичен", защото прави опит да разкрие психологията на персонажа, като същевременно носи и функциите на експозицията и завръзката.
    Ключови думи
    Моралната, карта, времето
Submitted on

25 години от Априлския пленум на ЦК на БКП

Библиографски раздел
25 години от Априлския пленум на ЦК на БКП

По априлската магистрала на живота и времето

Free access
Статия пдф
3018
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Развитието на нашата литература след Девети септември продължи своите основни, главни насоки, проверени в трудната национална история и съдба. Дълбоката връзка с народа, гражданско-патриотичното начало, революционната настъпателност от предишните десетилетия проличаха и в новите идейноестетически търсения, останаха водещи за българските творци. Но коренно променящите се социално-икономически условия, възторгът от народната победа, възобновените сили на нацията въпреки огромните трудности поставиха на Дневен ред остри, парливи теми и проблеми, изведоха на предната линия на литературата героите от настъпилия социалистически ден. Тези герои се нуждаеха от дълбоко, проникновено художествено тълкуване, от правдиво изображение в поезията, прозата, драматургията. Величавата борба, големият двубой на времето“, в който стана срещата на гигантските сили на пролетариата и мракобесието, наложи епичните мерки в художественото творчество и може да се каже, че още през 50-те години нашата проза в лицето на такива мощни таланти като Димитър Димов, Георги Караславов, Емилиян Станев, Димитър Талев се насочи към крупни мащабни платна на претворяване на важни, преломни исторически моменти от националната ни история. Въпреки дискусията романът „Тютюн“ на Димитър Димов се наложи като произведение, което обобщи много от завоеванията на нашата литература, което сякаш носеше в себе си вапцаровския модерен поглед върху промените в живота и неговите движещи сили. Димитър Талев отново разтвори мъчителната рана на душата си и написа великолепната първа част - Железният светилник", - на своята поредица от романи за съдбата на българите от Македония. След сгъстената, завладяваща с идейните контрасти и живи образи повест „Танго" Георги Караславов почувствува мощния импулс на времето, за да продължи отдавна замислената романова поредица „Обикновени хора", в която да покаже кардиналните промени в националното съзнание след Първа та световна война до величавия Девети септември, ознаменувал революционната победа на народа и партията. Неспокоен и дръзновен, Емилиян Станев след късите, майсторски шлифовани разкази за горския свят и неговите обитатели, за делниците и празниците на човека потърси идейно-естетическите мерки на времето, насочи се към измененията на българския бит в един възлов, трагичен исторически момент - 1923 г., който кореспондираше с новата общественополитическа действителност, дошла като резултат на многолетни кървави битки. 3 Самото време, неговият грандиозен устрем, ентусиазмът на народните маси налагаха на творците властно и непреодолимо изискване да очертаят динамичните, мащабни контури на миналото и настоящето, да видят по-живо, ярко и настъпателно човешките образи и конфликти, като ги покажат в тяхната сложност и многобагреност.
Submitted on
Библиографски раздел
60 години от Септемврийското въстание

Наблюдения върху времето и пространството в романа Хоро от Антон Страшимиров

Free access
Статия пдф
3394
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Проблематиката, която настоящата статия ще се опита да изследва върху конкретния материал на една творба, се радва, както е известно, на изключителен интерес в последно време. Някои автори дори (Мендилов) говорят за обсесия. Внушителният поток от литература по въпроса - монографии и по-част ни конкретни изследвания - неизбежно имат за последица покрай различните гледни точки и лавинообразното усложняване на проблемите с включване на нови и нови научни дисциплини - още и многозначността на употребяваните термини. За да не възникне недоразумение, необходимо е в самото начало да се направи поне следната уговорка: в дадената статия времето и пространството ще се разглеждат като семантични характеристики на текста, образуващи четирите измерения на изграждания в съзнанието въображаем художествен свят, неговите перцептивни координати. Т. е. ще се изследва - в частност - пространството на означеното в текста, имащо за прототип обекти и събития в реалния свят, а не пространството на означаващото с многобройните му модификации, пред ставящи сами по себе си интересен и важен проблем, но без приложение в конкретния случай.

Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Диалог с времето от Севелина Гьорова

Free access
Статия пдф
3405
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Последната книга на Севелина Гьорова „Диалог с времето (Иден, автори и тенденции в съвременната българска драма)" проследя ва основните характерни черти на театралния процес в България след 9. ІХ. 1944 г. В уводната глава „Отразени на сцената све тове авторката разглежда постиженията на българската социалистическа драма като отражение на сцената на духовните процеси в българския живот, като откритие на нови теми, художествени типове и драматургически изразни средства. Ако в миналото на шите писатели според нея (с изключение на Стефан Л. Костов) до голяма степен остават встрани от сценичното изкуство, а драматургичният жанр е бил завареничето на бъл гарското литературно семейство" (с. 6), то истинският възход на този жанр, изравняването му по художествени резултати с други те литературни родове започва в годините на социализма. Книгата на С. Гьорова разкрива творческия свят на съвременните бъл гарски драматурзи, а чрез него - сложните духовни процеси, извършващи се в съзнанието на новия човек - борец и строител, който е неразривна част от биографията на нашия народ, от неговата историческа и съв ременна съдба, главен герой на българската социалистическа драматургия, справедливо наречена от изследователката „драматургия на революцията" (с. 10). Пристъпвайки към идейно-естетическия анализ на нашата социалистическа драма, С. Гьорова е почувствувала необходимостта да разкрие основата, върху която е израснала тя. Втората глава („Драматургически традиции") доказва убедително, че българската социалистическа драматургия, която е ново по съдържание явление, същевременно представлява качествено развитие на бъл гарската драматургична традиция преди нея. Авторката анализира най-общите черти на родната драма от нейното създаване през Възраждането до 9. IX. 1944 г., като подчер тава вярното чувство на създателите и за обществените събития и интереса и към човешката психика. Върху тези здрави традиции стъпва българската социалистическа драматургия, за да завоюва своя собствена територия, да открие новото си съдържание и форма. Този въпрос е изследван в третата глава (, Театрални открития на революцията"). Демократичният характер на нашата дра матургия преди 9. ІХ. 1944 г. става основа за преустройството и върху метода на социалистическия реализъм. Но С. Гьорова е показала, че този преход не е лек и плавен, защото изисква нови идейно-естетически кри терии, нов драматургичен герой. През пър вите години социалистическата ни драматургия още не може да се освободи от известна плакатност и тезисност на изображението, но същевременно вече решава генералните проблеми на времето, въвежда колективния ге рой, революционния народ - творец на историята, който става пълноправно действу ващо лице в драматичния конфликт. Изсле дователката е права, че това вече са драми с нов тип оптимизъм, породен от победата на социалистическата революция. Новото съ държание разрушава и старата класическа композиция, създава полифонизъм на дейст вието. Благотворно влияние в онези години оказва съветската драматургия в лицето на Вл. Маяковски, Н. Погодин и Вс. Вишневски. Българската социалистическа драма тръг ва по верен път, за да представи човека на новото общество не като завършена даде ност, а като диалектическа личност, като развиващ се процес, да го постави в центъра на художествените си търсения, защото, както казва големият театрален новатор Б. Брехт: 165 „Новият театър не започва от новия прийом. Той започва от новия човек!" (с. 37).

Submitted on

Профили

Библиографски раздел
Профили

Винаги с повелите на времето (Камен Калчев)

Free access
Статия пдф
3573
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Камен Калчев присъствува в съвременната ни художествена проза главно като автор на романа „Двама в новия град", на „Софийски разкази“, „При извора на живота“ и „Как търсих бъдещето си" - творби, в които значителната обществена проблематика е реализирана с новаторските художествени сред ства и с новата повествователна техника на лиричната синтетична белетристика, която се роди у нас през 60-те години. Днес той е вече автор на около петдесет отделни книги с разкази, повести, романи, драми, романизирани биографии, пътеписи, художествени мемоари, детски произведения, художествена документалистика..., като най-ценното, което създаде досега, е от последните двадесет години. Успехът на този писател се дължи на умението му да навлезе в съвременния живот чрез всекидневното и обикновеното и да ни приобщи към значителната проблематика на социалистическото общество. Това той успява да постигне не само в най-сполучливите си творби, но и в такива като „През април“, „Влю бените птици“, „Пробуждане“, както и в някои от документалните си произведения, които също участвуват в изграждане облика на съвременната ни художествена проза. След Априлския пленум на партията от 1956 г. Камен Калчев се роди повторно като писател. Сега той успя да преодолее господството на суровия жизнен материал и описателността (които характеризираха повествованието му през 40-те и 50-те години) и заговори със съвсем нов глас - лиричен, заду шевен, искрено развълнуван. Заговори за най-съществените явления в обществе ния ни живот, в бита и нравите на днешните българи. От повестта „Влюбените птици" (1962) насам той се наложи в националната ни литература като майстор на интимното, откровеното и леко иронично повествование, с ярко изявени граждански позиции; повествование непретенциозно и неусетно преодоляващо преградата между читателя и разказвача. След 1956 г. Камен Калчев започна да разказва сърдечно и с емоционално напрежение, да обагря повествованието си с мек хумор и тъжна ирония, която в редки случаи става хаплива и жестока. Най-често той съчувствува на героите, които иронизира, стреми се да ги разбере и да обясни недостойното им поведение. Темата за „малкия човек“ в новите условия на живот добива своето типично каменкалчевско звучене.
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

В дни на ратни беди. Очерк за времето и за личността на Презвитер Козма от Константин Мечев

Free access
Статия пдф
3629
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Книгата на К. Мечев е посветена на важ на и актуална проблема, свързана с живота, културата, идеологията и социалните конфликти в средновековна България. Това е проучване, което отразява дългогодишните изследователски дирения на автора, неговите системни изследователски усилия да проникне в дълбоката същност на социалните процеси и явления, да разкрие нови, непознати аспекти на богомилското движение. Ето защо появата на труда поражда интереса на литературоведи, историци, културолози, философи. В структурно отношение книгата на К. Мечев се състои от пет относително самостоятелни глави, предшествувани от увод и завършващи със заключение. В началните редове, онасловени „Вместо предисловие", авторът изяснява причините, които са насочили вниманието му към средновековната българска литература като цяло и към творчеството и епохата на Презвитер Козма отделно. Меж ду другото той изтъква и заслугите на покойния неуморим изследовател на средновековната българска литература д-р Васил Славов Киселков, превел на съвременен български език най-забележителните произведения на на шата литературна класика от средновековието.
Submitted on

Статии

Библиографски раздел
Статии

Полет в небето на времето: П.Б. Шели и романтическият утопизъм

Free access
Статия пдф
3670
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Страстта за реформиране на света", в която един шотландски философ обвинява Пърси Шели, е съществена черта на романтическото мислене. Според романтическото двуемирие един висш, поетически свят се полага като над строен" над тукашния, като отвъдвременен, отвека съществуващ, но нерядко той се осмисля и като само потенциален, предстоящ, все още непроявен: като подлежащ на актуализиране във времето. Това е светът, към който извеждат „мистериите на битието" (Уърдзуърт) в една динамична, еволюираща вселена. „Революционният стремеж да се осъществи Царството Божие на земята пружиниращият център на прогресивната култура и начало на съвременната история" - пише Фридрих Шлегел. Постигането на „царството божие“, на „рая", на божествен статус за човека и всемирно съвършенство се поставя като историческа, постижима във времето - тук, на земята - задача. Предпоставяйки „висшия свят" като въплътим във времето, романтиците конструират един космос, устремен не към друго ниво“, към друга „сфера", а към собственото си следващо състояние - космос, „зован" не по пространствената вертикала, а от своето бъдеще. Тази своеобразна сплав от историзъм и утопизъм е в основата на романтическата страст за реформиране на света, на романтическата амбиция да бъдат преобразени не просто обществото и човекът, но и самото мироздание. И B За „обвинението" на шотландския философ Шели неслучайно говори предговора към „Освободеният Прометей": страстта за реформиране на света е същностната прометеевска страст. От самото си прадревно рождение Про метей е културният герой, цивилизаторът, космизаторът на всемира. Великият Прометеев спор е спор между боговете, които като устроители или наймалкото като поддръжници на световната сграда я намират достатъчно сполучлива такава, каквато е, и човека, който от собствената си позиция е склонен да се съмнява в тяхната божествена удовлетвореност. Преобразяването, към което Прометей се стреми, е преподреждане на света от човешка гледна точка, досътворяване на завареното в съгласие с едни или други човешки изисквания, опит да се хуманизира извънчовешкото. Този опит е невинаги успешен. Според една традиция, чието литературно начало е още у Хезиод, усилията на Прометей донасят злото на земята и слагат край на златния век, изтръгвайки човечеството от неговата 104 1 първична невинност. Тази традиция продължава да Ф, Шлегель. Эстетика, философия, критика. Т. I, M., 1983, с. 301. съществува при по-сетнешните интерпретации на мита редом с Есхиловата, утвърждаваща прогреса и цивилизацията. Така че Прометей е двусмислен, полярен образ, той има своите „положителни“ и „отрицателни" варианти. Но независимо дали е осуетен или победоносен, величествен или жальк, Прометеевият подтик е „светът да повишава реда и хубостта си" - като въплъще ние на творческия гений на човечеството, Прометей навсякъде се появява, за остави след себе си един преобразен всемир.
Submitted on

Статии

Библиографски раздел
Статии

Споменът, надеждата и краят (Историческата тема в българската литература от времето на византийското иго)

Free access
Статия пдф
3807
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Изявите на историческото съзнание, отразени в паметниците на българската литература от времето на византийското робство (1018-1185), са в пряка зависимост от модела, от типа християнско възприятие на историята. При обхващането и тълкуването, изобщо при отражението на обективно-историческото, асоциирано с етническата история, това съзнание, както и в ІХ-Х в., се намира в мирогледната орбита на новозаветната вяра, но има и своите отлики от формиралото се в българската духовност през тия векове историческо мислене. Падането на България под византийско робство не само унищожава изградения през VII-X в. статут на българската държава и на българския на род, но се явява и сериозна пречка за развоя на българската култура. След първоначалното внимателно отношение на Василий II към поробения народ и неговите църковни институции (до 1025) византийските военноадминистративни, църковни и финансови власти поемат „твърд" курс на икономическа и културна експанзия, довел през XII в. до неприкрити опити за ромеизация на българите, до откровени форми на робство. Изключително тежкото състоя ние на българското общество в годините на византийското робство се е засилвало и от многобройните нашествия на печенеги, кумани, маджари, нормани; от природни бедствия и т. н. Макар и в плана на припомнянето, но всичко това не може да не се спомене, тъй като положението на българския народ по времето на визан- тийското робство обуславя и състоянието на българската литература от това време. Преди всичко „изчезва онзи официален български слой, който органи зира за своите нужди и цели духовната дейност в страната "3. Самата духовна дейност не изчезва, но нейните носители са вече други - хора от народа (главно духовни лица), чието внимание е насочено предимно към народния живот - в негови отделни прояви или взет като цяло.
Submitted on

Статии

Библиографски раздел
Статии

Времето - начин на употреба в съвременния западен роман

Free access
Статия пдф
3869
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Може би най-поразителното в съвременния роман - навлязъл в нова област на естетически възможности - е радикалното пренебрегване на редица „осветени" от тра дицията литературни канони: класическата строгост на сюжета се разпада в хаотичен ансамбъл от психологически състояния, в комплекс от мотиви; увличащата интрига се удавя в поредица от статични положения, монотонност на детайли и обилие от ве щи, а героите - ключова фигура в повествователната структура, - лишени от конту ри, загубили плътността на отделните индивиди (минало, психология, професия, име), присъствуват, но без физиономия, преминават в профил, бегли, изчезващи. Важното в съвременния роман не е историята, не е интригата, не е животът, не е любовта, смър тата, не са героите, нито ситуациите, нито вещите - констатира съвременен критик - техниката на романиста. a Действително новороманното в тази техника, естетическата призма, която санкцио нира и прави възможни трансформациите, е времето - новото отношение към неговото присъствие, към възможностите му за обновяване и преобразуване, за създаване на нова, модерна по форма и по дух литература; удоволствието от свободната игра с него. „Хронологическите ефекти днес не са нищо друго освен топически инструменти в ди намиката на текста. "1 Но удоволствието от играта с времето далеч не е безобидно и го ляма част от съвременните писатели - Пруст, Джойс, Дос Пасос, Фокнър, Жид и В. Улф - се постараха, всеки по своему, да осакатят времето, пише Сартр. „Едни го ли шиха от минало и бъдеще и го сведоха до чистата интуиция на момента; други като Дос Пасос го превърнаха в ограничена и механична памет. Пруст и Фокнър просто обез главиха времето; те му отнеха бъдещето, т. е. свободния избор и действие, а Литературата традиционно е причислявана в разноречиви класификации към т. нар. „времеви изкуства". Понятието за време в литературата е това, което е понятието за пространство в живописта - доминиращо естетическо отношение. Обективните ос нования за съживяването на интереса към категорията време се обуславят не само от усложняването на неговите функции като структурен компонент на произведението, но и от натоварването му с нови задачи, далеч надхвърлящи структурообразуващите му свойства. Като конструктивен принцип то катализира активността на всички форми на художествено изобразяване; моделира художествения образ, спомага за идейно-есте тическата оценка на действителността, организира художествената фантазия, усилва съдържателно-смисловите елементи, насочва естетическото въздействие и т. н. Издигането на времето в непосредствен обект на естетически анализ кондензира в себе си както проявите на подчертан интерес от страна на различни сфери на науката и културата, така и еволюцията на философското мислене, ускорения ритьм на история та, промяната в социалнопсихологическия стереотип на осъзнаване и усещане“ на времето.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Пътят към една книга за българите. Наблюдения върху народоведското творчество на Антон Страшимиров по времето на Първата световна война

Free access
Subscribe to времето