войни

Новата книга на Борис Делчев е посве тена изцяло на творчеството на поколе нието поети, родени между двете войни, повечето от тях разгърнали се творчески след Девети септември. Сам по себе си този факт говори, че тя има пряко отноше ние към жизнените въпроси на съвремен ната ни литература. Написана с вещина и аргументация, с интелектуален нерв, книгата чертае творческите физиономии на Веселин Ханчев, Божидар Божилов, Александър Геров, Иван Радоев, Александър Вутимски, Цветан Спасов. Делчев хвърля обилна светлина върху сложната проблематика и противоречивост на тяхната поезия, върху криволичещия творчески и граждански път на главните поети от поколението.

След книгата си върху българската поезия в периода 1923-1944 г., Розалия Ликова публикува изследването си за белетристиката през същия период. Схванала вярно спецификата на литературния * Розалия Ликова, Българската белетристика между двете войни, София, Наука и изкуство, 1965 г. процес между двете войни, тя се езаела с присъщия и темперамент да го охаракте ризира всестранно и да хвърли обилна светлина върху творчеството на главните му представители. Пред нас е изследо зателка с определен профил, която умее да открива физиономичното в изкуството на художника, да определя мястото му 151 в развитието на българската литература. Нейният труд еинтересно проучване върху Литературен материал, който е все още недостатъчно разработен от литературната ни наука. Книгата прави впечатление и с верните оценки, и с характеристиката на авторите и атмосферата на творчеството им, и с цялостната картина на литературния живот. Трудът на Ликова се определя в изда телската бележка като „кратка литературна история на нашата белетристика между двете войни". Съществено еда видим кое отличава литературно-историческия метод на авторката. Нейното изследване съ държа очерци за различни творци и пет общи глави, в които подходът на лите ратурния историк се проявява с характерните си черти. Авторката не само познава литературните факти. Тя умее да проникне зад тях, в духа на епохата, в която социалните пластове се бяха разместили така, че животът на хората излизаше от старото си корито, чу пеха се ръждивите ключалки на обще ствените условности и ретроградност, раж даха се нови истини и идеали. Събитията отекваха и в сферата на литературните явления. Полагаха се основите на едно ново литературно движение. Съществу ващите методи на изображение не можеха да отговорят на императивите на новото време, което научи писателите да анализират прецизно, да виждат действи телната същност на нещата, да преценя ват реалната им стойност.

В различните клонове на науката и във всекидневието се употребяват няколко термина, с които се обозначава философската категория време. Говори се за механическо и за астрономическо време, за субективно (индиви дуално човешко) и за обективно (обществено), за абсолютно и за относително време, за реално и за художествено съществуващо във въображението на писателя време. Отличието между тези формулировки е достъпно и ясно. Не бихме могли например да заменим механическото нито с астрономическото, нито със субективното или обективното време, защото то „съществува“ и „се възприема от човека върху основата на механическото движение на нещата“, което ще рече, че то е в онтогенетическа зависимост от реалността (материалността) на нещата в обективния свят, т. е. е тяхно качество. От друга страна пък, не можем да поставим знак за равенство между субективно и обективно време, както и между реално и художествено време, защото те представят различ ните форми, в които се проявява диалектическото развитие. Термините абсолютно и относително време имат също така своето специфично и обемащо съдържание, което открива в гносеологичен смисъл съществуването на мате рията и с това са по-близки до философията, отколкото до литературната тео рия, която борави предимно с частните принципи на времето така, както механическото време е приобщено изцяло към механиката. Именно поради това в изследването ще се използуват само следните термини: субективно и обективно, реално и художествено време. Субективното (индивидуално човешко) време отразява в себе си относителната продължителност на едно или друго свойство, качество или явление. Това е в същност обективно време, което се явява във формите на човешкото съ знание и има своя относително самостоятелна тоналност, емоционална интензивност и е контрапунктирано във философско-идейните търсения на личността. То не се подчинява на астрономическото време, а само на човешката душевност, като при това често пъти изпреварва или изостава от протичането на обективното време.

От възникването си до Първата световна война българският разказ (с малки изключения) има за герои личности, които са представени в социалния контекст на действителността. Почти всичко се свежда до изнасяне на преден план тяхното отношение към обществените проблеми. Ето защо и акцентът се стоварва върху описанията на постъпките им, характеризиращи ги като хора, тясно свързани с бита и конкретните обществени задачи. Може би затова техните характери са уравновесени, цялостни, монолитни. Достатъчно е да се разкрият някои от основните чувства, изпъкващи в човешкия живот, за да се получи представа тези първично силни и цялостни характери. По тази причина индивидуалните черти, служейки като атмосфера за монолитното изграждане на тези характери, явяват едновременно и социални. за сe Затова си позволихме да заключим, че в българския разказ героите съществуват изключително посредством описанието на техните социални функции. Неслучайно чисто психологическите особености са така подбрани, че винаги открояват социалната функция на личността. Едва в годините на Първата световна война ударението на българския разказ се премести от събитието и действието към човешката душа, убежище на всички случки. Макар и с риск да се откъсне от социалната практика на хората, българският разказ се зае да направи от мъжете и жените, вълнуващи се от веч ните проблеми на смъртта и живота, любовта и изневярата, болката и радостта, красотата и грозотата, централни свои герои. B С „Песента на колелетата" Йовков откри едни по-затворени в себе си те И герои, които умеят да се вслушват в тишината. Тяхната способност да живеят света на мълчанието е нещо ново за разказа ни. В границите на този свят постигат уединение, което е необходимо за осмисляне на преживяното, за търсене смисъла в живота и щастието. 1,2,3 Простият и неук Сали Яшар е един самороден философ. Винаги при залез слънце той разговаря със себе си. Темата е една съща - личната човешка отговорност. Майсторът Яшар се чувствува задължен да остави след себе си следи. По този начин Йовков е в руслото на оная линия европейската литература, която от Гьоте до Горки поставя в центъра на живота творческото съзнателно изразходване на труда, необходим за благото на човешката общност.

България е една от малкото страни в света, където още в края на ХІХ в. марксизмът пусна корени не само като социално-икономическо учение, но и като теория за обяснение и оценка на явленията в областта на литературата иестетиката, в духовно-интелектуалната дейност изобщо. Наистина не може да не буди много и много въпроси обстоятелството, че в една малка страна, където работническата класа и социалистическото движение едва се зараждат, където буржоазно-капиталистическите обще ствени отношения не бяха се изявили още в класическата си форма, се появява не само пролетарско-революционна литература, но и марксическа литературна теория и критика. Къде следва да търсим обяснение на факта, че още пионерът на социа листическото движение, основателят на партията на българския пролетариат Димитър Благоев се изявява и като школуван, проникновен литературовед- марксист? И благодарение на дейността му, намерила скоро всеотдайни последователи, България ще излезе на най-предните линии на марксисткоЛенинската литературоведческа мисъл. Очевидно причините могат да бъдат търсени в много и различни посоки - и в здравите национални демократически теоретико-критически традиции, и в своеобразното развитие на българския обществен и духовен живот, както и в исторически обусловеното общуване със завоюваното от руската реали стическа литература и материалистическа естетика. Разбира се, съвсем не на последно място - и в обществено-идейната формация, в личните качества на онези големи дарования на народа ни, които бяха призвани да трасират нови пътища на социално-политическото ни развитие, на националната ни култура. Както е известно, една от характерните черти на новата българска литература, започнала да се формира от втората половина на XVIII столетие, е,че още с появата на първите по-значителни произведения се откроява и стремеж да бъдат те оценявани и направлявани с оглед на потребностите на ускорените ренесансово-просвещенски процеси, характеризиращи тогава живота на българската народност. Успоредно с растящото съзнание относно задачите и значението на книжовната дейност в различните и жанрове за 22 всестранния национален подем се формират и утвърждават все по-опреде лени възгледи, принципи и критерии относно своеобразния характер на литературата като мощно оръжие за народностно самопознание и всестранно възраждане. И вече през 60-те и 70-те години българската теоретико-критическа мисъл се домогва до безспорни завоевания, застава на революционнодемократически, материалистически позиции. Макар и в своеобразна, найчесто критико-публицистична форма, тя подхваща почти всички основни въпроси, свързани с разцвета на литературата, на културата изобщо, в найтясно единение с потребностите на разгарящата се националноосвободителна борба и извоюване на политическа и духовна независимост.

Към края на 20-те и началото на 30-те години при едно временно отслабване на буржоазно-фашистката диктатура настъпва нов подем на фронта на пролетарската литература. Умножава се броят на онези, които върху основата на социалистическата, на комунистическата идеология ще искат да решават художествените и теоретико-критическите проблеми на литературата. Сега се изявяват и мнозина млади дарования, които се включват активно в литературния и политическия живот, с различни средства ще се стремят да съдействуват за революционизиране на народните маси, на интелигенцията ни. С идейното им укрепване расте и интересът към съветския литературен живот. Те жадно следят и разискват онова, което се извършва в съветската държава, особено в областта на културата, на общоидеологическия фронт. А точно това са годините, когато процесът за преодоляване на вулгарносоциологическите, раповски и пролеткултовски теории става особено интензивен в първата социалистическа държава. Започват остри дискусии за превъзмогване на опростенческите постановки на Богданов, Переверзев и на техните последователи. Все по-настойчиви стават и гласовете за ревизия на Плехановата „ортодоксия" по въпросите на литературата. Съзнанието за идейно-естетическо и методологическо преустройство завладява все по-широки кръгове. Тези обновителни процеси намират дълбоко отражение и в България. Толкова повече, че тук и атмосферата е била по-благоприятна за едно подобно теоретико-методологическо превъоръжаване. Както е известно, у нас пролеткултът не бе успял да пусне по-дълбоки корени. Неколцината негови апологети своевременно срещнаха отпор у писатели и литературни дейци. Опирайки се на здравите национални материалистически традиции, на собствени прозрения или на чужд опит, те все поясно разбират, че с дотогавашните опростителски постановки, трактовки и схеми трудно могат да бъдат обяснени многообразните явления в литературата, да се създаде нова пълноценна революционно-пролетарска класика, да се използува наследството от миналото за целите на социалистическото движение, на назряващата социалистическа революция.

Руската литература доказва, че реализмът отразява не само съдържанието на реалистичния процес на живота, но и формите - обективни и субективни, в които този процес протича и се отразява в съзнанието. Ако примерно до реализма художествените методи се насочват към отделните страни от действителността, то на реалистичната литература бе съдено за първи път да обхване сложната, многообразна действителност. За реализма е свойствено комплексното обхващане на действителността. Малкото и голямото, низкото и възвишеното, героичното и комичното са еднакво равноправни като предмет на реалистичната литература. В тази литература всяко лице независимо от характера и социалното си положение, всяко събитие, било легендарно, било политическо или битово, може да се пресъздаде сериозно, проблемно и трагически. Най-силната, най-определяща черта на реалистичното мислене е неговата съвсем нова природа, узаконяваща народа и битието му като основен предмет на изображение. Този истински реализъм усвоява първият наш разказвач Каравелов. Но ще бъдем неточни, ако сведем всичко до влиянието, което изпитва Каравелов от руската литература, от революционно-демократичната критическа мисъл. Без да омаловажаваме значението на литературното въздействие, дошло от Русия, ние сме длъжни да припомним, че по Каравелово време най-сетне след дългото робство имаме домашна литературна традиция. 1762-ра е годината на появата на Славянобългарската история на Паисий и на раждането на новата ни литература. Един неизвестен, болен, едновременно злъчен и патетичен в любовта си към България монах, като се рови в старите хроники, дамаскините, в чуждите исторически съчинения и в книгите на актуалните за тогава европейски просветители, решава да излезе пред своя народ с една неголяма по обем книга, в която заговорва не само за историческото минало, за вредата от гърчеенето, но и в която чертае програма на национално свестяване и пробуждане по пътя на народностното опознаване. Дръзко и пламенно, с цялото си сърце, с цялата си душа, с цялото си същество Паисий зове простите орачи, сеячи и занаятчии да усетят себе си като хора, имащи свой род, родина и народ.

Революционният подем в периода 1918-1923 г. поставя настоятелно необходимостта от издаването на повече марксическа литература, и то предимно книги, публикувани вече в младата Съветска република. И съвсем естествено и на първо място нашата партия пристъпва организи рано към превеждането и разпространението на Лениновите трудове - „Държавата и революцията“ (1919), „Империализмът като най-последна фаза на капитализмът" (1 изд. — 1919, II изд. - 1932), „Комунизмът и съветската власт“ (1919), „Левичарството, детска болест на комунизма" (1 изд. - 1920, II изд. — 1926), „Най-близките задачи на съветската власт“ (1920), „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки" (1920), „Материализъм и емпириокритицизъм" (1930), „Какво да се прави?“ (1934), „Борбата на марксизма с ревизионизма и опортюнизма" (1934) и много други още статии и брошури, намерили място в легалния и нелегалния партиен печат. Повечето от тия издания са дело на партийното издателство при кооперация „Освобождение“, където е срганизиран и специален отдел за художествена проза. По същото време революционно мислещият и вече революционно действуващ български читател активно търси и намира оригинална съветска литература. Съвременниците разказват, че тя се е доставяла главно през Берлин, чрез издателството на И. П. Ладижников и др. Така в България са широко разпространени номерата на Библиотека „Книга для всех" (от 1 до 49), издание на „Мысль" - по същество белоемигрантско издателство. Но в една от книжките - „Поэзия большевистских дней" (№ 2-3, 1921) е поместена октомврийската поема „Двенадцать" на А. Блок, стихове на С. Есенин, И. Еренбург и др. Като берлински издания проникват у нас стихосбирките „Маяковский для голоса" (1923) и „Избранный Маяковский" (издателство „Накануне", 1923). Естествено в България се разпространяват и съветски издания, изпращани от Москва, Ленинград и Киев. Ето какво пише Георги Цанев: „От тия години си спомням още пиесата на Маяковски „Мистерия Буфф"; сбирката на Василий Казин „Рабочий май" (1922), от която особено ни възхищаваха стихотворенията „Рубанок“ и „Гармонист“; повестта на Ю. Либедински „Неделя" и др. Притежавах и някакъв сборник„Лава", чието съдържание (струва ми се, стихове) не си спомням. От мене го взе Каралийчев - после се загуби. През 1921 г. Крум Кюлявков ходи в Съветска Русия и донесе оттам книгата на Ал. Гастев „Поэзия рабочего удара". Гастев тогава бе моден - ценеше се високо. 1 Това усилено общуване със съветската художествена литература е прекъснато от преврата на 9 юни 1923 г. Деветоюнските палачи подлагат на огън и пълно инкриминиране всички прогре сивни книги - на български и чужди автори, — като с особено настървение унищожават произведенията на съветските писатели. Разгромена е кооперация „Освобождение“. По тоя повод Георги Бакалов излиза с нарочна статия.

Проблемите, свързани с развитието на бъл гарския разказ, се оказаха един от дълготрайните интереси на Михаил Василев. Ако се проследят принципните постановки в студиите му „Възникване на българския разказ“, „Вазовият етап в българския разказ", „Първи стилови различия в българския разказ със селска тематика“, „Българският разказ от 90-те години в нов комичен аспект“, „Опит за лиризация на българския разказ", „Социологичнопсихологически анализ в българския разказ до Първата световна война“, „Утвърждаване на класическия къс разказ в българската проза", „Националното своеобразие на българския разказ до Първата световна война" (съставящи книгата му „Българският разказ до Първата световна война"), както и тези от „Промени в художественото мислене“, „Идеи и герои“, „Открития в композицията“, „Авторово присъствие“, „Глас на героя и глас на автора“, „Урокът на големите разказвачи (поместени в неговата новоотпечатана книга), ще се установи, че втората е едно продължение, доразвитие на най-важните открития, които авторът е направил през своето дългогодишно участие в съвременния литературен процес. М. Василев е посветил" своите усилия на разказа като „жанр, като самостоятелна система", в която се отразяват всички тенденции на българската култура, на естетическите домогвания на нашия народ. Неговите усилия са още по-интересни и ценни, като се има пред вид, че проблемите на поетиката на разказа и досега не са достатъчно разработени. М. Василев очертава така своя методологически подход към литературните факти, на които се се базира изследването: „Литературното понятие, поетика" означава онази страна на литературознанието, която изучава природата на художествено-словесната творба, естетическата програма и реализация, начините, според които се създава тя. Тази дефиниция съдържа предупреждение да избегнем както отъждествяването на поетиката с литературната техника, така и отъждествяването и с естетиката. Възприемайки това разбиране на поетиката, ще се опитаме да разгледаме съв ременния български разказ с оглед на изграж дането му като самостоятелна художествена система. " Особено богати на фактически материал са първите две глави: „Промени в художестве ното мислене“ и „Идеи и герои". Трябва да се отбележи, че веднага проличава високият критерий на критика - и този критерий не се опира на формално-естетски увлечения, а произтича от солидни идейно-естетически анализи и обобщения. Неслучайно М. Василев още в първите страници изказва следната мисъл - Каравеловите разкази първи в нашата литература показват художествено усвоя ване процеса на усилена жизнедеятелност!". Същото качество" критикът изтъква и във Вазовите разкази - Вазов, в пределите на късия разказ, основан на една или няколко случки, постига изображение на хора, които са формирани от житейски обстоятелства и се опитват да въздействуват върху условията на живот“ (аналогично, както отбелязва и самият М. Василев, е твърдението на П. Зарев). Избягвайки шаблоните, критикът се е постарал да характеризира Вазовите творби - В отличие на тези на Каравелов, - която характеристика ни убеждава, че неслучайно тъкмо Вазовите разкази наричаме класически; „Вазов отделя повече внимание на подбора, обобщението и моделирането на ония качества, добити от натурата, които ще послужат за изграждане на национално обагрен образ. Това национално своеобразие, по-скоро непрекъснатото дирене на „национално обагрен образ показва в определена светлина предпочитанията на критическото перо. Дори когато авторът твърди, че Вазов и Алеко Константинов със своите открития са „два самостоя телни етапа" в развитието на българския разказ - рожба на непрекъснато обогатяващото се реалистично мислене - дори тогава личи, че М. Василев отдава предпочитание на реа листичното“ изображение. Но в същото време критикът не канонизира структурата на жанра - той отдава дължимото на Ал. Константинов: „Константинов изменя структурата на разказа, като отделя внимание на психологическото саморазкритие на героите" (М. Василев тук сочи разказите „Разни хора, разни идеали", „Херострат втори“).

Тая тема не е нова за българското и съветското сравнително литературознание. Многократно е разработвана в статии и отделните трудове на наши и украински литературоведи. Без да повтарям завоюваното досега от Петко Атанасов, проф. д-р Симеон Русакиев, проф. Стойко Божков, Лиляна Минкова, В. А. Захаржевска, Е. В. Шпилевая и др., тук се прави опит, опи райки се главно на тритомника „Съветската литература в България 1918-1944“, издание на БАН, да се осветлят от по-друг ъгъл проблемите на българо-украинско-руските литературни взаимоотношения в годините между двете световни войни. Няма спор - в тая област не всичко е проучено, събрано и систематизирано, макар по някои въпроси да са постигнати повече или помалко задоволителни решения.

Характерни за българската поезия между двете световни войни (1918-1944) са широта и нееднородност на идейно-художествените търсения, сложност и разнопосочност на идейните и естетическите принципи, които взаимопроникват в творчеството на един или на група писатели и екрайно трудно да бъдат отделени, затова и възниква невъзможност да им се даде еднозначна характеристика и оценка. Но всичко това не е пречка да се потърсят някои общи за тях елементи независимо от съществените различия в интерпретацията и реализацията им. Сред най-съществените елементи от този род, струва ми се, е категорията примитив, която заема централно място в програмите и поетиката на отделните течения, макар че най-често тя не е пряко и конкретно дефинирана от тях. Тази категория е съществена и поради това, че отразява отношението към традицията - близка (модернистична, символична) и по-далечна (предмодернистична). От друга страна, тя разкрива отношението към извънлитературната, към обществената действителност, която представлява един от компонентите на културата на новия период, както и въобще на модела на българската народна култура. B ce Искам веднага да направя уговорката, че не влагам негативно отношение И И понятието „примитив". Подобно отношение се допуска често, особено когато сравнението се прави по отношение на онова, което е съвършено. Така че в изкуството често пъти примитивът се отъждествява с „кича", т. е. с това, което не харесва, което е грозно. Да припомним определението на А. Банах: „Кичът има пристрастие към елементарните неща, най-често негова тема са племенните чувства, богът, природата, смъртта. А ако в съгласие с историята прибавим понятието „народ" като тема на кича в периода на по-късното му развитие ако религиозността на кича приемем в съответствие с етимологията на думата religiare повече като действие, което свързва, отколкото като цел, то тогава теми кича ще останат първичните инстинкти и елементарните потребности, които пък от своя страна подлежат на елементарно задоволяване" (1). Тази дефиниция, както забелязва К. Т. Теплиц, страда от недостатъчно избирателно подреждане на материала, тъй като пренебрегва конкретно-историческата обосновка на въпроса (2). Теплиц пише за реабилитацията на кича през последните триде сет години, като се позовава на горната дефиниция и я разглежда въз основата новото изкуство на ХХ в., създаващо се като опозиция на сецесиона. Представителите на съвременното изкуство смятат, че кич е всяка проява на емоционалност. Естетическото преживяване трябва да се роди от откриването на премислена последователност на формите, от съчетанието на цветовете, с една ду на на 8 ма, от иманентната структура на произведението на изкуството, а не от неговата иконографска програма или емоционално съдържание" (3).

Няма да сгрешим, ако посочим, че фолклорните години на българската дет ска литература са всъщност и години на обособяване на разказа и повестта ка то отделни равноправни жанрове. Каралийчев има щастието и в детския разказ да сътвори непосредствено неща от самия реален свят. Каралийчев, въпреки че е приказник, по виждане и по цялостна нагласа имаше възможността да въ веде и реални герои - старци, сираци. Вярно е, че героите му живеят в романтичен свят, но този свят поначало е светът на българската природа, на бъл гарското село. Каралийчев и в разказите си не се отдели от приказното, което се налага от присъствието на самата природа, от нежните поетични души, кои то обичат хората. Симеон Султанов е посочил, че Каралийчев винаги разказва със свежест и непосредственост, характерна за първото виждане. Критикът изследва езика на големия писател. Той доказва, че и когато приказникът навлиза в разказа, отново прибягва до думите, които са цветни като дъгата, звучни като старинна музика, дъхави като цветята. И в разказите му силата идва от дълбочината на вековете, през които българинът живее на своята земя. Главното действуващо лице на неговите разкази е всъщност българската нива. На нея се труди орачът, той милва с длан потните чела на воловците, които за тъват до колене в чернозема на Тракия и пъшкат из Дунавската равнина. Наред със земята Каралийчев предава как тупти топлото сърце на нашия селянию. И в детските си разкази той оживява пръстта, която ражда хляба на българите. Каралийчив с разказите си „Земята на българите“, „Сеитба“, „Сърце“, „Дру гари“, „Един чувал тикви“, „Една малка душа иска да лети“, „Малкият бе ломорец“, „Гостенчета“, „Българчета“, „Рибарите от Св. Иван" и особено с историческите си творби „Заветът на Хан Кубрат“, „Хан Омуртаг“, „Пустин- никът“, „Предател“, „Наказание" заставя малките си читатели да стоят на ко лене пред земята на българите и да целуват нейната корава невидима десница. Навсякъде се чувствува мирисът на нашата земя: „Слънцето, скрито зад високия хълм, където е кацнал манастирът „Света Марина", запали небесен пожар. Далечният бял манастир пламна. "