Просвещение

Употребата на тези понятия в литературната и общата историография на Българското Възраждане поставя много остро въпроса за притъпената терминологическа прецизност, с която понякога се класифицират основни явления и тенденции в културно-националното ни развитие през XVIII—XIX в. Свободното, недифиренцираното им използуване в научни и популярни изследвания за означената епоха противоречи на методологически углъбеното в науката и води към по-широкото възприемане на една равнозначна, унифицирана представа за различни по своята същност дейци, художествени образци, идейни течения и процеси. Понятията от първата група (просвещение - просветителство, просвеще ници - просветители, просветителска идеология и пр.) са придобили в специализираната научна литература три основни предназначения. Нерядко с тях се характеризират такива черти и особености в творчеството на дейци от епохата на Българското Възраждане, които стоят близко до идейната и стиловата система на Европейското Просвещение. „Паисий Хилендарски, пишейки своята „История славяноболгарская" - изтъква Е. Георгиев, - излиза далеч пред средновековната историография със своя ярък публицистичен тон, характерен за епохата на Възраждането. В творчеството си Софроний Врачански се приобщава идейно и жанрово също към литературата на Просвещението."1 От друга страна, те се използуват като равнозначни определения както за Европейското Просвещение, така също и за културно-националното развитие на народа ни през даден исторически период. В „История на философската мисъл в България" например католическият книжовник от Чипровци Яков Пеячевич е охарактеризиран като „типичен представител на ранното средноевропейско просвещение" (курс. м.). За Йосиф Бозвели обаче се казва: „Вдъхновен от делата на Паисий и Софроний, попаднал под влияние на просветителските идеи на френските мислители от XVIII в... Бозвели става пламенен вдъхновител на националноосвободителната идея и неуморим пропагандатор на просветителски (курс. м.) и рационалистич Ни идеи.

„История славяноболгарская" стои в основата на главните методологиче ски проблеми на Българското възраждане. Преди всичко с това, че тя отбелязва най-високия етап в самоопознаването на българите през XVIII в., т. е. в закономерното и главно за нас през този век придвижване към „роде български". Завършена и разпространявана във време, когато идеите на Просвещението навлизат все по-широко в различните сфери на социалния прогрес в Европа, Паисие вата творба означава и най-решителната крачка, направена тогава за приобщаването на българската обществена мисъл към тези идеи. Предварително трябва да обърна внимание на още няколко общи положе ния, които поясняват в развитие историзма на Българското възраждане през XVIII в. и сравнителната характеристика на „История славяноболгарская" в идейната светлина на Просвещението. Най-напред става дума за последователността на историческото познание до Паисий и след него до края на XVIII в. Като има пред вид книжовниците-католици, а също Христофор Жефарович и Партений Павлович, Емил Георгиев пише: „Историзмът на Предвъзраждането (до Паисий - бел. моя) в разглежданите трудове се отличава от историзма на Възраждането с това, че не е насочен пряко към пробуждането на нацията, а преследва друга (к. м.) цел. "1 И По принцип забелязаното е вярно и бих се присъединил напълно към изло женото мнение, ако връзката на „История славяноболгарская" с идеите и задачите на предхождащите я произведения е наистина само в посока на така формулираното различие. Оказва се, че застъпената в тях илирийско-християнско- патриотична гледна точка води също до „пробуждането на нацията". В своите настоятелни съвети към българите да се обединят с католическата църква, както в обществено-пропагандната си дейност сред българските католици Кръстьо Пейкич влага определено мисълта за политическото освобождение на поробе ните християни, в това число и на българите; Христофор Жефарович има пред вид патриотичното въздействие на историческите образи от миналото; на същата идея не е чужд и Партений Павлович, колкото и косвено да е нейното отражение делото му. Ето защо трябва да приемем, че тези „други цели" са проява и разновидност на пробуждането на нацията, което пробуждане с „История славяноболгарская" обхваща изцяло историзма и всички области на обществения жи вот на българите. B 1 Е. Георгиев. Българската литература в общославянското и общоевропейско лите ратурно развитие. С., 1973, с. 135. 2На този въпрос се спирам по-обстойно другаде. Тук го отбелязвам само с оглед на ме тодологическата постановка на въпроса. C Втората особеност пояснява също появата на „История славяноболгарская" оглед на последователността в културно-националното ни развитие, но от подруг аспект. Докато историзмът в Гърция, Сърбия и Хърватско например достига през XVIII в. до най-високите си постижения приблизително 50 и повече години след написването на първия собствено историографски труд, то за нашите условия Паисиевата творба отбелязва едновременно най-високата точка в развитието на историческото познание, в преодоляването на средновековния мироглед, във възприемането на просвещенски идеи и, разбира се, в изявата на българското национално съзнание през XVIII в.