старобългарската

Въпросите на естетиката винаги са представлявали голям интерес както за науката, така и за творците на изкуството. Този интерес очевидно разрасна в последно време, благодарение на което се появиха доста изследвания. Въпреки тази активност обаче все още няма единство между учените по редица въпроси. Една от причините за това състояние е обсто ятелството, че теоретическите обобщения невинаги се свързват с непосред ственото проучване на художественото майсторство на отделния творецписател. Ако тази постановка важи за съвременната художествена литература, то колко повече е в сила и за средновековните славянски литератури, поспециално за старата българска литература. Разбира се, днес вече никак не може да се поддържа схващането, че тази литература е чисто религиознодогматична, суха и неинтересна, че има предимно познавателно значение като ни подпомага по-пълно да разкриваме съответната историческа епоха. Да се отрича всяка художественост в старобългарската или в староруската литература не е оправдано нито исторически, нито фактически. Защото В разные века было разное представление о художественности, и при оценке степени художественности того или иного памятника мы должны становиться не на свою точку зрения, не со своими претензиями к художественности мы должны выступать, а учитывать понимание художественности в об ществе той эпохи, памятников". 1 которая была современна каждому из этих От друга страна, старата българска литература, подобно на сръбската и руската средновековна литература, притежава несъмнени художествени достойнства: тя задържа вниманието на своя читател, задоволява неговото естетическо чувство, действува на въображението и разума му, възвишава помислите и чувствата, дава знание от разнообразно естество. Стилно-ези ковата форма на произведенията безусловно отговаря на съответна кул турна подготовка на читателя, за да може той да ги възприеме, да се въл нува от тях. Тук е абсолютно нужно спазване на известно съотношение между творец и читател. Когато това съотношение е нарушено, въздей ствието на книгата е незначително, срещу него започва реакция, появява се противоположно движение.

През последните десетина години интересът към въпросите на старобългарската литература значително нарасна и то както сред нашите, така и сред някои чужди учени. На първо място сред чужденците в това отношение стоят съвет ските медиевисти Д. С. Лихачов,,1 И. П. Ерьомин², Ю. К. Бегунов, Н. К. Гудзий, М. В. Шченкина, които в редица свои трудове осветляват един или друг факт от нашата стара литература, изказват една или друга преценка за явле нията и т. н. По примера на своите предшественици - старите руски слависти и познавачи на старобългарската литература - те се стремят да проучат добре фактите, да ги систематизират и въз основа на всичко това да правят съот ветните изводи и заключения. Този подход към явленията от развитието на старобългарската литература е напълно правилен и водещ към положителни резул тати. Затова и споменатите съветски учени могат да се похвалят с ценни постижения.

В обнародваната напоследък статия на видния съветски изследвач, отли чен познавач на староруската и изобщо старославянската литература проф. Д. С. Лихачов са поставени на разглеждане цяла редица общи и частни въпро си из областта на средновековната славянска литература, които заслужават най-голямо внимание. Авторът на първо място прави опит да внесе в литера турознанието някои нови понятия и определения, каквото е преди всичко понятието „система на литературата", ще рече „определено съотношение на ней ните части помежду им: видовете на литературата (преводна и оригинална, църковна, историческа, естественонаучна, публицистична и др.), на нейните жанрове, на нейните отделни произведения". Заедно с това той изтъква, че системата или структурата на дадена литература подлежи на непрекъснато изменение, като в нея се долавят различия съобразно с отделните историче ски периоди. Проф. Д. Лихачов си поставя за задача да разгледа най-древ ния период от това развитие, а именно времето от IX до XIII в., и то що отнася до зараждането и началния развой на литературата у южните и източ ните (ще рече руските) славяни. Неговото внимание е насочено предимно към староруската литература: според него, тя представя „пример за онези явле ния, които са свойствени и на другите старославянски литератури". Тези общи разсъждения представят за съветския специалист по старославянска литература само въведение към разглеждането на няколко частични въпроса от особено голям интерес. На първо място това е въпросът за влиянията средновековните литератури на източните и южните славяни.

Винаги ни е възхищавала забележителната обобщителна мисъл на Д. С. Лихачов и неговата широка ерудиция, които му позволяват да погледне по нов, извънредно оригинален начин на редица проблеми в старата руска ли тература - до голяма степен проблеми и на българската литература - и да изрази убедително нови становища, насочващи научното дирене към не изследвани области. Неговата статия „Старославянските литератури като система" (Литературна мисъл, кн. 1, 1969) обаче особено много ни вълнува, защото, както е известно, в нея се засягат специално проблеми на старобъл гарската литература и редица принципни въпроси, които се отнасят изобщо до характера и развитието на старославянските литератури. Голяма част от изказаните от Д. С. Лихачов мисли са резултат от проникновени наблюдения и не могат да не се вземат предвид от славянските учени при научно изследователската им работа над родната литература. Други ста новища смущават със своята категоричност на обобщението или подтикват към размисъл, тъй като подлагат на преоценка традиционни понятия и схва щания. Статията на Д. С. Лихачов подканва към задълбочено и всестранно разглеждане на старобългарската литература върху равнището на съвремен ната наука.

Дисертационният труд на Лиляна Грашева Художествени особености на старобъл гарската литература", защитен на 5. VI. 1969 г., представлява естетико-теоретическо изслед ване върху художественото своеобразие и естетическата същност на средновековната литература. Като се учи творчески от съ ветските медиевисти (предимно от школата на видния съветски литературовед Д. С. Лихачов), дисертантката прави първия сериозен опит за систематично проучване и осмисляне от съвременни идейно-естетически позиции на поетиката на старобългарската литература. Поставената задача изисква дълбоко навлизане в художествения и идеен свят на средновековието, богата научно-естетическа и методологическа подготовка.. В защища вания труд дисертантката се противопоставя на редица традиционни схващания, които са израз на предубеждения и недооценка на изобразителните достойнства на старобългар ската Литература, разглеждайки я като исторически определен тип словесно творчество Същевременно, стремейки се да осветли реалните идейно-естетически ценности, Гра шева избягва изкушенията на осъвременя ващата идеализация и модернизация на ли тературния материал. За пръв път дисер тантката прави по-широка съпоставка на естетико-творческите представи на старобългарските писатели с тези на руски, византийски и западноевропейски средновековни писа тели. Тя доказва, че старобългарските кни жовници се включват пълноценно в основ ната философско-естетическа линия на европейското средновековие. Най-съществен принос съдържа третата глава на дисертацията („Принципи и постижения на художественото изображение"), която представя авторката като изследователка със самостоятелна англитична мисъл, остро чувство за художестве ната специфика на литературните явления и богата литературоведческа култура.

Забележителната статия на Д. С. Лихачов „Старославянските литератури като система" поставя извънредно интересни въпроси както от общо литературно-теоретическо гледище, така и с оглед на развитието на старите славянски литератури и по-специално на старата българска литература. Трябва веднага да изтъкна, че в тази статия има страници, които не могат да не изпълнят с гордост българския читател - дава се висока оценка на постиженията, ролята и значението на българската литература през средновековието. Д. С. Лихачов пише: „Старобългарската литература постига високо развитие по-рано, отколкото литературите на другите славянски страни. Тя е сс столетие постара от руската литература. Но не това само по себе си определя водещото значение на старобългарската литература. Самата сравнително ранна поява на старобългарската литература е резултат на високото обществено развитие на България през ІХ и X век. Бързите успехи на България в социалната област и свързаната с това ранна християнизация на страната позволяват на българската литература да усвои от византийската литература сравнително сложни произведения и да развие собствена оригинална писменост - служебна, богословска, „естественонаучна“ и пр. Именно тази старобългарска литература става основа на литературата-посредница“.

Мнозина ще се съгласят с мен, че разговорът за старобългарската литература, подет от списание „Литературна мисъл“, беше интересен и важен. В него взеха участие изтъкнати български специалисти. Като автор на статията, дала подтик за този разговор, се чувствувам особено удовлетворен. Дори някои опростявания на мои мисли, които бяха допуснати в полемиката, са твърде показателни. Тези опростявания и неточности показват направлението, откъдето изследователите очакват възражения, и онова, в което подозират опасности и на какво противопоставят своите собствени възгледи.

Въпросът за изображението на природата в старобългарската литература, макар и засяган частично, не е развиван цялостно. Това имаше своите причини. Изображението на природата е характерно за художествената литература. свързано е с естетическото виждане и възприемане на света. В такъв слу чай, ако българската литература през средновековието се разглежда предимно като исторически извор, каквато тенденция имаше години наред, естествено е, че въпросът няма да застане пред погледа на изследвачите. От друга страна, в самата средновековна литература не се отделя голямо внимание на заобикалящата човека обективна среда, което зависи от господствуващите на вре мето литературни принципи на изображение, свързани от своя страна с мирогледа на средновековния писател. Все пак обаче природата има място в старата литература, следователно и изследването на въпроса би трябвало да намери място в научната литература. При това може да се забележи, че през вековете отношението на твореца към природата се мени, което прави проблема още по-интересен.

Съвременните български учени прист ват към широко изследване на старата ни литература. Черпейки от богатия опит на изтъкнати съветски литературоведи като В. П. Адрианова-Перетц, С. Д. Лихачов и дру ги, те излязоха от тесния кръг на историко-филологическото проучване и вече се появяват работи, в които на средновековната ни ли тература се гледа като на художествено твор чество. Същевременно продължават усилията за издирване на нов фактически материал, за неговото систематизиране и издаване. Научната дейност на проф. Б. Ст. Ангелов сполучливо обединява тези две насо ки. Плод на неговия неуморен труд са редица извороведчески публикации: „Из старата бъл гарска, руска и сръбска литература" (кн. 1, 1958; кн. II, 1967), „Съвременници на Пайсий" (ч. 1, 1963; ч. II, 1964), поредицата „Ста ри славянски текстове", печатана в Изве стия на Института за литература, и др. Благодарение на него много автори и произведе ния бяха въведени в научно обръщение. Но той не остана само при факта и неговото ко ментиране. Появиха се негови обобщаващи трудове върху ранната възрожденска лите ратура и върху руско-българските книжовни връзки през Средновековието: „В зората на българската възрожденска литература" (1969), „Из историята на руско-българските литературни връзки" (1972). В новата му книга от студии и статии се разглеждат редица общи и конкретни въпроси на средновековната българска литература. Проблемите на историческата поетика са сред най-актуалните в съвременното литературознание. Единствено правилният подход към литературата на отдалечените от нас епохи е да се изяснят първо естетическите концепции на нейните създатели и читатели (слушатели). Ето защо радва фактът, че новата книга на Б. Ст. Ангелов се открива със статия, посветена на въпросите на художе ствеността, поетиката и литературната теория в старобългарската литература. Още в началото се дава методологическа постановка на проблема и се изтъква незаслуженото му подценяване в досегашните изследвания. Авторът се спира конкретно върху превода на съчинението на Георги Хировоск за поетическите фигури, посочвайки закономерността на появата му в епохата на нар Симеон, когато се формира стилистичната система на старобългарската литература. Ползувайки се от дългогодишната си работа с изворите, Б. Ст. Ангелов привежда изказвания и литературоведски термини от съчине нията на Йоан Екзарх, Патриарх Евтимий, Владислав Граматик, преписвачи на кни жовни творби. По този начин се очертава съзнанието на средновековните творци за спецификата на художествената реч и книжовния труд, схващанията им за жанровете, за ползата от книгите и т.н.

Проблемът за изображението на героичното в староруската и старобългарската литература има непосредствено отношение към въпроса за националната им специфика. Н. К. Гудзий, Д. С. Лихачов, П. Динеков и др. в изследванията си върху характера на старите литератури на Русия и България сочат като същностни белези, диференциращи едната литература от другата, наличието на героико-патриотичната тема в староруската литература и преобладаването на религиозно-философската проблематика в старобългарската литература. Тази вече утвърдена концепция би могла да предизвика представата за старата българска литература като книжнина, чужда на героичното в действителността и абсолютно индиферентна към художественото му изобразяване. В същност при изясняване проблема за художествената интерпретация на героичното в ли тературата на средновековна България трябва да се има пред вид определе нието на Ф. Енгелс за формата на всички социални и политически движения през Средновековието: „Чувствата на масите са били закърмени с изключително религиозна храна и за да се предизвика бурно движение, е трябвало собствените интереси на тези маси да им се представят в религиозна окраска. "2 Изказването на Енгелс съдържа обяснението на въпроса за героичното в старобългарската литература. То потвърждава мнението, че старата българска литература съвсем не игнорира героиката, а я интерпретира в художествен план, съобразен с есте тическите норми на епохата и особеностите на националното културно развитие. Една типологична съпоставка на изображението на героичното в староруската и старобългарската литература открива два различни аспекта на героиката, свързани с двете различни позиции във възприемането на героичното: светскодемократичната и църковно-християнската. Тези два аспекта еднакво съществу ват в произведенията на двете литератури, но предпочитанието към един от тях зависи от доминантата на светското или религиозното начало в произведението, т. е. от характера на литературата, към която то принадлежи.

В научната разработка на проблемите, свързани с историята на старобългарската и възрожденската литература (особено с периода на ранното Възраждане), изсле дователското дело на Б. Ангелов има своето определено приносно значение. В своите книги „Из старата българска, руска и сръб ска литература", ч. І, С., 1958; ч. II, С., 1967; „Съвременници на Паисий", ч. І, С., 1963; ч. І, С., 1964; „Страници из историята на старобългарската литература“, С., 1974, в редица студии и научни съобщения той разглежда делото на малко познати или пък на съвсем непознати старобългарски книжовници, публикува със съответния научен коментар текстовете на редица творби от старобългарската и възрожденската литература, редица възлови за нашата литературна история въпроси. В рамките на така очертаното научно дело на Б. Ангелов можем с право да вместим и последната негова книга. В нея са преразгледани спорни и са проучени малко изследвани въпроси; направени са корекции на някои неправилно установени мнения; въведен е в научно обръщение нов материал. Книгата „Из историята на старобългарската и възрожденската литература" представя сборник от статии, повечето от които са обединени от еднаква тема на изследване, поради което са групирани в отделни дялове - „Съчинения за Иван Рилски“, „Дамаскин Студит“, „Старобългарски книжовни сре дища", „Партений Павлович“, „Две сръбски съчинения у нас“, „Паисий Хилендарски" и „Софроний Врачански“. Освен тези дялове в книгата са включени и статиите: „Кирил и Методий в славянските печатни книги от XV-XVII в.", „Някои наблюдения върху книжовното дело на Климент Охридски", „Южнославянски ръкописни листове“, „Неизвестни ръкописи на Спиридон Рилски". Статията „Кирил и Методий в славянските печатни книги от XV-XVII в.", с която започва книгата, представя доказателство за непрекъснатия интерес на славянските народи към делото на Кирил и Методий, проявен в редица старопечатни книги. Авторът след изложение на фактите по въпроса стига до изявената непряко мисъл, че голямото значение на вестите за Кирил и Методий в славянските старопечатни книги е не само в поддържането на интереса към делото на двамата братя, но и във формирането на научен интерес към това дело (срв. с. 23). Втората статия - „Няколко наблюдения върху книжовното дело на Климент Ох ридски" засяга въпроси, свързани с установяването на автора на някои произведения от старобългарската литература. Тези произведения са „Кратката службица за Кли мент Римски“, „Канона на Климент Римски“, „Службите за Кирил и Методий", „Канона на Димитър Солунски“ и „Общата похвала на Кирил и Методий". Мнението на Б. Ангелов е, че горните творби могат да се припишат на перото на Климент. Многобройни и солидни са аргументите, приве дени като доказателство на тази теза, и те, струва ми се, доказват, че Климент е авторът на службите и Общата похвала на Кирил и Методий, както и на Кратката службица за Климент Римски. Колкото до Канона на Климент Римски и Канона на Димитър Солунски, мисля, че въпросът не е решен категорично и се нуждае от допълнителни проучвания.