жанр

Настъплението на белоруския роман през първата половина на 60-те години стимулира естетическата и литературно-критическа мисъл в БССР. За романа бяха написани многочислени статии, рецензии и монографични трудове. Подчертан литературно-научен интерес към този жанр проявяват не само съ трудниците от Института за литература и от Филологическия факултет в Минск, но и самите писатели- романисти. Появиха се и по-обобщаващи изследвания и на първо място том I и том II от История на белоруската съветска литература, където за романа е отделено значително място. А литературната славистика в съветска Белорусия, показала вече редица творчески инициативи, въвежда интензивно и сравнителния анализ, така рядко срещан в белоруското литературознание.

Една от най-характерните и положителни особености на художествената литература е нейното необозримо богатство и разнообразие. Продължителното историческо развитие, сложните културни влияния, индивидуалните и колективните търсения, както и въздействието на социалната среда, на социално-политическите и икономическите фактори са довели до сложно обо собяване и раздробяване на литературата. От началния синкретизъм по сложни пътища се върви към разделяне, към самостоятелен частичен развой, към оформяне на разнообразни тура се намира в процес на непрекъснато развитие, движение и изменение. Само при този процес става възможно постигането на нови, оригинални образи, способи и форми, чрез които по нов начин се разкрива съдържанието в литературата. Изкуството в една или друга степен пресъздава заобикалящите ни явления от действителността, живота и хората, техните характери и взаимоот ношения. Но общественият живот, природната среда и човекът постоянно се менят. През различните етапи на общественото развитие забелязваме различни преходи и изменения. Те именно пораждат необходимостта от откриването на нови форми и образно-съдържателни ценности в художествената литература, в творчеството на писателите. Измененията в човешкия живот не се отразяват механично в литературните произведения, а минават сложния път на художественото претворяване и трансформиране. Огромното разнообразие, което наблюдаваме в развитието на литерату рата, не е произволно, нито е абсолютно. То е резултат на сложни взаимодей ствия и процеси, в основата на които има едни или други норми, утвърдени при продължителната човешка практика, при творческите търсения. С изменението на художествената литература несъмнено се мени и обликът на творбите. Всяко литературно произведение има своя неповторима постройка. Но безспорно е, че има редица произведения, при които забелязваме сходни белези, сходни елементи. Най-съществени изменения в структу рата на творбите се наблюдават при преминаване от една епоха към друга. Сходни особености са се очертали преди всичко при произведенията, които принадлежат към определена и еднаква жанрова форма. Лирическите, епи ческите и драматическите творби имат свои собствени норми на устройство, които могат самостойно да бъдат характеризирани. Между отделните литературни родове и видове съществува една основна близост в начина на изграж дане - и едновременно се забелязват различия. Общността е във връзка главните литературни норми, които важат за всички случаи. C В рамките на всеки род и вид има елементи, които говорят за една относително устойчива структурна цялост. Основата и 6 Сп. Литературна мисъл, кн. 4 81 който ляга в жи е в известна връзка със същността на жизнения материал, веца на съдържанието. Има връзка и с отношението на автора, с качествата на таланта му, със замисъла, който се влага. В живота има различни явления, с нюанси, с преливания на багри и тонове. Те могат да бъдат разгледани и оценени откъм различни техни страни. Това, както и спецификата на художествената практика, е довело до обособяване на жанровите форми. Жизнен ите аспекти насочват към различни начини на претворяване в художествената литература. По-нататъшното реализиране на произведението в една от основните форми е въпрос на авторски талант, наклонности, умение, желание, търсения и пр.

Докато общата история на нашата литература разполага вече с цялостни, макар и будещи в някои отношения критическо недоволство трудове, историята на литературния жанр е още в пионерски етап. Би било силно да се каже дори, че книги от рода на рецензираната се „броят на пръсти" в нашето литературознание. Разбира се, ако само с това се изчерпваха достойнствата на „Традиции и жанр", тя едва ли би представлявала интерес за критикоаналитичното внимание. Но книгата е съ държателно и в редица отношения приносно изследване на закономерностите в жанровото развитие на един от най-активните и оперативни" жанрове на литературата ни - жанра на разказа. Макар и с някои уговорки, рецензираната книга с основание би могла да бъде разглеждана като умно написана глава от бъдещата историческа поетика на жанровете в бъл гарската литература. Макар че изследването има за обект жанровото развитие на разказа, авторът е дал в началото на книгата си бегла, но целенасочена представа за картината на Междужанровите отношения през втората половина на миналия и началото на на стоящия век. При това координатите на тази картина обхващат не само българския, а и европейския и американския литературен процес. Правилно, макар и мимоходом, е отбелязано унисонното развитие на българския литературен процес в жанрово отношение със световния литературен процес в края на миналия и началото на настоящия век. Същевременно вярно е посочена различната изходна точка на нашия и световния литературен процес, водещи към сходен резултат. В тази насока Янев се опира на ценното изследване (на което посвещава и кратка характеристика) на Г. Д. Гачев „Ускорено развитие на ли- тературата“ и на прозорливото обобщение на Т. Жечев за специфичното историческо развитие на българската проза. Авторът на изследването обаче дава значително по-пълна и задоволителна причинна обосновка за своеобразието и самобитността на нашето разказово-жанрово развитие. Янев само маркира в скоби съвпадението процес в ориентацията им към разказа като „домашно стечение на обстоятелст вата", от една страна, и обективни исторически закономерности, от друга. Струва ми се, че този факт, знаменателен сам по себе си, заслужава по-голямо внимание от гледище на ускореното развитие на нашата литература. Едва ли би било правилно този факт да се обяснява еднозначно - само като стечение на обстоятелства. Добрият „шанс“ за изостаналата в своето развитие българска литература е, че тя навлиза в своя решителен, ускорен етап с жанр, който, от една страна, е най-подходящ за нейните културно-социални и национални условия и възмож ности, а, от друга - световният литерату рен процес може да и предложи образци в същия този жанр. По този начин тя успява бързо да „навакса" изоставането си, без да рискува националното си свое образие, защото се касае не за механично влияние, а за органично успоредяване на развитието и за изпълване на една жанрова форма със собствено, национално съдържа ние. Впрочем тук трябва да коригираме автора по отношение развитието на разказа в руската литература, който също в началото се развива в един жанр с повестта. 2 Правилно според мене за сегашното състояние на изследванията на новелата и разказа в българската, пък и в чуждата литература, той решава терминологиче ската проблема, която изниква пред него още в началото на изследването му. Наистина би могло да се възрази дали да признаем за меродавен не дотам прецизния и често дори погрешен количествен признак, с който практиката си служи, за да разграничи разказа от новелата, защото има по-достоверни, научно-съдържателни признаци за теоретическото им описание и критическата им класификация, но в последна сметка Янев е прав, защото българският разказ не прави изключение от онова, което Шубин в цитираното изследване сочи за световния разказ от края на XIX в. „Разказът в този вид - пише съветският изследовател, - в който се е оформил в края на XIX в., изцяло поема в себе си и такава разновидност на прозата като новелата и ред други по-свободни структури, неполучили самостоятелни означения.

Историята на българската поема е свързана с началото на новата българска литература. Поемата не само обогатява нейната жанрова система, но заедно с другите жанрове обяснява решителния поврат в духа и формите й, осветява редица отличителни особености в нейното развитие. Освен това тя става съот ветен израз на новото съдържание на епохата, на основните процеси и тенденции B общественото и духовното развитие на българския народ. Извикани от нуждите и задачите на националния ни живот, в продължение на няколко десетилетия в българската литература се появяват родове и жанрове, утвърдени в световната литературна практика. Формирането и развитието на тези жанрове в българската литература обаче се превръща в процес на търсене на национално съдържание и художествена образност. Така че, ако в центъра на вниманието ни е поставен определен литературен жанр, това има своето оправдание и значение, тъй като жанровите форми и тяхната система изразяват възможностите и тенденциите в литературата през дадена епоха. За художе ствената структура на жанра не е без значение съдържанието, което тя изразява и с което взаимодействува. Това взаимоотношение обуславя и еволюцията на жанра, обяснява нейните причини и прояви. Трансформирането на различните елементи на жанровата структура е резултат не само на „приспособителната" способност на жанра към изискванията на изменилото се съдържание, но изразява изменението и в закрепеното“ в дадения жанр художествено мислене. Всяка литературна епоха има свои господствуващи жанрове и определена жанрова система. Неслучайно и един от първите „белези" за смяна на една литературна епоха с друга стават съществените изменения в художествената структура основните и жанрове и тяхната система. И на Изясняването на процесите, в които се формира, развива, трансформира отпада даден жанр, се счита за една от важните теоретически задачи на литературната наука. Изучаването на отделните жанрове в границите на определена епоха или направление е път към решаването на тази общотеоретична задача и възможност по-задълбочено и многостранно да се представи динамиката на литературния процес.

Средновековният мироглед, който в Средна и Западна Европа отстъпва под напора на Ренесанса, Хуманизма и Просвещението, продължава да гос подствува - по обективни и общоизвестни причини - със закъснение над европейския Югоизток. Тази постановка не визира изолирани културни явления на Балканите, като далматинския Ренесанс или светската (вкл. и книжовна) дейност на българите-католици през XVII в., понеже не тия явления очертават типологията на балканското духовно развитие от средновековието към Новото време. Възземането на светската мисъл навсякъде из Европа съдържа една съ ществена черта: интереса към човека и към неговия вътрешен свят. Прочее, малко преди да обърнат поглед към обществената среда и обществените отноше ния, доста преди да си поставят задачата да ги променят, мислителите и творците - предвестници на Новото време - проявяват своето самоосъзнаване като личности. Това явление сякаш навсякъде (и конкретно - из поробените Балкани) предхожда процеса на формиране на съзнанието за национална принадлежност, а оттам - и националните революции. Особени затруднения неговото развитие среща върху балканска земя; потиснати под господството на една иноезична и иноверска империя, тукашните народи мъчително налучкват пътищата на вече възтържествувалата над останала Европа светска мисъл, принудени нерядко да преоткриват веднъж откритото, постигнатото. Част от този многостранен културен процес е и възникването на автобиографичния жанр в българската възрожденска книжнина. Ако потърсим наченките на автобиографията в нашата стара литература, бездруго ще опрем до средновековните приписки, където преводачи,съставители или преписвачи са държели да отбележат поне името си - съпроводено или не от най-бедни животописни сведения за личността им. Още тогава - в това най-ранно авторство - проличава вековечният човешки стремеж да оставиш спомен за себе си, да надживееш своята тленност, предавайки другиму известието, че си живял „Аз грешният Белослав, грешен и дързък на зло, а на добро ленив, чието отечество е гробът, а богатство - греховете, блудта - слава, написах за брата 41 си Йосиф страница от псалтира. Слава навеки, амин. " „Аз, грешният Георги, в стълп върху блюдо писах в Светите врачове на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръце те; тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън.

Новата книга на Иван Попиванов е плод на неговите дългогодишни и системни изследвания на жанровата теория. Сега той обобщава наблюденията си върху природата на жанровете и тяхното своеобразие, изпол зувайки разнообразни литературно-художе ствени явления. Всеки, който познава науч ните трудове на автора, няма да остане изне надан и този път от стремежа непрекъснато да се обогатяват съществуващите постановки, да се променят възгледите ни за жанровете в художествената литература. Още в началото на своя труд изследователят уточнява същността на понятието литературна морфология". Желанието на Ив. Попиванов е да преодолее остарелите гледища, използувани при жанровите проучвания, като за целта се използува терминът мор фология", който откриваме и в подзаглавието на книгата. Разбира се, едно название - традиционно или ново, - не може изведнъж да промени нашите представи за литературнохудожествените форми. В науката, както е известно, са въвеждани различни понятия и термини, но техният живот невинаги е бил траен. За резултатното им прилагане не е достатъчно само да се включат в литературовед ската практика, не по-малко важно еда се обоснове тяхната необходимост. Литературоведите използуват няколко на звания, които осмислят съдържанието и на соките на изследванията върху литературните жанрове. В зависимост от националната научна традиция по-широко разпространени са термините жанрология, генология и мор фология. Проследявайки употребата на последния термин, Ив. Попиванов анализира съдържателния обхват и подчертава неговата приложимост в съвременната литературна теория. За изследователя употребата на предложения термин е оправдана, защото с него се характеризират изследванията на жанровете върху една по-широка основа. Така е потърсена възможност да се преодолее стесненото разбиране за морфологията, която се занимава с творбата от гледна точка на жанровата й структура, от гледна точка на съотношението и с другите произкоито е в обща система и категория, както и с оглед на разликите и по отношение на други творби от различни системи и катего рии; има се предвид и развитието, изменението на жанра през различни стапи, при единството на съдържание и форма" (с. 8). И все пак авторът предупреждава: не трябва да се надценява всеобщността на категорията морфология, която не подменя установените вече възгледи за формите, а позволява литературоведите по-плътно да се приближат до същностните характеристики на жанровите формации, сложно преобразувани в развоя на художествената литература. Очевидно е, че авторът на книгата „Жанр и жанрова специфика" е привлечен от постановките на съветския теоретик М. Каган, разработващ настойчиво морфологията на изкуството. Ив. Попиванов обаче е от изследо вателите, които умеят разумно както да приложат определени страни от други научни насоки, така и да обогатят вече постигнатото. Нашият теоретик не само определя предмета на литературната морфология, но предлага и основни понятия, с които се работи в ней ната област: жанрова същност и специфика, жанрова форма и жанрови категории. Така, тръгвайки от определението на една научноизследователска проблематика, Ив. Попиванов ни въвежда и в системата на нейните категории, понятия и термини.