Литературна

За трети път месец април става време на равносметка и себепреценка за българските писатели, става време на оглед и анализ на тенденциите в развитието на съвременната българска литература. Традиционната - както вече можем да кажем - априлска литературна дискусия се утвърди като най-представителен колективен форум, на който се разглеждат не само появилите се през предишната година книги, но и преди всичко - новото и перспективното в литературното развитие; прави се съпоставка между него и развитието на културата, на цялото ни общество, за да се очертаят хоризонтите на предстоящите задачи. Такъв е смисълът, такава естратегическата цел на априлските литературни дискусии - да се надхвърлят рамките на ежегод ния преглед, за да може, изхождайки от съ твореното през годината, но без ограничаване единствено в него, да се потърсят по-общите закономерности във възходящия път на нашата литература. И трябва да се под чертае, че въпреки отделните увлечения, въпреки всички слабости, които могат да бъдат посочени в един или друг доклад, в едни или други изказвания, всяка година поредната литературна дискусия показва приближаване към тази значима цел. Това е може би най-доброто доказателство, че определе нието априлска е не само знак за едно, макар и символично съвпадение, а израз на реално съществуващо качество - защото именно априлската линия в областта на литературата и изкуството, чиято плодоносност бе доказана от времето, изисква от творците задълбочено и самокритично оглеждане на резултатите, анализ на богатството на социалистическо-реалистическата ни литература, конструктивно посочване на непреодолените още слабости - в името на по-нататышното идейно-художествено извисяване. Третата априлска литературна дискусия, която се проведе от 5 до 9 април т.г., бе найвнушителният колективен форум - изнесени бяха седем доклада: за белетристиката - от Александър Спиридонов, за поезията - от Здравко Чолаков, за драматургията - от Севелина Гьорова, за кинодраматургията - от Атанас Свиленов, за детско-юношеската поезия - от Александър Муратов - и проза - от Кирил Апостолов, за литературната критика - от Иван Попиванов, а в обсъжданията взеха участие почти една трета от членовете на СБП. Разбира се, не количествените измерения са главното, ма кар че и те подсказват активното участие на творците от всички поколения в анализа и преценката на сътвореното през изминалата година. Но по-съществено е, че в докладите - независимо от отделните им недостатъци, независимо от оспоримостта на едни или други оценки и мнения, - а също и в болшинството изказвания бяха поставени възлови, същностни проблеми на литературното ни развитие. Такъв е например въпросът за съвременната тема и съвременния положи телен герой в белетристиката, който все повече се очертава като главен критерий, според който ще съдим доколко нашата литература е изпълнила своя дълг към кипящата ни съвременност. И точно затова този проблем надхвърля рамките на един жанр - защото той е валиден и за драматургията и кинодраматургията, и за поезията, и за детско-юношеската литература, и косвено за критиката. Разбира се, неделим от въпроса за насоч ването към съвременната тема е и проблемът за художествената реализация на темата, за нейната естетическа защита. Неслучайно преди няколко години др. Тодор Живков изтъкна като главни пречки по пътя за пре творяване на съвременността във високохудожествени творби, за създаване на нова, социалистическа класика както недостатъчно доброто познаване на живота, така и недооценката на борбата за художествено майсторство. Това са в същност двете страни на въпроса за създаване на зрели, открояващи се творби, достойни за зрялото социалистическо общество.

Уважаеми др. Исаев, този път Вашата годишнина съвпада с една друга - тази от основаването на Съюза на трудовоборческите писатели. По този повод бихте ли ни разказали за атмо сферата в него и изданията му, за дейността му, за неговата роля и значение за ленинизацията на литературния ни фронт? Как лично Вие като творец възприехте и изживяхте този процес, И за да свържем миналото с настоящето и бъдещето - как виждате развитието на тради циите на революционната ни литература през този половин век и ролята на младата смяна в тяхното продължение? Тежка и драматична беше обществената атмосфера в началото на 30-те години. Светът на капитализма, включително и България, се характеризираше с криза, жестока експлоатация, безработица, мизерия, изострена борба против настъпващия фашизъм, възход на революционното движение. Наред с буржоазния свят съществуваше и една социалистическа държава, в която при огром ни трудности се изграждаше новият свят. Страната на съветите беше надеж да и опора на измъченото трудово човечество. Срещу нея се възправяше настръхнал империалистическият свят и подготвяше кръстоносен поход, за да я заличи от лицето на земята. B В такава атмосфера ние, младите тогава български писатели-антифашисти, правехме усилия да създаваме революционна социалистическа литература духа на традициите на Христо Смирненски. Писателите-комунисти, верни на идеалите и делото на партията, по примера на съветската литература издиг наха лозунга за ленинизиране на революционната литература. Особено във в. „РЛФ" (Работнически литературен фронт) фанатично се отстояваше този лозунг, разбира се, без необходимата ленинска гъвкавост, задълбоченост и ши рота. Това между другото се дължеше на неопитността на младите писатели и на левосектантския курс на Централния комитет на партията. И все пак, исторически погледнато, „РЛФ" има определена заслуга за ленинизирането на литературата ни в оня труден период. Въпреки сектантството още през 1932 г. по почин на писателите-комунисти се постави на сериозно обсъждане въпросът за създаване на организация на писателите-антифашисти, в която освен комунистите да бъдат включени всички писатели - противници на фашизма. След продължителни спорове се стигна до общо решение да се основе съюз на революционните писатели-антифашисти в България върху три основни принципа: борба против фашизма; за социализъм: в защита на съветската култура. За ония условия това беше най-приемливата платформа. Върху нея бе изграден новият писателски съюз. За да може да съ ществува легално, прие се той да се нарича Съюз на трудовоборческите писатели в България.

Въпросът за оригиналността и за чуждото влияние в басненото творчество свързан с някои нерешени проблеми на неговата специфика и на неговото развитие. Ранната жанрова определеност на баснята е причина тя да бъде възприе та едва ли не като „законсервирано" литературно явление. А. С. Виготски пръв се опита да разчупи общоприетите гледища и заговори за успоредното съще ствуване на прозаичната и поетичната басня, които според него са два различни по произход и по художествените си функции литературни жанра. С усет за ис торико-литературните процеси М. Л. Гаспаров констатира развитие на баснята и посочи нейния долитературен и литературен вариант. Но тези разбирания стоят все още настрана от утвърдените литературно-теоретически позиции. B Като приемаме становището за еволюцията на жанра, без да навлизаме неговата същност, считаме, че понятието „литературна басня" най-добре отразява онзи скок, при който от лоното на житейското си, фолклорно и полуфолклорно съществуване баснята прекрачва прага на литературното творчество, за да се подчини на неговите естетически и художествени задачи и за да приеме строга лично-творческа характеристика. Във връзка с това названието „бъл гарска възрожденска литературна басня" служи за означаване не само на конкретните литературно-исторически особености на баснята, но и на нейната национална самобитност - въпрос, който предизвиква най-много спорове. И Българската литературна басня се ражда 17 столетия по-късно от европей ската - през 40-те 50-те години на XIX в. Това е времето, когато руската европейските литератури имат своите най-значителни образци, оказали изключително влияние върху творчеството на нашите възрожденци. Силата на това влияние, както и разработката на отдавна познати баснени сюжети са причина да се отрича съществуването на оригинална българска басня. За единствен неин представител в предосвобожденската ни литература се сочи П. Р. Славейков, но и върху неговото творчество е сложен знакът на подражанието или в най- добрия случай - на преводачеството. А в нашата възрожденска книжнина са записани имената на близо 40 издатели на басни, 20-тина от които са имали смелостта да покажат своите собствени търсения в причудливия „Езопов" свят!

От две десетилетия новото поколение Румънски българисти изявяват все по-авторитетно присъствието си в историографията на румъно-българските културни отношения през вековете, дават нов облик на тяхното проучване. Лаура Баз-Фотиаде си е създала вече и в България, и в Румъния име на сериозен учен, с голяма ерудиция, разгледала е публикации от нашето Възраждане в Румъ ния, винаги с подчертан интерес към взаимодействията и паралелизмите в литературното развитие на двата съседни народа. На живота, дейността, връзките и творчеството на Г. С. Раковски в Румъния са посветени досега доста проучвания и от румънски, и от български учени. Сега Л. Б.-Фотиаде предлага на българските читатели компактна монография, с която си е поставила за цел, съразмерна с подготовката си, да представи многостранната литературна и журналистическа дейност на Раковски в Румъ ния. Политическият мислител и деец Раковски е неделим от публициста и затова публицистиката му в Румъния е проследена в контекста на един важен период от политическите и социалните борби в Обединените княжества през последните години от князуването на Ал. Йоан Куза. И понеже с Раковски започва ускореното развитие на бъл гарската поезия, компаративистката Л. Б.- Фотиаде си поставя многопосочни задачи: да включи началото на развитието на българската романтична поезия в развитието на романтизма в балканските литератури; да разграничи българския от румънския романтизъм; да търси ако не въздействия, то поне съответствия между отделни мотиви, теми и образи в румънската патриотична поезия през първата половина на XIX в. и поемата на Раковски. И тук тя не върви по утъпкани пътеки. Това е новото, което тя внася в разглеждането на Раковски откъм връзките му с Румъния. За всичко друго е писано, и то изчерпателно: за заговорническите му премеждия, за дейността му като законодател и организатор на четническото движение, 1 Л. Баз - Фотиа де. Литературна и публицистична дейност на Г. С. Раковски в Румъния. С., 1980. 132 за отношението му към големите румънски политически мъже и учени, за отражението на румънската политическа и социална дейст вителност в двуезичните му вестници, за пое тическото му творчество, за научните му интереси и занимания на румънска земя. За вероятното въздействие на съвременната румънска романтична поезия в поемата на Раковски говори Георги Димов,2 като посочва редица сходства на теми, картини, похвати, мисли и чувства, „които напомнят за реминисценции, за мисловни и тематични асоциации". Л. Б. -Фотиаде ги илюстрира с изобилни примери на „Съзвучия между лириката на Раковски и румънската поезия" (с. 64-96). Без съмнение Раковски е чел съв ременните румънски поети, те са му допадали с борческия си патриотизъм, с възпяването на миналото на народа и държавата, за да се мобилизират народните маси за извоюване на светло бъдеще. Това ще му е помогнало и ще го е подтикнало да се опита да изрази в поетически образи мислите и чувствата, които са го вълнували в един съд боносен за нашия народ момент; нещо повече, да пристъпи към осъществяване на една трудна творческа задача - да напише бъл гарска героична епопея в три части. Раковски е чувствувал своите ограничени възможности и е търсел модели. Например, за да изрази поетически риданието на една скърбяща же на, той отбелязва в един ръкопис с фраг менти от „Горски пътник: да се види във „Велизарий", като го изпърво видя жена му сляп

Въпросът, дали литературата крие своя генезис в самата си същност, се превърна в най-щекотливия момент в литературознанието на нашия век, през който за първи път се заговори за дехуманизация" на литературния свят, за умиране на романа" и се появи модата на несвързания текст с претенции за художествени качества. Разглеждането на този основен проблем очерта ясно идеологическите и методологическите различия между марксическото и буржоазното литературознание. Докато първото съсредоточи търсенията си върху връзката между реалната действителност и литературното произведение, давайки по този начин историческа насоченост на изследванията си, западната теория на литературата огради разглеж дането на текста с дебели стени от външния свят. Постановката за литературното произведение като автономна единица изключи априори от обсега на западното литературознание въпроса за литературата като отражение на историко-социалния контекст. Иманентният анализ на художествения текст се превърна в ръководно начало на за135 падната литературна наука. Много скоро обаче този метод на работа се стори незадо волителен на редица учени и те преориентираха усилията си, променяйки до голяма степен както метода, така и обекта си на изслед ване. Появата на книги като „Създаване на текста". Семиотика на поезията на Мишел Рифатер, „Мимоложик" на Жерар Женет Въпреки значителните различия в подхода към проблема бележат началото на една нова тенденция в работата на привържениците на структурализма във Франция. Текстът вече не се разглежда сам за себе си, а във връзка с определен културен (литературен) контекст. Междутекстовостта2 - отношенията между текстовете в многобройните им прояви - съсредоточава вниманието на тези ав тори, които, осъзнавайки завоя, който правят, заговорват за „отворен структурализъм". Последната книга на Жерар Женет - Палимпсести (литературата на втора степен)", публикувана в поредицата „Поетика" на издателство „Сьой" през 1982 г., представлява опит за систематизация на резултатите от едно почти енциклопедично изследване върху междутекстовостта. Както сам отбелязва авторът, написването на „Палимпсести" е логично продължение на едно творческо търсе не, чиито начални наброски откриваме в „Мимоложик“.