Литературният

Постиженията на българската наука в проблемната област „фолклор - лите ратура" се придвижиха далеч напред през последните години. Същевременно в светлината на общите положения, все едно утвърдени или дискусионни, възникнаха и множество по-частни въпроси, чието решаване би хвърлило светлина върху творчеството на различни художници и върху моменти от българския литературен процес. Сред тях е и проблемът за съотношението между изведената напред човешка индивидуалност в личното творчество и надиндивидуалната художествена систе ма на народната песен. Той вече стана предмет на внимание във връзка с поезията на Яворов. 1 Поне толкова наложително еда бъде поставен и при Пенчо Славейков. Защото, от една страна, този поет най-последователно защищава лич ностното начало в живота и творчеството; от друга - напълно е наясно, че фолклорът не въздига отделната индивидуалност: „Най-ценното нещо в модерната изкуствена поезия - индивидуалната субективност, е без значение за народа, комуто е понятно и свойствено само онова, което досяга всички. Масата както у нас, така и навред по света куди и сподавя индивидуалното. С тази своя съще ствена особеност народната песен се възправя" срещу Славейков - това нито му пречи да се възхищава от нея, нито го ограничава да я използува в художестве ното си творчество. Нещо повече - от сблъсъка" между фолклорния материал и концепциите на художника се раждат едни от най-завършените му произведения. Рядко творческият му дух се е издигал така хармоничен, както в „Коледари", „Неразделни“, „Епиталамии“, „Чумави“, „Змейново любе“. В насрещната" художествена материя на народната песен Славейков най-добре намира себе си. Какво става с посоченото противоречие?

Естетическата разнородност на литературния живот от 20-те години е есте ствена предпоставка за възникването на творчески и на критически пристрастия, които изненадват и днес със своята противоречивост. Те често предизвикват открити полемики, в основата на които странно се смесват художествени възгледи и междуличностни отношения. Това поражда впечатлението за известна несъстоя телност на литературните оценки на участвуващите в „, малките“ и като че ли не дотам значими полемики от средата на 20-те години. Само че не трябва да се за бравя следното - в тези полемики, които се превръщат понякога в остри нападки, участвуват личности като проф. Константин Гълъбов, младият тогава литературен критик Георги Цанев, главният редактор на сп. „Златорог" Владимир Василев, поетите Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Людмил Стоянов... Не е трудно да се предположи, че когато те приемат или не приемат даден автор, конкретно художествено явление или тенденция, заедно с частния си възглед за литературата и действителността те изразяват и позицията на един опре делен творчески кръг, на една или друга мирогледна тенденция, независимо дали тя е приела формата на класова идеология. Привидно тези литературни явления и нрави като че ли са загубили своето значение за днешния съвременник. И дори за литературния историк те имат повече доизясняваща функция. Само че тази привидна дезактуалност и вторична значимост съдържа атмосферата на лутанията и на истините на онова литературно десетилетие, в което ще съзреят перспективните и неперспективните насоки в литературата ни от 30-те и 40-те години. B В сложния обществено-културен контекст след войните (1912-1919) се оформя едно ново направление в изобразителното изкуство и в литературата - „родно изкуство". Предпоставките за неговото възникване са в социалните и културните тежнения сред българската интелигенция през този период, в който политическите събития очертават тревожната крива на националната и на социалната нестабилност. Творците насочват вниманието си „към живота, към народа, към действителността". В тази обобщена и вярна формулировка на проф. Р. Ликова, изградена главно върху влиянието на Септемврийското въстание от 1923 г., може да се внесе едно малко пояснение, което ще ни отведе до културологическите и естетическите възгледи, пропагандирани и защищавани от представителите на литературния кръг „Стрелец“.