Една

В своята студия за К. Фотинов Ив. Шишманов нарече сенки образите на нашите възрожденци, които той с такава любов умееше да извлича мрака на миналото. И това беше вярно. Какво друго, ако не сянка за нас е ликът на Паисий например? Какво знаем ние за неговия жизнен път? Едва ли нещо повече от онова, което той сам написа за себе си в своята „История". Това до голяма степен може да се отнесе и за по-голямата част от представителите на нашето Възраждане. А те бяха изключителни личности. За да разберем правилно епохата, в която те живяха, а също техните произведения, ние непременно трябва да почувствуваме не само писателя, но и човека с неговите отличителни качества, преживявания и темперамент. Необходимо еизследователят да види творческата индивидуалност на писателя в нейното неповторимо своеобразие, в нейната връз ка със закономерностите на литературното развитие. Ето защо, напоследък придобива такова голямо значение последователното проучване на творческата и жизнена биография на писателя. И именно тук, в този аспект на изследователската работа често отпадат редица общопризнати рецепти, , точно" установяващи метода на писателя, неговия мироглед, съотноше нието на пропорциите на една или друга страна от литературния процес. Петко Р. Славейков е един от нашите възрожденски деятели, за когото знаем много повече, отколкото за останалите. Живата му и колоритна автобиогрфия, големият му архив и богата кореспонденция ни разкриха редица страни от жизнения му път. Но въпреки това, все още има какво да се прибави към вече известното. Сравнително слабо например познаваме годините, прекарани от Славейков в Цариград, като редактор на в. „Македония" - най-зрелите и вдъхновени години от живота му, когато неговата дейност става българска история. През това забележително време в жизнения път на поета се преплита образът на една жена, който става за него единствен и неповторим. Споменът за нея отдавна вече е затрупан под тежкия пласт на годините и поради това не малко усилия положихме, за да разберем оная връзка, която така здраво и завинаги ги е свързвала, скрита под бурена на клеветата и неразбирането.

В края на 1961 г. излезе „панорама" на съвременните литератури в света, твърде луксозно издадена в Париж на френски език от познатата издателска къща Ашет. Книгата е включена в една поредица, озаглавена „Из света", под редакцията на Жан-Клод Ибер, с предговор от известния френски есеист Роже Кайуа, директор на отдела за литеparvoa и изкуство при ЮНЕСКО. „Съвременните литератури в света" е колективно дело, осъществено със сътрудничеството на двадесет и един писатели, между които фигурират имената на изтькнати френски критици и познавачи на чуждите литератури.

От времето на Тацит, когато е започнало метонимизирането на понятието стил, до наши дни с него са ставали и продължават да стават неща, каквито с други понятия едва ли са се случвали: „стил" е разширявал и застрашително продължава да разширява обема си... Съвременните литературоведи с основание се оплакват, че в тяхната област стил е все още ненаучен термин, че все още му липсва що-годе определено и общозадължително съдържание. Хвърлим ли обаче поглед върху работата на техните колеги - теоретиците на музиката, живописта, архитектурата - натъкваме се на същата терминологическа неустановеност, която се проявява още по-рязко при опита да се изведе терминът стил от равнището на теорията на един род изкуство до равнището на естетиката. Междувременно „стил" навлиза и в терминологията на антрополози, етнографи, психолози (бихейвиъристите например), кибернетици... За употребата му в ежедневната реч и публицистиката („разговорен“ и „публицистичен" стил) едва ли има смисъл да говорим, след като и заглавието на настоящата бележка стана жертва на това терминологично „разностилие".

Обсъждането на проблема за традицията и новаторството е една от най-съдържателните прояви на нашия институт, свързана със самите основи на естетиката и изкуството. И Александър Обретенов, и Георги Цанев поставиха тоя проблем на марксистко-ленинска основа. Допадна ми мисълта на Обретенов, че не всичко, което се отличава от старото, е новаторство. Също така подчертаването на комунистическата идейност като основа на новаторството.

Деловият план, препоръчан от Международното сдружение за изуча ване на европейския Юго-Изток, съдържа също сравнителни изследвания в областта на балканските литератури. Макар идеята за това да е твърде щастлива, струва ми се, обаче, че задачата ще бъде трудна за изследователите, ако се пренебрегнат известни предварителни мерки, необходими да се вземат, в бързината да се стигне до изводи, които очевидно биха били твърде приблизителни. Ще трябва, според мене, да се установи най-напред методологията в реда на издирванията с цел нищо да не бъде предоставено на случайността, като още от самото начало се отстрани евентуалността от изпадане в грешки, евентуалност, която би била, мисля, несъвместима с преследваната чрез този вид работа, цел. Излишно е да казваме, че всеки изследовател, който би се впуснал в подобна дейност, стои изправен пред огромни трудности. Защото може без преувеличение да се твърди, че литературите на балканските народи са съще ствували и са се развивали в затворен кръг, без явни отношения помежду им. Разликата в език, религия и култура е издигала често непреодолими прегради, които са възпрепятствували свободния обмен между интелигенцията" на етническите общности на Балканите. Империите, които са се редували през ековете, не са могли да претопят в едно единствено горнило разнородните елементи на тези народи, които, макар да са живели понякога под една и съща политическа власт, са се развивали по посока на собстве ната си съдба. Особено още от началото на XIX в. националното пробуждане, което бележи живота на всеки балкански народ и последвалите го борби, издълбаха дълбока пропаст между интелектуалците от този край на света; балканските литератури прочее се видяха твърде отдалечени едни от други, бих казал дори, в известни случаи ожесточено противоположни едни на други. Това обяснява защо елитът на балканските страни не се познаваше, и с редки изключения, никоя балканска страна не прояви интерес да опознае литературата на своя съсед. Трябва да прибавим също, че вни манието на всяка страна беше привлечено от блясъка на големите световни литератури, които служеха за образец на литераторите.

Близо година вече книжарниците предлагат значението, което Величко Вълчев на читателите един нов труд за Иван Вазов - най-обемистия във внушителната вече литература за народния поет. Авторът, Величко Вълчев, е познат изследвач на живота и творчеството на Иван Вазов. Обнародвал е за нашия най-популярен класик около шейсет изследвания, популяризаторски статии, рецензии за издания на негови произведения, за преводи на Вазови творби в чужбина, за постановки на Вазови пиеси и т. н. Освен това той е радактирал съчинения на поета, писал епредговор към едно или друго издание. Специално трябва да се отбележи ценният том „Непубликувани писма" на Иван Вазов, подбрани", редактирани и коментирани от Величко Вълчев и издадени от БАН. Книгата „Иван Вазов. Жизнен и творчески път", писана, както узнаваме от предговора, в продължение повече на десет години, в известен смисъл сумира и завършва дългогодишните занимания и проучвания на Ве личко Вълчев. В нея авторът е използувал, разбира се, не механично, и много от това, което е писал преди за Вазов.

Образът на една литературна година се откроява не в отделните лични изяви, а в затвърдените през тази година тенденции, в изразените чрез тях по-общи и по-трайни нужди на литературното развитие. При такъв поглед, разбира се, не всички книги, които принадлежат към прозата през 1969 г., могат да бъдат обхванати. Значителното пък, проблемно произведение е многопланово и многопластово. С една своя част, неотделима всъщност от цялото, а тук принудено откъсната, то може да принадлежи към една развойна линия, с друга - да подкрепи по-различна тенденция. Тъй че до целостта на литературната година се достига чрез нарушаване целостта на отделното произведение.

Плодоносната традиция, която откърмя с духовните сокове на националния ни дух личности с широта и многообразие на културните устремления, дори и в епохата на тесните специализации, не е пресекнала. Богомил Нонев е между творците, които са против самоограничаването на писателя в една единствена жанрова и тематична рамка. Новоизлязлата му книга е интересен факт от ненаписаната история на нашата литературна критика и една хубава възможност да вникнем по-цялостно в една съдържателна лите- ратурно-критическа биография.

иналата година излезе от печат кни гата на доктора на филологическите науки Васил Колевски „Литература на свободата. Проблеми на социалистическия реализъм в българската литература след Девети септември". В нея се изследва литературният процес в годините на народната власт, прави се анализ на борбата на Българската комунистическа партия за социалистическореалистическа литература, за разцвет на художественото творчество. Тя просле дява сложния път на развитие на най-но вата ни литература, нейните успехи и труд ности, очертава сегашните и проблеми и задачи. Авторът отстоява отначало и докрай последователната класово-партийна пози ция, чужда еднакво и на сектантско-догма тичната ограниченост, и на естетската безпринципност, защищава априлската линия на партията в културно-художествената област Книгата на Колевски има и недостатъци (известна претрупаност с фактически ма териал, известна схематичност на изложе нието при някои глави и пр.), но въпреки недостатъците тя е, общо взето, сполуч лива като пръв опит да се обрисува процесът на четвъртвековния развой на нашата следреволюционна литература. Затова и бе отличена с награда от Управителния съвет на Съюза на българските писатели, а в. „Работническо дело" и някои други изда ния публикуваха положителни рецензии за нея.

Тенденцията, за която ще стане подробно въпрос в тази студия, за сетен път показва удивителната способност на литературата да вгражда в относително самостойния си процес само онова, което е свързано и продиктувано от живота; показва, че литературоспособно е само онова, което животът е направил" художествено, преди то да стане литература. Не повтарям самоцелно тези познати мисли. Ще ги видим потвърдени след малко в един проблем, който има особен и интересен смисъл в нашата съвременна литература. Той е характерен за нейните нови търсения; някак странно се разкрива наглед като страничен, а по същина е свързан с основните насоки на литературата ни и дори представя някои от тях. Защото проблемът засяга съществуването на определени духовни начала в съзнанието на съвременника, отговорността на съвременника пред тях, способността или неспособността му да живее съобразно тях и, разбира се, целесъобразността им. Тези начала имат исторически или социални корени. Едни са свързани с комунистическия идеал, по-точно произтичат от него. Други отговарят на драматични истини за днешния човек, имат психологически или философски характер. Не на последно място - всички те са свързани с националната характерология и съдба, което в крайна сметка, пряко или не, е основание за всяко художествено творчество. Тези проблеми вълнуват цялата ни литература. Какъв е нашият аспект? Те ни интересуват във взаимовръзка с една композиционна форма, която ясно се откройва в днешната българска белетристика. Тази композиционна форма, която ще бъде обобщаващ знаменател на иначе разнородни писатели и книги, характеризира някои от модерните насоки на литературното и в частност епическото развитие. Имам пред вид движението към синтетично литературно изображение, към синтетични художествени форми. Ненужна и непосилна задача би било да анализираме този процес в цялост. Още повече, че той е неизследван от нашата литературна теория и всяко схващане се нуждае от солидна и обемна аргументация. За това тук ще набележим аксиоматично някои важни белези на това развитие, които се намират в пряка връзка с проблема за една жанровокомпозиционна тенденция днес. Синтетичната проза на двадесети век преобрази основно редица показатели на аналитичната проза. Преди всичко тя се отказва от подробната обстоятелственост и от хронологическата достоверност на сюжета. Сюжетът и фабулата встъп ват в нови взаимоотношения, дистанцията между тях е чувствителна. Сюжетът 77 като една по-сложна система от „вътрешни и външни жестове, от постъпки и психологически реакции днес е много по-богат и вътрешно динамичен от фабулата като „събитиен скелет" на произведението. Времето в синтетичната творба се сгъсти изключително много (много от модерните произведения дори представят само един ден или няколко часа от живота на героите). Художественото време чувствително се различава от достоверното време. Съвършено нови са функциите на повествователя. Според моето гледище от епическите художествени категории най-солидни преобразования претърпя повествователят. (Изглежда и за това днес с особена настойчивост се поставя въпросът за качествената разлика между автор и повествовател - един въпрос, който винаги е съществувал, но по-рядко в сравнение с други въпроси е бил анализиран от теорията.) Ако разрешим с необ ходимата научна аргументация проблема за повествователя, смятам, че най-плътно ще се доближим до новите закономерности и функции на композицията. Пред вид отказа от обстоятелственост и хронологическа достоверност повествователят в синтетичната проза играе минимална, да не кажа нищожна, функция. Неговите аналитични пространни намеси и обяснения, неговите „всевиждащи и всезнаещи очи, неговото господство над творбата остана в разрез с модерната композиция, с новите съотношения на отделните равнища на творбата. Функциите на повество вателя като организираща и особено оценяваща художествена категория се прехвърлят на други компоненти.

Историк, езиковед и литератор, етнограф и фолклорист, надарен с буйно въображение и пословично трудолюбие, Юрий Иванович Венелин е чертаел широки планове за научна и популяризаторска дейност. Своето изследване върху историята на „забравеното, но някога славно, могъщо българско племе" той е замислял в няколко тома, които да обхванат множество нерешени от нау ката въпроси. Неговата книга „Древние и нынешные болгаре“, излязла през 1829 г., възкресява името българи и дава силен тласък на народностното съ знание и самочувствие. Възторжената признателност на българите дава на Венелин, сили да продължи своя труд; убеден в неговата необходимост, той започва да печата през 1834 г. втория том от своите проучвания: „Древние и нынешные словене в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам." Но Венелин умира на 26 март 1839 г., а кни гата излиза едва през 1841 г. В нея за българите се говори малко; тя е пространно отклонение на автора, посветено на словенците и техните отношения със съседните народи. Продължение на „Древние и нынешные болгаре..." е в същ ност трудът, озаглавен „Критические исследования об истории болгар", над който Венелин работи усилено през последните години от своя живот. Заедно с други завършени или само скицирани проучвания този ръкопис остава след смъртта на автора у неговия братовчед и близък приятел доктор Иван Иванович Молнар. Дълги години след смъртта на Венелин неговото научно наследство привлича, вниманието на българските възрожденци, които полагат много усилия, за да види бял свят всичко, което Венелин е написал за техния народ. Не справедливи са обвиненията на Безсонов и Молнар, че българите не проявили интерес към издирванията на своя историк. Известни са грижите на В. Апри лов и Н. Палаузов за издаването на „Древние и нынешные словене... Но този том трябва да е донесъл на българските читатели известно разочарование. В него те намерили историята на словенците, а за българите там е казано малко, само във връзка с някои по-специални въпроси, като например произхода на глаголицата. Книгата е изпълнена със заплетени исторически и най-вече езикови доказателства за смелите хипотези на автора. Затова усилията се нение 1 към Вж. В. А прилов, Денница на новобългарското образование, Одеса, 1841, и Допъл Цв. Унджиева, книгата „Денница Документи на новобългарското образование", Одеса, 1842, а също така: по българското възраждане в съветските архиви, Известия на Института за литература, кн. XII, 1962, стр. 115-175. 82 насочват сега към публикуването на „Критические исследования..." Първите българи, които се запознават с ръкописа - историкът Спиридон Палаузов и неговият братовчед Николай Палаузов, - разбират веднага какво значение може да има той за съотечествениците им. Преди всичко в този том историята на България е доведена до края на Х в., изложена е така подробно, както в никое друго съчинение дотогава. Авторът е използувал огромен материал, извлечен от многобройни извори. Книгата е пропита от дълбока любов към българите и цялото славянство. И тук Венелин не е безстрастен кабинетен учен, а убеден защитник на славянската кауза. Как да остане в архивите труд, който българите ще намерят възхвала на своите царе и патриарси, ще прочетат с гордост, че от България на Борис и Симеон писмеността се е разпро странила из много страни на Източна Европа, че от българите е получила азбуката си и Русия. Особено важно е било и характерното за Венелиновите работи съвременно звучене, тяхната полемична страст. Когато се противопоставя рязко на теорията за тюркския произход на българите или на норманската теория в руската историография, той воюва за мястото на славяните в съвременния свят. С осъществяването на изданието се залавят най-активно Спиридон и Николай Палаузови, средствата дава Иван Денкоглу, а найB голяма помощ им оказва професорът от Московския университет Осип Максимович Бодянски. Нека кажем няколко думи за този учен, чието име е така тясно свързано с публикуването на Венелиновата книга. Както и Венелин, Бодянски е украинец. Роден е през 1808 г. в градчето Варва, Полтавска губерния. От 1842 до 1868 г. е начело на катедрата по славянски езици и литератури при Филологическия факултет на Московския университет. Той покровителствува младите българи, които учат при него, насърчава заниманията им. Особено близки са му Николай Катранов, Сава Филаретов, Иван Шопов, Марин Дринов. Бодянски кореспондира дълго време със Спиридон и Николай Палаузови, поддържа приятелски връзки с Ив. Н. Денкоглу. Години наред О. М. Бодянски е секретар на „Общество истории и древностей российских при Московском университете" и редактор на неговото издание: „Чтения в Обществе истории и древностей российских“, където помества и статии за българската история и старобългарската писменост. В научната и издателска дейност на Бодянски голямо място заемат пробле мите на старобългарския език и литература.

В нашата критическа литература има мнения, че не трябва да разделяме ранния от късния Павел Матев, че последните му книги идват да обобщят усилията и сполуките на поета в продължение на повече от две десетилетия. В известен смисъл това е вярно, но с едно съществено уточнение за критерия. Ранен и късен Павел Матев и няма, и има - зависи кои особености на неговата поезия ще приемем за определящи. Ако се съобразим само с искре ността, комунистическата страст и нравствената чистота на поезията на Матев, можем да твърдим наистина, че той и в последните си стихотворения остава верен на патоса на първите си книги. Но ако пристъпим към неговото литературно дело със строгите изисквания на цялостния литературно-критически поглед, не може да не видим онова качествено ново, което характеризира последните му стихосбирки. Качествено ново - в смисъл на преодоляване на плакатността, на еднозначността на поетичния език. Плакатност и тезисност, естетическа безпомощност ще открием най-вече B първата му книга - В строя", но от същите недостатъци - в по-голяма или по-малка степен - не са застраховани и някои от следващите стихосбирки през първото поетическо десетилетие на Матев - Ясни дни“, „Дълг“, „С вя рата на хората“, „Човешка тревога“, „Време, родина, любов“. Вместо съкро вена изповед по-често ще срещнем декларации, вместо художествен под текст - описателство. Изобилствуват шаблонни и книжни изрази като: „бодро крачат млади звеноводи“, „достойно влязох в тия славни дни" (от стихосбирката „В строя"), живях достойно и в борба" (от „Ясни дни"), „Нашата свободна татковина крачи с порива на младостта" (от „Дълг“), туй сурово, ге роично време" (от „Време, родина, любов") и мн. др. B Но още в И B тези първи книги ще открием и ония бодри, мъжествени, сурови интонации, които превърнаха поезията на П. Матев в поезия на дълга, на изстраданата отговорност пред времето. Тези интонации зазвучаха най-напред ония „посвещения", които поетът написа за загиналите борци - просто сдържано, но твърдо и категорично той заяви верността си на една вълнуваща го винаги тема: „Дорде живея и докато пиша, те винаги ще бъдат в моя стих. " На римите си отреди да бият като барабани, защото на него - откърмения буря - му е „неловко в тишина". Затова тези стихове, макар и често наивни, декларативни, носят честно вълнение, носят неспокойствието на една припряна епоха. Понякога ще се сети за любовта и ще признае: „За любовта мъничко съм пял. Длъжник ще си остана аз пред нея", но в следния миг - кога искрено, кога плащайки дан на определена поетика - ще отрече правото да люби, защото не знае оня час, в който ще е „нужен като воин".

Става Васил Колевски дума за рецензията на Йордан Василев, посветена на книгата „Критически делници" от Кр. Куюмджиев (Литературна мисъл, кн. 1, 1973, с. 141-147). Отдавна в нашия печат не се е появявала такава провокираща литературната ни мисъл публикация! Без доказателства, голословно, но достатъчно ясно и определено рецензентът подлага на ревизия основни принципи и оценки от нашия литературен живот. Ако се съди по конкретните му оценки за литературно-критичната дейност на Кр. Куюмджиев, Василев не се грижи толкова за аргументиране и доказване на дадена своя теза, оценка, а изхожда от репетиловския принцип „Шумим, братле, шумим". Тази страст на Василев да прави „преврати" в литературната наука го съпътствува още от първите му изяви. В една своя рецензия, посветена на книга на Т. Жечев, Василев писа през 1965 г.: „Той не може да изрече обикнатите от мнозина критици думи - творбата вярно отразява действителността. Той иска изкуството да не отразява, а да служи на новия човек, да го издига до най-високите идеали на века" („Пулс“, притурка на в. „Народна младеж", 10 май 1965). Припомням този цитат не за да се връщам към времето, когато сред някои критици в името на някаква свръхреволюционна естетика беше на мода да се отрича теорията на отражението. Правя това, защото в новата си рецензия Василев проявява същите разбирания по отношение познавателната, обективната страна на художественото творчество. През 1965 г. на страниците на сп. „Септември“ се проведе разговор по проблемите на литературната критика. Един от главните проблеми бе дали тя трябва да отразява обективно, конкретно-исторически закономерностите на литературния процес, същността на художествените произведения като отражение на реалната действителност, или да служи за изява на субективния свят на критика. Огромното болшинство от участниците в дискусията осъдиха ограничената, погрешна представа за критиката на някои млади тогава критици и по-специално на Кр. Куюмджиев, разкриха тясно субективистичния характер на тяхното разбиране за критиката. Сега И. Василев ни връща отново към изходните позиции на тази дискусия. Разбира се, той има право на това, ако смята и се опита да докаже, че критиката към Куюмджиев тогава е била неправилна. Но той не прави това. Той само изрежда кои критици и писатели се обявили против позициите на Куюмджиев. И се получава така, че Л. Стоянов, П. Данчев, Ем. Манов, И. Руж и др. „не разбрали" младия критик и с критиките си по-скоро допринесли за неговата прослава, а субективистичните, погрешни позиции на критика се представят като развитие, нов етап в нашата литературна мисъл.

За Христо Радевски, какъвто го познаваме още от началните му стъпки в литературата, не може да не се пише с повишено чувство. Той е виден представител на партийната революционна поезия, и то в продължение вече на половин век. Променя се през това време, претърпява голямо развитие и си остава същият. В неговите стихотворения, изградени с изсечени сякаш думи и с динамични паузи, се усеща винаги борческо мъжество. И когато страда, и когато се колебае, той еверен на себе си. У него драматичното напрежение е постоянно, но се изживява в намиране на равновесието между помисли, намерения и дела. Той преживява тежко всеки разрив на чувствата с разума, всяко несъгласуване между тях, което би унищожило и поета-борец. В тази именно поза - на неотстъпчив революционер - го виждаме през цялото му творчество. У Радевски има нещо, което, заложено в дълбочина, ни напомня за доброде телите на нашия народен характер. Той би могъл донякъде да се сравни с Ламар. Докато у Ламар обаче народностното начало преобладава главно чрез фолклорното - поетът се бунтува срещу съвременността, ала има пристрастие предимно при битово-фолклорното, - то у Радевски народностното начало се изявява чрез неговата жизнена всеотдайност и мъжество или, казано иначе, чрез неговите здрави „исторически инстинкти“, които винаги са силни. Той е народностен не толкова чрез пъстрото фолклорно облекло на словото, колкото като борец, като мъжествен партиен поет. Почти през всичките произведения на Радевски преминава привързаността му към революционната идеология на комунистическата партия. През увеличителното стъкло на тази идеология той вижда съвременния живот, съпреживява даже вечните въпроси на битието - любовта, смъртта. Той довежда умовете на читателите до съвсем живата идея на епохата и дава тласък на тази идея чрез своите мисли и чувства. Той е донякъде интелектуален“ поет, тъй като обича да размисля върху своите стремежи, върху чувствата и изживява нията си. Поезията на Радевски е едновременно образ, изповед на емоции, и беседа, силно пропагандистко слово. Той води разговор и с класосъзнателните, и с некласосъзнателните, но предпочита първите. С тях споделя и собствените си колебания, желанието си да се освободи от слабостта, от ръждата на инте лигентщината“. Защото мерило за личността му е все моралът на партийния колектив.

Една интересна стихосбирка може да постави толкова въпроси, че разсъжденията върху нея да имат и теоретически характер, т. е. да се осъществи по-лесен преход между критика и теория. Смятам, че в подобно отношение с критиката може да бъде и стихосбирката на Дора Габе „Сгъ стена тишина“. Разделена на четири цикъла, тя се състои, по моя преценка, от две части. Първата е произведението „Сгъстена тишина“, втората е останалите стихотворения, които от различни временни и пространствени гледни точки допълват неговия смисъл. Затова първо ще се спра на „Сгъстена тишина“. 1 Стихотворенията от „цикъла“ са свързани тематично, но връзките им са по-сложни и по-интересни. Те не са свеждат до съответствия и циклично единство, както е обичайно в поезията. Цикълът е организиран по логиката на структурно цяло и звучи не като единен цикъл от единадесет стихотворения, а като е дно произведени е от единадесет тематичнокомпозицонни единици. Това значи, че в него следва да се търсят закономерности в развитие на темата, композиционно единство, дори сюжет. То е произведение, както ще имаме възможност да се убедим, с елементи на музикален жанр, което усилва тъкмо неговата литературност и почти пълна безпрецедентност в поезията. Тема в „Състена тишина“ е (най-общо казано, разбира се) многократността на възможното, универсализацията на видимия и въобще конкретния свят. Тя се осъществява в противоборството на едно всеобщо, всевалидно съ стояние на духа и конкретните му прояви и отношения. Поетическият субект се освобождава от конкретния миг и конкретно отношение, за да не се наруши у него илюзията за универсалното; конкретното да бъде не конкретно, а възможно, т. е. повторяемо, многократно. Това е тема на зрелостта, на големия жизнен опит („Обременил ме е животът с факти/, тежат ми спомени с трагични дати, ранена съм от срещи и раздели/, от знания/ изчерпващи до Дъно"). Темата на сгъстената тишина“, на онези състояния, в които човек, познал света и неговите многообразни прояви, иска да се сроди с неговата универсалност, да изживее представата си за мощни въплъщения. Тази тема е резултат не само на всепризнатия творчески подем у видната ни поетеса. Според мене това евъпрос на необичайно хрумване, на необичайно осъществяване на един рядък тип поезия, по-точно на един поетически жанр. 5 Литературна мисъл, кн. 4 65 Като всяка високохудожествена творба „Състена тишина“ не съдържа нищо случайно: не само като смислов мотив, но и като музикален мотив, не само като тематично ядро, но и като строго осъществена „мелодия" в отделното сти хотворение и в цялото циклично многосъставно произведение.

Публикуваните досега народни песни, които отразяват националноосвободителните борби на българите през XIX в., са твърде малко на брой и с някои изключения са без значителни художествени достойнства. Това явление е интересно и за фолклористиката, и за историята на българската литература, защото хронологически се разполага в период, в който с ускорени темпове се извършва смяната на естетическото поданство на широките слоеве отот българското об щество. Крайната граница на процеса са войните 1912-1918 г. Наблюденията върху историческите песни показват, че от втората половина на XIX в. до войните те са под плодотворното влияние на възрожденската литература, осъществявано най-вече чрез битуващите в народа песни и стихотворения на поетите от Възраждането, включително и Вазов, при което в историческите песни се утвърждава възрожденското светоусещане и ново разбиране за историята. От гледна точка на фолклора това време е твърде кратко, процесът на усвояване на нови идеи чрез литературата се прекъсва и част от песните, които възпяват събития и герои от националноосвобо дителните борби, остават локално ограничени, не попадат в сбирките на записвачите, а публи куваните са ни известни от еднократни записи. Песните за Ботев не правят изключение и щастлива случайност е в наши дни да се запише нова песен за Ботев, каквато е съхраняващата се в архива на Катедрата по българска литература във Великотърновския университет. Цитирам я изцяло, тъй като тя притежава художествени качества и елюбопитна с оглед на процесите на взаимодействие между фолклор и литература:

Афективният жест на Яворов да последва участта на жена си след самоубий ството и през нощта на 30 ноември 1913 г. също носи белезите на една ексцентрич на постъпка. Но външните причини и вътрешните подбуди на опита му да посегне на живота си лежат на друга психологическа и етична основа. И тази му постъпка обаче е била неправилно и погрешно тълкувана и се нуждае от внимателно и задълбочено анализиране. Поведението на поета веднага след самоубийството на Лора е естествено. Така би реагирал всеки чувствителен човек със сърце и морал. В първия момент неговите действия са израз на неописуемо вълнение, на смут и изненада пред ужаса на страшната и неочаквана развръзка. След изстрела той скача от леглото, задържа смъртно ранената Лора и я слага на канапето. Първото му, почти инстинктивно действие са виковете за помощ: необлечен, по долни дрехи, Яворов бързо изтичва да събуди слугинята - единственото лице в етажа, за да прати за лекар. Но при мисълта, че медицинската помощ няма да дойде навреме, отново се връща в кабинета и сам се мъчи да помогне нещо. Сторило му се в един момент, че Лора мъчно диша, той бързо разкъсва роклята отпред на гърдите, за да облекчи дишането. След това пак тича като обезумял, вика, моли да се доведе по-бързо лекар и т. н. Всичко, което в този момент изпълва изцяло съзнанието му, е спасяване живота на Лора. Яворов се намира в неописуем душевен смут, в най-висша нервна и емоционална възбуда. Той е изненадан, ужасен и потресен от станалото. Наистина по собствените му обяснения тая вечер в действията на жена му е имало нещо обезпокоително. Но все пак едва ли ще да е вярвал и допущал най-лошото. Има основна разлика между смътно съзнаване на една опасност и увереност в нейното настъпване. По всичко изглежда неговата мисъл не еочаквала повече от едно повторение на вечната заплаха със самоубийство дори и след като Лора се е изправила с револвер в ръка пред леглото му. Това се разбира от последните му думи, които той й е наговорил и в които отново звучат упрек и заплаха за онова, което може да последва за съвместния им живот при такива сцени на ревност. Първото емоционално състояние на ужас и върховно нервно напрежение след изстрела по естествен път е отстъпило място на друго, след като поетът разбира, че всяка помощ е вече излишна и непоправимото е станало: пред него лежи безжизненият труп на Лора. В безмълвието на нощта следват мигове на мъчително изживяване на реалния ужасяващ факт. Поради това на приближилата се до вратата Добрина Беленска Яворов вече с тих, отслабнал - по думите и глас казва: „Ето я, госпожа“, сочейки трупа на жена си. Беленска е първото 42 И единствено лице, което идва при него в този решаващ и неповторим миг между живота и смъртта: само с факта на своето присъствие, ако беше останала при него в кабинета и запазеше самообладание, може би щеше да отклони самоубийството. „Ако имаше поне един човек около мене в този момент, не бих се самоубил" - изповядва по-късно Яворов пред своя зет Никола Найденов. Но какво прави Добрина Беленска. Дошла да помогне с нещо и да види какво става, вместо да влезе в стаята и да остане там до идването на ле каря, тя при неочакваното зрелище на неподвижния труп на Лора изпищява като луда и се втурва да бяга надолу по стълбите! Заедно с нея и също с писък избягва по стълбите и Йорданка Ангелова.

Необходимо ли е с дълъг увод из исто- рията на литературното анкетиране да до- казваме всеизвестното - че у нас то има високи и незаменими образци, но няма традиция; че направеното от Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов и Сп. Казанджиев стои като тъжен укор към нас - колко големи писатели отнесоха в гроба своите изповеди! Не говоря за творци, изминали жизнения си път, преди съвременниците да схванат истинската величина на таланта им, като Дебелянов Вапцаров, Пеньо Пенев и др. Но Елин Пелин живя повече от Йовков, ала ня маше своя" Спиридон Казанджиев; пред очите ни си отидоха Димитър Димов, Талев, Фурнаджиев... прекъсвам изброяването, за- щото би могло да ни отчае - пропуснатото в тази област не се наваксва. Припомням общоизвестното, защото в тази светлина можем да оценим значението на новата поредица „Литературни анкети". Нейната цел е да направи онова, което не бе по силите на отделни ентусиасти - да спомена само Атанас Свиленов: да обхване всички видни съвременни писатели, както и да из- дири из архивите анкети с онези, чието слово вече не можем да чуем. (Например предстои да излезе анкета с Теодор Траянов.) В същ- ност едва ли бихме могли сега да схванем истинската стойност на тази поредица - лите- ратурната анкета е особено щастлив“ жанр, чиято ценност расте с времето. Излезлите досега две книги не са достатъчни за една обобщена преценка на поредицата. Затова, преди да се спра на тях, бих искал бегло да засегна два въпроса с принципно значение. Първият от тях е за същността на литературната анкета. В какво е нейната ценност? Не ще и дума, в това, че те са .... .. нищо не заменими източници както на документални свидетелства, а така също и на автентични указания за естетическите им (на творците - б. м.) вкусове, мнения, характе ристики на лица и събития, литературни и граждански позиции", както е казано в предговора на редколегията към първата книга от поре дицата („Емилиян Станев", с. 5) Тоест анкетите са ценни с богатия фактически материал. Но тук се налага едно уточнение какъв фактически материал? Въпросът е много важен както за възприемането на анкетите (а някои реакции на отделни литератори показват, че те не са наясно именно за това), така и с оглед работата на анкетьора. Нямам възможност да се разпростирам, но бих искал да отбележа, че когато става дума за биографични данни, които се съдържат в архивни източници, аз не бих гласувал пълно доверие на анкетата. Човешката памет лъже - не говоря само за грубите грешки и „бели петна", но и за неволните изопачавания, когато под патината на времето човек смесва - малко или много - онова, което ебило, с онова, което би желал да бъде. Затова и анкетата се насочва към индивидуалното възприятие на събитията. Кога писателят е завършил гимназия при мерно, може лесно да се провери, особено за творци от по-ново време. Но с какво е за помнил той ученическите си години, какво са формирали те у него — можем да научим само от писателя. Какви са промените в редакциите на дадено произведение, е лесно да се установи, трябва „само" добросъвестност и труд. Но от какво са продиктувани тези промени (въпреки че се случват и разминавания между намерение и резултат) - това ще ни каже творецът. Тази двойственост" на жанра личи и в друга сфера. Безспорно в анкетата намират дискурсивен израз обществено-политиче ските, естетическите и пр. възгледи на твореца. Но по същество те винаги са победни от въплъщението им в творчеството му (ако става дума за истински творец). Изглежда парадоксално, че в тази толкова суверенна област - та кой може да ни разкрие разбиранията на един човек освен самия той - може да има подобно разграничение. Да, но това е творец, който в произведенията си по правило „знае“ повече, отколкото като личност. Нека си припомним само Лениновата оценка за творчеството на Толстой.

В случая ни инересува не толкова спецификата на елинистическата проза, а една пораждаща теоретически проблеми проекция. Като гледаме със съвременни очи литература, потребявана в различна социологическа среда, в друга обществена ситуация, при налагащото се сравнение набираме опит за решаването на проблеми като отношението на поезия и проза вътре в границите на художествената лите ратура, отношението художествен - нехудожествен текст, за това, което могло да се нарече пораждане на художествената литература от практическото слово и в още по-едър отчет от самата житейска среда. Но защо тъкмо елинистическата проза би способствувала да се задълбочи това знание? би Елинизмът (III—I в. пр. н. е.) е време на дълбоки промени в античната културна система. Общо казано, той представлява опит да се преодолее изначал ната пластичност на елинската култура, да се създаде художническо свето усещане едновременно камерно и универсално и в двата случая приблизено към индивида. Най-същественото - в неговите граници литературата се осъзнава като особена дейност. С елинизма се раждат филологията, литературната теория и в същност художествената проза. Това най-вече определя нашия избор. Ако именно в тази епоха възниква проблемът за художествената проза ведно с идеята за художественост и художествената литература се отличава като нещо особено, съществуващо някак вън и покрай живота, това означава, че художествената проза има в този процес особена роля и че от нейната частна история, от един типичен случай на нейно възникване може да се разбере нещо и за принципа на проявлението и изобщо. Понятието проза, оформило се у елините в елинистическо време, се пре дава с латинската дума „проза“, получила се с промените на прилагателното prorsus (несвързан). Латинската дума се е наложила поради това, че на гръцки понятието се изразява по няколко начина. Те наричат прозата просто слово (26yos) или „риторическо слово" (nrogirds lóyos). Чести са и двете образни названия „голо слово" (pildo koyos) и „слово вървящо пешком“ (ленде loyos) противовес на поезията, която е слово „движещо се на кола"- античните фи лолози често използуват този образ. Това противопоставяне е вече наченка на теория, особено като се има пред вид, че античната теория на прозата не съществува в открит вид и чe grosso modo ориентирът е винаги поезията.

етейки преводи от древноегипетска лирика, попаднах на едно произведение, ми се стори твърде познат. Това беше темата за оставащото след смъртта на човека, за сътвореното и имащо определено значение за поколенията след него. Един неизвестен поет, един писар, творил по времето на Рамзес II, един представител на съсловие, записало историята на своя народ в многобройни папируси, излага мнението си така дълбоко философски осмислено, така добре лирично изразено, че не остава съмнение в качествата на автора. Рамзес II е от интересните фигури в египетската история. Неговият баща Сет 1, а и самият той водят открито експанзионистична политика, политика на засилване влиянието на Египет. Възстановява се властта над Южна Сирия, Финикия, Палестина. Тежките войни с хетите завършват с подписването на договор и женитбата на Рамзес II с дъщерята на царя на хетите. 2 Но в този период, характеризиращ се със засилване на абсолютизма в държавната власт (обожествяването на фараона), в Египет се провежда и невиждано по мащаби строителство. Рамзес II, който управлява през XIV и XIII столетие пр. н. е. цели 67 години и даже надживява много от децата си, построява прочутата резиденция Пер Рамзес (Дома на Рамзес) - на североизток в Делтата. Издига огромни храмови комплекси навсякъде из страната (Египет, Етиопия), а най-големият от тях е Абу Симбел - също в Етиопия. На фасадата му има 4 изваяния на Рамес - с височина 20 м всяко. И в този момент, когато страната се намира в зенита на своето могъщество (става дума за епохата на Новото царство), когато живият бог на земята (фараонът) властвува, когато до нас ще се запазят само няколко имена на видни политически фигу ри - всичко изчезва във всеобемащата сянка на личността на владетеля - намираме лири чески произведения от най-добра проба. Те са резултат от един по-дълъг период на развитие, те са степен в това развитие, но те са и образец за по-късните гръцки и римски майстори на перото. И между тези малко на брой запазени образци на древноегипетската лирика е и „Прославата на пишещите" - великолепна апология на силата на записаното слово.

Навърши се една година от излизането на кн. 1 на сп. „Palaeobulgarica“ - „Старобългаристика“, орган на Центъра за българистика при БАН. „Palacobulgarica" е издание, специализирано по проблемите на старобългарския език, литература, култура и българска средновековна история. Периодичността е четири книжки годишно. Статиите излизат на пет езика - български, руски, английски, френски и немски. В международната редакционна колегия участвуват известни уче ни: акад. Емил Георгиев (гл. редактор), проф. Светомир Иванчев, чл.-кор. проф. Димитър Ангелов (от България), акад. Дмитрий Лихачов (СССР), проф. Роже Бернар (Франция), проф. Францишек Славски (Полша). Списанието има две основни рубрики - „Статии" и „Преглед". Обзорните и проблемни статии, които се печатат в Palaeobulgarica“, са свър зани с посочените по-горе научни дисциплини. В рубриката „Преглед" намират място материали върху новоизлезли издания със старобългаристична тематика, отразяват се научни прояви, отбелязват се годишнини на видни слависти, които са имали и имат отношение към старобългаристиката. Както се изтъква в програмната статия на списанието, ".. .. необходимостта от издание, специализирано по въпросите на старобългарския език, старобългарската лите ратура, старобългарското изкуство и култура и историческия живот на българския народ през средните векове, породил всичките тях, отдавна еназряла". Многобройните наши и чуждестранни славистични издания отделят немалко място на проблемите, свързани със старобългарския език, средновековната бъл гарска литература и история. Някои издания, като чешкото сп. „Byzantinoslavica", засягат предимно палеославистична проблематика, но смело може да се твърди, че „Palaeobulgarica" еединственото в света издание, специализирано в най-старата и спорна славистична дисциплина - старобългаристиката. Особено важен за нашата наука е фактът, че списанието се издава в България. Този факт отразява една обективна закономерност - Palaeobulgarica" концентрира усилията на 1 Palacobulgarica, 1977, кн. 1, с. 3. българските и чуждестранните специалисти в научна област, която е в тясна връзка с възникването на българската народност, език и литература.

Сблъсъкът между две враждуващи теми - темата за всесилието на тирана, за стеснените робски хоризонти, за разгрома и унищожението и темата за коравата неунищожима българщина, който след по-внимателен прочит се оказва постъпателна замяна на първата тема с втората, ражда прелестта на един от най-хубавите Вазови разкази. Първата тема в своето развитие се обляга на документално-очеркови елементи и дневни картини, а втората използува по-специфични средства за епическо изграждане, тя представлява същинският" разказ и е неразделна от нощта. Двете теми се разгръщат не единствено п р е з деня и през нощта, но и чрез деня и чрез нощта, т. е. следвайки общата за разказа тенденция опорните понятия многопосочно да разширяват обема си, да се разрастват с нови значения, да се превръщат в символи, денят и нощта стават двата най-главни и многообемни символа, двете колони, върху които ляга цялата творба. Освен като част от денонощието де нят в разказа има значение на нещо видимо, очевидно, категорично само по себе си, а нощта - на нещо скрито, неподозирано, непредвидимо и необхват но. Неделимата сплавеност на двете основни теми и двата главни символа ни дава право да наименуваме първата тема „тема за робския ден", а втората - ,, тема за българската нощ. Редуването на двете теми оформя симетричната композиция на разказа: Тема за робския ден - тема за българската нощ - тема за робския ден - епилог. След тези общи наблюдения може да навлезем по-детайлно в творбата и да проследим развитието на двете теми. РОБСКИЯТ ДЕН. В четириделния първи епизод на разказа темата за робския ден зазвучава с градирана категоричност. Дяловете се обособяват според Ъгъла, от който се описват събитията, и според степента на конкретизация, на която се строи и варира темата. Първият дял обхваща частта от началото на разказа до мястото, черкезки първенец Джамбалазът ..." - съобщава се съдбата на Ботев и четата му; вторият - от „... на левия бряг на Искъра..." и т. н. до - Хайде мари, по-скоро!" - дава се най-общо картината на размирните времена; третият - от „В същия миг зададоха се ..." и т. н. до „Подир това жените, посърнали, хванаха да се връщат назад покрай нивята" - тук се вижда как се отнасят заптиетата към робините-българки: и последният, четвърти дял - от, - Аго, чекай, чекай, молим те!“ и т. н. до края на епизода - описва се дързостта на Илийца, която настоятелно моли турците да я вземат в лодката.

Димчо Дебелянов написва „Легенда за разблудната царкиня" през 1913 г. Поемата излиза на бял свят през следващата 1914 г. - с нея се открива първата книжка на новосъздаденото списание „Звено“, редактирано от Димитър Подвързачов. Оттогава до днес, през изминалите 66 години, в критиката и литературознанието се появяват много оценки и тълкувания на поемата. Докато за съвременни ците на поета няма съмнение, че с написването на „Легенда за разблудната царкиня" се еродило едно голямо произведение в българската поезия, за техните приемственици не е така. За съжаление повечето от оценките са инцидентни, случайни, подхвърлени между другото; в тях липсват опити за цялостен анализ. Някои критици дори поддържат мнението, че „Легендата ...." е един от найхилавите плодове в градините на българския символизъм, където Дебелянов се е лутал“. Един автор твърди, че в поемата „... символично е изобразена трагедията на вечната женственост, нейният незадоволен копнеж по възмечтания избраник“; друг - че поемата е недовършена и това има дял в нейната неизясненост“, и че „здрач забулва не само отделни стихове от поемата, но основното и съдържание". Трети намира, че тук Димчо Дебелянов „разкрива темата за страданието на човешката душа, която се стреми към интимно щастие чистота на поривите". Четвърти - че „идейно-емоционалното и образно съ държание, художествените средства (между които има и много поетични) и творчески похвати, определят „Легендата..." към упадъчните произведения". Съв сем наскоро пък беше писано, че това произведение на големия наш поет е рожба на „интелектуално измъчено и изнасилено въображение"; Дебелянов посмъртно беше заклеймен, че е създал „красива“ и „студена“ поема, с „измислени царкини замъци". И И И Нямам намерение да коментирам дълбочината и истинността на тези интерпретации. Ще си позволя обаче да кажа, че последната е едно литературно кощунство. Отровата на тази обида - нека кажа още тук, в началото - ме засег на лично: може би поради болезнената ми любов към моя връстник с рижа бра да и сини очи, към сирака, който нелепо и страшно падна по очи в октомврийската кал на демирхисарския фронт през 1916 г.; към поета, който е с мене от първите ми съзнателни години, от първите ми несъзнателни стихове, и който - сигур на съм - ще е с мен, докато умра. Но моята задача сега не е да споря с когото и да било. Интересува ме само едно - за какво в същност става дума в „Легенда за разблудната царкиня“, какви загадки крие тя както в композицията, така и в сюжета си; откъде идва онова тайнствено очарование, което струи от нея въпреки привичната мъглявост; откъ де извира поробващата й сила, от която не можеш да се освободиш, щом веднъж те е завладяла?

В първата част на тоя анализ разгледахме единството на „Цената на златото“ и „Завръщане“, което се изразява не само в пряко приемствените, но и в особените диалогични отношения на двете книги. Времето на големи общонародни идеи, на могъщи духовни пориви и безвремието на една безкрила действителност определят полюсите на художественото познание в дилогията на Генчо Стоев. Опитахме се да очертаем и основните принципи в поетиката на произведението, дълбоката връзка между художествена система и обект на изображение. В „Цената на златото" историята подкрепяше човешкото у човека, изгаряше мостовете назад - към робския морал и робската психика, опровергаваше илюзии, преобразяваше характери, издигаше високото и поваляше низкото. Историята твореше нов човек, който сам бе способен да твори свободно своята история. Чрез изпитанията и страданията времето носеше надежди и проправяше път към нови ценности. Но още първата фраза в „Завръщане" попарва тия надежди. Тук времето не подкрепя високите стремления на личността. Историята създава нови трагедии - на потъпканите идеи и поруганата нравственост, водят се нови битки с различни средства, и победите, и пораженията имат други стойности. Надеждите, родени от светлата трагичност на националната революция, тук са заменени от други чувства и други упования - мъчителни, но единствено възможни. Действието в „Завръщане“ се отнася към първите едно-две десетилетия след Освобождението, когато след съсипните и големите несбъднати пориви се появява полунезависимото Княжество България. Главен герой еПавел, големият син на хаджи Враньо, смелият и решителен поборник от „Цената на златото". Няколко незавършени сюжетни ходове от първата повест сега са доведени докрай и осмислени, мотивирано енеговото възкресение изпод развалините на църквата, съвършено пряк вид придобива внушението, че баба Гюрга е подкрепяла не само мъртвите, но едавала сила и на живите. Страстният републиканец Павел Хадживранев е княжески градоначалник в Пловдив, за да може негово височество да 1. Вж. Димитър Кирков. Цената на духовната победа. - Литературна мисъл, 1981, кн. 1, с. 74-104. 42 демонстрира единството на политическите сили в страната. Бившият въстаник е искра, отхвръкнала от битките за национална свобода в едно време, за което народният поет възкликва: „Как падат бързо в прах идеали!"

Сборникът, 1001 нощ е една от най-разпространените творби на световната литература. Той съдържа огромен брой разнообразни по жанр, тематика и обем повествователни произве дения. Предполага се, че е възникнал в древна Индия, някъде около ІХ в. е преведен на персий ски език (пехлеви), а от него - на арабски, като непрекъснато е обогатяван с фолклорни и други творби, вкл. и преводни. Първите сигурни данни за сборника са от Х в., когато багдадските писатели - библиографът Мохамед ан-Надим и историкът ал-Масуди пишат за него като за отдавна и добре познато произведение. Но литературната еволюция на творбата продъл жава до XVIII-XIX в., като за най-цялостен и литературно обработен вариант се смята египетската редакция, възникнала през XIV—XVI в., която ляга в основата и на печатните издания, първото от които е от 1835 г., осъществено в Булак (близо до Кайро), а второто - от 1839- 1842, подготвено в Калкута от англичанина Макнатен. За първи превод на европейски език се приема изданието на Антоан Галан, направено по арабски ръкописи и публикувано в 12 тома през 1704-1717 г. Този френски превод, който предхожда печатните издания на арабски, е непълен, свободен, включва и някои творби, които не принадлежат към основния текст. Сред тях са много популярните в Европа „Историята на Аладин или Вълшебната лампа" и „Али-Баба и четиридесетте разбойници". Преводът на Галан се разпространява много бързо в Европа, по него са подготвени издания на основните европей ски езици: английски (1712, и 1713-1715), немски (1712), италиански (1722), нидерландски (1732), руски (1763) и др. Всички следващи издания по света, повече или по-малко пълни, повече или по-малко точни, са свързани със споменатите три издания, като разликата между двете арабски версии е предимно в езика. ca на ,,1001 нощ обединява многобройните по-малки творби с една рамкираща история, в която новата жена на цар, който всяка сутрин убива жената, за която се е оженил вечерта, отлага смъртта си, разказвайки в продължение на 1001 нощ интересни истории. Ориенталистите установили, че темата на рамкиращата история и системата на вставянето принадлежат индийския пласт на творбата. От своя страна именно като система, като повествователна струк тура същата особеност се повтаря и в някои от вставените творби, вкл. и в „Разказ за царския син и седемте везири“ (нощи 578-606). А това е произведение, което под друго заглавие, неед нократно е превеждано у нас през Възраждането. Освен структурата тук се повтаря, макар по различен начин, и темата за женското лукавство.

Статията, която ни интересува, е озаглавена „Осветление на българската поезия" и е публикувана в майската книжка 3, с. 131-133 на пловдивското списание „Зора" (1885). Редактори и издатели на списанието са Ив. Вазов и К. Величков. Нейният автор, който и досега остава неизвестен, се е подписал с инициалите „Г. З-ч". Вниманието на изследователите към тази малка статия е привлечено от оригиналните и далеч изпреварващи нивото на 80-те години възгледи за литературното ни развитие. Въпреки че е оценена общо взето пра вилно, нейното историко-литературно значение и естетическият и смисъл остават незадоволително изучени както поради анонимността на автора, така и поради липсата на обстоен анализ на текста. В критиката на 80-те години статията „Осветление на българската поезия" е най-значителното явление, а в литературното ни развитие тя бележи повратен момент. От нея се зараждат нови посоки на развитие, освобождава се духовна енергия за бъдещи интензивни промени в литературата ни. С появата си тя сиг нализира, че настъпва смяна на един исторически изживян литературен период с друг, като дава не само началния тласък, но и прогнозира приблизително крайния етап на един динамичен процес. Ако я разгледаме в по-широк историко-литературен контекст, но не като хронологическа, а като културно-естетическа граница между възрожденската и следосвобожденската епоха, в нея ще открием принципно нов възглед за взаимоотношението художник -общество, принципно нови разбирания за мястото на литературата в духовния живот на обществото. Предмет на анализ в статията са същностни черти на българската поезия в нейното историческо развитие, както и съвременното и състояние, към което се предявяват нови изисквания в съответствие с променените исторически, социални и културни условия у нас след Освобождението. Развивайки своите идеи, авторът се ръководи от принципа на историко-социологическия детерминизъм, който поставя в тясна причинна зависимост социално-историческото и литературното развитие. Ясно постулиран в статията, този принцип предоставя нова гледна точка с богати възможности за конкретни анализи и оценки на литературата преди и след Освобождението. Анонимният автор се е опитал да улови духа на своето време, който е дух на промяната, и да приведе в съответствие C него духа на съвременната му българска поезия.

Ако научното наследство на проф. Ив. Шишманов - толкова богато и разнообразно в проблемно, тематично, жанрово отношение, и днес продължава да ни удивява не само със своята фактологическа страна, но и с проникновените съждения, характеристики и изводи на автора, с патриотично-хуманистичния патос, с всичко онова, което ни изпълва с вяра в културноспособността на народа ни, тласка към нови размисли и търсения, с онова пророчество, с което се вещаят бъдещите насоки в развитието на националната ни наука и култура, на общочовешката цивилизация и прогрес, то не по-малко ученият ни възхищава и с оная готовност и всеотдайност да общува по всички възможни начини с творческата ни интелигенция. Една рядка отзив чивост към нейното интелектуално-нравствено извисяване и народностно осъзнаване, за да служи на високи демократични национални и общохуманитарни идеали. Една вътрешна необходимост да навлиза в чужди творчески светове и чрез взаимно общуване да утвърждават житейски истини и духовни ценности. C Пословични са наистина Шишмановите усилия да поддържа всякакви връзки почти всички хора на духовно-интелектуалния труд - негови съвременници, да общува с тях, да съдействува за тяхното правилно развитие, за преодоляване на житейските им несгоди, на социалните, нравствените, творческите им терзания. За него формирането на интелигенция с високи народностни и морални принципи е било предпоставка за всеки национален възход, оправдание на всякакви жертви. Осъзнал колко сурова е била тогавашната обществена действителност към хората на духовната енергия, колко хладнокръвни са били силните на деня към тревогите и нуждите на творческата интелигенция, ученият проявява рядко съчувствие и отзивчивост към всички ония, които живеели с благородни пориви да обогатят културната ни съкро вищница. Затова към него са се обръщали всички за съвет и помощ, за подкрепа - морална, материална, творческа. И той наистина си спечелва име на верен приятел на българските писатели, учени, книжовници, на безкористен мецената на творците на националната ни наука и култура, на възторжен радетел за появата на високи инте лектуални и естетически ценности.

В дискусия върху страниците на сп. „Пламък" през 1981-1982 г. бе казано, че когато се говори за грешките и недъзите в литературния живот по време на култа към личността, те трябва да се свързват и с името на Тодор Павлов, който не само подобно на другите носеше тези недьзи, но и със своя авторитет и със своята дейност съдействуваше повече от другите за тяхното провеждане". Пак в „Пламък" бе заявено, че „Тодор Павлов, както вярно забелязва Г. Марков, не е бил в състояние да прояви естетико-критически вкус към съвременните му писатели и критици. Един пример: нему принадлежи заключителното слово в обявената през 1953 г. от в. „Литературен фронт" дискусия за критиката, но той сесе задоволява само да отбележи, че дискусията не се е оказала на висота и била фактически безплодна... Павлов обаче не се намесва да покаже верния път за излизане от кризата. "2 Мълвата носи отдавна какво ли не по адрес на Тодор Павлов, но подобни обвинения към него се появяват за пръв път „черно на бяло". Пишещият тези редове не крие, че се смята ученик на Тодор Павлов, ала държи да подчертае, че никога не е бил негов сляп апологет, не се е отнасял безкритично към схващанията му - който има желание и не пести труда си, може да установи това в публикациите ни. Не можем обаче да не отбележим, че в цитираните твърдения има нещо... некрасиво. Некрасиво е да се обвинява Тодор Павлов за грешки и недостатъци, пък били те и действителни, без да се спомене, че става дума за един „гигант на културния фронт". Впрочем Иван Цветков справедливо пише: „Г. Марков не е намерил нито тона, нито дистанцията, когато прави своята категорична преценка за Тодор Павлов. Как може той да лишава нашия философ от критически и естетически усет, след като този усет се е изявил силно и убедително в книги и статии за Пушкин, Горки, Маяковски, Христо Ботев, Вазов, Яворов и за пролетарските поети от 30-те години... Павлов е фигура от голям мащаб. "3 Но още по-лошо е, че твърденията на Марков и Мицов изобщо са неверни! Не можем да не вдигнем глас на протест срещу този опит да се припише на Тодор Павлов главната вина и отговорност за деформациите в литературния ни живот. Повъзрастните помнят, че в годините на култа към личността Тодор Павлов нямаше никаква власт в областта на литературата и изкуството, не участвуваше в дейността на творческите съюзи и не пишеше критика за съвременни художествени изяви. От 1944 до 1964 г. той не е публикувал рецензии за нови литературни творби.

An account of Bulgaria’s history is here introduced classed as an “imagined text” which was in all probability the brainchild of Konstantin Fotinov (1785-1858). Evidence for the project for such a text has been garnered from material in the Fotinov archive, e.g. his correspondence, and the title of a manuscript which has by now disappeared: A Look At the Origins of the Bulgarians and the Beginning of Bulgarian History as well as excerpts from works by various writers who are still the staple of studies on the Middle Ages in Bulgaria, such as Ioan Zonara, Procopius of Kesaria, Nikita Choniat, Georgi Acropolit, Georgi Kedrin and others. These, and Fotinov’s published works, provide groundwork for reconstructing the content, the fundamental concepts and methodology of this “History”. The hypothesis for the presumed existence of the draft calls forth some thoughts on the role of historical studies in the emergence of the Bulgarian national identity.

In his novel Gods and Ants: Chronicle of the 20-th Century Stefan Tsanev uses some representing techniques, typical for the magic realism, to describe the fate of the Bulgarians in the context of the historical events. The fate of the characters is present in the light of Proto-Bulgarians’ heritage and Bogomilian tradition. In this way it attracts the readers’ attention to the roots of the common Bulgarian fate, closely connected to the history of the state. The succession of events in the novel’s world is presented as a matrix which reproduces itself during the centuries. The reality is presented as a demonic realm (like in the Bogomilian myths) and contrasts with Enlightenment’s ideas of people’s progress. The belief in collapse of all kinds of utopias leads to a typical postmodern loss of hope for the illusion of the sense.

The text presents a period of human history which passed under the sign of a number of wars, great loss of human life, merciless extermination and suffering, i.e. totalitarianism. The subject of scientific comment of this study is Tzvetan Todorov's book Face a l'extreme', which affords an opportunity to reveal the truth about human nature through the stories of different forms of behaviour in extreme situations in the concentration camps. The author projects the issues of moral survival, good and evil, courage and heroism in the individual fates of some ordinary men - witnesses and victims of the totalitarian power. The main purpose is to show that a such a personal example is the best argument in the search for the truth, and the best direct route to learning a lesson from history. Тhe real life short stories from daily human experience translate into literary examples, which aim to explain and illustrate the author's thesis. Tzvetan Todorov's book is the best postmodern projection against totalitarianism.

The paper examines a Bulgarian text published in 1874 in the periodical Chitalishte, which was an adaptation of Poe's short story Some Words with a Mummy. Although the name of the original author was mentioned in a footnote (in English, at that), the title was slightly changed and the plot was related to the Bulgarian society of the 1870s. While the American author criticized modern civilization, Ivan E. Geshof (1849-1924), the author of the adaptation and Prime Minister-to-be (1911-1913), focused on topics, topical for his compatriots - the newly-established Bulgarian church, Bulgarian teachers, etc - the Bulgarian National Revival as a whole. This adaptation of Poe's work has not attracted the attention of the scholars, but was an important and, in a sense, extraordinary event in the history of Bulgarian reception of foreign literature. It was probably the first translation directly from English and demonstrated a relatively high literary competence. Along with the first translation of E. A. Poe - The Facts in the Case of M. Valdemar (1856), which used a Greek source, Some Words with a Mummy set the American writer in an unusual context and preceded the interest in his poems in the early 20th century. The article includes the full text of this second translation from Poe in Bulgarian.