Резюме
„История славяноболгарская" стои в основата на главните методологиче ски проблеми на Българското възраждане. Преди всичко с това, че тя отбелязва най-високия етап в самоопознаването на българите през XVIII в., т. е. в закономерното и главно за нас през този век придвижване към „роде български". Завършена и разпространявана във време, когато идеите на Просвещението навлизат все по-широко в различните сфери на социалния прогрес в Европа, Паисие вата творба означава и най-решителната крачка, направена тогава за приобщаването на българската обществена мисъл към тези идеи. Предварително трябва да обърна внимание на още няколко общи положе ния, които поясняват в развитие историзма на Българското възраждане през XVIII в. и сравнителната характеристика на „История славяноболгарская" в идейната светлина на Просвещението. Най-напред става дума за последователността на историческото познание до Паисий и след него до края на XVIII в. Като има пред вид книжовниците-католици, а също Христофор Жефарович и Партений Павлович, Емил Георгиев пише: „Историзмът на Предвъзраждането (до Паисий - бел. моя) в разглежданите трудове се отличава от историзма на Възраждането с това, че не е насочен пряко към пробуждането на нацията, а преследва друга (к. м.) цел. "1 И По принцип забелязаното е вярно и бих се присъединил напълно към изло женото мнение, ако връзката на „История славяноболгарская" с идеите и задачите на предхождащите я произведения е наистина само в посока на така формулираното различие. Оказва се, че застъпената в тях илирийско-християнско- патриотична гледна точка води също до „пробуждането на нацията". В своите настоятелни съвети към българите да се обединят с католическата църква, както в обществено-пропагандната си дейност сред българските католици Кръстьо Пейкич влага определено мисълта за политическото освобождение на поробе ните християни, в това число и на българите; Христофор Жефарович има пред вид патриотичното въздействие на историческите образи от миналото; на същата идея не е чужд и Партений Павлович, колкото и косвено да е нейното отражение делото му. Ето защо трябва да приемем, че тези „други цели" са проява и разновидност на пробуждането на нацията, което пробуждане с „История славяноболгарская" обхваща изцяло историзма и всички области на обществения жи вот на българите. B 1 Е. Георгиев. Българската литература в общославянското и общоевропейско лите ратурно развитие. С., 1973, с. 135. 2На този въпрос се спирам по-обстойно другаде. Тук го отбелязвам само с оглед на ме тодологическата постановка на въпроса. C Втората особеност пояснява също появата на „История славяноболгарская" оглед на последователността в културно-националното ни развитие, но от подруг аспект. Докато историзмът в Гърция, Сърбия и Хърватско например достига през XVIII в. до най-високите си постижения приблизително 50 и повече години след написването на първия собствено историографски труд, то за нашите условия Паисиевата творба отбелязва едновременно най-високата точка в развитието на историческото познание, в преодоляването на средновековния мироглед, във възприемането на просвещенски идеи и, разбира се, в изявата на българското национално съзнание през XVIII в.