Утвърждаване

Както казват русите, нечего греха таить - Димитрий Феодорович Марков доскоро, а и все още ни е познат предимно като голям познавач и приятел нашата литература, като неин историк, като виден славист, енергичен организатор на съветската наука и нашите съвместни проучвания. Той и В. И. Злиднев след смъртта на патриарха на съветската българистика акад. Державин поеха нейното кормило, вложиха много сили за внедряването на огромния опит, идеи, понятия, теории, изработени от съветската литературоведческа школа в интерпре тацията на някогашните и днешните явления в българската литература, в разглеждането на нейната еволюция и историческа съдба. Така или иначе, независимо че е възможно да бъдат оспорени едни или други положения в техните работи, днес ние не можем да си представим не само облика на чуждестранната българистика и славистика без техните трудове и приноси. Ние не можем да представим съвременното българознание, нашето литературознание без онази негова част, която съставиха трудовете на Димитрий Марков и Виталий злиднев върху историята на българската литература, по българо-руските литературни културни връзки, по тенденциите в българската поезия в началото на века, проблемите на ранната социалистическа литература у нас и въпросите на зараждането, еволюцията на социалистическия реализъм в българската литература, традициите на нашата революционна лирика и проза в техните исторически контакти със съветската литература, за общите и специфичните закономерности на литературното развитие, открити в съпоставително изучаване. си И за по Някак незабелязано за нас Д. Ф. Марков включи в своите творчески научни интереси много широк исторически материал от южнославянските и западнославянските литератури, от съветската и руската литература; неговите проучвания придобиха нови мащаби, от което нашата литература печели. Защото в тези изследвания българският литературен опит естествено, органично се включва в мащабни съпоставки, често дори става основа на обобщения, валидни не само за него, но и за общославянския и общоевропейския литературен процес, подсказва идеи, които резюмират наднационален, общосоциалистически или общочовешки литературен опит.

Новият труд на акад. П. Зарев „Теория на литературата“ (Т. І: „Структурност и функционалност на художествената литература. Анализ на литературната творба." С., 1979) свидетелствува за постоянния интерес и предразположе нието на автора към систематично и всеобхватно тълкуване на литературните явления. Само че ако досега вниманието е било насочено към литературната история или към отделни проблеми на теоретическото осмисляне, сега то е отправено към най-общите принципи на творчеството. Очевидно нужни са били богатият опит в областта на историята на литературата, както и дългогодишното участие на П. Зарев в обществения и културния живот, за да се стигне до разработката на един твърде значителен кръг от явления на научната анализа или синтеза. Като концепция трудът респектира с обхвата на най-широки теоретиколитературни проблеми. Започва се от езика и текста“, преминава се към постройката на художественото произведение и персонажа", а после към „надтекстовата структура", за да се стигне отново до многосложното единство и цялост при разглеждането на стила". Вторият том ще включва „творческата личност, творческия процес, историческото съществуване и усвояване на литературата, както и системите, начините на изучаване, които са се създавали постепенно чрез продъл жителна еволюция" (с. 43). В рамките на така набелязания план публикуваната първа част представлява една морфология на литературното творчество, задача, която не е била решавана у нас, макар и да са правени частични изследвания по отделни въпроси (преди всичко върху родово-видовата класификация на литературните произведения). Като проблематика и разработка трудът се врежда сред актуалните търсения на съвременната наука и участвува полемически в дискусията около нейната методология. В европейски мащаб интересът към морфологическите проблеми е продиктуван от едностранчивото разбиране на автономията на литературната наука в ущърб на историческите, философските и психологическите изследвания - процес, в който участвуват както немски (Оскар Валцел) и руски (групата ОПОЯЗ) формалисти, така и структуралисти, феноменолози, семиотици или привърже ници на реторическите методи на интерпретация. Абсолютизирането обаче на литературата като езиково явление, както и идеята за затваряне на творбата в собствената и самозначност препятствуват не само разработката на останалите дялове на литературната наука като психология на творчеството, социология на литературата, философия на литературното развитие.