Библиографски раздел

Тримата титулярни съветници („Двойник” на Достоевски)

Free access
Статия пдф
1282
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Руската литература е овладяла тели с толкова велики драми, че случаят с героя на повестта „Двойник" им изглежда съвсем незначителен. Но въпреки това, повече от сто години вече продължава големият спор около тази повест и кошмарното произшествие с титулярния съветник Яков Петрович Голядкин, извършило се на крайбрежната улица Фонтанка, в столичния град Петербург, през ноември, в дъжд и сняг, късно вечерта. .. Облегнат на перилата, които бяха издигнати по протежение на Фонтанка, Яков Петрович преживяваше може би най-страшните мигове през живота си. Току-що изхвърлен от дома на статския съветник Берендеев, той бе готов да изчезне въобще, в земята да се провали, да не бъде, в прах да се превърне... Но нищо от това не стана, а се случи едно извънредно и озадачаващо произшествие: титулярният съветник срещна на брега на мътната и дори черна река Фонтанка своя двойник.

Положително прекрасният човек на Достоевски. По повод новото издание на романа „Идиот”. Бележки на преводача

Free access
Статия пдф
1758
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Достоевски започнал да работи над романа „Идиот“ през есента на 1867 г. средата на септември месец и дори отбелязал точната дата, 14 септември, понеже бил в някои неща особено педантичен. Подробен дневник за себе си не водил, както например Толстой, но имал бележници, в които нанасял размера на своите постоянни дългове и разни обнадеждаващи цифри за бъдещи хонорари; отбелязвал понякога и датите на епилептичните си припадъци и какъв е бил припадъкът - силен, слаб или среден, освен това разни дреболии от всекидневието или нахвърлял кратко, с по няколко най-важни изречения отделни сцени от произведението, над което работел или се канел да работи. Самия ръкопис на романа „Идиот с наличните му варианти, както и множество други книжа, между които и вариантите на „Бесове", Достоевски бил принуден да изгори преди завръщането си в Русия. Имал горчив опит от едно време, когато през 1849 г. го арестували по делото на петрашевците, отнели му ръкописите и след това тези ръкописи изчезнали завинаги. Боял се, че и сега ще стане същото и че на границата не само ще вземат книжата, но може би ще има и други последствия. Тия ръкописи, разбира се, много по-ясно биха ни показали как Достоевски е писал „Идиот“. Това е по време на продължителното му пребиваване в Германия, Швейца рия и Италия. Достоевски заминал от Петербург на 14 април 1867 г. и след повече от четири години се завърнал на 8 юли 1871 г. Преди това, през февруари 1867 г., той се оженил за Ана Григориевна Сниткина, така че началото на тях ното пътуване било и нещо като сватбено пътешествие. (Средствата им не са били достатъчни, за да смятаме, че това наистина и в пълния смисъл на думата ебило сватбено пътешествие.) Достоевски през всичкото време работел. За разлика от мнозина други велики руски писатели той живеел само от писателския си труд - не разполагал нито с имения, нито с някаква служба, а се грижел и за семейството на покойния си брат Михаил Михайлович и дори за своя завареник от първия си брак. Би могло да се добави, че безпаричието го правело лесна плячка и в ръцете на издателите. Толстой без никакви усилия получавал примерно 500 рубли на кола, докато на Достоевски плащали едва половината от тая сума и дори трябвало често пъти да се унижава, за да вземе поне толкова. Тургенев също получавал много повече и дори Гончаров, чиято популярност никога не е съперничела с успехите на Достоевски или Тургенев. „Твърде ниско 26 •Ф. М. Достоевски, Идиот, НК, 1971. Предговор В. Велчев. ме ценят, защото живея от работата си" - пише Достоевски в едно писмо до Ана Григориевна. Малко е да се каже, че бракът му с нея бил сполучлив въпреки голямата разлика във възрастта. В лицето на Ана Григориевна той срещнал един предан човек - нежен, чувствителен и търпелив. За Достоевски това е било решително необходимо при неговия характер, болезнено състояние, материална несигурност и почти пълно отсъствие на практически усет.

Библиографски раздел

Димитър Димов и Достоевски

Free access
Статия пдф
1857
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Димитър Димов се формира като личност, а по-късно и като писател през 30-те и 40-те години на нашия век, когато българската литература е имала Ботев и Вазов, П. Славейков и Яворов, Елин Пелин и Йовков, т.е. утвърдила е своите реалистични и хуманистични традиции, с които всеки начеващ и млад творец не е могъл да не се съобразява. Съобразявал се е и Димов. И все пак творчеството на този наш именит писател до голяма степен е едно отклонение от магистралния път на неговите предшественици. То по-скоро е свързано със световни естетически школи, отколкото с родните ни традиции. С основание П. Зарев пише, че „въображението" на Димов го издига „до висината на художестве ното мечтание, прави го изящно, с оттенък на международна философска поетичност. И светът на автора се оказва богат, с повече нюанси, отколкото този на нашата традиционна литература. Той е сякаш в едно състояние на интелектуална и художествена приповдигнатост. Подчертано интелектуален писател, не чужд на националния ни дух и съдба, Димов изведе нашата литература на новите пьтища на световната литература. Не е случайно това, че последният му роман „Тютюн“, който му донесе не само голямата слава на творец, но и големите огорчения, не беше отначало приет от литературната ни критика. И причината не е само в това, че критиката по онова време беше сковача от догматизма и робуваше на определи схеми, но и в това, че пред нея заставаше за оценка нещо непознато, надмогнало традициите на родното ни словесно изкуство. И тя се оказа неподготвена да го възприеме и оцени по достойнство. Българската литература преди Димов не познаваше герои и ситуации като неговите. Не само „Поручик Бенц“, но и „Осъдени души“ стоят извън главното течение на нашата литература със своята тематика, герои и психологизъм. Бъл гарската литература преди Димов в най-добрите си образци беше социално-битова, но не и социално-психологическа. Тя се вълнуваше от националната и социалната съдба на българина и българския народ и всичко извън тези предели и беше до голяма степен чуждо. Димов разчупи старите понятия за човека, обхвана го с целия негов микрокосмос. Той потърси и видя в личността трайните инеизменни противоречия между разума и интуицията, между тялото и духа, между природата и интелекта. Всичко това му даде възможност да отрази жи вота на човека от свой, димовски ъгъл - с цялата му душевна и чувствена слож ност и противоречивост. Това го доближи, направи го родствен на такива големи ясновидци на човешката душа като Толстой и Достоевски. От Толстой и Достоевски Димов се еучил да търси общозначимите измерения на човека и неговата духовна нравствена и психологическа същност. „Пред нашите писатели крити1 П. Зарев, Преобразена литература, БП, С., 1969, стр. 231. 3 Сп. Литературна мисъл, ки. 5 33 прически реалисти - ще цитираме пак Зарев - Димов притежава едно голямо пре димство - културата. Той е по-образован от тях. Той ес по-развити литературни представи, резултат от цялостния му духовен напредък. Неговият ум не е кован към едно само явление - социално-класовите конфликти. Той изследва философията на своите герои, вглежда се проницателно в психологическата сложност на техните изживявания. Нему вече не са достатъчни бедни селяни или страдащи от гнета на бедността интелигенти, за да надникне в гибелните и противоречия на века."1 Образите, светът на Димов са негово откритие.
    Ключови думи

Библиографски раздел

„Записки от мъртвия дом” в творчеството на Достоевски

Free access
Статия пдф
2129
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Неговият живот е толкова богат с необикновени нещастия и чудодейни радости - пише Анри Тройа, щото човек изпитва желание не да го романизира, а да го потуши. Тоя гениален писател е устроил сякаш своя живот по образеца на романите си, превърнал е съществуванието си в най-увлекателния си роман. Истината тук изглежда по-неправдоподобна от най-неправдоподобната легенда. "1 Сякаш две непримирими противоборствуващи сили са сътворявали личния роман и тревожния дух на писателя. Външните контрасти в биографията му са подходящ фон на неговата вътрешна раздвоеност, която ще го разпъва до последния му дъх и ще създаде най-драматичните и сложни образи в световната литература. Малко писатели са започвали с такъв зашеметяващ успех. Но стремглавите полети неочаквано се редуват с катастрофални провали. Белински екзалтирано поздравлява автора на „Бедни хора“, горещо се привързва към него. „Да разомива и дълбоко да потърсва душата на читателя в едно и също време, да го застави да се усмихва през сълзи - какво умение, какъв талант!"2 Некра сов обявява начеващия писател за нов Гогол. Доскоро неизвестният, свит младеж става желан гост на най-блестящите светски салони. „Откровено ще ти кажа, че аз сега съм почти упоен от своята собствена слава", пише Достоевски на брат си Михаил. Но скоро това толкова приповдигнато авторско самочувствие ще бъде жестоко сразено. Белински и читателите са разочаровани от следващите творби, които далеч нямат успеха на „Бедни хора“. „Но ето какво е гадно и мъ чително: своите, нашите, Белински и всички са недоволни от мене за Голядкин... Всички, всички, според общото мнение, т.е. нашите и цялата публика намериха, че дотолкова Голядкин е скучен и вял, дотолкова е разтегнат, че не е възможно да се чете" - се оплаква огорченият автор на брат си Михаил. Мисълта, че аз измамих очакванията и изпортих работата, която можеше да бъде велико дело, ме убиваше. Фактически Белински възторжено се отзовава за „Двойник“, вижда в повестта бездна от ум и истина, художествено майсторство - също; но заедно с това - основателно отбелязва критикът - личи страшно неумение да владее и да се разпорежда икономически с излишъка от собствени сили".

Библиографски раздел

Достоевски и нашата литературна общественост

Free access
Статия пдф
2912
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Достоевски е „труден" писател. Вече сто години от неговата смърт, а още не е разгадан. Литературната наука продължава да бъде в разногласие по отношение на литературното му наследство. Спорни са не само неговите идеи, но и неговата естетическа система, а оттам и неговите традиции в съвременната литература. Вярно е, че той е всепризнат учител на много писатели - за това спор няма, - но в какво? Вярно е, че той е един от най-много четените романисти - това също никой не отрича - но защо? Доколко неговото влияние върху съвре менния читател и писател е идейно и доколко естетическо-това също е въпрос? Навярно отговорът на тези въпроси за всяка националност и литература е различен. Той се обуславя от социалния строй, от духовната извисеност на народа и неговите творци, от тяхната душевна и психическа нагласа. Отношението към Достоевски, както ще видим, е твърде лабилно и подвижно, поне за нас бълга рите - то познава приливи и отливи. И още нещо - интересът към Достоевски у нас не е бил и не е изолиран от общия интерес към неговото творчество и традиции в по-широките рамки на европейските литератури. Ние не сме изклю чение! Изключението може би идва по линията на душевната нагласа на българина, която е била една постоянна бариера за възприемане на своеобразния творчески свят на Достоевски, населен с толкова аномалии, депресии и ужасни сцени. На него - това се налага асоциативно - повече му е допадал езическият" свят на Л. Толстой. Той е бил по-близко до неговата душевност, въображение и есте тическа култура. Не болното и патологичното, а здравото и епичното го е привличало като естетическа категория. Достоевски му се е струвал странен и непонятен. И ако той се е интересувал от творчеството му, то е било по-скоро поради непознатия свят, който то му е разкривало, отколкото осъзната необходимост - особено в началните периоди на проникването му в България. Религиозните и психологически парадокси в творчеството на Достоевски са му били чужди. Неслучайно нашият голям учен Боян Пенев пише през 1921 г., че за българския писател „подсъзнателното играе нищожна роля", че той няма усет за „ирационалното“ и „алогичното“ и че вътрешният живот" на човека за него представлява интерес дотолкова, доколкото той е свързан с близката действителност“. Бъл гарският писател според него свежда религията до голата „обредност" - религиозното съзнание, чувството на единство с абсолютното, с бога, не му е свойствено". И той е много прав в извода си, че за нашите творци е съвсем чужд полският мистицизъм“ и „неспокойната вечно будна религиозна мисъл на руските романисти" в лицето на Толстой и Достоевски. Боян Пенев не може да си представи в нашата среда" образи, подобни на Альоша и Иван Карамазови 84 или пък на Разколников. 1 А това важи с още по-голяма сила за обикновения читател. Днес нещата са се променили, що се отнася до широкия кръг от творческата ни интелигенция, но до народа - едва ли?

Библиографски раздел

Георги Райчев и Достоевски

Free access
Статия пдф
3005
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Георги Райчев е един от първите български писатели, които заедно с Г. П. Стаматов и А. Страшимиров свързаха съдбата си с буржоазния град и вне соха (за разлика от Вазов, Йовков и Караславов, т. е. от епиците) не само неспокойствието в българската белетристика, но и душевните и психологически парадокси на откъсналия се от земята човек. С по-голямата си експресивност и пси хологически нерв, със стремежа си да отразят подсъзнателното у човека тези наши творци асоциативно се свързват с Достоевски и неговата поетика. Разбира се, че всеки от тях е толкова своеобразно неповторим, че дори поставянето им в типологическа близост един с друг основателно буди възражение. И все пак те са първите, които претворяват на наша българска почва традициите на Достоевски. Ние нямаме друг писател в миналото, който така упорито да се стреми към „модерната" проза и който така гласно да изявява своето възхищение от Достоевски, както Георги Райчев. В него е налице подчертан стремеж да се надмогнат националните традиции и да се свърже българската литература със све товни естетически „школи“, към които есъпричастен и Достоевски. Друг е въпро сът, че нещо не му достигаше, за да се извиси и постигне по-значителни успехи в психологическия разказ. Но той трасира пътя на следващите поколения писатели в стремежа им към една по-голяма универсалност при изображението на човека и неговата душевност. Известна е онази фраза на Райчев, която е обичал да повтаря пред своите приятели: „Никога няма да простя на Достоевски, че и този път ме е ограбил!" Разбира се, че в тези думи се крие не само една шега, но и известна истина, доколкото тя е израз на близост в естетическия вкус, на предпочитание към опре делен „тип" художествено мислене и т. н. „Мои учители - признава Райчев - винаги са били Мопасан, Роденбах, Стриндберг и руските писатели, разбира се, без Толстоя..." Аз нямам за задача да анализирам връзките на Райчев със западните му „учители" - те навярно имат съществено значение в неговото творческо развитие! Но считам, че руските му учители" заслужават не по-малко внимание! Това „без Толстоя" ни подсеща не за друг, а за неговия антипод — Достоевски, името на когото винаги е стояло до това на великия му съвременник. В същност Райчев обича не в един или два разговора да напомня за своите чуждо земни предходници, като често ги допълва с нови имена, но никога не забравя Достоевски. „Укрепнах като личност и писател още до войната - разказва той.
    Ключови думи

Библиографски раздел

Достоевски - геният на съмнението (Разговор с проф. Борис Бурсов)

Free access
Статия пдф
3171
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Фьодор Михайлович Достоевски - изумителният майстор на словото, когото са нари чали болния гений", „мрачния гений", „ненадеждния гений" и който сам изповядва, че се вълнува от съдбата не на една десета", а на „девет десети" от човечеството, че търси цар ството на мисълта и светлината", вярвайки, че красотата ще спаси света - остава и до днес загадка, изпитание и предизвикателство към търсещия човешки дух... Едно представяне на писател от такъв ранг в ново издание не би могло да бъде обик новен библиографски факт. То е истинско прераждане на гениалния творец в нов културен контекст - и начало на друг диалог между него и хората на новото време. Новото двана десеттомно издание на събраните съчинения на Достоевски, подготвяно от издателство „Народна култура", бе добрият повод, от който тръгна разговорът с проф. Борис Иванович Бурсов (автор на встъпителната студия към изданието) - един крупен литературовед, чиято книга „Личността на Достоевски" претърпя две руски издания, предизвика оживени дискусии в съвет ския литературен печат, а сега се превежда и на български език. Не би могло да бъде иначе - диалогът с явлението Достоевски не може да започне без поглед към неговата личност. Защото тази личност е толкова сложна и многопластова, че мощното и излъчване прониква през всеки, който се докосне до необятните пространства на този творчески свят - мрачен като космоса и блестящ като мисълта на гения, онзи гений, който не намери общ език със своята епоха, но с когото всяка епоха ще търси общ език - нашата като че ли особено настойчиво... - Да, Достоевски сега е гений номер едно, що се отнася до интереса към него. Не искам да кажа, че той е над всички други гении, това въобще е трудно да се изме ри - характерът на неговото творчество е такъв, че в течение на почти цяло столетие към него има най-голям интерес - и у нас, и зад граница. Разбира се, бъл гарският читател ще получи в новото издание един по-цялостен, по-достоверен Достоевски, въпреки че да се преведе правилно Достоевски е много трудно - той е писател, трудно пре водим на който и да било език, но може би да се преведе на език, родствен с руския, е особено трудно. Много са сходните думи, но те невинаги означават едно и също, а и структурата на езика се отличава твърде съществено. Да кажем, „Записки из подполья" - това заглавие не може да се преведе достатъчно точно, на български то звучи като „За писки от подземието", което, разбира се, съвсем не е същото... То е психологическо, това заглавие, вече самото то говори за сложността на задачата, която си поставя Достоевски. Или друго съчинение - Подросток". Оказва се, че в българския език няма точно съответству ваща дума, романът се превежда като „Юноша". Това е твърде неточно. У Достоевски думата подросток" е многозначна и многосмислена - тя не само сочи възрастта на героя Аркадий Долгорукий, но насочва към неговия характер, към неговия ум, настроения, към неговото духовно и психологическо състояние. „Подросток" в руски език означава още неофор мил се човек, а юношата - това е вече оформен човек. „Юность" на Л. Толстой също се превежда като „Младост".


По страниците на сп. Вопросы литературы

Библиографски раздел

Две схващания за нихилизма (Достоевски и Ницше)

Free access
Статия пдф
3220
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В своя Двутомник, посветен на изследването на философията на Ницше, основоположникът на немската философия на съществуването Мартин Хайде гер започва анализа на нихилизма с критика на тясното и ограничено-едностранно негово разбиране, противопоставяйки на такова тълкуване ницшеанското като по-широко и всеобхватно. В числото на авторите, трактуващи по ограничен начин нихилизма, този философ-екзистенциалист споменава и Ф. Достоевски, при това позовавайки се на неговата знаменита Пушкинска реч (взета наистина не изцяло, а в онзи вид, в който самият писател е изложил същността и в едно от писмата си). Между впрочем внимателното прочитане на текстовете на Ниц ше, в които става дума за Достоевски или за неговото творчество, с достатъчна определеност показва, че самият посочен немски мислител се е отнасял към трактовката на проблематиката за нихилизма у руския писател съвсем иначе, отколкото неговият по-късен интерпретатор. Вече общият контекст на насочването към Достоевски в късните фрагменти на Ницше явно свидетелствува за това, че немският философ не се е съмнявал във всеобхватния характер на тълкуването явленията на нихилизма от руския писател и именно затова се е обръщал към него в съответните случаи. Но това се разкрива с още по-голяма очевидност, когато четем подробния (повече от половин печатан лист) конспект на „Бесове" от Достоевски, който се е запазил в материалите на Ницше, отнасящи се към най-късния период на неговото творчество (1886-1889). А доколкото хайдегеровската представа за ограничения характер на схваща нето за нихилизма у Достоевски и досега има на Запад трайността на предраз съдък (получавайки нещо като поддръжка и у някои от нашите отечествени автори, придаващи на тълкуването на това понятие в „Бесове" тяснополитически, а понякога - и тяснорегионален смисъл), дотолкова и остава актуална задачата за полемика с нея.


Библиографски раздел

Достоевски и проблемите на българската литература от Ангел Анчев

Free access
Статия пдф
3228
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Многовековните културно-историчес връзки между българския и руския народ повече привличат вниманието на учен от двете страни. Съвременната българса литературна наука в последните десетилет постига все по-значителни резултати в о ластта на сравнително-типологическите следвания. Трудовете на В. Велчев, С. сакиев, В. Колевски, Хр. Дудевски, Г. Гор манов, Ив. Цветков, А. Анчев и др. сас риозен научен принос в изучаването на нието, връзките и типологията на явленията в двете литератури. Поредицата от публикации, както и пр ходната книга на А. Анчев - Лев Толсто и българската литература“ — очертават тра ния му научен интерес към този кръг от про леми. Неговият последен труд „Достоево и проблемите на българската литература е естествено продължение на усилията да разкрие предпоставките за рецепцията в Достоевски в България. За методологич шенията между Евтимиевите и Киприц вите послания, авторката бележи, че горичен отговор" по въпроса е е възмож само след обстойното им съпоставител изучаване" (с. 150), което обаче не е стор Такова е положението и в писаното във ка с въпроса за ролята на Киприан при дактирането на Индекса на забране Книги, Н. Дончева-Панайотова само с белязала, че въпросът... заслужава сп ално проучване" (с. 160), но подобно про ване не е извършено. 194 основа на изследването му са послужили съв ременните постановки на компаративистичната наука. Концепциите са подкрепени от всестранния анализ, който включва социално-психологическите особености на епохата, белезите на сходство в структурното изграждане на произведенията, идейната бли зост на творците и т. н. Този подход е предопределия и композицията на изследването наложил е необходимостта да се проследи в разгърнат исторически план проникването на творчеството на Достоевски у нас. Но още в „Увода" на книгата А. Анчев подчертава предпочитанието на нашия народ към здра вото и хармоничното в човешката душевност, станало постоянна бариера за възприемането на своеобразния творчески свят на Достоевски, населен с толкова аномалии, депресии и ужасни сцени".


Статии

Библиографски раздел

Емилиян Станев и Достоевски

Free access
Статия пдф
3771
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Този човек е невероятен, той обърна всичко с краката нагоре. Колкото го чета, толкова повече се дивя - как може да се роди такъв човек!... Той седи в краката на бога наред с Бетховен, Шекспир и античните. "1 Тези възторжени думи на Емилиян Станев за руския гений не са само красиви фрази. Паралелните изследвания на двамата творци разкриват огромното въздействие на Достоевски върху нашия майстор, който на родна почва талантливо прилага неговите велики психологически открития, както и някои композиционни осо бености и философски концепции. Много страни от светогледа на Емилиян Станев явно са изградени в съприкосновение или спор с дълбоката всепрониксаща мисъл на Достоевски. В редица изказвания той просто повтаря някои развъждения на своя гениален учител. Запознанството му с него датира още от ранната младост. Отношението към Достоевски минава през различни фази. На 18 години епочти невъзможно да се почувствува необятната психологическа и философска проницателност на този титан. За юношата Емилиян Станев Достоевски е нечист, душевно окаян човек "2. Той обаче все повече го увлича, разкрива му абсурдните противоречия на човешките характери, тяхната двойстве на природа. „Достоевски ми даде поглед за човека, много мъчителен, много драматичен. 3 Руският гений за нашия автор е не само откровение, но и болест. Той владее съзнанието му, поболява го със своя мрачен, до влудяване наелектризиран свят, в който бушуват и най-тъмните стихии на душата и в който светлите герои са разпъвани от непосилни беди и изпитания. И Емилиян Станев като Толстой психика. изобразява герои със здрава Болната душа не го привлича. Всъщност по своята творческа природа нашият автор е по-близък до Толстой. Зримите, пластични сцени и пейзажи в творбите му, виталните пориви на неговите герои, особено страниците, посветени на Костадин и Христина в „Иван Кондарев“, са достойни за перото на Лев Ни колаевич. И все пак Емилиян Станев не е от ранга на Толстой. Той не написа своите „Война и мир“, „Ана Каренина“, „Казаци“, не изгради такава неизбродимо богата галерия от ярки, незабравими образи като руския гений, който в това отношение едва ли има равен в световната литература. Неслучайно автори като Андре Мороа, Роже Мартен дю Гар са удивени от неговото непостижимо майсторство да вдъхва реален живот на своите герои, да създаде, по израза на Мороа, цял свят, толкова истински, колкото и действителният". Емилиян Станев не е, разбира се, и Достоевски,

Преглед

Библиографски раздел

Препрочитането на Достоевски като съкровен диалог с писателя от позицията на вярата (Ванда Смоховска - Петрова - Пътят към смъртта и възкресението у Достоевски. София, Боян Пенев, 2008)

Free access