По въпросите на реализма в българската литература

До скоро въпросът за началото на критическия реализъм в българската литература беше безспорен - за негов основоположник се смяташе Любен Каравелов. Неотдавна обаче Г. Цанев излезе със статия „Началото на критическия реализъм в българската литература“, в която смята, че е необходима „една внимателна проверка на фактите, която би ни довела до нови изводи“. В тази статия той прави преглед и анализ на Славейковото творчество, като изтъква неговия критико-реалистичен характер. Спира се също на неговите литературнокритически статии, на преводната му литература. Като изхожда от нашата обществена действителност, Г. Цанев сочи критическия реализъм за основно направление в българската литература, а негов пръв представител П. Р. Славейков. По същия повод напоследък написа статия и П. Зарев - „Литературната ни история и богатството на литературния процес“. Авторът насочва вниманието си повече върху анализа на естетическите възгледи и художествената практика на П. Р. Славейков. В резултат на това той идва до заключение, че творчеството на Славейков „по характер, по изобличителна система е творчество на предкритическия реализъм и е преход към него". 1 Като се старае да разкрие общата насока" на неговата поезия, той приема едно погрешно според нас становище, че основна черта в творчеството на Славейков е неговият „специфичен интерес към интимното, към света на пробудената личност", - неговата любовна поезия. От друга страна, той смята, че тъй като Славейков е реалист с твърде разностранно отношение към действителността, без съсредоточаване към специфичните конфликти и тенденции на времето - неговият реализъм се характеризира с „пълнота“ и „многоликост“ в изобразяване на живота, без една определена и последователно изразена тенденция. Това му пречи да израсне като критически реалист. Без да се съгласяваме с мисълта, че в творче ството на Славейков липсва една определена и последователно изразена тенденция, или че в нея липсва съсредоточаване към специфичните конфликти и тенденции на вре мето, все пак редица мисли и наблюдения на автора в тази част на статията са така интересни, че карат читателя да се замисли отново върху тези проблеми.

През последните години се очертаха съществени различия в оценката на творческия метод на отделни възрожденски писатели, изказани бяха противоположни мне ия за началото на критическия реализъм, поставен бе въпросът за романтизма и реа изма във възрожденската ни литература. В студията си „Проблемът за романтизма а българската литература" 1 П. Динеков разглежда наред с романтизма и някои други въпроси: за съотношението между сантиментализма и романтизма, за революционната романтика и романтизма и др. Характеризирайки романтизма, авторът прави редица общи констатации и за реализма, който единствен се оформя като литературна школа, със свои трайни традиции", но чиито „първи прояви, твърде мъчно могат да се отдеат от силно примесените елементи на сантиментализма и романтизма". В нашата литературна наука преобладава възгледът, че критическият реализъм се обособява като определено направление най-напред в творческото дело на Л. Каразелов, който е негов основоположник. П. Р. Славейков не стига до критическия реа зъм. П. Зарев се спира по-подробно на този въпрос. Творчеството на Славейков, о думите на Зарев, по принцип, по характер и по изобразителна система е творство на предкритическия реализъм и е преход към него 2 Противоположната теза застъпва Г. Цанев в статията си „Начало на критическия реализъм в българската литература. "з3 Той твърди, че почти всички бълпарски писатели, с изключение на представителите на пролетарската литература и ва социалистическия реализъм, както и на предшественика на социалистическия реали м у нас - Хр. Ботев (естествено, и на представителите на упадъчните литературни дения) са критически реалисти, с цялото си творчество или с една част от него. Погледът на българските писатели е обърнат към обществото, критично-изобличител ният тон е присъщ на българската литература. По-нататък авторът оспорва господству ващото схващане, че Л. Каравелов е основоположник на българския критически реа пальм и стига до извода, че първият представител на критическия реализъм в нашата итература е П. Р. Славейков. За да докаже това свое твърдение, авторът на ста пелта се позовава на две стихотворения - Момче, ума си събери", писано през 1857 г Песен за паричката ми - от 1861 г. - стихотворения, в които е отразено критично сатирично отношение към „грабителя и е разкрита силата на парата, от която зависи всичко във формиращото се буржоазно общество. Критическият реализъм до Освобождението представлява отражение на действителност, в която се води борба не само против буржоазните обществени отношения, но и против националния и социален гнет на турския феодализъм. „Критическият реализъм у нас е непосредно, органи чески свързан с национално-освободителната борба на нашия народ“. „В обекта на художествено отражение влизат и моменти от национален характер и феодално естество". Посочените схващания за реализма до Освобождението далеч не изчерпват всичко писано по въпроса. Нашата задача е само да набележим някои основни тези и основни различия.

Периодичните издания от епохата на нашето национално възраждане често ни изненадват с проникновеността и с трезвия идейно-естетически усет на първите български Литературоведи". В тях до гневната дописка срещу многовековните робски порядки или до наивната стихотворна творба на някой учител често попадаме на отзиви за оригинални и преводни художествени произведения или на статии с теоретичен характер. Понякога те са лаконични и информативни, понякога обстойни и категорични. Авторите им не винаги са оригинални. В повечето случаи даже те популяризират идеи и убеждения, създадени и възприети в други страни десетки години по-рано. Но и когато перифразират или заимствуват текстуално, литературните ни пионери вършат това не за да бъдат провъзгласени от неосведомеността на сънародниците си за талантливи мислители или за родоначалници на течения и школи, а поради утилитаристичния дух на времето и от тактически съображения пред официалната политическа власт. Обаче и като попу ляризатори, и като самобитни творци българските възрожденски писатели и книжовници винаги живееха с проблемите и творческия патос на нашата литература. Влиянието на руската реалистична мисъл върху литературнокритическите им възгледи енеоспоримо, Като не си поставяме за задача обаче да проследяваме как и в каква степен се еосъще ствявало то, ще се ограничим да посочим, че почти всички български възрожденски книжовници са умеели трезво да използуват усвоеното и като писатели, и като литературни критици. Това проличава преди всичко от техни статии и бележки, в които се поставят и разглеждат някои от проблемите на реализма като творчески метод в художе ствената литература. Литературнокритическите възгледи на Каравелов, Ботев, Нешо Бончев, които отразяват един сравнително по-зрял етап в българската критика, не ще ни занимават в случая. Като се позоваваме само в известни моменти на някои статии на утвърдените ни литературни критици, ще се постараем да проследим схващанията на Други възрожденски книжовници за литературното ни развитие, за да се види, че борбата за реализъм в българската литература до Освобождението еборба не само на отделни, макар и крупни, писатели, но колективно дело на цяло литературно поколение. И тъй като реализмът намира най-пълна изява в художествената проза, ще се огра ничим да посочим как се посрещнаха от литературната критика тогава първите опити в областта на „побългарената" и оригиналната белетристика, как схващаха своите задачи Някои от нашите писатели, какви задачи възлагаха те на повествователното творчество.