възрожденската

През последните години се очертаха съществени различия в оценката на творческия метод на отделни възрожденски писатели, изказани бяха противоположни мне ия за началото на критическия реализъм, поставен бе въпросът за романтизма и реа изма във възрожденската ни литература. В студията си „Проблемът за романтизма а българската литература" 1 П. Динеков разглежда наред с романтизма и някои други въпроси: за съотношението между сантиментализма и романтизма, за революционната романтика и романтизма и др. Характеризирайки романтизма, авторът прави редица общи констатации и за реализма, който единствен се оформя като литературна школа, със свои трайни традиции", но чиито „първи прояви, твърде мъчно могат да се отдеат от силно примесените елементи на сантиментализма и романтизма". В нашата литературна наука преобладава възгледът, че критическият реализъм се обособява като определено направление най-напред в творческото дело на Л. Каразелов, който е негов основоположник. П. Р. Славейков не стига до критическия реа зъм. П. Зарев се спира по-подробно на този въпрос. Творчеството на Славейков, о думите на Зарев, по принцип, по характер и по изобразителна система е творство на предкритическия реализъм и е преход към него 2 Противоположната теза застъпва Г. Цанев в статията си „Начало на критическия реализъм в българската литература. "з3 Той твърди, че почти всички бълпарски писатели, с изключение на представителите на пролетарската литература и ва социалистическия реализъм, както и на предшественика на социалистическия реали м у нас - Хр. Ботев (естествено, и на представителите на упадъчните литературни дения) са критически реалисти, с цялото си творчество или с една част от него. Погледът на българските писатели е обърнат към обществото, критично-изобличител ният тон е присъщ на българската литература. По-нататък авторът оспорва господству ващото схващане, че Л. Каравелов е основоположник на българския критически реа пальм и стига до извода, че първият представител на критическия реализъм в нашата итература е П. Р. Славейков. За да докаже това свое твърдение, авторът на ста пелта се позовава на две стихотворения - Момче, ума си събери", писано през 1857 г Песен за паричката ми - от 1861 г. - стихотворения, в които е отразено критично сатирично отношение към „грабителя и е разкрита силата на парата, от която зависи всичко във формиращото се буржоазно общество. Критическият реализъм до Освобождението представлява отражение на действителност, в която се води борба не само против буржоазните обществени отношения, но и против националния и социален гнет на турския феодализъм. „Критическият реализъм у нас е непосредно, органи чески свързан с национално-освободителната борба на нашия народ“. „В обекта на художествено отражение влизат и моменти от национален характер и феодално естество". Посочените схващания за реализма до Освобождението далеч не изчерпват всичко писано по въпроса. Нашата задача е само да набележим някои основни тези и основни различия.

Изкуството на малките литературни жанрове (пословици, сентенции, афоризми, максими, рефлексии) обхваща многоликата образно сентенциозна фразеология на фолклора; ритмично сгъстените фигурални формули на Екле зиаст, Тацит, Ювенал; психологическите проникновения на писателите от „школата“ на Ларошфуко. Дошли като прояснение и катарзис на духа, тези творби обединяват хармонично рефлексия и чувство, поезия и вечна правда. Органичното срастване на живо впечатление и размисъл приобщава сентенциите към големите въпроси на живота. „Мислите“ на Паскал, Гьотевите „Максими в проза“ или афоризмите на Фр. Кафка разкриват вътрешно проникване между изкуство, от една страна, и наука и философия, от друга. Сентенциозната мисъл изхожда из пълнотата на нагледите и улучва вярно природата на нещата. В зависимост от естеството на тези творби Юл. Петерсен ги поставя в най-външната сфера на литературата, тъй като те излизат от пределите на чисто поетичното изживяване и досягат областта на мисловното, поуката от морален или теологически вид. Трактовката на Петерсен следва класическите постановки на Гьоте и дава възможност за богати наблюдения върху проблематиката на литературните родове и видове. Максимите се разглеждат като „монологично изображение на едно състояние" и се поставят между епичното и лиричното, но остават сближени повече с лиричното.

Много от досегашните изследвания, посветени на българската възрожденска литература, засягаха отчасти и проблемите на беле тристиката. В статии и монографии се разглеждаха някои въпроси, свързани с творчеството на отделни автори или с историята и особеностите на жанра. Излязлата наскоро книга на Дочо Леков „Проблеми на българската белетристика през Възраждането" е първият по-общ труд в нашето литературознание, който си поставя за задача да обхване 1 Дочо Леков, Проблеми на българската белетристика през Възраждането, БАН, С., 1970. широк кръг от проблеми, свързани със създа ването, развитието и някои жанрови особе ности на българската възрожденска белетри стика.

1. ВИДОВОТО СВОЕОБРАЗИЕ НА ИСТОРИЯТА НА ПАИСИЙ. В своята студия за Паисий от 1920 г. Б. Пенев посочва всичко по-съществено, което позволява «История славянобългарска» да се разглежда като първа творба на новата възрожденска литература - личния тон в стила и в начина на излагане, идеите и вътрешните свойства на езика. Ученият съпоставя стилистиката на нашия автор с практиката на дамаскинарите. Паисий употребява старите, традиционни форми на дамаскините, но влага в тях ново емоционално и идейно съдържание; заменя фалшивия патос, изразен с похватите на шаблонната византийска реторика, с искрено и живо чувство. При анализа на лиризма на Паисий Б. Пенев отбелязва: «Тенденциите, прокарани в «История славянобългарска», ние срещаме развити по-нататък в подобни лирически форми не само в поезията, но изобщо в патриотическата литература на Възраждането. Така ученият признава на Паисий не само едно въздействие върху народа, но изтъква и неговия влог в големия прелом в духа и формите на литературата през Възраждането: «Новото, що изразява Паисий, не се изчерпва само с духа и съдържанието на «Славянобългарска история»; ние го съзираме и във формата, в която са изразени духът и съдържанието.»2 Наблюденията на Б. Пенев са доказателство за проницателност в търсе нето и всеки, който подема въпроса за потекло и първични форми на възрожденската литература, трябва да се върне към тях. Покрай неговото изследване внимание заслужават и проучванията на В. Велчев, Н. Драгова, А. Крония и Р. Пикио върху отношението на Паисий към неговите извори. 3 Грижливата анализа на тези автори, макар и да не засяга пряко въпроса за видовото своеобразие на съчинението на Паисий, подпомага проучването. Ние сме уведени в стила и техниката на използуваните от монаха произведения, в смисъла и начина на тяхната обработка. Обилно документираните проучвания на Д. Петканова-Тотева («Дамаскините в българската литература», 1965) и 1 Б. Пенев, Паисий Хилендарски, С., 1920, стр. 99. 2 Б. Пенев, История на новата българска литература, С., 1930-1932, т. II, стр. 325. 3 В. Велчев, Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване изворите на Паисиевата история (1943); Н. Драгова, Домашните извори на «История славянобългарска»: сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха (1962); А. Cronia, Il Rego degli slavi di Mauro Orbini (1691) e la Istoria Slavenobolgarskaja del monaco Paisi (1762): Bulgaria I, 1—2 Roma, 1939; Riccardo Picchio, Gli annali del Baronio-Skarga e la Storia di Paisij Hilendarski, Ricerche Slavistidie III, Roma, 1954. 5 Сп. Литературна мисъл, кн. 65 Б. Ст. Ангелов («Съвременници на Паисий», 1963-1964) дават възможност да се преценят по-точно насоките, в които ще се движат нашите възрожденски книжовници.

Историята на нашата литературна наука познава малко имена, така тясно свързали цялата си дейност, дарби и тревоги с нейните проблеми като името на Боян Пенев. Неговата дейност говори за изследвач с мащабно мислене, който въпреки известни несъстоятелни моменти в естетическата си програма успява да изведе резултата от своите наблюдения на завидна историко-лите ратурна висота. Някъде е казано, че „трябва да има мъжество тоя, който обла дава талант". Боян Пенев притежава таланта на изследвач и ценител. В не помалка степен притежава и мъжеството да отстоява свои възгледи, да се бори за тяхното утвърждаване като характеристика на литературните явления. Сложен и противоречив е неговият свят - затова нямаме основание да не търсим причините за слабостите и пропуските му, да омаловажаваме успехите му. Са мият той живее със съзнанието за много измеримостта на бремето си. Това като че ли повишава амбициите, поддържа силите му и в превъплъщенията - научни творческо-интерпретационни, артистични - осъществява възможностите си на ценител и съдник. Когато мисли, че трябва, той е безпристрастен, сдържан където почувствува живеца на естетически непреходното - импресионистичен, с волния рисунък на поет, за да стовари унищожаващата се присъда върху заместителите на естетическата пълноценност. Много сполучливо Г. Цанев отбелязва, че Б. Пенев във висша степен притежава „две дарби: усет за исто рически важното и чувство за художествено ценното“. Взискателен към себе си, той изисква и от другите всеотдайност в служба на изкуството, безкомпро мисно търсене на по-високи естетически хоризонти, утвърждаване на нови авствено-естетически ценности от българския народ. Дълбоко вътрешно род во свързва духовната му структура, виждането му на естет и ценител, предвите му за роля, същност и цели на литературата с делото на Пенчо Сла ков. Те по един и същ начин изживяват и драмата на честния интелигент общество като тогавашното. Методологическите си принципи и теоретико-естетически разбирания за задачите и целите на литературата Боян Пенев извлича от теориите на вид ни учени като Сент-Бьов, Иполит Тен, Хенекен, от допира с непосредния ли тературен процес. Непоследователен в изясняване на добрите и уязвими страни на тези гледища, той също не съумява да подчини на единна, научно-издържана теоретико-естетическа концепция литературното развитие. Твърде осезателно се проявява методологическият релативизъм на литературния историк. Това до голяма степен се дължи на липсата на научна философска основа, на диалектико-материалистични представи за обществознанието. И става така, че във философията и естетиката Б. Пенев се осъществява в зримо и съзнателно общение с индивидуалистични нравствено-психологични тези и решения, в областта на политиката се добира до обективна преценка на социализма и сим патизира на класовата борба на пролетариата, в историко-литературната си практика се домогва до стихийно материалистичен подход към литературния процес, където проличава и влиянието на позитивистичната естетика. Трудно съчетаеми от съвременно гледище, тези съставки намират своето място в дейността му на литературен историк и критик. Значимостта на Б. Пеневото дело ни задължава да ги проучим и разкрием причините, които обуславят наличието им - в практиката на този известен учен, в орбитата на литературоведческата мисъл у нас. Трябва да имаме пред вид, че теоретико-естетическите становища на Б. Пенев имат конкретна изходна база - българската литература.

Подобно на човека на старата възраждаща се Европа българинът в епохата на своя ренесанс също не можеше без сърдечния или жлъчния смях, без иронията на незлобливия хумор или гневния сарказъм на безпощадната сатира. И ако в духовната характеристика на нашето ускорено развитие има - погледнато типологически - някои черти, изцяло повтарящи черти от духовната физиономия на Западноевропейския ренесанс, безспорно катарзисният смях е една от тях. И Ще бъде погрешно - разбира се, ако смятаме, че едва XIX в., векът на нашето възраждане, е отприщил хумористичната и сатиричната стихия на националния ни дух. През петте робски века, а и не само през тях българинът се е научил да бъде ироничен и дори саркастичен - хапливият език е бил важно и трайно оръжие в борбата му не само срещу другите, срещу политически, духовни или социални потисници, но и срещу себе си, срещу неусетната бяла смърт на националното и етично обезличаване. Разгърнете който и да е фолклорен сборник непременно ще ви покори умението на народния разказвач или певец да открие комичната ситуация и да ви накара да се посмеете с Настрадин Ходжа или надутия грък, с алчния чорбаджия или лицемерния поп, с подмладения дядо или мързеливата булка... Формираният векове сатиричен талант на българина намери през Възраждането само истинска възможност за цялостна, мощна и категорична изява. Просто беше дошло времето българинът да се раздели със своето настояще и да му се посмее, както трябва. B Запознаването с фолклорното хумористично и сатирично творчество прави голяма степен безпредметни и споровете за ролята на чуждите влияния в създа ването на възрожденската ни сатира. Не Херцен, Гогол или Глеб Успенски направиха Ботев, Каравелов и Славейков сатирици, въпреки че образците на руската художествена и публицистична сатирична мисъл не са без значение за нашите писатели. Както изтъква и сам Ботев в „Наместо програма“, омразата на бъл гарина към чорбаджии и духовенство е по-дълбока и по-вехта дори от омразата към турчина и нищо по-естествено от това попът, чорбаджията и агата, а наред с тях и продажният журналист като ново явление на епохата да намерят мястото си в сатиричния паноптикум на възрожденската проза. А формата е просто стил на епохата - тя не би и могла да се осъществи в друго освен в хапливата ирония, в изобличителния хумор или в гневния, безпощаден сарказъм. Твърде български, подчертано национален е патосът на възрожденската ни сатира и малко е да се каже, че това е най-голямото и преимущество: това еединственото и най-важно условие за нейната жизненост и боеспособност, за естетическата й пълноценност.

Културно-просветното възраждане и националноосвободителното движе ние издигнаха чувството за родината у българина в непреходна ценност, в найскъпо достояние. Върховен поетически израз това чувство намери в поезията на Христо Ботев. В последната си поетическа творба, когато бе вече близо до края на своя кратък, труден и вдъхновен живот, великият поет стигна до висшия синтез на това чувство: О, майко моя, родино мила... В своята знаменита елегия за гибелта на Васил Левски Ботев не само намира най-висок синтез на чувството към родината-майка, той създава и широко обобщен, монументален образ. Този образ е ненадминат в нашата поезия по дъл бочина и сила на чувството. Той еверен на възрожденската поетическа традиция и същевременно по поетическото си съвършенство бележи качествено нов момент в нейното развитие. В интересната си статия „Към историята на един мотив в българската поезия" Тончо Жечев развива подробно тази мисъл и проследява историята на мотива за родината в нашата поезия. „Поетите на нашето възраждане - пише той - непосредствено, естествено и пълноценно чувствуват своята родина като майка и своята майка като родина... Кръвното родово чувство... засяга не само неговия физически носител, но и най-абстрактната формация от този род, майката на всички ни, нашата родина... Ботев чув ствува отечеството като нещо живо, реално, нещо, към което принадлежи, както към майка си в Калофер."1 Вазов също до края на живота си запазва ненакърнено своето чувство към родината. „ В това негово чувство - пише Т. Жечев - присъствуват всичките звена на една здрава и единна верига - майка, семейство, роден град, родина. "2 Вазов е последният поет с възрожденско съзнание. След него този мотив претърпява сложно развитие, дълбоки, коренни промени в поезията на Смирненски, на Яворов, на Гео Милев, на Димчо Дебелянов и Лилиев, на Димитър Подвързачов и Никола Вапцаров. Представата за този мотив, за този образ в българската поезия ще се обогати, ако се разгледа той по-детайлно В Ботевите стихотворения и ако зрителният лъч се обърне към Ботевите предходници и съвременници поети. Особено интересно би било да се проучи как възрожденският читател го възприема, какви „необходими връзки" съществуват в неговото съзнание между образите на майка и родина.

Стихосложението и римата са едни от най-важните компоненти на стихотворната структура, играещи роля в развитието на поезията през Възраждането. Някои от възникващите в тази връзка проблеми (особено за стихосложе нието) са поставяни неведнъж в научната литература и вече е затвърдено мне нието за важната роля на чуждите влияния за въвеждането на силаботониката в българската възрожденска поезия. Без да отхвърля по принцип това становище, настоящата статия има за цел да обърне по-специално внимание на другия важен фактор в това отношение, който често се подценява: вътрешнотруктурните процеси, протичащи в развитието на поезията, свързани главно с фолклорното съзнание. Че изграждането на стихосложението ев най-тясна зависимост от влиянието на чуждите литератури и на фолклора, показва цялото развитие на възрожденската поезия: под чуждо въздействие у нас се налага през XVII, XVIII и XIX в. силабизмът на руските вирши и пак под чуждо влияние (плюс решителното въздействие на фолклорното съзнание) в средата на века той отмира, за да бъде заместен от силаботониката. В историята на българската поезия силабизмът заема твърде широко място и можем с основание да говорим за силабичен етап в нейното развитие. Първата фаза на този етап е свързана с чуждите влияния и попада в естетиче ските граници на религиозния канон, характерен за творчеството на първите стохотворци (заемане наготово на метафори, епитети, сравнения от шаблонната поетика на популярната тогава религиозна поезия). Българската силабична поезия от XVIII и XIX в. има два „потока" - православен“ и „католически“. Първият води изворите си от руската и сръбската религиозна поезия, а вторият - главно от хърватската каноническа литература. За ранни прояви на рецепция на силабизма у нас имаме малко сведения. Известно е силабично стихотворение, написано (или преписано) от йеромонах Стефан Ловешки през XVII в., знае се също така за даскал Даниил, работил през 50-те години на същия век и писал посвещения и силабични стихотворе ния. 1

В научната разработка на проблемите, свързани с историята на старобългарската и възрожденската литература (особено с периода на ранното Възраждане), изсле дователското дело на Б. Ангелов има своето определено приносно значение. В своите книги „Из старата българска, руска и сръб ска литература", ч. І, С., 1958; ч. II, С., 1967; „Съвременници на Паисий", ч. І, С., 1963; ч. І, С., 1964; „Страници из историята на старобългарската литература“, С., 1974, в редица студии и научни съобщения той разглежда делото на малко познати или пък на съвсем непознати старобългарски книжовници, публикува със съответния научен коментар текстовете на редица творби от старобългарската и възрожденската литература, редица възлови за нашата литературна история въпроси. В рамките на така очертаното научно дело на Б. Ангелов можем с право да вместим и последната негова книга. В нея са преразгледани спорни и са проучени малко изследвани въпроси; направени са корекции на някои неправилно установени мнения; въведен е в научно обръщение нов материал. Книгата „Из историята на старобългарската и възрожденската литература" представя сборник от статии, повечето от които са обединени от еднаква тема на изследване, поради което са групирани в отделни дялове - „Съчинения за Иван Рилски“, „Дамаскин Студит“, „Старобългарски книжовни сре дища", „Партений Павлович“, „Две сръбски съчинения у нас“, „Паисий Хилендарски" и „Софроний Врачански“. Освен тези дялове в книгата са включени и статиите: „Кирил и Методий в славянските печатни книги от XV-XVII в.", „Някои наблюдения върху книжовното дело на Климент Охридски", „Южнославянски ръкописни листове“, „Неизвестни ръкописи на Спиридон Рилски". Статията „Кирил и Методий в славянските печатни книги от XV-XVII в.", с която започва книгата, представя доказателство за непрекъснатия интерес на славянските народи към делото на Кирил и Методий, проявен в редица старопечатни книги. Авторът след изложение на фактите по въпроса стига до изявената непряко мисъл, че голямото значение на вестите за Кирил и Методий в славянските старопечатни книги е не само в поддържането на интереса към делото на двамата братя, но и във формирането на научен интерес към това дело (срв. с. 23). Втората статия - „Няколко наблюдения върху книжовното дело на Климент Ох ридски" засяга въпроси, свързани с установяването на автора на някои произведения от старобългарската литература. Тези произведения са „Кратката службица за Кли мент Римски“, „Канона на Климент Римски“, „Службите за Кирил и Методий", „Канона на Димитър Солунски“ и „Общата похвала на Кирил и Методий". Мнението на Б. Ангелов е, че горните творби могат да се припишат на перото на Климент. Многобройни и солидни са аргументите, приве дени като доказателство на тази теза, и те, струва ми се, доказват, че Климент е авторът на службите и Общата похвала на Кирил и Методий, както и на Кратката службица за Климент Римски. Колкото до Канона на Климент Римски и Канона на Димитър Солунски, мисля, че въпросът не е решен категорично и се нуждае от допълнителни проучвания.

Творчеството на Неофит Бозвели е затруднявало изследвачите на възрож денската ни литература. Разгърнало се през 40-те години в диалогични и мемоарно-документални фрагменти, то запазва връзката си със същността на просве щенската книжнина от тоя период. Но съдържа в себе си амбициите и част от белезите на емоционално-образното отреагирване на засегнатите явления и страни на действителността, включва идеи и внушения, с които надмогва измеренията на просвещенския идеал, какъвто го знаем от книгите на П. Берон, Н. Рилски, Р. Попович, Хр. Павлович. Фигурата му на общественик и „списател" сред пред ставителите на това първо ядро на възрожденската ни интелигенция през 30-те 40-те години е някък самотна, стояща встрани от представата за обобще ния и облик. Повечето от писалите за Неофит Бозвели (Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов, Г. Димов, Ст. Таринска и др.) са склонни да виждат в него големия обществен деец. Верните им обобщения и оценки са съсредоточени върху гражданските прояви, върху идейно-политическата значимост на оставеното от автора на „Мати Болгария". А усилията за открояването на идейно-естетическото своеобразие на творчеството му, за жанрово-стиловата му характеристика като че ли са все още недостатъчни. И Георги Д. Гачев, който навлиза по-пространно в конкретноисторическия и творческия смисъл на ролята на Н. Бозвели в нашата литература, заключава: „И така, Бозвели е писател по неволя. По призвание той е политически деец. Съчиняването на литературни произведения не е било за него единствена и вътрешно необходима форма на жизнена дейност. "1 Като имаме пред вид същността на възрожденската книжнина, спецификата на естетическото в нея до 40-те години на XIX в. и историческия му развой, про менящите се представи за художественост, за „литература", за характеристиката на творческата изява, се налага ревизия в отношението ни към естетическия сми съл на наследството на Н. Бозвели. Не бива да се забравя, че неговите творби (освен школската книжнина) заварват като актив на литературата ни само „Не делника" на Софроний, „Денницата“ на Априлов, неосъзнатата още като естети чески факт поема „Стоян и Рада " на Н. Геров, в ръкопис са:.. Историята" на Паисий, Вторият видински сборник на Софроний, неговото „Житие"... Под ходът ни към същността и особеностите на Бозвелиевото творчество трябва да се съобрази Изясняваме със състоянието на българската литература до 40-те години. ли качествата и мястото на писателя Неофит Бозвели в литера турния ни живот, трябва да уточним и личната му самооценка като книжовник.

Интересът на Кирил Топалов към въз Рожденската поетика е траен и целенасочен. В последната му книга неговите търсения имат определено приносен характер. В синтетична форма той е проследил най-важ ните и характерни черти от ускореното развитие на българската възрожденска проза и поезия. Личи умението на автора да не остава прикован към фактологията, той прави смели обобщения и изводи, анализира явленията и процесите и създава богата картина на нашата родна литература на фона на балканската и европейската ци вилизация. Свободното боравене не само с чисто българските извори помага на Кирил Топалов да отсее значимото и отличаващото се, да оживи позабравени имена и страници от възрожденската ни проза и поезия, да съпостави тяхната яркост и специфичност с характерните особености на възрож денската литература от другите европей ски страни. Българската специфика на процесите в областта на поезията и поетичното мислене, както и особеностите на сатиричната възрожденска проза и автобиогра фията са намерили научен анализ в книгата му. Особено се отличават смелите заклю чения на автора, където той сумира наблю денията си и без да затъва във факти, достига до съвременни изводи за поетичната и белетристичната специфика на възрожденската ни литература. Книгата „Проблеми на възрожденската поетика" обхваща два основни дяла. първия са включени главите „От просве щенски към критически реализъм“, „Микроструктура“ и „Макроструктура". Тук се третират теоретични и художествени пробле ми от поетиката на възрожденската пое зия. Вторият дял е посветен на отделни въ проси на възрожденската проза, върху който е хвърлена нова светлина. Авторът се занимава с особеностите в изграждането на образа в хумористичната и сатирична възрожденска проза, както и с жанровите особености на автобиографията.