реализма

Както във всички социалистически страни, така и теоретиците и естетиците на ГДР проявиха голям интерес към проблемите, които постави дискусията по въпросите на реализма в литературата, проведена от Института за световна литература „Максим Горки" в Москва. да В редица публикации се изтъкна, че реализмът и художествената правда не бива се разглеждат изолирани едно от друго. Трябва на първо място да се има предвид, че истината е винаги конкретна, че тук се борави с исторически променливи степени в развитието на вярното художествено отражение на действителността. При това всяка степен, независимо от своите качест вени особености, притежава нещо общо с останалите етапи в развитието на изкуст вото: съобразно познавателните възможности на своето време отразява правдиво дей ствителността. Така например Пин застъпва гледището, че не може да се говори за никакъв „антиреализъм" като самостоятелен метод, а само за различни антиреалистични течения, които външно твърде различни, имали едно общо: да отричат основния принцип на реализма - вярното художествено отражение на действителността. Подобна мисъл развива и В. Хайзе в статията си „По някои основни въпроси на марксистката естетика“ („Deutsche Zeitschrift für Philosphie", 1/1957). Той подчертава историческия характер на художествената правда. Като разглежда възгледите на Безенбрух, Хайзе пише: ...Реализмът съществува, откакто съществува изкуството, негов модел не са обаче изкуството и литературата на XIX век. Той трябва да се разбира истори чески, има различен образ и за някои периоди ние отвикнахме да разбираме езика му" (цит. ст., Я. 52).

,,А имаше такива случаи - продължи същият оратор - например за типичното. В такива случаи ние, литературоведите, можехме да драснем по едно кръстче пред въпроса и повече да не мислим за него. Оказа се обаче, че в нашата наука не може да се слагат кръстчета... Главната заслуга на нашата конференция е, че се научихме да не се отнасяме фетишистки към въпросите". Може би тези думи звучат остро за нашите български уши: това е вече лична особеност на автора им Б. Бялик - остроумен, т.е. остър и умен, - както винаги. Много по-важно е, че те звучат вярно и, ако гледаме духа, а не буквата - с пълно основание характеризират атмосферата на дискусията, вътрешния патос на всички доклади и на всички почти изказвания, независимо от острите спорове и непримиримо противоположните становища.

През декември миналата година нашата страна чествува стогодишнината на родния театър. В столицата тая бележита годишнина можеше да бъде ознаменувана навярно и по-тържествено, да видим от сцената в скъпи за всички ни образи найизтъкнатите представители на съвременния ни театър. Бяха дошли толкова много чужденци, видни театрални дейци на своите страни! Високата оценка, която те дадоха на това бележито столетие, заслужаваше малко по-друг юбилей. В юбилейната постановка на „Иванко", с изключение на П. Герганова, не бяха използувани най-големите наши артисти. А празникът задължава към такъв подбор... Навярно текущите грижи на театралното всекидневие, когато всеки е зает повече със себе си, неволно подцениха тържеството... Но понякога огорчението е спътник и на най-светлите ни дни.