Славянобългарска

Откакто типологическите съпоставки добиха гражданственост в сравнителното литературознание, изтласквайки на втори план проучванията на контактните връзки, някои смятат, че в тази област цари с нищо неограничена свобода. Могат да се изучават явления, възникнали независимо едно от друго, при еднакви, а дори при различни условия и тук са позволени всякакви своеволия... На такова своеволие може да прилича на пръв поглед и опитът за литературен паралел между „Славянобългарска история" на Паисий и „Книги на народа и полското пилигримство“ от Мицкевич, създадени 70 години по-късно от съчи нението на българския монах. Тези творби са не само плод на две различни епохи, но и в жанрово отношение са твърде различни. „Книги на народа и полското пилигримство" не са исторически труд. Те представляват по определението на проф. Юлиан Кшижановски „вдъхновена политико-морална брошура, стилизирана по библейски образец, което подчертава нейния нравоучителен характер". И при все това изглежда, че подобен паралел ще може да отговори на категоричното изискване, което трябва да се поставя пред всякакъв род типологически съпоставки: те трябва да водят или до нови теоретични наблюдения и изводи, или да допринасят за по-дълбокото проникване поне в едната от сравняваните творби. На времето проф. Ив. Д. Шишманов е сравнил „Славянобългарска история" на Паисий с „Емил“ на Русо, излезли през същата 1762 г., въпреки цялата разлика на „умствените кръгозори и културна среда" на двамата автори, за да изтъкне огромното значение на труда на хилендарския монах за българите, равно на онова, което „Емил“ имал за цялото човечество. С още по-голямо основание могат да бъдат съпоставяни две творби, чието значение за двата славянски народа е не само изключително, но и твърде сходно. Те са получили у народите си ед наква оценка. Нарекли са ги „народни библии“, „национално евангелие". Още в 1871 г. Марин Дринов пише, че отец Паисий „след дълговременен труд" пуснал между българите една „света за тях книга “3, а 65 години по-късно Боян Пенев, вече въз основа на конкретен историко-литературен материал, изтъква, че на Паисиевата „История“ се гледало като на народна библия и че са 1 Julian Krzyzanowski, Paralele, Warszawa, 1961, стр. 313. 2 И. Д. (Шишманов), 1762, Паисий и Руссо, Денница, І, 1890, кн. 7-8, стр. 353-354. • М. Дринов, Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му, Периодическо списание, 1871, кн. 4.я поставяли в църкви редом с евангелието. Ив. Д. Шишманов в цитираната вете статия нарича труда на светогорския монах „български нов завет За няколко поколения в Полша „Книги на народа и полското пилигриме ство" на Мицкевич са били национално „евангелие“ и „катехизис“ и така ги на ричат полските литературоведи. В началото на нашия век изтъкнатият истори на полската литература Станислав Тарновски говори за „Книгите" като за калог или катехизис на народа", а в излязлата през миналата 1969 г. „История на полската литература“ от Ю. Кшижановски авторът пише за величието н „националната библия - брошурата на Мицкевич „Книги на народа и полското пилигримство "4. Добили еднакво значение у народите си, двете „национални библии" трябва да притежават черти, които ги сродяват. Названието, с което са ги удостоили двата народа, ни заставя да предполагаме, че те са оптимистично предсказване, радостна вест (евангелие значи буквално „весело послание") за двата народа, пътеводна звезда, която ги води към избавление и техен своего рода нравствен кодекс.

1. ВИДОВОТО СВОЕОБРАЗИЕ НА ИСТОРИЯТА НА ПАИСИЙ. В своята студия за Паисий от 1920 г. Б. Пенев посочва всичко по-съществено, което позволява «История славянобългарска» да се разглежда като първа творба на новата възрожденска литература - личния тон в стила и в начина на излагане, идеите и вътрешните свойства на езика. Ученият съпоставя стилистиката на нашия автор с практиката на дамаскинарите. Паисий употребява старите, традиционни форми на дамаскините, но влага в тях ново емоционално и идейно съдържание; заменя фалшивия патос, изразен с похватите на шаблонната византийска реторика, с искрено и живо чувство. При анализа на лиризма на Паисий Б. Пенев отбелязва: «Тенденциите, прокарани в «История славянобългарска», ние срещаме развити по-нататък в подобни лирически форми не само в поезията, но изобщо в патриотическата литература на Възраждането. Така ученият признава на Паисий не само едно въздействие върху народа, но изтъква и неговия влог в големия прелом в духа и формите на литературата през Възраждането: «Новото, що изразява Паисий, не се изчерпва само с духа и съдържанието на «Славянобългарска история»; ние го съзираме и във формата, в която са изразени духът и съдържанието.»2 Наблюденията на Б. Пенев са доказателство за проницателност в търсе нето и всеки, който подема въпроса за потекло и първични форми на възрожденската литература, трябва да се върне към тях. Покрай неговото изследване внимание заслужават и проучванията на В. Велчев, Н. Драгова, А. Крония и Р. Пикио върху отношението на Паисий към неговите извори. 3 Грижливата анализа на тези автори, макар и да не засяга пряко въпроса за видовото своеобразие на съчинението на Паисий, подпомага проучването. Ние сме уведени в стила и техниката на използуваните от монаха произведения, в смисъла и начина на тяхната обработка. Обилно документираните проучвания на Д. Петканова-Тотева («Дамаскините в българската литература», 1965) и 1 Б. Пенев, Паисий Хилендарски, С., 1920, стр. 99. 2 Б. Пенев, История на новата българска литература, С., 1930-1932, т. II, стр. 325. 3 В. Велчев, Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване изворите на Паисиевата история (1943); Н. Драгова, Домашните извори на «История славянобългарска»: сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха (1962); А. Cronia, Il Rego degli slavi di Mauro Orbini (1691) e la Istoria Slavenobolgarskaja del monaco Paisi (1762): Bulgaria I, 1—2 Roma, 1939; Riccardo Picchio, Gli annali del Baronio-Skarga e la Storia di Paisij Hilendarski, Ricerche Slavistidie III, Roma, 1954. 5 Сп. Литературна мисъл, кн. 65 Б. Ст. Ангелов («Съвременници на Паисий», 1963-1964) дават възможност да се преценят по-точно насоките, в които ще се движат нашите възрожденски книжовници.

„История славяноболгарская" стои в основата на главните методологиче ски проблеми на Българското възраждане. Преди всичко с това, че тя отбелязва най-високия етап в самоопознаването на българите през XVIII в., т. е. в закономерното и главно за нас през този век придвижване към „роде български". Завършена и разпространявана във време, когато идеите на Просвещението навлизат все по-широко в различните сфери на социалния прогрес в Европа, Паисие вата творба означава и най-решителната крачка, направена тогава за приобщаването на българската обществена мисъл към тези идеи. Предварително трябва да обърна внимание на още няколко общи положе ния, които поясняват в развитие историзма на Българското възраждане през XVIII в. и сравнителната характеристика на „История славяноболгарская" в идейната светлина на Просвещението. Най-напред става дума за последователността на историческото познание до Паисий и след него до края на XVIII в. Като има пред вид книжовниците-католици, а също Христофор Жефарович и Партений Павлович, Емил Георгиев пише: „Историзмът на Предвъзраждането (до Паисий - бел. моя) в разглежданите трудове се отличава от историзма на Възраждането с това, че не е насочен пряко към пробуждането на нацията, а преследва друга (к. м.) цел. "1 И По принцип забелязаното е вярно и бих се присъединил напълно към изло женото мнение, ако връзката на „История славяноболгарская" с идеите и задачите на предхождащите я произведения е наистина само в посока на така формулираното различие. Оказва се, че застъпената в тях илирийско-християнско- патриотична гледна точка води също до „пробуждането на нацията". В своите настоятелни съвети към българите да се обединят с католическата църква, както в обществено-пропагандната си дейност сред българските католици Кръстьо Пейкич влага определено мисълта за политическото освобождение на поробе ните християни, в това число и на българите; Христофор Жефарович има пред вид патриотичното въздействие на историческите образи от миналото; на същата идея не е чужд и Партений Павлович, колкото и косвено да е нейното отражение делото му. Ето защо трябва да приемем, че тези „други цели" са проява и разновидност на пробуждането на нацията, което пробуждане с „История славяноболгарская" обхваща изцяло историзма и всички области на обществения жи вот на българите. B 1 Е. Георгиев. Българската литература в общославянското и общоевропейско лите ратурно развитие. С., 1973, с. 135. 2На този въпрос се спирам по-обстойно другаде. Тук го отбелязвам само с оглед на ме тодологическата постановка на въпроса. C Втората особеност пояснява също появата на „История славяноболгарская" оглед на последователността в културно-националното ни развитие, но от подруг аспект. Докато историзмът в Гърция, Сърбия и Хърватско например достига през XVIII в. до най-високите си постижения приблизително 50 и повече години след написването на първия собствено историографски труд, то за нашите условия Паисиевата творба отбелязва едновременно най-високата точка в развитието на историческото познание, в преодоляването на средновековния мироглед, във възприемането на просвещенски идеи и, разбира се, в изявата на българското национално съзнание през XVIII в.