нашата

Когато човек помисли за Толстой и за незаличимата следа, която оставят в душата на читателя неговите произведения, усеща поразен както величествения обхват на творчеството му, така и жизнената правда, отразена в него. Ние можем да прочетем произведенията на револю ционните демократи, да проучим търпеливо исторически трактати, да вникнем в подтекстовете на пожълтели архиви от деветнадесетия век и най-сетне, с опита на съвременността и знанията на историческия мате риализъм, да разберем и смисъла на всички тогавашни събития, но въл нуваща и убеждаваща сърцето представа за драматичните човешки конфликти в необятната руска земя и нейния народ от предреволюционната епоха можем да добием само след като прочетем многохилядните страници от Толстой. Обективни закономерности управляват неумолимо хода на обще ственото развитие. Но едва ли можем да отречем, че нравствените качества в един народ, създадени от историческите условия и традициите му в борбата за свобода, ускоряват или забавят действието на тези закономерности. Толстой, стигайки до оня висш синтез между интелектуалното и емоционалното отношение към действителността, от който се ражда изкуството на реализма, успява да отрази с ненадминато художествено майсторство жизнения устрем и дълбоките противоречия в руския народ през деветнадесетия век. А именно с този устрем и с преодоляните вече социални противоречия, с опита си от борбата срещу безброй нашестве ници и с революционните си традиции днес руският народ утвърждава живота и води напред цялото човечество, зачитайки правата и качествата на всички останали народи. Оттук произлиза не само отдавна изтъкваното общочовешко значение на Толстой като художник и нравствена личност, но и неговото съвсем конкретно съвременно значение в днешния порив на народите към освобождаване от духовното и икономическото робство, към мир и социализъм.

Миналата година се появи първият том на Краткая литературная энциклопедия - едно някол котомно енциклопедийно издание, чиито създатели са си поставили, според собствените им думи, задачата да дадат в ограничените рамки на кратката литературна енциклопедия по възможност пълна представа за литературния процес", отделяйки внимание не само на утвърдените класически литератури в историята на човечеството, но и на художественото творчество на редица помлади народи. Своето място в това издание е намерила и нашата литература. Немалко успехи постигна през последните две десетилетия съветската бъл гаристика в пупуляризирането на нашата литература в Съветския съюз както и в самостоятелното разработване на някои проблеми от литературната ни история. Тия успехи са закрепени в трудовете на редица известни съветски българисти, като Н. С. Державин, К. Н. Державин, Д. Ф. Марков, К. А. Копержински, В. И. Злиднев, И.М. Шептунов, Н. И. Кравцов, както и от по-млади учени, като Г.Я. Илина, А. И. Хватов, Г. Д. Гачев и др. При тия значителни традиции не е чудно, че и нашата литература намери в „Краткая литературния энциклопедия" едно широко и вярно отражение.

РЕЧ НА ДРУГАРЯ ТОДОР ЖИВКОВ НА СРЕЩАТА НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКП С ДЕЙЦИ НА КУЛТУРНИЯ ФРОНТ, ПРОИЗНЕСЕНА НА 15 АПРИЛ 1963 г. Драги другарки и другари, B началото на месец април, както съобщи в своите встъпителни думи др. Митко Григоров, в Централния комитет на Партията се състоя няколкодневна среща с широк кръг представители на творческата интелигенция и други дейци на идеологическия фронт - ръководствата на творческите съюзи, бюрата на партийните организации при творческите съюзи, главните редактори на централните всекидневни вестници, главните ре дактори на вестниците и списанията по въпросите на литературата и изку ството, ръководствата на идеологическите институти, на киното, театъра, радиото и телевизията, секретарите по пропагандата и агитацията на окръжните комитети на Партията, членовете на идеологическата комисия на Централния комитет на Партията и Министерския съвет. На срещата се поведе откровен разговор по насъщните въпроси, които вълнуват нашата културна общественост, обстойно се обсъди работата на творческите съюзи за изпълнение на партийните решения и по-специално на решенията на Осмия конгрес на Партията в областта на литературата и изкуството. Срещата в Централния комитет на Партията отново недвусмислено потвърди, че огромното мнозинство от нашата творческа интелигенция правилно разбира ролята и задачите на идеологическия фронт на съвре мения етап в развитието на нашата страна и неуморно и последователно осъществява политиката на нашата Партия след Априлския пленум на Централния комитет и решенията на Осмия конгрес на БКП. Какви коментари биха могли да възникнат във връзка с тази наша среща?

Речта на др. Тодор Живков пред дейците на културния фронт „Комуни стическата идейност - виси принцип на нашата литература и изкуство" дойде навреме да ни обърне внимание върху някои обезпокоителни явления във възпитанието на нашата младеж, в нашия културен живот, в нашата литература и изкуство. Затова и намери пълно одобрение всред нашата интелигенция и всред целия трудов народ. Тая реч е израз на онова особено внимание, с което нашата Партия се е отнасяла винаги към развитието на художествената култура у нас. Макар и предизвикана от различни вредни явления и прояви в областта на изкуството и литературата тя надхвърля далече задачите само на борба срещу тия явления и прояви. В нея се поставят основни идеологични въпроси, които засягат самата същност на днешната наша литература. Речта на др. Тодор Живков получава и рограмен характер. Нейната същност енасочена към по-нататъшното развитие на изкуството и литературата по пътя на социалистическия реализъм. И не само на изкуството и литературата - тя дава указания и за развитието на нашето литературознание.

В края на тазгодишния септември нашата жива памет ни повика на среща с едно свидно чедо на България, с един млад и скромен, близък и достоен боец от първата редица на Българската комунистическа партия, със знаменосеца на нашата революционна социалистическо реа листическа литература, който още държи, така както му се полага, пряпореца на нейните художествени победи. Христо Смирненски! Шест и половина десетилетия от неговото раж дане и четири десетилетия от кончината му вече изминаха, а времето, заключено в тях, няма власт да посегне, за да разруши или да посипе със забрава паметника на неговото художествено творчество. Разбира се, това никого не удивлява и не би удивило - подвластно на неотменимите удари на дните и нощите е само онова, което ние наричаме тленно и временно. Може да се разруши мраморът на природата, но нищо не може да унищожи мраморът на душата и сърцето. Могат да рухнат всякакви, дори и най-грамадните, веществени монументи и колонади - нищо не може да събори неръкотворните паметници. А художественото дело на Христо Смирненски е именно такъв неръкотворен паметник. Защото Смирненски създаде литература, кръвно свързана със съдбата на нашата партия и нашия народ, наситена с огромно обществено съдържа ние, с блясъка и мощта на комунистическия идеал и в същото време въплъщава по най-художествен начин най-важните проблеми, отразя ваща най-разнообразни и широки страни на действителността. Нему се падна задачата да тури началото на нов етап в българската литература и той бляскаво я изпълни. Не бива да се забравя, че тази задача не беше лека, че нейните мащаби се определяха от епохата и нейното решение имаше и има исторически последици. Тъкмо в това е същината на неговото новаторско поетично дело. В летописа на българската художествена литература Смирненски бе оня каменар с поизбеляла блуза, тъмносив каскет и дързък поглед, който уверено можеше да каже: ... Път ще се прокара, друже, тука, нов път в тези канари! Такива живи свидетели, каквито сме ние, виждат сега колко нужен, важен и несвърващ е този път. Години вече вървим по него и в бъдните столетия ще вървим, защото това е верният и спасителен път за литературата и изкуството на социализма и комунизма.

Разностранна е българо-съветската Дружба - в политиката, в икономиката, в културата, включително в литературата. Тя, нашата литературна дружба с руския народ и с другите народи на съвет ската страна, има дълбоки корени и е връстница на културната история на нашите две страни. Не случайно преписи от най-старите български ръкописи, още от началото на нашата писменост, се намират в редица съветски книгохрани лища. С умиление четем в стародавната „Азбучна молитва“ - тая основа на цялата българска поезия - сти хове, отправени към цялото „славянско племе". Тоя общ призив в продължение на столетията добива с право главна насоченост към най-големия славянски народ - руския, който става опора и основа на културното развитие на всички славянски и на много неславянски народи. Когато в 1959 г. през време на декадата на българската култура бях в Украйна, киевските писатели и научни литературни работници с гордост сочеха местата, свър зани в далечния исторически спомен с българския писател Григорий Цамблак: ние си го представяме как, в началото на петнайсетия век, живее сред своите ко леги от Киев, как на срещите с тях говорят на общия тогава книжовен славян ски език - и при все това те знаят, че той е българин, и изричат похвални думи за българското, вече прославено в цял свят, книжовно дело. Петвековното роб ство не затъмни, а засили литературната общност на нашите народи: имената на Ботев, Каравелов, Нешо Бончев и другите наши възрожденци са най-тясно свързани с руската култура. И през шестте десети летия на буржоазна България, и през двете десетилетия на отечественофронтовска България тая област на културна и Литературна дружба натрупа нови и нови факти и явления, установи се като законо мерност на литературното ни развитие. Днес съветската литература за нас е оня фар, който осветлява с ярки блясъци целия ни литературен живот.

а мене гражданската поезия е неделима част от националната поезия, едновременно партийна, патриотична, героична, изразяваща вълненията на народа В моменти на победи или на опасност, чрез образи на отделни герои или на цяла епоха. Такава е поезията на Ботев („На прощаване“, „Хаджи Димитър"), на Вазов („Епопея на забравените"), на Маяковски („Владимир Илич Ленин"), където са вложени вълненията на народната душа, веленията на времето, на борбата за нов живот.

В прегледите и оценките на чужденци българската литература рядко е намирала, ако не напълно то приблизително поне, ония измерения, които покриват нейните реални стойности. В повечето случаи, за съжаление, отзивите на чуждите автори съдържат не само бегли, повърхностни преценки, но и груби фактически неточности, конкретни непълноти и дразнещи грешки в имена на писатели, в заглавия на книги, в наименования на географски и исторически места, във фолклорни названия и пр. И ако в по-далечното минало в писания върху българската литература сме срещали, под перото на чужди автори, дори „развеселяващи понякога неща, казани за един или друг наш писател, или по друг повод, което в една или друга степен може да бъде извинително, макар и неоправдано, поради недостатъчна на тогаваш ното време осведоменост, то по-късно, в наши дни, когато връзките и сношенията между народите - близки и далечни - са улеснени от свръхмодерни технически средства и личните контакти непрестанно се разширяват, допускането на груби фактически неточности и грешки един литературен текст не намира и не може да намери никакво извинение.

Общоизвестен факт е, че всички резултати в науката се постигат с помощта на познавателни действия. Каквито и да са научните постижения - емпирически, теоретически или логически открития. . ., в основата им винаги лежи упоритият изследователски труд. Така е и при изследванията върху литературната история. Както във всяко научно проучване, и тук съществена роля за насочването на изследователския труд играят съзнателно формулираните цели и проблеми в зависимост от нуждите на времето. Нуждите на нашата съвременност, днешните високи изисквания към литературната наука определят както характера на изследователския труд в областта на литературната ни история, така и принципите на научната съвременна периодизация на българския литературен развой. Тези принципи, отговарящи на съвременната методология на литературно-историческата наука, която екачествено различна от методологията в миналото, изискват разглеждането на цялостния литературен процес в неговото единство и непрекъснатост с оглед състоянието на съвременната ни литература, която също има вече своя история и периодизация. В съвременната епоха, когато науката е не само съществена част, но и изходна предпоставка за процеса на научно-техническата и културната революция, литературната история и нейната периодизация трябва да имат за цел и да доизяснят съвременната литература и нейната периодизация. Защото, както еизвестно, литературната история „не е сбор от вкаменени ценности, а съвременната литература не е хаос от неизбистрени и неизкристализирали явления"; и двете са съставки на един и същ цялостен процес, в който всички явления взаимно се обуславят, произлизат едно от друго; традицията преминава в новаторството, а то от своя страна неусетно се превръща в традиция. Тъй като отделните периоди (в миналото и днес) са само звена от една обща, цялостна верига на литературното постъпателно диалектическо развитие, то те трябва да се изследват не като затворени в себе си откъси от време, а като взаимно свързани; трябва да се търсят преди всичко връзките между тях. Тук трябва да бъдат използувани и резултатите на останалите хуманитарни науки, тяхното съвременно развитие. Психологията, философията, историята, социологията... задължително участвуват днес в литературното изследване, в проучването на литературното минало. Повечето съществуващи концепции за научния метод на изследване са съз дадени въз основа на представата за науката като система, състояща се от два основни елемента: субект и обект. Взаимодействието между субекта (изследователя) и обекта (конкретния материал) обикновено в положителните 83 на обща схема. Тя за науки са фиксирани във формата успешно се използува систематизация на целия, отнасящ се до дадената наука материал и за конструиране на хипотези върху него. Но и в положителните, и в хуманитарните науки обективният материал, който се издирва, систематизира и наблюдава в подобен случай, не може да обясни действителния процес на познанието. А в литературната наука, по-специално в литературната история, подобна схема, както и схема от какъвто и да е вид, не е абсолютно приложима. Тази схема ,, субект - обект" (художествена реализация и историческа действителност), приложена в изследването на дадено литературно развитие и на взаимоотноше нията му с развитието на обществено-политическия живот, има приложение главно в областта на философските идеи, в социологичните, генетичните, психологическите издирвания, но не и в изследванията на поетиката на твореца или на литературното направление, на жанрово-трансформационните процеси, на стилово-езиковите изменения и т. н. Тъй като тук не действуват пряко и единствено обществените закони, а вътрешни, специфични, жанрово-композиционни, жанрово-развойни, структурални, стилово-езикови закономерности на своеобраз ния национален литературен процес - то естествено схемата обект - субект (художествена реализация и обективна действителност) не е напълно приложима. Аналогичен е случаят и при приетата от нас схема на периодизацията на бъл гарската литература от създаването и до днес, която за новата българска литература (от Освобождението до Девети септември) е изградена върху борбата между двете линии: прогресивната и реакционната (като прогресивните и реакционните сили в обществения живот до известна степен механично са пренесени в литературното развитие).

Една от основните амбиции на изкуството е да преодолява всякаква ограниченост, да разширява обхвата на своите открития за човека, правейки ги валидни не само за едно поколение или една обществена ситуация. Писателят пише за своите съвременници, но и за наследниците. У него неизбежно се таи надеждата, че с творбите си хвърля мост от своето време към бъдещите поколения, които ще го разберат и оценят. Тази амбиция на изкуството да устоява на проверката на времето е една от неговите най-характерни страни, свързана с неговия неизменен стремеж към съществените истини за човека. Възможността прогресивните идеи на дадено време да се вплетат органично в художествената творба е свързана между другото и с факта, че тези идеи се ориентират обикновено към бъдещето на цялото човечество. Те могат да запазят своето значение дори тогава, когато класата, която първоначално е била тяхна носителка, се е изродила, изгубила е прогресивния си характер. Да си спомним как в определени исторически моменти работническата класа се вижда призована да подхване и защити изоставените от буржоазията идеали за равенство, свобода, Национална независимост. От друга страна, пак поради факта, че в художествената творба идеите влизат в преобразен вид, свързани с всестранната човешка личност, те не се изчерпват и не приключват своето съществование по същия начин, както в битието си на обществена идеология. Идеологията на нашето възраждане например приключва своето съществование с освобождението на България, защото нейните исторически задачи са изчерпани. Съвсем не така стои въпросът обаче с това, което наричаме възрожденско съзнание и което е един сложен комплекс от разбирания и отноше ния към света. То съществува в живота и намира своите отражения в литературата десетилетия след Освобождението, за да преживее своя крах, така както отбелязва това Т. Жечев в своите изследвания за септемврийската литература, едва след трагедията на 1923 г. Определяйки принципите, по които трябва да проследяваме литературния процес, не бива да забравяме в никакъв случай, че литературата е историческата памет на народа, че именно чрез нея се осъществява културната приемственост, а значи и националното своеобразие. В тази светлина е много важна и съществена необходимостта, изтъкната в доклада на Е. Константинова, от проследяване на традициите в нашето литературно развитие, на преминаването на опре делени художествени похвати или жизнени позиции от едно литературно поколение в друго. Ако свържем например Йовков с литературата от 90-те години на миналия век, неговите нравствени идеи не биха ни се представяли така абстрактно метафизични, както могат да изглеждат за повърхностния читател.

Историята се измерва обикновено чрез най-значителното в нея. Нашата съвременност не познава събитие по-голямо от Великата октомврийска социалистическа революция. Тя, както никоя друга революция в миналото, се отрази върху съдбините на цялото човечество и отвори прозорец към нов свят. Основателно вниманието на цялото прогресивно човечество днес е насочено към нея и към нейното дело, към света на социализма, на мира и равноправието, на свободата и на материалния и духовния напредък, имащ значение за всички народи. След Октомври по пътя на социалния прогрес тръгнаха и други страни. Потиснатите социално класи и народни духовно-творчески сили бяха подбудени към действие и постепенно картината на нашата планета коренно се промени. И вече шест десетилетия се претворява лицето на света благодарение на онзи велик начален тласък, който бе даден от Октомврийската революция. Всеки преврат в историята на човечеството е ставал поради тежненията на прогресивните класи и поради вярата им в един нов идеал. Тъкмо с нов идеал за човечеството дойде и Октомврийската революция. Тя бликна като осъществяване на предвижданията на Маркс и Енгелс за историческата роля на работническата класа и за възможностите, които предлага социализмът за ново и справедливо устрояване на обществото. Октомврийската революция се разглежда обикновено като обусловена от два фактора: критическата революционна ситуация, която се бе създавала в царска - капиталистическа и помешчическа- Русия и чиятовръхна точка бе 1917 г., кризисната година от Първата световна война, през която получи пределен размах революционната енергия на руските маси, на войниците, работниците и селяните. По-нататък велик фактор за победния успех бе ръководството на революционната мисъл, въплътена в партията на болшевиките, в изумителните предвиждания на великия Ленин, гения на революцията. Партийната революционна мисъл бе способна да анализира, да предвижда, да насочва делово текущо необходимото, маси. онова, към което тежнееха народните Ленин и болшевиките не принадлежаха към онази прослойка в Русия, която се разкайваше и страдаше за положението на народа, която носеше душевните изживявания и психическите сътресения, свързани с чувството за вина и отговорност. Ленин и болшевиките като въплъщение на революционната сила и творческата енергия на работническата класа предвиждаха пътищата на напредъка, съчетаваха делото с прозорливостта и с твърдост прехождаха заедно с масите през стръмните хълмове на историята. Така с революционната енергия на тру3 довите обезправени хора и научно-прозорливата революционна мисъл на болшевишката партия Октомврийската революция се осъществи като най-големия, най-грандиозния преврат в историята на цялото човечество. Тя се реализира като революция, която носеше идеалите на освобождението, вярата в победата с велики очертания вече за бъдещето и на всички други народи. Октомврийската револю ция сломи стихията в революционната борба и отхвърли онова, което я възпираше чрез празна мечтателност, лирични рефлекси и забравяне на главната историческа цел. И всичко това стана в сурови и напрегнати борби, с неимоверни жертви, с много мъжествена нежност и поезия в гибелта и победата.

Не ме учудва, че в дома на акад. Дмитрий Лихачов в Ленинград виждам много и много български книги. Учудва ме, че в която от тях и да надникна, виждам колко внимателно е била прощудирана. Дори заглавия, които нямат пряко отношение към заниманията на съветския учен, са прочетени с педантична добросъвестност. Дълго трябваше да се добирам до този дом, отдалечен от центъра, но пъ туването през Ленинград винаги доставя удоволствие, особено сега, когато всич ко - и Зимният дворец, и Адмиралтейската игла - е в предпразнични скели. Акад. Лихачов живее в новите квартали, отвъд Нева, минава се Витебск, на просторния булевард „Жданов", непосредствено до къщата, в която се е крил Ленин (сега превърната в музей). Любезният домакин ми разказва, че това някога е било извън града, затънтено и глухо място, скрито от царските агенти и полицията. Пред входа на единствената запазена дървена къща е поставен паметник на Ленин. Връщаме се в хола, за да видя още една историческа реликва. В духа на изоставената стара традиция на стената виси голям портрет на родителите на Лихачов. Снимката е правена преди 100 години, както личи от вестника, с който е облепена отзад - точно по време на освободителната Руско-турска война. Дмитрий Сергеевич е в течение на всичко, което се прави у тях и у нас за увековечаване на тази славна годишнина. Когато сядаме в кабинета му, го помолвам да ми разкаже с няколко думи как и кога е възникнал у него интерес към древната руска литература? Как е започнал неговият път на учен и изследовател? - Интерес към древноруската литература възникна в мен още в университета, когато постъпих студент, но по английска филология. Отначало се занимавах с Шекспир, а после някак изведнъж ме привлякоха родните брегове, руските теми и особено древноруската литература. И завърших университета по древноруска специалност. Занимавах се с повестите на Патриарх Никон и със XVII в. След това работих като редактор в издателство и там подготвих за печат книгата „Обозрение на руските летописни сводове" от акад. Шахматов. Тогава реших да се заема и сам с древноруското летописание. Най-напред в него ме увлече неговата сложност. Сложната тема е интересна за учения, простата тема не може да увлече. А пред мен бе една текстологическа тема с огромно количество ръкописи. И така от редактиране книгата на Шахматов аз преминах към собствени разработки. Обърнах се към Адрианова-Перец и с нейна помощ започнах да се занимавам с летописанието. Още преди войната, през 1937—1938 г., постъпих в 25 Института за руска литература при акад. Орлов, в сектора за древноруска литература, където работя и досега.

За творчеството на Христо Смирненски е писано много. Наглед в неговата поезия нещата са ясни: поставени са големи и актуални обществени проблеми, постигната е висока стихотворна техника, няма вътрешни противоречия и зигзаги на чувства и настроения, каквито има у други крупни наши поети, като П. К. Яворов или П. П. Славейков, към които през последните години насочиха много заДълбочено вниманието си вещи наши литературоведи. При всеки опит обаче да навлязат поизследователски в разнообразното и обемисто художествено дело на Хр. Смирненски литературните критици достигат до сложни, нерешени, недорешени, спорни в едно или друго отношение възлови идейно-художе ствени въпроси, особено в контекста на неговото творчество с целокупното развитие на националната ни поезия и литература и на метода на социалистическия реализъм. Със задачата да разглежда отношенията на литературната критика към поезията и прозата на Хр. Смирненски досега и да изложи собственото си гледище по нейните оценки се е заел др. Васил Колевски в книгата си „Христо Смирненски в нашата критика". Първото издание на тази книга излезе през 1964 г., второто - допълнено - в края на 1978 г. „Огромна е литературата, посветена на Това творчество - пише Колевски. - Само заглавията, събрани преди години, образуваха цяла книга. Но сред тая литература липсва един по-цялостен опит да се направи проследяване на оценките за писателя" - от една страна, и, от друга - в тези оценки са допущани неведнъж грешки и слабости от сектантско-догматичен, вулгарносоциологичен, формалистичен и пр. характер" (с. 5 и 142). Не може да не се отбележи и тъжната констатация на критика, че 33 години след социали стическата революция у нас, за която така вдъхновено пя в своите пламенни стихове постът на огнените гриви“, „въпреки многото статии... все още липсва една обширна Монография за Смирненски, в която да се покаже цялото величие и красота на неговото творчество, неговото място в историкоЛитературния процес, етапите на неговото идейно-естетическо развитие, значението на Смирненски за утвърждаване на социалисти140 ческия реализъм в българската литература, неговите заслуги за комунистическото и есте тическото възпитание на българския народ" (c. 93). Книгата на Колевски дава възможност на читателя да се ориентира за всичко писано от нашите критици, което има по-съществено значение за оценяване творчеството на Хр. Смирненски. Колевски прави критичен разбор на техните оценки, извлича и изтъква както положителното, тъй и негативното, споделя свои обяснения и тълкувания за ред диску сионни въпроси. Книгата му не е един библио графически справочник, макар че и такъв е необходим, тя е литературнокритически труд, в който се откроява и натюрелът на нейния автор, и подходът му към литературно-историческите факти, и предпочитанията и вкусо вете му. С критиците, с които не е съгласен, Колевски спори спокойно, не се горещи, не се впуска в словоборчество, предпочита да се опира на литературните и обществените факти, да изяснява нещата без словесна шумотевица и себепоказност. Сдържан и коректен в тона и изразите си, той е твърд и безкомпро мисен в отстояване на своите позиции. Композиционно материалът в книгата на Колевски е групиран така, че да се съчетае хронологическото с проблемното, да се видят Основните етапи, изминати от критиката за Смирненски, и възловите въпроси, върху които тя е съсредоточавала главното си вни мание на всеки един от тия етапи. Като грях на нашата марксическа критика в миналото, най-вече през 20-те и 30-те години, се е приписвало, че тя не едооценявала художествеността за сметка на идейността. Това е колкото невярно, толкова и вярно, Още първите дни след публикуването на Да бъде ден!" в 1922 г., както подробно ни информира Колевски, марксическата критика, изтъкнатите по онова време нейни представигели Г. Бакалов и Т. Павлов, а и талантливите млади, начинаещи Г. Цанев, Ив. Мешеков и др., дадоха висока, заслужена, правдива оценка на поезията на Смирненски, утвърдиха я изащитиха от нападките на буржоазната критика. Бързо, оперативно марксическата кри тика откликна на огнените стихотворения на Хр. Смирненски, разкри изключителната им идейност и художественост, силата на не говия мащабен талант. „Може би никой друг български писател не е бил посрещан така възторжено от трудещите се, не ебил така бързо и високо оценяван от прогресивната критика, както Смирненски - отбелязва Колевски (с. 141).

Достоевски е „труден" писател. Вече сто години от неговата смърт, а още не е разгадан. Литературната наука продължава да бъде в разногласие по отношение на литературното му наследство. Спорни са не само неговите идеи, но и неговата естетическа система, а оттам и неговите традиции в съвременната литература. Вярно е, че той е всепризнат учител на много писатели - за това спор няма, - но в какво? Вярно е, че той е един от най-много четените романисти - това също никой не отрича - но защо? Доколко неговото влияние върху съвре менния читател и писател е идейно и доколко естетическо-това също е въпрос? Навярно отговорът на тези въпроси за всяка националност и литература е различен. Той се обуславя от социалния строй, от духовната извисеност на народа и неговите творци, от тяхната душевна и психическа нагласа. Отношението към Достоевски, както ще видим, е твърде лабилно и подвижно, поне за нас бълга рите - то познава приливи и отливи. И още нещо - интересът към Достоевски у нас не е бил и не е изолиран от общия интерес към неговото творчество и традиции в по-широките рамки на европейските литератури. Ние не сме изклю чение! Изключението може би идва по линията на душевната нагласа на българина, която е била една постоянна бариера за възприемане на своеобразния творчески свят на Достоевски, населен с толкова аномалии, депресии и ужасни сцени. На него - това се налага асоциативно - повече му е допадал езическият" свят на Л. Толстой. Той е бил по-близко до неговата душевност, въображение и есте тическа култура. Не болното и патологичното, а здравото и епичното го е привличало като естетическа категория. Достоевски му се е струвал странен и непонятен. И ако той се е интересувал от творчеството му, то е било по-скоро поради непознатия свят, който то му е разкривало, отколкото осъзната необходимост - особено в началните периоди на проникването му в България. Религиозните и психологически парадокси в творчеството на Достоевски са му били чужди. Неслучайно нашият голям учен Боян Пенев пише през 1921 г., че за българския писател „подсъзнателното играе нищожна роля", че той няма усет за „ирационалното“ и „алогичното“ и че вътрешният живот" на човека за него представлява интерес дотолкова, доколкото той е свързан с близката действителност“. Бъл гарският писател според него свежда религията до голата „обредност" - религиозното съзнание, чувството на единство с абсолютното, с бога, не му е свойствено". И той е много прав в извода си, че за нашите творци е съвсем чужд полският мистицизъм“ и „неспокойната вечно будна религиозна мисъл на руските романисти" в лицето на Толстой и Достоевски. Боян Пенев не може да си представи в нашата среда" образи, подобни на Альоша и Иван Карамазови 84 или пък на Разколников. 1 А това важи с още по-голяма сила за обикновения читател. Днес нещата са се променили, що се отнася до широкия кръг от творческата ни интелигенция, но до народа - едва ли?

Средновековният мироглед, който в Средна и Западна Европа отстъпва под напора на Ренесанса, Хуманизма и Просвещението, продължава да гос подствува - по обективни и общоизвестни причини - със закъснение над европейския Югоизток. Тази постановка не визира изолирани културни явления на Балканите, като далматинския Ренесанс или светската (вкл. и книжовна) дейност на българите-католици през XVII в., понеже не тия явления очертават типологията на балканското духовно развитие от средновековието към Новото време. Възземането на светската мисъл навсякъде из Европа съдържа една съ ществена черта: интереса към човека и към неговия вътрешен свят. Прочее, малко преди да обърнат поглед към обществената среда и обществените отноше ния, доста преди да си поставят задачата да ги променят, мислителите и творците - предвестници на Новото време - проявяват своето самоосъзнаване като личности. Това явление сякаш навсякъде (и конкретно - из поробените Балкани) предхожда процеса на формиране на съзнанието за национална принадлежност, а оттам - и националните революции. Особени затруднения неговото развитие среща върху балканска земя; потиснати под господството на една иноезична и иноверска империя, тукашните народи мъчително налучкват пътищата на вече възтържествувалата над останала Европа светска мисъл, принудени нерядко да преоткриват веднъж откритото, постигнатото. Част от този многостранен културен процес е и възникването на автобиографичния жанр в българската възрожденска книжнина. Ако потърсим наченките на автобиографията в нашата стара литература, бездруго ще опрем до средновековните приписки, където преводачи,съставители или преписвачи са държели да отбележат поне името си - съпроводено или не от най-бедни животописни сведения за личността им. Още тогава - в това най-ранно авторство - проличава вековечният човешки стремеж да оставиш спомен за себе си, да надживееш своята тленност, предавайки другиму известието, че си живял „Аз грешният Белослав, грешен и дързък на зло, а на добро ленив, чието отечество е гробът, а богатство - греховете, блудта - слава, написах за брата 41 си Йосиф страница от псалтира. Слава навеки, амин. " „Аз, грешният Георги, в стълп върху блюдо писах в Светите врачове на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръце те; тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън.

Има различна обич. Една се доказва със силни и вдъхновени думи, друга с клетвена вярност. Обичта към отечеството най-вярно се доказва с подвиг. А когато родната земя и народът са застрашени от смъртна опасност, този подвиг има най-тежката, най-суровата цена - тя е борба на живот и смърт. И тогава решителността, мъжествената готовност да рискуваш всичко заради отечеството показват най-убедително силата на обичта. Юбилеят от разгрома на немския хитлеризъм и японския милитаризъм е повод отново да си спомним за смисъла и безценното значение на подвига. Този повод иде да ни напомни, че по пътя на човечеството има такива изригвания на човешкия дух, които надхвърлят границите на един народ, на конкретен исторически период и остават в паметта на поколенията завинаги като пример, а и като напомняне. Такъв смисъл има подвигът на съветския народ в ония вече далечни и страшни години, когато всеки според силите си приближаваше победата. Този подвиг спаси човечеството от опасност, на която е трудно да си представим характера и размерите даже и сега. Казвам това, защото си припомням за страхотиите на безчовечие и садизъм в лагерите на смъртта, защото възкръсват в паметта като войни на вечно бдящата памет изгорени села и градове, вандалщината към най-съкровени за човечеството културни ценности. Никога не ще избледнее в съзнанието ми такъв непонятен за цивилизованото човечество на нашия век факт като превръщането в конюшня на дома, в който великият Л. Н. Толстой е създал много от своите безсмъртни творби. А изпепелените безценни творения на живописта, скулптурата, на духовния гений на човече ството? Наистина трудно е да си представим какво би станало със световната ци вилизация, с напредъка на човека, ако не беше героичният подвиг на съветския човек в онази страшна война. Тази тревога пронизва нашето съзнание днес не само като спомен, тя иде с особена острота, защото сме застанали пред пропаст и отново светът преживява тревога за своето бъдеще. И поради това по-дълбоко и пълно осъз наваме историческия смисъл на победата над фашизма през Втората световна война.