Попиванов

В новите си критически превъплъщения Иван Попиванов ни въвежда в сферата на съвременните търсения на нашата художест вена проза, сочи най-новите завоевания на белетристи като Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Емил Манов, Георги Марков, Атанас Наковски, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Емилиян Станев, Васил Попов, Николай Хайтов, Йордан Вълчев и др. Отблизо ни запознава с положителните резултати на емоционално-експресивната насока на съвре менната ни критика и разглежда конкретно завоеванията на критици като Георги Цанев, Пантелей Зарев, Ефрем Каранфилов, Борис Делчев, Богомил Нонев, Симеон Султанов, Любен Георгиев, Здравко Петров, Стоян Илиев и др. И накрая ни приобщава към творческите съдби на Людмил Стоянов, Дора Габе, Младен Исаев, Веселин Ханчев и Христо Фотев: поети от различни поколения, с различно естетическо внушение и сила, с разнородни „творчески пътища", с разнолика артистична природа, с нееднакво светоотношение... В рамките на тази тематика се очертават търсенията на критика и тере нът на неговите наблюдения. В анализите и оценките, в изводите и обобщенията си той е всякога съпричастен и винаги се чувствува неговото присъствие. Той търси свой зрителен ъгъл, свои отправни точки, за да характеризира с по-голям ефект. И не може да не се констатира, че той се домогва до добри резултати, макар не всички обобщения да са равностойни.

В нашата литературна наука винаги се е чувствувала необходимостта от едно цялостно и задълбочено разглеждане на основните въпроси в литературната теория, което да включва изясняването на понятията и развитието на процесите в тяхната историческа изменчивост. Наистина по отделни пробле ми и спорни пунктове в последните години се появиха доста мнения предимно с полемичен акцент. Но техният фрагментарен характер, създавайки смислови и стилови разногласия, е далече от възможността да даде профила на систематизираната теория. Безспорно в областта на литературознанието за научни открития рядко се говори, но едновременно с това не може да се отрече необходимостта от разясняване на основните литературовед ски понятия във философско-исторически ас- пект, от доуточняване на съдържанието и същността им, и най-вече от уплътняването им с фактически материал от българската ли- тература. Поради това немалък интерес заслужава новата книга на Иван Попиванов „Въпроси на литературната теория". Бих желала да отбележа, че авторът е от малкото български Литературоведи, които предпочитат изясняването на понятията пред личните спорове и драстични обвинения. Книгата е написана на популярен и достъпен език, което също е предимство. Понякога дори и речниците за чужди думи в българския език са безсилни пред някои употребявани от литературните теоретици термини. 132 През 1972 г. излезе книгата „Проблеми на литературния жанр" от същия автор. Там обстойно се проучва жанрът като основна всеобхващаща категория, изясняваща в един ство признаците на диференциация и класи фикация. В конкретно-исторически подход се разглежда същността на литературните жанрове и жанрови форми, обусловеността на жанровата структура от външни и от специ фично художествени фактори. Или по-точно съвременното състояние на литературните родове и видове се проследява във връзката и зависимостта на художествената форма от цялостното обществено-културно развитие, от творческия метод и литературното направление. След опита за обща класифика ция авторът спира вниманието си поотделно на въпросите: същност на лирическата творба, епическо интерпретиране, драматичност и сценична структура, синтезирани форми. Преди да разгледам някои от по-инте ресните проблеми, разработени във „Въпроси на литературната теория", смятам за необ ходимо да подчертая една от най-положителните страни на изследването, а именно, че теоретическите обобщения са илюстрирани с конкретен материал предимно от произве денията на наши писатели и поети. Новата книга на Иван Попиванов започва с изясняване на понятията литературна творба“ и „литературен анализ". Тя носи пробле мите на сложната взаимовръзка между съ Държание и форма в литературното произве дение, утвърждавайки тяхното единство и противопоставяйки се на механичното им раз граничаване. След като подчертава, че към сюжета спада вътрешното, същностното в произведението, а формата е външният облик, очертанията, авторът обобщава: „Чрез изразите и думите се предава определен смисъл, характеризира се нещо и същевременно те имат конструкция, звуково оформление, специфич ни съчетания на отделни елементи, продължи телност, начало и завършек, интонация." В по-нататъшното развитие на мисълта си Попиванов взема определено становище към Някои противоречиви схващания за разглеж дания въпрос. Спира се по-подробно на ня кои от позициите на Юрий Лотман, изразени в изследването му „Структура художествен ного текста", които според Попиванов вли зат в дисонанс с общоприетите постановки. Бих отбелязала, че доста наши автори се отнасят с недоверие към структурния анализ, страхувайки се може би от фонетичното съзву чие с идейно-философското течение структу рализъм. Структурният анализ разглежда ед но произведение като цялост и даденост, а всеки текст безспорно притежава някаква структура, която определя до голяма степен неговия профил. В повечето случаи само неадекватността в употребата на понятието ,,структура" е изходно начало за доста спо рове. Специално у Лотман структурата е системно единство, при което съотношението на съставните елементи е от такъв порядък, че изменението на един от тях предизвиква изменение и на другите. Не трябва да се пре небрегва и обстоятелството, че структур- ният анализ отбелязва големи постижения в изследването на информационната наситеност на творбата, което не е предизвикателство към разглежданото единство, а по-скоро своеобразно тълкуване.

С активното си участие в литературния живот Иван Попиванов си извоюва авторитет на литературовед с широки научно-творчески интереси от теоретичен, историко-литературен и литературно-критичен характер. Това проличава и в сборника, към който са адре сирани настоящите бележки, което се засилва от факта, че той е с ретроспективен обхват. Книгата се открива с обстойна и задълбочена статия, с очевидни белези на студия, по един почти неизследван проблем на такава, едва ли не занемарена област на съвременното ни литературознание, ако не бяха усилията на литературоведи като П. Данчев, П. Зарев, В. Колевски. Думата ми еза лите ратуроведската естетика. Не я поставям в кавички, защото за мене естетиката не е някаква широка и „, в същност доста неопре делена и неясна област", а съвсем определена наука, която в редица отношения има методологическо значение за литературознанието. Но в случая въпросът е за естетическата кате гория трагикомично в литературата. Една предварителна бележка. Като синонимен на термина „категория" И. Попиванов употребява и изкуствоведческия термин тоналност. Тъй като става дума за конкретното идейно-художествено въплъщение, превъплъ щение, вариации и нюанси на такава естетическа категория, в която основното еесте тико-емоционалното съдържание, смятам тази 1 С. Игов. Критикът Шарл Бодлер.- Литературен фронт, 13 окт. 1977. синонимия за напълно подходяща, още повече, като се има пред вид, че тук се набляга не върху гносеолого-категориалния аспект, а върху конкретното художествено богатство на категорията. В краткия методологически увод авторът Основателно сочи несправедливостта, проя вена от изследователите към тази категория, несправедливост, която споделят с нея и много други, т. нар. допълнителни и междинни категории. Според мене Попиванов правилно определя същността и в смисъл на органично съчетание (И. П.) на противоположни еле менти, които синтезирано се взаимно проникват един в друг" (с. 8-9). Очевидно основни в това съчетание са елементите на комичното и на противоположната категория - на трагичното. Но литературоведът вярно сочи взаимодействието на категорията и с други категории - с прекрасното и грозното - на първо място, което прави приемлива тезата на автора, че се касае за самостоятелна, а не за междинна категория. За да бъдем съвсем прецизни обаче, трябва да изтъкнем, че макар и самостоятелна по отношение на основните естетически категории, тя е все пак с по-ограничена сфера на прояв ление, въпреки че в съвременното изкуство се наблюдава тенденция за разширение на сферата й. Ценна е според мене постановката на Попиванов, че естетическите категории трябва да се разглеждат във взаимодействие и взаимоотношение, за да се избягнат неоправдани абсолютизации на някои от тях, както и по-добре да бъде разкрита относителната им самостоятелност и чистота" на проявление. Интересна е аналогията на Попиванов между трагикомичното и областта на между родовите взаимодействия, предизвикали поя вата на такъв уникален род, какъвто е несъмнено лиро-епосът. Авторът смята тази аналогия за относителна, но според мене такова твърдение е отчасти плод и на оправдана научна предпазливост. Както на друго място сам авторът изтъква (в „Литературен жанр и литературна класификация"), разграничението между родовете е възможно само на базата на комплекс от признаци (с. 139). Един от тези признаци е именно тоналността, или ако си послужим с термин на психологията, емоционалната доминанта на кръга произведения, принадлежащи към един и същ литературен род. В такъв случай авторовата аналогия има характер на интуитивна догадка за сходни процеси и сходни резултати от тези процеси - в основата, на които е интерференцията на противоположни динамични структури; в първия случай това е дифузно-емоционална, т. е. „чисто" психологическа конвергенция, а във втория случай се касае и за конвергенция на формообразуващи генотипи. Изследователят отнася трагикомичното към субективно-обективните категории, като правилно поставя акцент върху субективния компонент, определящ за синтезирани категории като трагикомичното. Несъмнено на това се дължи и голямата вариабелност на категорията, така убедително илюстрирана от Попиванов. Без да си поставя за цел историко-теоретичното и очеркуване, авторът сполучливо маркира нейния исторически живот от „Илиада" на Омир (главно с образа на Терсит) - до литературата на социалистическия реализъм. Справедливо е твърдението на теоретика, че дори при класицизма, който не допускаше на теория смесване на тоналностите и изискваше чистота" на естетическото отношение у такива велики негови представители като Молиер, наблюдаваме отклонение от тази чистота, повече или помалко цялостно трагикомично интерпре тиране.

Новата книга на Иван Попиванов е плод на неговите дългогодишни и системни изследвания на жанровата теория. Сега той обобщава наблюденията си върху природата на жанровете и тяхното своеобразие, изпол зувайки разнообразни литературно-художе ствени явления. Всеки, който познава науч ните трудове на автора, няма да остане изне надан и този път от стремежа непрекъснато да се обогатяват съществуващите постановки, да се променят възгледите ни за жанровете в художествената литература. Още в началото на своя труд изследователят уточнява същността на понятието литературна морфология". Желанието на Ив. Попиванов е да преодолее остарелите гледища, използувани при жанровите проучвания, като за целта се използува терминът мор фология", който откриваме и в подзаглавието на книгата. Разбира се, едно название - традиционно или ново, - не може изведнъж да промени нашите представи за литературнохудожествените форми. В науката, както е известно, са въвеждани различни понятия и термини, но техният живот невинаги е бил траен. За резултатното им прилагане не е достатъчно само да се включат в литературовед ската практика, не по-малко важно еда се обоснове тяхната необходимост. Литературоведите използуват няколко на звания, които осмислят съдържанието и на соките на изследванията върху литературните жанрове. В зависимост от националната научна традиция по-широко разпространени са термините жанрология, генология и мор фология. Проследявайки употребата на последния термин, Ив. Попиванов анализира съдържателния обхват и подчертава неговата приложимост в съвременната литературна теория. За изследователя употребата на предложения термин е оправдана, защото с него се характеризират изследванията на жанровете върху една по-широка основа. Така е потърсена възможност да се преодолее стесненото разбиране за морфологията, която се занимава с творбата от гледна точка на жанровата й структура, от гледна точка на съотношението и с другите произкоито е в обща система и категория, както и с оглед на разликите и по отношение на други творби от различни системи и катего рии; има се предвид и развитието, изменението на жанра през различни стапи, при единството на съдържание и форма" (с. 8). И все пак авторът предупреждава: не трябва да се надценява всеобщността на категорията морфология, която не подменя установените вече възгледи за формите, а позволява литературоведите по-плътно да се приближат до същностните характеристики на жанровите формации, сложно преобразувани в развоя на художествената литература. Очевидно е, че авторът на книгата „Жанр и жанрова специфика" е привлечен от постановките на съветския теоретик М. Каган, разработващ настойчиво морфологията на изкуството. Ив. Попиванов обаче е от изследо вателите, които умеят разумно както да приложат определени страни от други научни насоки, така и да обогатят вече постигнатото. Нашият теоретик не само определя предмета на литературната морфология, но предлага и основни понятия, с които се работи в ней ната област: жанрова същност и специфика, жанрова форма и жанрови категории. Така, тръгвайки от определението на една научноизследователска проблематика, Ив. Попиванов ни въвежда и в системата на нейните категории, понятия и термини.