Човек

Повестта на Богомил Райнов „Пътища за никъде принадлежи към поредицата творби на най-неспокойните ни и търсещи белетристи, в които въз основа на един разкрепостен естетически идеал и обогатена от опита на последното десетилетие представа за днешния човек се изобразява нашата сложна и драматична съвременност. Тя ни завладява с искрената гражданска тревога и антидо гматичен патос, с които авторът поставя проблема за нарушената по времето на култа към личността хармония между индивид и среда, за свободата на мисълта и научното изследване, за самосъзнанието и творческата реализация на съвременния човек. Писател с ярко изявено активно отношение към действителността, с остра аналитична мисъл и тънък усет за актуалните обществени конфликти и идейно-нравствена проблематика на нашето героично и вълнуващо съвремие, Богомил Райнов не би могъл да остане на страна от започнатия в нашата литература през последните години разговор върху най-жизнените въпроси на съвременния живот. „Съвременността - това сме ние - споделя Б. Райнов. Всеки определя своето отношение към нея по своему. Писателят го прави с книгите си. Проблематика на съвременността - или по-точно едно късче от нея, осмисля и последната ми книга „Пъ тища за никъде. Защо я написах? Това беше необходимо за мен, чувствувах се длъжен да взема своя позиция по някои явления именно на съвременността, явления с дале чен корен в миналото и със закъсняло, краткотрайно разцъфтяване в наше време: кариеризъм, клеветничество, службогонство. Литературата е винаги сражение за нещо по-добро, против нещо, което го оспорва". Позицията, която Богомил Райнов заема В тази повест, е позиция на честността, на 1 Богомил Райнов, Пътища за никъде, повест, 1966 г. 2 Виж в. Труд, бр. 16, 1966 г. 136 нравствената бдителност и свободната граж Данска съвест. Повестта „Пътища за никъде е от онези белетристични произведения, чиято художе ствена значимост се определя преди всичко от правдивото пресъздаване на напрегнатата духовна атмосфера на нашето десетилетие, на характерната за нашето време повише на идейно-нравствена целеустременост на интелектуалните търсения на съвременния човек. Тя е от онези творби, на които мнозина се доверяват, защото откриват в тях епизоди от собствената си духовна биогра фия. Тя ни привлича, защото с някои свои моменти ни дава ключ за проникване в загадката на трагичния край на личности, станали с делата си и нравственото си обая ние наши духовни кумири.

Достоевски започнал да работи над романа „Идиот“ през есента на 1867 г. средата на септември месец и дори отбелязал точната дата, 14 септември, понеже бил в някои неща особено педантичен. Подробен дневник за себе си не водил, както например Толстой, но имал бележници, в които нанасял размера на своите постоянни дългове и разни обнадеждаващи цифри за бъдещи хонорари; отбелязвал понякога и датите на епилептичните си припадъци и какъв е бил припадъкът - силен, слаб или среден, освен това разни дреболии от всекидневието или нахвърлял кратко, с по няколко най-важни изречения отделни сцени от произведението, над което работел или се канел да работи. Самия ръкопис на романа „Идиот с наличните му варианти, както и множество други книжа, между които и вариантите на „Бесове", Достоевски бил принуден да изгори преди завръщането си в Русия. Имал горчив опит от едно време, когато през 1849 г. го арестували по делото на петрашевците, отнели му ръкописите и след това тези ръкописи изчезнали завинаги. Боял се, че и сега ще стане същото и че на границата не само ще вземат книжата, но може би ще има и други последствия. Тия ръкописи, разбира се, много по-ясно биха ни показали как Достоевски е писал „Идиот“. Това е по време на продължителното му пребиваване в Германия, Швейца рия и Италия. Достоевски заминал от Петербург на 14 април 1867 г. и след повече от четири години се завърнал на 8 юли 1871 г. Преди това, през февруари 1867 г., той се оженил за Ана Григориевна Сниткина, така че началото на тях ното пътуване било и нещо като сватбено пътешествие. (Средствата им не са били достатъчни, за да смятаме, че това наистина и в пълния смисъл на думата ебило сватбено пътешествие.) Достоевски през всичкото време работел. За разлика от мнозина други велики руски писатели той живеел само от писателския си труд - не разполагал нито с имения, нито с някаква служба, а се грижел и за семейството на покойния си брат Михаил Михайлович и дори за своя завареник от първия си брак. Би могло да се добави, че безпаричието го правело лесна плячка и в ръцете на издателите. Толстой без никакви усилия получавал примерно 500 рубли на кола, докато на Достоевски плащали едва половината от тая сума и дори трябвало често пъти да се унижава, за да вземе поне толкова. Тургенев също получавал много повече и дори Гончаров, чиято популярност никога не е съперничела с успехите на Достоевски или Тургенев. „Твърде ниско 26 •Ф. М. Достоевски, Идиот, НК, 1971. Предговор В. Велчев. ме ценят, защото живея от работата си" - пише Достоевски в едно писмо до Ана Григориевна. Малко е да се каже, че бракът му с нея бил сполучлив въпреки голямата разлика във възрастта. В лицето на Ана Григориевна той срещнал един предан човек - нежен, чувствителен и търпелив. За Достоевски това е било решително необходимо при неговия характер, болезнено състояние, материална несигурност и почти пълно отсъствие на практически усет.

Около тези книги се вдигна странен шум. Говореше се, че Енчо Мутафов пренесъл механично текстове от едната книга в другата. Дори в един провинциален вестник се появиха цитати, които „изобличаваха" автора, позволил си да издаде два пъти една и съща книга под различни заглавия. За всеки, който познава критика и теоретика Енчо Мутафов, тези твърдения изглеждат необясними - та той има публикувани статии не за две, а за поне пет книги - какво би могло да го накара да повтаря едни и същи текстове ? Внимателният прочит разсейва веднага съмненията ни и ние разбираме, че критикът ни предлага един интересен и, бързам да споделя мнението си, сполучлив експеримент - да разгледа някои от най-интересните явления в съвременната българска литература от две гледни точки: да види едни и същи събития, първо, в светлината на заложения в тях съвременен конфликт („Подвижният човек") и, второ, да открие в тях „наличието и функционирането на няколко вида художе ствени единства" („Време и художествено единство").

От началото на 60-те години в центъра на националните художествени светове застава „подвижният" човек. „Средище на големи социални промени, на сме шения на представи вследствие внезапните размествания на пластове", той съ ществено се различава от човека в едно улегнало канонично време". По същото време идеята за движението се налага като първостепенна идейно-оформяща и структуроорганизираща величина. Тя именно определя ценностно-етическите критерии в съвременната българска литература. Истинно (разумно, хармонично) с това, което подлежи на творческо развитие, обновяване, усъвършенствуване. Обратно, светът „в застой" (както в „Пътища за никъде") е неистинен, механистичен, мъртъв, неразумен. Чрез опозицията Движение - Застой съвременното художествено мислене излиза към универсалния мирогледно-философски конфликт на съвременната епоха - конфликта между „здравия разум" и парадоксалното „неевклидово" мислене. В определени случаи (става дума за значимите новаторски образци на литературата от 60-те - 70-те години) той обхваща в себе си всички досегашни разновидности на художествената конфликтност (социално-класова, народностноисторическа, нравствено-психологическа и т. н.). Нецелесъобразностите в българ ския исторически живот започват да се осмислят като свойствени на механистич ния догматичен рационализъм, на пошло елементарното „здравомислие". Напротив, духовната извисеност на човека се разглежда в общ семантичен ред с Айнщайновите идеи („Звездите над нас"). „Загадката на съществуването" (П. Ве жинов) според най-новата ни проза може да бъде осмислена единствено в процес на „ставане" - т. е. в полезрението на търсещата, творчески разкрепостена съв ременна личност. От позициите на бездуховността на Застоя противоречията парадоксите на битието докрай ще си останат загадка. И На свой ред опозицията Движение - Застой предпопределя засилената активност на структурните съотнесености отвореност - затвореност, Дом - Път. Стремлението на героя към жизнетворчество и хармония в след априлския период е стремление навън, „на открито“. Във връзка с това същностно значение придобива символиката на Пътя. Ключова за поезията още през 50-те години (Бл. Димитрова, П. Пенев, Л. Левчев и редица други), тя се налага след Априлския прелом и в прозата. Пространството на българския човек се разкрива прорязано от пътища и пътеки - знак за личностно или национално-историческо самоосъзнаване, за гльбинни социално-психологически и нравствени изменения.

Съветската литература създава най-новата „история на младия човек" (М. Горки), изследва неговия духовен свят, връзките му с живота на обществото и народа в исторически сложен период. В днешния свят все повече се изостря идеологическата и духовната противоположност на двете системи, на двете култури: социалистическата и бур жоазната. Капитализмът разклаща елементарните нравствени норми и разлага морала, това оставя неизбежен отпечатък и върху останалите форми на духовния живот в буржоазното общество. Така например още на границата на 60-те - 70-те години западната култура се открои младежко течение, назовано контракултура, чиито представители се опитваха да обосноват закономерността на идейно-философското скъсва a B не, нравствената пропаст между различните поколения, живеещи в едно общество. на В романа „Чувате ли ги?" френската писателка Натали Сарот отразява художе ствено този феномен на буржоазната култура - контракултурата, в образите на бащи деца, които от взаимно неразбиране са стигнали до взаимна омраза. Показан с стремежът на „децата" да се отърват по всякакъв начин от „вледеняващия хлад на белезниците“, с които са „оковани" от по-старото поколение. Но този шумен бунт „децата" против духовния конформизъм на „бащите" е единствено „смях в пустотата" и, както показа времето, отрицанието им е „детска болест", която не предизвика големи неприятности на „бащите" в едно общество, култивиращо моралната всепоз воленост. Краят на романа „Чувате ли ги?" е изпълнен с усещането за безизходност, за безпътица, която неизбежно очаква младите герои бунтари:,, ... Техните гла сове се сливат в смътен шум, който се отдалечава и затихва... хлопва се врата.... a сетне - тишина." Тишината означава нравствена и духовна опустошеност и в края на краищата връ щане в своя кръг, в лоното на отхвърлените по-рано ценности. Такъв е закономерният финал не само на контракултурата, но и на другите течения на Запад, които провъзгласяват отвреме навреме хегемония на младежта". Проявите на човека и в живота, и в литературата в крайна сметка винаги са свързани с проблема за приемствеността между поколенията. В социалистическото общество литературата отразява и насочва младото поколение в търсенето на свой път сред новите исторически обстоятелства. Една от особеностите на литературния процес през последните години е, че той не измъкна на авансцената на литературата един-единствен, доминиращ тип млад ге рой. Изминалите години предложиха истинско многообразие от характери. Както и преди, продължението на традициите, неразривната връзка между поколенията в литературата и в живота се изграждат върху дълбоката приемственост на революционните и народните идеали, представляващи духовната основа на нашето общество.

Литературна мисъл". Опит за портрет на списанието като човек