теория

Известно е, че духовната култура на Европейското средновековие се отличава със силно развита символика и семиотичност. Дълбоката същност на много творби на средновековната литература и изкуство често пъти остава непонятна за съвременния човек, понеже той не познава езика на основните символи и знаци на средновековната култура. Нещо повече, всеобхватният дух на знаковосимволистичното мислене, острото усещане и преживяване на целия материален и духовен космос като единна система от знаци и символи - тези характерни за средните векове черти до голяма степен са вече чужди на съвременните наследни ци на новоевропейския рационализъм. А Средновековието не само е живеело, но се е и стремяло да осмисли основите на това семиотично битие-мислене. Много средновековни мислители и писатели както от Изтока (в страните от византийския регион), така и в латинския Запад по един или друг повод са се занимавали с проблемите на образа, символа, знака. Най-последователно и задълбочено разработва знаковата проблематика в нейната средновековна редакция Аврелий Августин (354-430 г.) - един от най-големите мислители на късната античност и Ранното средновековие. Придобил голямо класическо образование, изпитал съблазните на увлече нията по почти всички духовни течения на своето време, вече в зряла възраст Августин приема християнството и насочва изцяло усилията си към използуване на основните постижения на гръцко-римската култура за формирането на новата идеология. Неговата знакова теория по-конкретно също произлиза от стремежа да се синтезират съответните гръцко-римски и библейски идеи. При това в ранните трактати на Августин на преден план стоят гръцко-римските традиции, а в по-късните зазвучават по-силно истински християнските мотиви, които стоят В основата на средновековните представи за знака и значението. Първите разсъждения на Августин за знака са най-цялостно представени в трактата „За учителя" (389 г.). Те са уточнени и развити в първите книги на съчинението „За християнската наука" (започнат приблизително към 397 г., този труд бива завършен едва през 427 г.), а отделни тези са преосмислени в последните книги на „Изповед“ и в редица други по-късни, особено екзегетични творби. В своите семантични изследвания Августин един вид прави равносметка на античните и раннохристиянските търсения на мисълта в тази област. В Авгу стиновата теория на знака личат знанието и ученията на Платон и Аристотел за имената и разсъжденията на Филодем и Секст Емпирик за знаците, и полемиката на стоиците и епикурейците на тази тема.

Изминалата 1981 юбилейна година беше много богата на най-различни прояви в нашия културен живот: юбилейни издания, юбилейни международни конгреси, конференции, научни сесии, други международни срещи. Затова за разлика от други години тук ще бъдат споменати, макар и накратко, не само печатани трудове, но и устно изнесени доклади, повечето от които по-късно ще бъдат отпечатани.

Многостранни и много разнообразни са били формите на изява на схема тизъм в науките за културата: в литературата, естетиката, културологията и др. Нека само си припомним „презентизма“, „пасатизма" и отклоненията поезиоцентризъм“ и „романоцентризъм" в литературната теория, както и реализмо центризма“, „литературоцентризма“ и „пластиконцентризма" в общата есте тика. Но благодарение на многобройните автори от различни специалности страни, между които не липсват латиноамерикански изследователи, естети и ли тератори, днес вече знаем, че най-разпространеният израз (както исторически, така и географски) на науките, отнасящи се до културата, не е нищо друго освен механичното пренасяне на обобщения, направени върху материалната база на едни страни и народи, към действителността на други страни и народи. В литературознанието, естетиката, историята на изкуството и други области на култу рата това противозаконно пренасяне или универсализация на закони и категории се е появило главно като западоцентризъм или, по-точно казано, като евроамериканоцентризъм. Трябва да се подчертае наречието „главно", тъй като че сто се забравя или не се познава съществуването на честите прояви на азиоцентризъм, афроцентризъм и други регионални центризми" в споменатите науки. Въпреки това, когато преразглеждаме от този ъгъл най-обширната литература по тези дисциплини, можем да се уверим, че много често към „периферията" са запратени не само Азия и Африка, но и дори Латинска Америка и Източна Европа, както и Канада (или цяла Северна Америка). И ето защо думата евроцентризъм“ престава да бъде изясняваща, за да се превърне в було, хвърлено върху същността на въпроса. В нашата Америка Роберто Фернандес Ретамар е показал, че предполагаемите прояви на евроцентризъм" в литературните проуч вания почти винаги са били в същност прояви на западоевроцентризъм", защо то в такива схематични пренасяния източноевропейската литература в повечето случаи също е била обречена да стои в периферията като латиноамериканската литература. И не са малко литературните теоретици и историци от самата Източна Европа, които като съветската компаративистка Ирина Неупокоева са забелязали и критикували явления от такова естество в множество произведения на техни западни колеги.