марксическа

България е една от малкото страни в света, където още в края на ХІХ в. марксизмът пусна корени не само като социално-икономическо учение, но и като теория за обяснение и оценка на явленията в областта на литературата иестетиката, в духовно-интелектуалната дейност изобщо. Наистина не може да не буди много и много въпроси обстоятелството, че в една малка страна, където работническата класа и социалистическото движение едва се зараждат, където буржоазно-капиталистическите обще ствени отношения не бяха се изявили още в класическата си форма, се появява не само пролетарско-революционна литература, но и марксическа литературна теория и критика. Къде следва да търсим обяснение на факта, че още пионерът на социа листическото движение, основателят на партията на българския пролетариат Димитър Благоев се изявява и като школуван, проникновен литературовед- марксист? И благодарение на дейността му, намерила скоро всеотдайни последователи, България ще излезе на най-предните линии на марксисткоЛенинската литературоведческа мисъл. Очевидно причините могат да бъдат търсени в много и различни посоки - и в здравите национални демократически теоретико-критически традиции, и в своеобразното развитие на българския обществен и духовен живот, както и в исторически обусловеното общуване със завоюваното от руската реали стическа литература и материалистическа естетика. Разбира се, съвсем не на последно място - и в обществено-идейната формация, в личните качества на онези големи дарования на народа ни, които бяха призвани да трасират нови пътища на социално-политическото ни развитие, на националната ни култура. Както е известно, една от характерните черти на новата българска литература, започнала да се формира от втората половина на XVIII столетие, е,че още с появата на първите по-значителни произведения се откроява и стремеж да бъдат те оценявани и направлявани с оглед на потребностите на ускорените ренесансово-просвещенски процеси, характеризиращи тогава живота на българската народност. Успоредно с растящото съзнание относно задачите и значението на книжовната дейност в различните и жанрове за 22 всестранния национален подем се формират и утвърждават все по-опреде лени възгледи, принципи и критерии относно своеобразния характер на литературата като мощно оръжие за народностно самопознание и всестранно възраждане. И вече през 60-те и 70-те години българската теоретико-критическа мисъл се домогва до безспорни завоевания, застава на революционнодемократически, материалистически позиции. Макар и в своеобразна, найчесто критико-публицистична форма, тя подхваща почти всички основни въпроси, свързани с разцвета на литературата, на културата изобщо, в найтясно единение с потребностите на разгарящата се националноосвободителна борба и извоюване на политическа и духовна независимост.

Към края на 20-те и началото на 30-те години при едно временно отслабване на буржоазно-фашистката диктатура настъпва нов подем на фронта на пролетарската литература. Умножава се броят на онези, които върху основата на социалистическата, на комунистическата идеология ще искат да решават художествените и теоретико-критическите проблеми на литературата. Сега се изявяват и мнозина млади дарования, които се включват активно в литературния и политическия живот, с различни средства ще се стремят да съдействуват за революционизиране на народните маси, на интелигенцията ни. С идейното им укрепване расте и интересът към съветския литературен живот. Те жадно следят и разискват онова, което се извършва в съветската държава, особено в областта на културата, на общоидеологическия фронт. А точно това са годините, когато процесът за преодоляване на вулгарносоциологическите, раповски и пролеткултовски теории става особено интензивен в първата социалистическа държава. Започват остри дискусии за превъзмогване на опростенческите постановки на Богданов, Переверзев и на техните последователи. Все по-настойчиви стават и гласовете за ревизия на Плехановата „ортодоксия" по въпросите на литературата. Съзнанието за идейно-естетическо и методологическо преустройство завладява все по-широки кръгове. Тези обновителни процеси намират дълбоко отражение и в България. Толкова повече, че тук и атмосферата е била по-благоприятна за едно подобно теоретико-методологическо превъоръжаване. Както е известно, у нас пролеткултът не бе успял да пусне по-дълбоки корени. Неколцината негови апологети своевременно срещнаха отпор у писатели и литературни дейци. Опирайки се на здравите национални материалистически традиции, на собствени прозрения или на чужд опит, те все поясно разбират, че с дотогавашните опростителски постановки, трактовки и схеми трудно могат да бъдат обяснени многообразните явления в литературата, да се създаде нова пълноценна революционно-пролетарска класика, да се използува наследството от миналото за целите на социалистическото движение, на назряващата социалистическа революция.

Още в уводните думи" на своята книга Г. Димов обосновава както кардиналните проблеми, които ще получат своето разре шение в труда, така и основните компоненти на изследователския си метод. Литературният процес трябва да се разглежда и интерпретира синхронно. Художествената лите ратура трябва да бъде включена в системата на културата за даден период и нейната трактовка трябва да се осъществи с оглед тео ретико-критическите изяви на времето". Ав торът е дълбоко убеден (и това е безспорно така), че в теоретико-критическите принципи и критерии са въплътени концепциите за , обществено-историческото и духовно-нрав ственото развитие на човешкото общество". Освен това теоретико-критическото мислене обединява като във фокус не само социалноидеологическите възрения на дадено обще ство, но и отразява и най-съществените коор динати на националната култура. Оттук и задачите на литературната критика (есте тиката в действие") - тя трябва да изпълнява „познавателна, оценъчна, идеологическа роля, за да узакони предназначението си в комплексното литературно и общокултурно развитие. От особено значение е и следното: историята на литературата и историята на литературната критика трябва да получат равностойно място в тяхното синхронно интерпре тиране. Защото историята ене само съхра нената национална памет, но и своеобразен мост към изясняване на съвременните литературни явления, от една страна; от друга - импулс за прогнозиране на тези явления в близкото и далечното бъдеще. Оттук и необходимостта от синхронно разглеждане на Литературната критика, литературна теория и литературна история. Генералното обобщение към увода, стриктно спазвано в изложе нието на книгата, гласи: „От такива съображения и задачи се еръководил и авторът на настоящия труд в усилията си да даде едно системно изложение на формирането и развитието на българската марксическа критика, на нейното отношение към многообразните проблеми на националната ни литература, " Авторът проследява формирането на кри тическото мислене в книжнината ни от възрожденската епоха. Защо? - целта му е да потърси и открие филиацията на художестве ните идеи и концепции от възрожденския Литературен процес до появата на социали стическата литература и марксическата литературна критика. Защото задачата на автора е не само да констатира безспорните естетически завоевания (в тяхното разнообразие и своеобразие) на марксическата критика и социалистическата литература като константна, застинала величина на времето от 90-те години до първите три десетилетия на ХХ в., а да потърси генезиса на отделните явления в общия поток на литературния процес. Посочена е едната от съществените причини за ускорения бурен ход на националната ни художествена литература ина националното ни литературнокритическо мислене през Възраж дането - голямата роля на руската демокра тическа литература и материалистическата естетика в лицето на Херцен, Белински, Чернишевски, Добролюбов. При това авторът предупреждава - този опит едело не само на контактни връзки и взаимоотношения, но се дължи и на причини от типологически характер. Да се потърсят общите положения в художествената литература и литературната критика, обусловени от аналогични национални обстоятелства, от общите тенденции на развитието, еедна от най-важните задачи на съвременното сравнително литературознание. Отбелязвайки безспорния факт за ранната поява, бурен развой и разцвет на българската марксическа литературна крити ка, авторът поставя един перспективен проблем, който чака своите изследвачи: да се изследва в сравнително-исторически план цялостният литературен живот на епохата не само в национален, но и в системата на по-широки мащаби (зонални, регионални литературни взаимоотношения).

Когато преди 90 години през август 1891 г. на легендарния връх Бузлуджа се бяха събрали първите пионери на социалистическото движение, за да заложат организационните основи на партията на българския революционен пролетариат, Д. Благоев бе единодушно признат за неин ръководител. Със своята солидна марксическа подготовка и всестранна култура той мъдро и проникновено още там, на Бузлуджа, очертава непосредните и перспективни задачи на новата социалдемократическа партия - прераснала по-късно в комунистическа, - за да остане неин ръководител и идеолог до края на плодотворния си жизнен път. В продължение на повече от три десетилетия той обосновава обществено-политическите, философските, културно-историческите принципи на социалистиче ското движение, създава бележити трудове в различните области на обществознанието, сочи пътищата, по които ще се развива и съзрява социалистическата революция в нейната всеобхватност, в социално-икономическата и културнодуховната област. Пръв организатор и идеолог на българската работническа класа, той е тряб вало да разорава непокътнати целини, да преодолява много предубеждения, да разобличава и отблъсква противодействия от различни страни, за да подготви почвата и хвърли семето на социализма, на марксическото учение. Едно учение, което тепърва е трябвало да си пробива път, и то в страна, изостанала в своето обществено-икономическо развитие, в която младата буржоазия се е стремяла да утвърди своето господство във всички области на живота. Наред с другите форми на познание Д. Благоев твърде отрано е осъзнал и неизмеримо голямата роля на художественотворческата дейност, на литературата за формиране на ново мировъзрение, на хора с ново отношение към житейските проблеми. И се заема с рядка последователност и творчески размах, с научна вглъбеност и историческа далновидност да обосновава и утвърждава една нова литература и култура, насочени да революционизират съзнанието на обществото, да съдействуват за формиране на нови материалистически концепции относно социално-икономическите, философско-нравствените, художествените процеси и в национален, и в по-общ идеологически план. Затова Благоев днес живее в съзнанието на поколенията не само като практически организатор и ръководител на партията на българския революционен пролетариат, но и като проникновен автор на множество трудове по най-актуалните социално-икономически, обществено-политически, културно-исторически проблеми на времето.