характер

Периодичните издания от епохата на нашето национално възраждане често ни изненадват с проникновеността и с трезвия идейно-естетически усет на първите български Литературоведи". В тях до гневната дописка срещу многовековните робски порядки или до наивната стихотворна творба на някой учител често попадаме на отзиви за оригинални и преводни художествени произведения или на статии с теоретичен характер. Понякога те са лаконични и информативни, понякога обстойни и категорични. Авторите им не винаги са оригинални. В повечето случаи даже те популяризират идеи и убеждения, създадени и възприети в други страни десетки години по-рано. Но и когато перифразират или заимствуват текстуално, литературните ни пионери вършат това не за да бъдат провъзгласени от неосведомеността на сънародниците си за талантливи мислители или за родоначалници на течения и школи, а поради утилитаристичния дух на времето и от тактически съображения пред официалната политическа власт. Обаче и като попу ляризатори, и като самобитни творци българските възрожденски писатели и книжовници винаги живееха с проблемите и творческия патос на нашата литература. Влиянието на руската реалистична мисъл върху литературнокритическите им възгледи енеоспоримо, Като не си поставяме за задача обаче да проследяваме как и в каква степен се еосъще ствявало то, ще се ограничим да посочим, че почти всички български възрожденски книжовници са умеели трезво да използуват усвоеното и като писатели, и като литературни критици. Това проличава преди всичко от техни статии и бележки, в които се поставят и разглеждат някои от проблемите на реализма като творчески метод в художе ствената литература. Литературнокритическите възгледи на Каравелов, Ботев, Нешо Бончев, които отразяват един сравнително по-зрял етап в българската критика, не ще ни занимават в случая. Като се позоваваме само в известни моменти на някои статии на утвърдените ни литературни критици, ще се постараем да проследим схващанията на Други възрожденски книжовници за литературното ни развитие, за да се види, че борбата за реализъм в българската литература до Освобождението еборба не само на отделни, макар и крупни, писатели, но колективно дело на цяло литературно поколение. И тъй като реализмът намира най-пълна изява в художествената проза, ще се огра ничим да посочим как се посрещнаха от литературната критика тогава първите опити в областта на „побългарената" и оригиналната белетристика, как схващаха своите задачи Някои от нашите писатели, какви задачи възлагаха те на повествователното творчество.

Тончо Жечев принадлежи към най-талантливите от онова поколение литературни работници, които - родени към края на 20-те и през първата половина на 30-те години - сега са в най-хубавата си творческа възраст и вземат активно участие в нашия литературен живот. Получили изцяло своята научна и литературна подготовка след 9 септември 1944 г., при условията на изграждащото се социалистическо общество, те са имали възможност да изучават системно и да усвоят добре научната методология и литературна теория на марксизма-ленинизма. Някои от тях през първите години след социалистическата революция са били ангажирани като дейци и в обществения, и в литературния живот. Колкото се отнася до Тончо Жечев, неговата дейност през първите години, след като завършва образованието си, е била изцяло обществена. Преди да пристъпя към неговото литературно-критическо дело, бих искал да изтъкна значението на тази обществена дейност за него като литератор. Сам той, като говори на едно място за своето поколение, пише: „В маята на това поколение животът сам беше вложил литература, идеализъм и мечтателност. То има... необходим жизнен запас от размисли и наблюдения, свои изстрадани истини“ („Критически погледи", стр. 221). През време на своята десетгодишна обществена работа в комсомола и партията Тончо Жечев придобива богати впечатления от обществения живот и от всестранното развитие на страната, натрупва опит в боравенето с обществени и общокултурни въпроси. Има и своите „изстрадани истини“. Всичко това се отразява благоприятно после в литературно-критическите му работи, в които личи склонност да свързва пробле мите на литературата не само с общественото развитие (общозадължителен марксически принцип), но и със съдбата на народа в историята, както и с културните проблеми в миналото и съвременността. Неговият поглед се разши рява. Като литературен работник той не се ограничава само в рамките на художественото творчество, а се стреми да проникне във всички области на живота, дето се проявява творческият дух на човека и народа, търси да разкрие философския смисъл на нещата и явленията. Неговите „изстрадани истини“ му помагат да си изработи верен и висок критерий за преценка на изображението на съ временния човек в литературата. Освен изкуството на словото интересуват го още историята, философията, фолклорът, съдбата на нацията, светогледът и битът на българина. Напоследък интересите му са насочени особено интензивно към нашето Възраждане - по-специално към борбата за църковна независимост и свързаните с нея обществени и културни въпроси. Първото най-общо впечатление, което правят трудовете на Тончо Жечев, богатата ерудираност на автора. Чужд на всякакъв фактологизъм, той борави винаги с изобилие от факти и явления, познава много добре не само историята e 85 на българската, но и на руската класическа и съветска литература, както и ос новните явления от западноевропейската литература. Той се подкрепя с цитати от авторитетни автори -наши и чужди, с аргументи от разнообразни области, прави сравнения с явления от различни литератури. Но особено важно е, че преди всичко той работи винаги с изворите. Това, за което говори, той епроучил лично, до решението на проблемите достига сам по свой път. Изводите се опират на убедителен доказателствен материал. Една жива мисъл, облечена твърде често в образи, почерпени от живота, от народната реч, от художествени творби, ни предлага все нови и нови формулировки. Понякога тия формулировки са доста разточителни, повтарят по нов начин вече казаното веднъж, но повторението се изкупва от образния стил. Не може да не се признае, че работите на Тончо Жечев - написани есеистично, с белетристични похвати, с образна поетична реч - се четат с удоволствие. Понякога мисълта му придобива афористичен характер.

Социален роман за една национална трагедия - това е най-общото определение на това голямо епическо платно на Емилиян Станев. Но като всяка значителна творба „Иван Кондарев“ надхвърля тази си задача и се превръща в роман за национална съдба, за величието и погрома, за красотата и низостта на човека, за драмата на народния водач, за твореца и любовта, за неотразимото въздействие на женската красота и т. н. и т. н. Всичко това като във фокус се събира у Иван Кондарев, Костадин Джупунов и Александър Христакиев. „Иван Кондарев“ е роман за тези трима герои. Цялото действие се движи около тях; те са герои на лични и обществени драми, те са трите възможни проекции на националния характер, три съдби в една бурна и преломна епоха. В романа те взаимно се отблъскват, но и се допълват. Един без друг тяхното съществуване е немислимо. Христакиев е действителният убиец и на Иван, и на Костадин, но в крайна сметка морален победител е Иван, а всичко здраво и красиво в малкия брат Джупунов също продължава да съществува. И все пак твърдението, че те си приличат, е непълно, най-малкото поради огромните идейни, социални и психологически различия между тях. А това е естествено, защото писателят е вложил в тях редица лични индивидуални качества, които ги правят единствени и неповторими. Но заедно с това Ем. Станев ги превръща в типове на епохата - изразители на подема и краха на различни идейно-политически принципи. Романът започва с Костадин и завършва с Кондарев. В това има нещо твърде показателно. Абстрактното добро, извечната сила на народното начало в Джупуна преминава през мъчителни мутации, изражда се във фашизма на Христакиев, за да се утвърди целенасочен и ярък социален идеал у Кондарев. Костадин е, така да се каже, първата степен, абстрактният идеал за съвършенство на нравствените ценности у народа. Но именно нежеланието му да се разграничи социално, отвращението му от жестокостта на превратаджиите - негови съмишленици в крайна сметка - го прави трагическа личност. Той става изкупителна жертва на своята пасивност и индиферентност. Защото Джупуна е само привидно неангажиран, само привидно „природен“. Него го влече земята, но неговата земя. Той работи със страст, но работи своето. Това все още не е разграничителна характеристика на образа. По-важно е, струва ми се, жестокостта в характера му, бруталната му необузданост в някои случаи. Той е човек на инстинктите, на всеотдайността: оттук и инертността му по време на преврата, боят, който нанася на Лазо, отношението му към Янаки, реакцията му срещу Кондарев, когато го вижда с Райна, и пр.

Безспорна истина е, че комплексният свят на едно художествено произведе ние дължи своя живот на авторовата концепция за личността, реализирана в процеса на творческия акт. Промяната на тази концепция автоматически трансформира оптиката на художника. От гледна точка на съвременната марксическа социологическа мисъл личността епонятие, изразяващо не само нейната (на лич ността) роля в обществото (продукт от обществени отношения"), но и особе ностите на психиката й, които произтичат от нейната социална функция на гражданин. А индивидуалността е личността в нейното своеобразие: онази оригиналност, която я прави контрастна, различна от други хора. И. С. Кон определя личността като понятие, което обединява „конкретната индивидуалност като субект на дейността... (единичното) и нейната социална роля (общото) - от една страна; от друга - личността е детерминирана и от „,социалното свойство на индивида, като съвкупност от интегрирани в него социално значими черти, образувани в процеса на прякото и косвеното взаимодействие на дадено лице с други хора... Този втори аспект на понятието е особено важен от гледна точка на социологията, за която отделният човек е интересен не сам по себе си, а като член на определено общество, класа, социална група, който въплъщава в себе си някои социално типични черти. "2 Пълното противопоставяне на личността (и особено на индивидуалността) на обществото граничи с една догматична концепция, която неминуемо води до мъртва точка. Колективните революционни, психоморални, идейни „шокове" са в крайна сметка достояние на личността, една от страните на начина и за съществуване. Литературното произведение е реализираният творчески акт на една личност, индивидуалност, художник. Освен отражение то е и въображение. Ето защо психоСоциологията на твореца е от изключителна важност при сътворяването на едно произведение. Защото има една съществена трансформация на личностните ценности (в обществото и на поета), която социалното време неминуемо налага. Наблюдавайки света и мислейки за него, творецът наблюдава и сам себе си, мисли за своите индивидуални стойности. Литературните форми, сътворени от него, не могат да бъдат дело на един индивидуален каприз: те са синтез на неговата мисъл, защото въплъщават и означават най-съществения контакт, характерен за всички времена: динамичната (и лабилна) връзка на творческата индиви 8 1 2 А. Г. Ковалев. Психология личности. М., 1970, с. 19 и 20. И. С. Кон. Социология личности. М., 1967, с. 7. дуалност (и личност) и останалите индивидуалности и личности и тяхното обкръжение в света. А мисълта-емоция на твореца е всеки момент в особено напрежение пред художествения образ, който от своя страна е оформената мисъл-концепция на същия творец. . . оформена и конкретизирана посредством една сложна гама от изразни средства, този художествен език - вторично явление, чието съществено предимство (а понякога и недостатък) е, че атакува абсолютното: дълбините на човешката душа, най-детайлните движения в социалния пулс на дадена епоха, смисъла на действията и мечтите у личността и индивида. Динамичните взаимоотношения авторова личност (и индивидуалност) художествен характер и личността-индивидуалност на епохата - лирически герой в поезията на Яворов, които, взети вкупом, детерминират аспектите на неговия лирически изказ, са главен обект на това изследване. Една корелация, която е в състояние да обясни тревожната атмосфера на неговата бурна епоха, оживена от авторовия темпераментен дух.

Лириката като изкуство на художественото слово се реализира в репрезентативното време и вътрешното пространство. Всяко произведение на изкуството се интерпретира като въображаем свят, проекция на обективната реалност душата на твореца, чиято система от образи е в крайна сметка най-красноречивият факт от оригиналната му инвенция. Най-съществечата задача на чита теля е да осъществи в процеса на творческото възприемане динамичната комуикация между своя собствен мир и поетическия свят на автора. Защото всяко стихотворение живее като вътрешен пейзаж на художника, пейзаж, в който тек стът и подтекстът се взаимопроникват и обуславят. А диалектиката на тези взаимоотношения реализира музиката на цялото. Затова откриването на авторозия поглед към света играе първостепенна роля в задълбочения и проникно вен анализ на стихотворението. В същност хармонията на всяко значително лирическо произведение се осъществява от три разностранни пласта: словесна област, живопис - посредством словесните форми се внушават визуално образи ситуации, музика - аудиовпечатления, провокирани от вокално-консонантната система, ритъма, римата и т. н. 1 Това триединство налага по необходимост комплексен подход към лирическото произведение. При това работата с конкретния текст, добросъвестното съобразяване с особеностите на жанра дава големи възможности за преодоляване на тематичния анализ, който търси „открива" сюжетни звена в лирическата творба. Освен това в света на поетическото произведение ние откриваме физиономията на авторовата личност 2! индивидуалност. И Настоящата разработка няма за задача да обхване цялостния поетически свят на Асен разцветников. Това би било обект на едно монографично изслед ване. Целта е далеч по-скромна: аналитично-синтетичният поглед върху психодра мата на лирическия характер и полюсните презнышения на авторовия индиви дуален дух: драма, която уплътнява най-високите върхове в лириката на поета. Ако се ограничим само в рамките на идеологическите предпоставки, които голяма степен обясняват завоя на Асен разцветников след Септември 1923 Април 1925 г., можем да открием в тематично отношение почти пълна пронаст между неговите „Жертвени клади" и последвалите лирически откровения поста. Като че ли в „Двойник“ и „Планински вечери" съзнателно е приглу шил непристъпен оптимистичните и трагичните полети на своето време, затворил се е в своя чертог, в който 10 11 на витаят сенките на небитието. Но ние се намираме Paris, 1 1957. По този въпрос вж, по-подробно книгата на Gui Michaud L'oeuvre et ses techniques". B художествената вселена на автора, която ни задължава да обхванем цялостното и звучене, предизвикано от превъплъщенията на лирическия характер. Показателна в това отношение е и автентичната самооценка на поета, изказана във връзка с поемата „Двойник“: „Аз написах „Двойник", за да туря край на литературните си и обществени увлечения, без да помисля дори, че постъпвам като ония младежи, които решават да основат въздържателно дружество, и се напиват по тоя случай за последен път. "

Съветската литература създава най-новата „история на младия човек" (М. Горки), изследва неговия духовен свят, връзките му с живота на обществото и народа в исторически сложен период. В днешния свят все повече се изостря идеологическата и духовната противоположност на двете системи, на двете култури: социалистическата и бур жоазната. Капитализмът разклаща елементарните нравствени норми и разлага морала, това оставя неизбежен отпечатък и върху останалите форми на духовния живот в буржоазното общество. Така например още на границата на 60-те - 70-те години западната култура се открои младежко течение, назовано контракултура, чиито представители се опитваха да обосноват закономерността на идейно-философското скъсва a B не, нравствената пропаст между различните поколения, живеещи в едно общество. на В романа „Чувате ли ги?" френската писателка Натали Сарот отразява художе ствено този феномен на буржоазната култура - контракултурата, в образите на бащи деца, които от взаимно неразбиране са стигнали до взаимна омраза. Показан с стремежът на „децата" да се отърват по всякакъв начин от „вледеняващия хлад на белезниците“, с които са „оковани" от по-старото поколение. Но този шумен бунт „децата" против духовния конформизъм на „бащите" е единствено „смях в пустотата" и, както показа времето, отрицанието им е „детска болест", която не предизвика големи неприятности на „бащите" в едно общество, култивиращо моралната всепоз воленост. Краят на романа „Чувате ли ги?" е изпълнен с усещането за безизходност, за безпътица, която неизбежно очаква младите герои бунтари:,, ... Техните гла сове се сливат в смътен шум, който се отдалечава и затихва... хлопва се врата.... a сетне - тишина." Тишината означава нравствена и духовна опустошеност и в края на краищата връ щане в своя кръг, в лоното на отхвърлените по-рано ценности. Такъв е закономерният финал не само на контракултурата, но и на другите течения на Запад, които провъзгласяват отвреме навреме хегемония на младежта". Проявите на човека и в живота, и в литературата в крайна сметка винаги са свързани с проблема за приемствеността между поколенията. В социалистическото общество литературата отразява и насочва младото поколение в търсенето на свой път сред новите исторически обстоятелства. Една от особеностите на литературния процес през последните години е, че той не измъкна на авансцената на литературата един-единствен, доминиращ тип млад ге рой. Изминалите години предложиха истинско многообразие от характери. Както и преди, продължението на традициите, неразривната връзка между поколенията в литературата и в живота се изграждат върху дълбоката приемственост на революционните и народните идеали, представляващи духовната основа на нашето общество.