общественост

Достоевски е „труден" писател. Вече сто години от неговата смърт, а още не е разгадан. Литературната наука продължава да бъде в разногласие по отношение на литературното му наследство. Спорни са не само неговите идеи, но и неговата естетическа система, а оттам и неговите традиции в съвременната литература. Вярно е, че той е всепризнат учител на много писатели - за това спор няма, - но в какво? Вярно е, че той е един от най-много четените романисти - това също никой не отрича - но защо? Доколко неговото влияние върху съвре менния читател и писател е идейно и доколко естетическо-това също е въпрос? Навярно отговорът на тези въпроси за всяка националност и литература е различен. Той се обуславя от социалния строй, от духовната извисеност на народа и неговите творци, от тяхната душевна и психическа нагласа. Отношението към Достоевски, както ще видим, е твърде лабилно и подвижно, поне за нас бълга рите - то познава приливи и отливи. И още нещо - интересът към Достоевски у нас не е бил и не е изолиран от общия интерес към неговото творчество и традиции в по-широките рамки на европейските литератури. Ние не сме изклю чение! Изключението може би идва по линията на душевната нагласа на българина, която е била една постоянна бариера за възприемане на своеобразния творчески свят на Достоевски, населен с толкова аномалии, депресии и ужасни сцени. На него - това се налага асоциативно - повече му е допадал езическият" свят на Л. Толстой. Той е бил по-близко до неговата душевност, въображение и есте тическа култура. Не болното и патологичното, а здравото и епичното го е привличало като естетическа категория. Достоевски му се е струвал странен и непонятен. И ако той се е интересувал от творчеството му, то е било по-скоро поради непознатия свят, който то му е разкривало, отколкото осъзната необходимост - особено в началните периоди на проникването му в България. Религиозните и психологически парадокси в творчеството на Достоевски са му били чужди. Неслучайно нашият голям учен Боян Пенев пише през 1921 г., че за българския писател „подсъзнателното играе нищожна роля", че той няма усет за „ирационалното“ и „алогичното“ и че вътрешният живот" на човека за него представлява интерес дотолкова, доколкото той е свързан с близката действителност“. Бъл гарският писател според него свежда религията до голата „обредност" - религиозното съзнание, чувството на единство с абсолютното, с бога, не му е свойствено". И той е много прав в извода си, че за нашите творци е съвсем чужд полският мистицизъм“ и „неспокойната вечно будна религиозна мисъл на руските романисти" в лицето на Толстой и Достоевски. Боян Пенев не може да си представи в нашата среда" образи, подобни на Альоша и Иван Карамазови 84 или пък на Разколников. 1 А това важи с още по-голяма сила за обикновения читател. Днес нещата са се променили, що се отнася до широкия кръг от творческата ни интелигенция, но до народа - едва ли?